Джоджо Мойс
След теб (28)

Двадесет и седма глава

Часовете, прекарани на някой стол в болницата, са странно разтегливи. Докато чаках Уил при редовните му прегледи, едва ги забелязвах; тогава четях списания, пращах съобщения по телефона, разхождах се до долните етажи да си взема от силното болнично кафе в скъпите кафенета, тревожех се за тарифата за паркинга. Оплаквах се без особено основание колко време отнемат тези посещения.

Сега седях на пластмасов стол с притъпено съзнание, вторачила поглед в стената, без да мога да кажа колко време съм стояла така. Не можех да мисля. Не чувствах нищо. Просто съществувах: аз, пластмасовият стол, скърцащият линолеум под окървавените ми маратонки.

Неоновото осветление бе неизменно ярко и осветяваше сестрите, които минаваха с бързи крачки, без да ме поглеждат втори път. По някое време след идването ми една от тях бе така добра да ми покаже къде има тоалетна, за да измия ръцете си, но още можех да видя кръвта на Сам около ноктите си, в оцветените кожички, които напомняха за преживения ужас. Частици от него в частица от мен. Частици от него там, където не биваше да ги има.

Когато затворех очи, чувах гласовете, резкия звук на куршум, ударил покрива на линейката, ехото от изстрела, сирената, сирената, сирената. Виждах лицето му в краткия миг, в който ме бе погледнал, и в очите му нямаше нищо — никаква тревога, нищо, освен лека почуда, че се е озовал там на пода, неспособен да помръдне.

И продължавах да виждам онези рани — не чистите малки отвърстия, каквито оставяха куршумите по филмите, а живи и пулсиращи неща, изтласкващи кръв навън, които сякаш злонамерено се опитваха да ми го отнемат.

Седях неподвижно на онзи пластмасов стол, защото не знаех какво друго да направя. Някъде в края на този коридор бяха операционните зали. Той беше там сега. Беше жив или мъртъв. Може би го отвеждаха на количка към някакво далечно отделение, заобиколен от облекчени и усмихнати колеги, или пък някой тъкмо придърпваше зелен чаршаф да покрие…

Главата ми се отпусна върху ръцете и се заслушах в дишането си — навътре и навън, вдишване и издишване. Тялото ми излъчваше непозната за мен миризма: на кръв, антисептичен разтвор и някакви противни остатъци от първичен страх. В някои моменти разсеяно забелязвах, че ми треперят ръцете. Не знаех дали не е от ниска кръвна захар, или от изтощение, но самата мисъл да потърся храна, ми се струваше неосъществима. Не можех да си представя как изобщо ще помръдна.

Сестра ми бе пратила съобщение преди известно време.

Къде си? Ще идем да хапнем пица. Вече си говорят помежду си, но ми трябваш като представител на ООН.

Не отговорих. Не знаех какво да кажа.

Той отново повдигна въпроса за непочистените й крака. Моля те, ела. Нещата могат да загрубеят.

Тя цели страхотно с хлебчета.

Затворих очи и се опитах да си спомня онова усещане отпреди седмица, когато лежах в тревата до Сам, гледах колко по-дълги са протегнатите му крака редом с моите, вдъхвах уханието на топлата му риза, слушах дълбокия му тих глас и се наслаждавах на слънчевите лъчи върху лицето ми. Как лицето му се бе извръщало към мен за откраднати целувки, как след всяка изглеждаше тайно доволен от себе си. Начинът, по който крачеше леко приведен напред, но толкова добре балансиран — най-здравият и солиден мъж, когото някога съм срещала, сякаш нищо не можеше да го събори.

Усетих вибрация и извадих телефона от джоба си, за да прочета съобщението от сестра ми. Къде си? Мама се притеснява. Погледнах колко е часът: десет и четиридесет и осем. Не можех да повярвам, че съм същата жена, която се бе събудила тази сутрин и бе откарала Лили до гарата. Облегнах се назад на стола, замислих се за момент и започнах да пиша:

В градската болница съм. Имаше инцидент. Аз съм добре. Ще се върна, когато разбера… когато разбера…

Пръстът ми застина над буквите. Примигнах и след миг просто натиснах бутона за изпращане.

А после затворих очи и се помолих.

Сепна ме звукът от отварянето на двукрилата летяща врата. Майка ми крачеше бързо по коридора, с новото си палто, протегнала ръце към мен.

— Какво, по дяволите, е станало? — Трина беше зад гърба й, повлякла Том, който беше по пижама и с анорак отгоре. — Мама не искаше да дойде без татко, а аз реших да не оставам по-назад. — Том ме погледна сънено и махна с влажна ръчичка.

— Не знаех какво е станало с теб! — Мама седна до мен, изучавайки лицето ми. — Защо не ни каза?

— Какво става?

— Простреляха Сам.

— Простреляха? Твоя парамедик ли?

— С пистолет? — попита Трина.

В този момент майка ми забеляза джинсите ми. Вторачи се в червените петна невярващо, после безмълвно извърна очи към баща ми.

— Бях с него.

Тя само притисна ръка към устните си.

— Добре ли си? — А после, когато видя, че отговорът е положителен поне във физически план, продължи: — Той… той добре ли е?

Четиримата стояха пред мен, лицата им бяха парализирани от тревога и загриженост. Внезапно изпитах огромно облекчение от присъствието им тук.

— Не знам — казах аз и когато баща ми пристъпи напред да ме прегърне, най-сетне заплаках.

 

 

Седяхме няколко години сякаш, аз и моето семейство, на онези пластмасови столове. Или поне така ми се струваше. Том заспа в скута на Трина, личицето му изглеждаше бледо под неоновите светлини, притиснал оръфаната си плюшена котка в коприненото меко местенце между шията и брадичката си. Мама и татко седяха от двете ми страни и от време на време ту единият, ту другият хващаше ръката ми или галеше лицето ми, шепнейки, че всичко ще се оправи. Облегнах се на татко и сълзите ми потекоха мълчаливо, а мама ги бършеше с вечно готова в ръката й чиста кърпичка. Понякога тя ставаше да обиколи из болницата за топли напитки.

— Тя никога не би направила това сама преди година — отбеляза татко първия път, когато тя изчезна. Не можах да реша дали го каза с възхищение, или със съжаление.

Говорехме малко. Нямаше какво да кажем. Думите се повтаряха като мантра в главата ми: Дано само да се оправи. Нека да се оправи. Само да се оправи.

Така става след катастрофа: тя заличава всички условности и незначителни подробности, всички онези „трябва ли наистина“ и „ами ако“. Исках Сам. Разбрах го с болезнена яснота. Исках да усетя ръцете му да ме прегръщат, да го слушам как говори, да седя с него в линейката. Исках да ми прави салата от зеленчуци, които сам е отгледал в градината си, и да усещам как топлите му голи гърди се надигат и снишават ритмично под ръката ми, докато спи. Защо не му го бях казала? Защо бях изгубила толкова много време в тревоги за маловажни неща?

И тогава, точно когато мама се появи на вратата в далечния край на коридора, понесла картонена кутия с четири чаши топъл чай, вратите към операционните се отвориха и се появи Дона с изцапана в кръв униформа, заровила пръсти в косата си. Станах. Тя забави крачка пред нас, лицето й бе сериозно, а очите — зачервени и изтощени. За момент си помислих, че ще изгубя съзнание.

— Жилав е като стар ботуш нашият човек.

Неволно изхлипах, тя докосна ръката ми.

— Ти се справи добре, Лу — каза тя и въздъхна дълбоко и накъсано. — Справи се добре тази нощ.

 

 

Той прекара нощта в интензивното отделение, а на сутринта го преместиха в стая за пациенти в тежко състояние. Дона се обади на родителите му и каза, че ще се отбие до дома му, за да нахрани животните, след като се наспи. Заедно отидохме да го видим малко след полунощ, но той спеше, все още блед като лист, и кислородната маска закриваше по-голямата част от лицето му. Искаше ми се да се приближа до него, но ме беше страх да го докосна, както беше овързан с толкова много тръбички и кабели за разни монитори.

— Наистина ли ще се оправи?

Тя кимна. Една сестра се движеше тихо около леглото, проверяваше показателите, мереше му пулса.

— Имахме късмет, че беше стар модел пистолет. Много хлапета вече използват полуавтоматично оръжие. Това щеше да го довърши. — Тя разтри очи. — Сигурно ще го покажат по новините, ако нищо друго не се случи. Но трябва да имаме предвид, че друг екип е бил повикан заради убийство на майка и дете на Атина Роуд снощи, така че е възможно изобщо да не стигнем до новините.

Откъснах поглед от него и се обърнах към нея.

— Ще продължиш ли?

— Какво?

— Като парамедик.

Тя направи физиономия, сякаш наистина не разбираше въпроса ми.

— Разбира се. Това ми е работата. — Потупа ме по рамото и тръгна към вратата. — Поспи малко, Лу. Той бездруго няма да се събуди до утре. В момента тялото му е осемдесет и седем процента фентанил.

Родителите ми чакаха, когато излязох отново в коридора. Не казаха нищо. Аз кимнах едва-едва. Татко ме хвана за ръка, а мама ме потупа по гърба.

— Да се прибираме у дома, миличка — каза тя. — И да те преоблечем в чисти дрехи.

 

 

Оказва се, че има един особен тон, с който ти говори работодателят ти, който само преди няколко месеца е трябвало да чуе, че няма да отидеш на работа, защото си паднала от петия етаж на сграда, а сега разбира, че би искала да си размените смените, защото мъжът, който може да ти е гадже или пък не, е бил прострелян два пъти в корема.

— Ти… той е бил… какво?

— Беше прострелян два пъти. Вече излезе от интензивното отделение, но бих искала да съм там тази сутрин, когато се събуди. Затова се питах дали не може да си разменим смените с теб.

Кратко мълчание.

— Ясно… Хм. Добре. — Той се поколеба. — Наистина ли е бил прострелян? С истинско оръжие?

— Можеш да дойдеш да огледаш раните, ако искаш. — Гласът ми бе толкова спокоен, че за малко да се разсмея.

Обсъдихме още няколко логистични детайла — какви обаждания трябваше да се направят, посещение на централата, и преди да затворя, Ричард за миг помълча. После попита:

— Луиза, животът ти винаги ли е такъв?

Замислих се каква бях само преди две и половина години, как дните ми се измерваха в кратката разходка между кафенето и дома на родителите ми; как всеки вторник гледах Патрик да тича и редовната вечеря у родителите ми. Погледнах към коша в ъгъла, в който сега се мъдреха оцапаните ми с кръв кецове.

— Вероятно. Макар да бих искала да си мисля, че е само временен етап.

 

 

След закуска родителите ми си тръгнаха. Майка ми не искаше да ме оставя, но я уверих, че съм добре, а и не знам къде точно ще бъда през следващите няколко дни, затова нямаше смисъл да остава. Освен това й напомних, че последния път, когато дядо бе останал сам за повече от двайсет и четири часа, бе изял два големи буркана малиново сладко и кутия кондензирано мляко, вместо да се храни нормално.

— Ти наистина си добре, нали — задържа тя ръка до бузата ми. Каза го така, сякаш не бе въпрос, макар че очевидно бе точно това.

— Мамо, добре съм.

Тя поклати глава и се наведе да вземе чантата си.

— Не знам, Луиза. Все ги избираш едни…

Тя се изненада от смеха ми. Може да е било заради остатъчния ефект от шока. Но бих искала да вярвам, че това беше моментът, в който осъзнах, че вече от нищо не ме е страх.

 

 

Изкъпах се, мъчейки се да не обръщам внимание на розовата вода, която се стичаше от краката ми, измих си косата, купих най-малко повехналите цветя от магазина на Самир и тръгнах обратно към болницата в десет часа сутринта. Родителите на Сам били дошли няколко часа по-рано, каза ми сестрата, докато ме водеше към стаята. После тръгнали с Джейк и неговия баща към вагона на Сам, за да му донесат личните вещи.

— Той не беше много адекватен, когато бяха тук, но вече е в пълно съзнание — каза тя. — Не е нещо необичайно, когато скоро са излезли от операция. Някои пациенти се съвземат по-бързо от други.

Забавих крачка пред вратата. Можех да го видя през стъклото — затворените му очи, както бяха и предната нощ, ръката му, завързана за различни монитори, неподвижна, отстрани на тялото. Брадата му бе набола по страните и макар още да беше блед като призрак, приличаше повече на себе си.

— Сигурна ли сте, че няма проблем да вляза?

— Ти си Луиза, нали? Питаше за теб. — Усмихна се и сбърчи нос. — Само кажи, ако ти омръзне някога. Страхотен е.

Бавно бутнах вратата и очите му се отвориха, главата му леко се завъртя. Погледна ме, сякаш ме изучаваше, и нещо вътре в мен се разтопи от облекчение.

— Някои хора са готови на какво ли не само да имат повече белези от мен. — Затворих вратата зад гърба си.

— Да. Вярно. — Гласът му беше прегракнал. — Мисля да се откажа от това състезание.

Стоях и пристъпях от крак на крак. Мразех болниците. Бих направила всичко повече да не стъпвам вътре.

— Ела тук.

Оставих цветята на масата и отидох при него. Той леко помести ръка и ми направи знак да седна на леглото до него. Седнах, но после ми се стори нередно да го гледам отвисоко, затова легнах назад, като внимателно се наместих, опасявайки се да не разместя нещо или да не го нараня. Сложих глава на рамото му и усетих приятната тежест на главата му, когато я сведе към моята. Вдигна леко ръка и ме гушна. Лежахме мълчаливо известно време, заслушани в тихите стъпки на сестрите навън, в далечните разговори.

— Мислех, че си умрял — прошепнах аз.

— Явно една страхотна жена, която не би трябвало да е в линейката, е успяла да забави кръвозагубата.

— Смела жена.

— И аз така мисля.

Затворих очи, наслаждавах се на топлината на кожата му до бузата ми, усещах неприятната миризма на химически дезинфектант, която се носеше от тялото му. Не мислех за нищо. Оставих се на момента, на дълбокото, пронизващо удоволствие да бъда там до него, да усещам тежестта на тялото му до моето, мястото, което той заемаше в пространството. Извърнах глава и целунах меката кожа от вътрешната страна на ръката му, и усетих как пръстите му нежно се заравят в косата ми.

— Изплаши ме, Сам от Спешна помощ.

Последва дълга тишина. Направо можех да чуя хилядите неща, които той предпочиташе да не изрече.

— Радвам се, че си тук — каза накрая.

Останахме да лежим така още малко, мълчаливи. А после сестрата най-сетне влезе и повдигна вежда неодобрително, предвид близостта ми до различни важни тръбички и кабели. Затова неохотно станах от леглото и приех предложението й да ида да хапна нещо, докато тя приключи с медицинските грижи. Целунах го с известно стеснение, а когато погалих косата му, ъгълчетата на очите му леко се повдигнаха и видях с благодарност частица от онова, което бях за него.

— Ще дойда пак, след като ми свърши смяната — казах аз.

— Може да завариш родителите ми. — Каза го като предупреждение.

— Няма нищо — отвърнах аз. — Ще гледам да не съм с тениската си с надпис „Начукай го на полицията“.

Той се разсмя, а после се намръщи, сякаш смехът беше болезнен.

Помотах се наоколо малко, докато сестрите се грижеха за него, като се занимавах с обичайните неща, които хората вършат край леглото на пациента, когато просто си търсят извинение да останат още малко. Извадих малко плодове, изхвърлих една салфетка, подредих няколко списания, които знаех, че няма да прочете. И после дойде време да си тръгвам. Бях стигнала до вратата, когато той се обади.

— Чух те.

Бях протегнала ръка, готова да отворя. Обърнах се.

— Снощи. Когато се опитваше да спреш кръвта. Чух те.

Погледите ни се срещнаха. И в този миг всичко се промени. Видях какво съм направила. Видях, че мога да бъда опора за някого, че мога да бъда причина да остане. Че съм му достатъчна. Върнах се притеснена, притиснах лицето му с длани и го целунах страстно, усетих как горещи сълзи падат обилно по лицето му, а ръката му ме притисна силно, докато отвръщаше на целувката ми. Допрях бузата си до неговата, смеех се и плачех едновременно, забравила за сестрите наоколо, забравила всичко, освен мъжа пред мен. После се обърнах и слязох долу най-сетне, бършейки сълзите си през смях, без да обръщам внимание на любопитните погледи на хората, които минаваха край мен.

Денят беше прекрасен дори под неоновите светлини в коридорите. А навън пееха птици, утрото сияеше, животът продължаваше, хората оздравяваха и се възстановяваха, гледайки към бъдещето и остаряването заедно с някого. Купих си кафе и изядох едно сладко кексче, и двете ми се сториха като най-вкусните неща, които някога съм опитвала. Изпратих съобщения на родителите си, на Трина, на Ричард, за да му кажа, че скоро ще отида на работа. Пратих едно и на Лили:

Реших, че може би е добре да знаеш, че Сам е в болница. Простреляха го, но е добре. Знам, че би се зарадвал, ако му пратиш картичка. Или поне съобщение по телефона, ако си заета.

Отговорът й дойде след секунди. Усмихнах се. Как успяваха момичетата на нейните години да пишат толкова бързо, след като вършеха всичко останало ужасно бавно?

О, боже. Казах на останалите момичета и вече съм най-готиният човек, когото са срещали. Сериозно обаче, предай му поздрави от мен.

Ако ми пратиш адреса му, ще му пратя картичка след училище. О, и съжалявам, че му се показах по бикини онзи път.

Не беше нарочно. Нищо извратено. Надявам се да сте много щастливи.

Не чаках дълго, преди да отговоря. Погледнах болничното кафене и разхождащите се наоколо пациенти, вдигнах очи към ясносиньото небе навън и пръстите ми сами се задвижиха, преди да осъзная какво пиша.

Аз вече съм.