Джоджо Мойс
След теб (15)

Четиринадесета глава

Закъснях за сбирката на „Кръга на продължаващите“ тази седмица. След като ми бе оставила кафе, вероятно за извинение, Лили съответно бе разляла зелена боя по пода в коридора, оставила бе кутия сладолед да се разтопи на плота в кухнята, взела бе ключовете ми за къщи, за които бяха закачени и тези за колата, защото не могла да си намери нейните, и ми беше взела перуката за излизане, без да попита. Намерих я на пода в стаята й. Когато я сложих на главата си, изглеждах така, сякаш староанглийска овчарка прави нещо неприлично с главата ми.

Когато стигнах до църквата, всички вече бяха седнали по местата си. Наташа се премести любезно, за да се настаня на пластмасовия стол до нея.

— Тази вечер ще говорим за знаците, които ни подсказват, че може би продължаваме напред — обяви Марк, стиснал чаша чай. — Няма нужда да е нещо голямо — като нова връзка или изхвърляне на старите ни дрехи, или нещо подобно. Просто дребни неща, които ни карат да осъзнаем, че може да има начин да преодолеем скръбта. Изненадващо е колко много от тези знаци остават незабелязани или отказваме да ги видим, защото се чувстваме виновни, че продължаваме.

— Аз си направих профил в сайт за запознанства — каза Фред. — Нарича се „От май до декември“.

Разнесе се тихо шушукане на изненада и одобрение.

— Много окуражаващо, Фред. — Марк отпи от чая си. — Какво се надяваш да намериш там? Компания? Спомням си колко ти липсва това, че няма с кого да се разхождаш в неделя следобед. Долу край езерото с патиците, нали така, където сте ходили с жена ти?

— О, не. Търся интернет секс.

Марк се задави. Последва кратка пауза, докато някой му подаде салфетка да попие чая от панталона си.

— Интернет секс. Нали всички това правят? Регистрирах се в три сайта. — Фред вдигна ръка и ги преброй на пръстите си. — „От май до декември“ — млади жени, които харесват по-възрастни мъже, „Чичко Паричко“ — млади жени, които харесват по-възрастни богати мъже, и… хм… „Секси жребци“. — Той помълча. — Не са посочили конкретни изисквания.

Последва мълчание.

— Хубаво е да си оптимист, Фред — обади се Наташа.

— Ами ти, Луиза?

— Хм… — Поколебах се, понеже Джейк беше срещу мен, но после си казах: Какво толкова? — Миналия уикенд излязох на среща.

Последва тихо групово приветствие от останалите. Сведох поглед леко засрамена. Дори не можех да си спомня за онази вечер, без да се изчервя.

— И как мина?

— Беше… изненадващо.

— Спала е с някого. Определено е имало секс — заяви Наташа.

— Със сигурност сияе — реши Уилям.

— Той имаше ли специален номер? — попита Фред. — Дай ми някакъв съвет.

— Ти успя ли да не мислиш за Бил твърде много?

— Не и толкова, че да ме спре… Просто исках да направя нещо, което… — Свих рамене. — Исках да се почувствам отново жива.

Думите ми бяха посрещнати с одобрително мърморене. Всички това искахме в крайна сметка — да се освободим от скръбта. Да бъдем освободени от този подземен свят на мъртвите, погребани дълбоко под земята или затворени в порцеланова урна с половината ни сърце. Хубаво беше поне веднъж да има нещо положително, което да споделя.

Марк кимна окуражително.

— Мисля, че това звучи доста здравословно.

Слушах как Сунил обяснява, че отново е започнал да слуша музика, а Наташа споделя, че е преместила някои от снимките на мъжа й от всекидневната в спалнята, „за да не се оказва, че все говоря за него, когато някой дойде у дома“. Дафни вече била спряла да души ризите на съпруга си тайничко в гардероба.

— Ако трябва да съм честна, те вече не носеха аромата му. Мисля, че просто бях добила такъв навик.

— А ти, Джейк?

Той изглеждаше все така нещастен.

— Май сега излизам повече.

— Говорил ли си с баща си за чувствата си?

— Не.

Стараех се да не го поглеждам, докато говори. Чувствах се странно уязвима, понеже не бях сигурна какво знае.

— Мисля, че харесва някоя обаче.

— Пак ли секс? — попита Фред.

— Не, имам предвид, че този път наистина харесва жената.

Усетих как се изчервявам. Опитах се да почистя някакво невидимо петно на обувката си в опит да скрия изчервяването си.

— Какво те кара да мислиш така, Джейк?

— Заговори за нея по време на закуска миналия ден. Каза, че щял да престане да сваля случайни мадами. Че е срещнал специална жена и може да пробва какво ще излезе с нея.

Вече сигурно греех като фар. Не можех да повярвам, че никой друг в залата не го забелязва.

— Значи, според теб най-сетне е осъзнал, че връзките за една нощ не са начин да продължи напред? Може би просто е имал нужда от няколко различни партньорки, преди отново да се влюби истински.

— Доста партньорки е сменил — обади се Уилям. — Направо е вдигнал нивото на играта.

— Джейк? Как се чувстваш ти в случая? — попита Марк.

— Малко ми е странно. Имам предвид, че ми липсва мама, но пък сигурно е хубаво, че той продължава напред.

Опитах се да си представя какво е казал Сам. Дали е споменал името ми? Представях си ги двамата в кухнята на тесния вагон, как си говорят сериозно, докато пийват чай с препечени филийки. Бузите ми пламтяха. Не бях сигурна дали искам Сам да си прави някакви планове за нас толкова рано. Трябваше по-ясно да му обясня, че това не означава, че имаме сериозна връзка. Твърде скоро беше. И определено беше рано Джейк да ни обсъжда пред останалите.

— Срещал ли си тази жена? — попита Наташа. — Харесваш ли я?

Джейк сведе глава.

— Да. Това е гадното.

Вдигнах поглед.

— Той я покани на късна закуска в неделя и тя се оказа пълен кошмар. Беше облякла супертясна блуза и все ме прегръщаше, сякаш ме познава, смееше се твърде силно, а когато баща ми беше в градината, ме поглеждаше с големите си кръгли очи и ме питаше: „А как се чувстваш наистина?“ с онова досадно навеждане на главата встрани.

— О, навеждането встрани — повтори Уилям и наоколо се разнесе тихо мърморене в знак на съгласие. Всички познаваха жеста.

— А когато татко беше с нас, тя само се смееше и отмяташе непрекъснато коса, сякаш се мъчеше да се представи за тийнейджърка, макар очевидно да е поне на трийсет. — Той набърчи нос в погнуса.

— Трийсет! — възкликна Дафни, поглеждайки встрани. — Представи си само!

— Сякаш предпочитах онази, която ме разпитваше какво прави той. Тя поне не се преструваше, че ми е приятелка.

Почти не чувах какво приказва вече. Някакво глухо звънене кънтеше в ушите ми и заглушаваше всичко останало. Как можех да съм такава глупачка? Внезапно си спомних как Джейк бе вдигнал очи към небето първия път, когато Сам ме беше заприказвал. Това беше предупреждение, но аз бях толкова глупава, че го пренебрегнах.

Цялата горях и треперех. Не можех да остана тук. Не можех да слушам повече.

— Хм… току-що си спомних. Имам ангажимент — измърморих под нос, взех си чантата и скочих от мястото си. — Съжалявам.

— Всичко наред ли е, Луиза? — попита Марк.

— Абсолютно. Трябва да бързам. — Хукнах към вратата, разтегнала устни във фалшива усмивка, която бе толкова широка, та чак болезнена.

Той беше там. Разбира се. Тъкмо бе спрял с мотора на паркинга и си сваляше каската. Излязох от църквата и спрях на горното стъпало, чудейки се дали има някакъв начин да стигна до колата си, без да мина край него, но нямаше такава вероятност. Онази част от мозъка ми, която отговаряше за физическите усещания, вече бе разпознала тялото му, преди останалите синапси да се задействат: изблик на удоволствие, спомен за това какво е да усещам ръцете му върху себе си. А после и кипящ гняв, ускореният пулс на унижението.

Хей — поздрави ме той, когато ме забеляза, усмивката му беше топла, очите му — с леки бръчици край тях от удоволствие. Проклет сваляч.

Забавих крачка само колкото той да забележи болката по лицето ми. Не ме интересуваше. Изведнъж се почувствах като Лили. Нямаше да крия всичко това дълбоко в себе си. Не бях аз тази, която е изпълзяла от леглото и веднага се е хвърлила в него с друг.

— Отлична работа, мръсен, долен сваляч — просъсках аз и избягах от него към колата си, преди задавянето ми да се превърне в истинско хлипане.

 

 

Седмицата, сякаш следвайки някакъв скапан закон за вселенската гадост, тръгна още по-зле след всичко това. Ричард стана още по-заядлив, оплакваше се, че не се усмихваме достатъчно и че заради липсата на „веселие“ в отношенията ни с клиентите пътниците отивали в близкия бар „Криле във въздуха“. Времето се обърна, небето стана мътносиво и много от полетите бяха отложени заради проливен дъжд и бури. Летището бе пълно с изнервени и ядосани пътници и точно тогава, за капак, служителите от багажното отделение обявиха стачка.

— Как иначе? Меркурий е ретрограден — злокобно се обади Вера и изръмжа на един клиент, който бе поискал капучино с по-малко пяна.

У дома Лили също бе в мрачно настроение. Седеше във всекидневната ми, залепена за мобилния си телефон, но каквото и да виждаше там, явно не й носеше удоволствие. Зяпаше през прозореца дълго време с каменно лице, както някога бе правил баща й, сякаш и тя бе хваната в капан като него. Бях се опитала да й обясня, че Уил ми е подарил жълто-черния чорапогащник, че неговата ценност за мен не е в цвета или качеството му, че просто…

— Да, да, чорапогащник. Все едно — каза тя.

Три нощи подред почти не спях. Зяпах тавана, изгаряна от леден гняв, който се бе загнездил в гърдите ми и отказваше да стихне. Бях страшно ядосана на Сам. Но още повече се ядосвах на себе си. Той ми прати две съобщения, влудяващо безобидни два въпросителни знака, на които не посмях да отговоря. Бях направила класическата грешка на всички жени, които пренебрегват онова, което мъжът казва или прави, като предпочитат да слушат само собствената си мантра: С мен ще бъде различен. Аз го бях целунала. Аз бях провокирала случилото се. Само себе си можех да обвинявам.

Повтарях си, че сигурно съм извадила голям късмет. Казвах си с мислено поставени удивителни знаци, че е по-добре да разбера сега, отколкото след шест месеца! Опитвах се да погледна на случилото се през очите на Марк: хубаво беше, че съм продължила! Можех да го приема като трупане на опит! Поне сексът беше добър! А после глупави горещи сълзи потичаха от глупавите ми очи и аз ги стисках здраво, и си казвах, че това получаваш, когато допуснеш някого твърде близо.

 

 

Депресията, бяха ни научили в групата, обича вакуума. Много по-добре е да вършиш нещо или поне да правиш планове. Понякога илюзията за щастие може случайно да го породи. Беше ми омръзнало да се прибирам и да заварвам Лили просната на дивана в хола ми всяка вечер, както и да се преструвам, че не се дразня от това, затова в петък вечер й казах, че на следващия ден отиваме да се видим с госпожа Трейнър.

— Но ти каза, че тя не е отговорила на писмото ти.

— Може да не го е видяла. Все едно. В един момент господин Трейнър все ще каже на семейството си за теб, така че е по-добре да идем и да я видим, преди това да е станало.

Тя не каза нищо. Приех го за мълчаливо съгласие и я оставих.

Същата вечер се заех да прегледам дрехите, които Лили бе извадила от кашоните преди това, онези дрехи, които бях оставила в забвение, откакто бях заминала за Париж преди две години. Нямаше смисъл да ги нося. Бях съвсем различен човек, откакто Уил бе починал.

Сега обаче ми се струваше важно да облека нещо различно от джинси и тениска или костюма на ирландска танцьорка. Намерих тъмносиня минирокля, която някога много обичах и която ми се стори достатъчно строга за малко по-официална среща, изгладих я и я оставих настрани. Казах на Лили, че тръгваме в девет на другата сутрин, и си легнах, удивена от това колко изтощително е да живееш с някой, който смята, че всяка човешка реч отвъд изсумтяването е свръхусилие.

Десет минути след като бях затворила вратата, под нея беше напъхана написана на ръка бележка.

Скъпа Луиза,

Извинявай, че взех дрехите ти. И благодаря за всичко. Знам, че понякога създавам много главоболия.

Съжалявам.

Лили ххх

П.П. Трябва непременно да носиш онези дрехи. Те са несравнимо по-готини от онова, с което се обличаш.

Отворих вратата и видях Лили да стои от другата й страна със сериозно лице. Направи крачка напред и ме прегърна за кратко, но толкова силно, че ме заболяха ребрата. После се обърна и без да каже и дума, се върна във всекидневната.

 

 

Утрото беше ясно и настроението ни беше приповдигнато. Пътувахме с колата няколко часа до малко градче в Оксфордшър, в което градините бяха скрити зад дебели стени, а къщите бяха с каменна зидария в цвят на горчица. Аз не спрях да говоря през цялото време — най-вече за да прикрия нервността си от срещата с госпожа Трейнър. Най-трудното в разговорите с тийнейджъри, както бях открила наскоро, беше, че каквото и да кажеш, неизменно прозвучава като думите на нечия възрастна леля на чужда сватба.

— Е, какво обичаш да правиш? Когато не си на училище?

Тя вдигна рамене.

— С какво, мислиш, би могла да се занимаваш, след като завършиш?

Просто ме изгледа.

— Сигурно си имала някакви хобита, когато си била по-малка?

Тя изреди стряскащ списък: демонстративна езда, лакрос, хокей, пиано (в пети клас), бягане през пресечена местност, тенис на професионално ниво.

— Всичко това? И не си искала да продължиш с нищо?

Тя едновременно подсмръкна и вдигна рамене, после опря крака на таблото пред нея, сякаш разговорът бе приключил.

— Баща ти обичаше да пътува — подхвърлих аз след няколко мили.

— Казвала си ми го.

— Веднъж ми спомена, че е ходил навсякъде, освен в Северна Корея. И в „Дисниленд“. Разказваше ми истории за места, за които дори не бях чувала.

— Хората на моята възраст не пътешестват. Вече не е останало нищо за откриване. А онези, които крачат с раница на гръб през свободната си година преди следването в университета, са ужасно досадни. Все опяват за някакъв бар, който били открили в Ко Панян, или как попаднали на невероятни наркотици в джунглата в Бирма.

— Не е нужно да пътешестваш с раница на гръб.

— Да, но когато си била в един хотел от веригата „Мандарин Ориентъл“, е все едно, че си била във всички. — Тя се прозя. — Някога бях записана в едно училище наблизо — отбеляза малко по-късно, докато гледаше през прозореца. — Единственото, което изобщо съм харесвала. — Помълча. — Имах си приятелка на име Холи.

— Какво стана?

— Мама се вманиачи и реши, че не било „подходящото училище“. Не били достатъчно нагоре в класацията или нещо подобно. Беше просто малко училище с пансион. Не беше известно с академичния си статус. Затова ме преместиха. След това изобщо не си правех труда да се сприятелявам. Какъв смисъл, след като отново ще ме преместят?

— Поддържаш ли връзка с Холи?

— Не. Няма смисъл, след като не можем да се виждаме. Имах бегъл спомен за силата на приятелството между младите момичета, беше по-скоро страст, отколкото обикновено приятелство.

— Какво мислиш да правиш по-нататък? Имам предвид, ако наистина нямаш намерение да продължиш с образованието си?

— Не обичам да мисля за бъдещето.

— Но все ще се наложи да помислиш за нещо, Лили.

Тя затвори очи за минута, после свали крака от таблото и обели част от моравия лак на палеца си.

— Не знам, Луиза. Може би ще последвам страхотния ти пример и ще правя вълнуващите неща, с които се занимаваш ти.

Вдишах и издишах три пъти подред, за да не спра в страничната лента на магистралата. Нерви, казах си. Тя просто беше много нервна. После нарочно, за да я подразня, пуснах музикалния канал на ВВС много силно и го оставих така през целия път.

 

 

Намерихме улица „Фор Ейкърс“ с помощта на местен човек, който разхождаше няколко кучета, и спряхме пред Фокс Котидж — скромна, варосана в бяло къща със сламен покрив. Алени рози се увиваха около желязна арка в началото на градинската пътека, нежни цветя се бореха за място в грижливо поддържаните лехи. На алеята бе паркирана малка кола.

— Доста е снижила стандарта — отбеляза Лили, надничайки през прозореца.

— Красиво е.

— Прилича на кутийка.

Седях и слушах заглъхването на мотора.

— Чуй ме, Лили, преди да влезем. Просто не очаквай твърде много — казах аз. — Госпожа Трейнър е доста сдържана. Намира утеха в строгото поведение. Вероятно ще говори с теб като учителка. Имам предвид, не си мисли, че ще те прегърне като господин Трейнър.

— Дядо ми е лицемер. — Лили подсмръкна. — Прави се, че ме намира за страхотна, а всъщност е мъж под чехъл.

— Моля те, не го наричай така.

— Няма смисъл да се преструвам на такава, каквато не съм — нацупи се Лили.

Поседяхме още малко. Осъзнах, че никоя от нас не иска да иде до вратата.

— Дали да не опитам да й звънна пак? — предложих аз и извадих телефона си. Бях опитала два пъти сутринта, но веднага се включваше гласова поща.

— Не й казвай веднага — каза тя внезапно. — Коя съм, имам предвид. Просто… искам да видя каква е. Преди да й кажем.

— Разбира се — казах аз, внезапно омекнала. И преди да успея да кажа друго, Лили бе изскочила от колата и крачеше към входната врата, стиснала юмруци като боксьор, готов да излезе на ринга.

 

 

Госпожа Трейнър бе побеляла. Косата, която преди боядисваше в тъмнокестеняво, сега беше бяла и къса. Изглеждаше доста по-възрастна, отколкото беше в действителност, или като човек, наскоро прекарал тежка болест. Сигурно бе отслабнала с поне четири килограма, откакто я бях видяла за последен път, и под очите й имаше морави сенки. Погледна Лили с неразбиране, което ми подсказа, че не очаква никакви посетители, когато и да било. А после забеляза мен и очите й се разшириха:

— Луиза?

— Здравейте, госпожо Трейнър. — Пристъпих напред и й протегнах ръка. — Бяхме наблизо. Не знам дали сте получили писмото ми. Просто реших да се отбием и да ви поздравя… — Гласът ми — престорено и неестествено весел — заглъхна. Последният път, когато се бяхме видели, беше, когато й помагах да разчисти стаята на мъртвия й син, а предпоследният — когато той пое последния си дъх. Видях я как отново преживява тези два момента. — Тъкмо се възхищавахме на градината ви.

— Розите са „Дейвид Остин“ — обади се Лили.

Госпожа Трейнър я погледна, сякаш я виждаше за първи път. Усмивката й бе лека и колеблива.

— Да. Да, точно така. Браво. Ти си… съжалявам. Нямам много посетители. Как каза, че се казваш?

— Това е Лили — отвърнах аз и се загледах в двете, докато Лили пое протегнатата ръка на госпожа Трейнър и се здрависа с нея, без да сваля очи от лицето й.

Постояхме за малко на прага й и накрая, сякаш решила, че няма друг избор, госпожа Трейнър се обърна и отвори вратата.

— Моля, заповядайте.

Къщата беше много малка, а таванът — толкова нисък, че се наложи дори аз да се наведа, докато мина от всекидневната в кухнята. Чаках госпожа Трейнър да приготви чая и гледах как Лили крачи неспокойно в тясната всекидневна, заобикаляйки няколкото безукорно полирани старинни мебели, които помнех от дните си в Гранта Хаус, вземаше разни неща, после пак ги оставяше.

— Е… как си ти?

Гласът на госпожа Трейнър бе напълно безизразен, сякаш не очакваше отговор на въпроса си.

— О, доста добре, благодаря.

Дълго мълчание.

— Прекрасно градче.

— Да. Предполагам. Не можех да остана в Стортфолд… — Тя наля гореща вода в чайника и аз веднага си представих как Дела се върти тромаво из старата кухня на госпожа Трейнър.

— Познавате ли много хора наоколо?

— Не. — Каза го така, сякаш това е била основната причина да се премести тук. — Би ли взела каничката с мляко? Не мога да побера всичко на тази табла.

Последва мъчителен половин час в накъсан разговор. Госпожа Трейнър, която по рождение притежаваше инстинкта на всички от горната средна класа да владеят всяка възможна ситуация, очевидно бе изгубила умението си да общува. Изглежда, присъстваше само наполовина. Задаваше въпрос, после отново го повтаряше след десет минути, сякаш не бе чула отговора. Запитах се дали не използва някакви антидепресанти. Лили я наблюдаваше скришом, докато мислите й се гонеха една друга, ясно изписани по лицето й, а аз седях между двете, стомахът ми все повече се свиваше на топка и чаках нещо да се случи.

Бъбрех в тишината, говорех за ужасната си работа, за нещата, които бях правила във Франция, споделих, че родителите ми са добре, благодаря — каквото и да е, само да разчупя ужасната скованост, която обземаше малката стая, когато замлъкнех. Но скръбта на госпожа Трейнър обгръщаше къщата като мъгла. Докато господин Трейнър ми се бе сторил изтощен от тъгата, то тя изглеждаше направо погълната от нея. Не бе останало почти нищо от енергичната, горда жена, която познавах.

— Какво ви води в този край? — попита тя накрая.

— Хм… на гости при приятели — отвърнах аз.

— Откъде се познавате двете?

— Аз… познавах бащата на Лили.

— Колко хубаво — отбеляза госпожа Трейнър и се усмихна неловко. Наблюдавах Лили, чаках я да каже нещо, но тя бе замръзнала, сякаш и тя бе подвластна на всепоглъщащата сила на скръбта на тази жена.

Изпихме още по една чаша чай и отбелязахме колко е красива градината й за трети или може би четвърти път, и аз се мъчех да превъзмогна усещането, че за да изтърпи присъствието ни, бяха потребни свръхчовешки усилия от нейна страна. Не ни искаше тук. Беше твърде любезна, за да го каже, но беше очевидно, че иска просто да бъде оставена насаме. Личеше си във всеки неин жест — всяка престорена усмивка, всеки опит да следи разговора. Подозирах, че в мига, в който си тръгнем, тя щеше просто да се отпусне на креслото си и да остане там или пък да се качи на горния етаж и да се сгуши в леглото.

И тогава го забелязах: липсваха каквито и да било снимки. Докато Гранта Хаус беше пълна със сребърни рамки, в които имаше снимки на децата й, на роднини, на понита, ски ваканции, далечни предци, в тази къщичка нямаше нищо. Малка бронзова статуетка на кон, пейзаж със зюмбюли, но никакви лица на хора. Усетих как се завъртам леко на стола си, чудейки се дали не съм ги пропуснала, дали не са на някоя ниска масичка встрани или на перваза. Но не: къщичката бе напълно безлична. Спомних си за моя собствен апартамент и неспособността ми да го превърна в лично пространство или в някакво подобие на дом. И внезапно се почувствах вцепеняващо, отчайващо тъжна.

Какво си направил с всички нас, Уил?

— Май е време да тръгваме, Луиза — каза Лили, вторачена в часовника. — Нали каза, че не искаш да попаднем в задръстванията.

Аз я изгледах втренчено.

— Но…

— Каза, че няма да стоим дълго. — Говореше високо и ясно.

— О, да. Задръстванията са досадно нещо — съгласи се госпожа Трейнър и понечи да стане от стола си.

Аз гледах гневно към Лили и бях готова отново да възразя, когато телефонът звънна. Госпожа Трейнър трепна, сякаш звукът й бе непознат. Погледна и двете ни, сякаш се чудеше дали да вдигне, а после, вероятно осъзнала, че не може да го игнорира, докато сме там, тя се извини и отиде в другата стая, където я чухме да отговаря.

— Какво правиш? — попитах аз.

— Всичко ми се струва адски неподходящо — отчаяно отрони Лили.

— Но не можем да си тръгнем, без да й кажем.

— Просто не мога да го направя днес. Толкова е…

— Знам, че е плашещо. Но погледни я, Лили. Наистина смятам, че може да й помогнеш, ако й кажеш. Не мислиш ли?

Очите на Лили се разшириха.

— Какво да ми каже?

Извърнах рязко глава. Госпожа Трейнър стоеше неподвижно до вратата в малкия коридор.

— Какво трябва да ми кажете?

Лили ме погледна, после отново се обърна към госпожа Трейнър. Усетих как времето забавя ход. Тя преглътна, после вдигна леко брадичка.

— Че съм ваша внучка.

Кратка тишина.

— Моя… какво?

— Аз съм дъщеря на Уил Трейнър.

Думите й отекнаха в малката стая. Погледът на госпожа Трейнър се плъзна към мен, сякаш за да се увери, че това не е някаква нелепа шега.

— Но… не може да бъде.

Лили се сви.

— Госпожо Трейнър, знам, че това може да е голям шок… — подхванах аз.

Тя не ме чу. Беше вперила поглед право в Лили.

— Как може синът ми да е имал дъщеря, за която аз да не знам?

— Защото майка ми не е казала на никого. — Гласът на Лили бе само шепот.

— През всички тези години? Как може това да е било тайна толкова дълго? — Госпожа Трейнър се обърна към мен. — Ти знаеше ли за това?

Аз преглътнах с мъка.

— Затова ви писах. Лили ме намери. Искаше да научи повече за семейството си. Госпожо Трейнър, не искаме да ви причиняваме повече болка. Лили просто искаше да се запознае с баба си и дядо си, а нещата с господин Трейнър не бяха особено гладки и…

— Но Уил щеше да ми каже нещо. — Тя поклати глава. — Сигурна съм, че щеше. Той беше мой син.

— Ще направя кръвен тест, ако толкова не ми вярвате — каза Лили и скръсти ръце пред гърдите си. — Но не искам нищо от вас. Няма нужда да ви идвам на гости или каквото и да било. Имам си свои пари, ако това си мислите, че търся.

— Не съм сигурна какво да… — понечи да каже госпожа Трейнър.

— Няма нужда да се плашите толкова. Аз не съм някоя заразна болест, която току-що сте наследили. Просто, нали разбирате, внучка. Господи.

Госпожа Трейнър бавно се отпусна на един стол. След миг треперещата й ръка се вдигна към челото.

— Добре ли сте, госпожо Трейнър?

— Не мисля, че мога…

Тя притвори очи. Изглежда, се бе затворила някъде дълбоко в себе си.

— Лили, мисля, че трябва да си вървим. Госпожо Трейнър, ще ви запиша номера си. Ще дойдем пак, нека ви оставим време да осмислите новината.

— Кой ти каза? Няма да стъпя тук повече. Тя ме мисли за лъжкиня. Господи. Какво е това семейство?

Лили изгледа и двете ни невярващо, после хукна навън от малката стая, като пътьом събори ниска орехова масичка. Наведох се, вдигнах я и внимателно върнах по местата им сребърните кутийки, които бяха стояли подредени върху нея.

Госпожа Трейнър беше бледа като платно.

— Съжалявам, госпожо Трейнър — казах аз. — Наистина се опитах да говоря с вас, преди да дойдем тук.

Чух как вратата на колата се затръшна.

Госпожа Трейнър си пое въздух.

— Не чета нищо, ако не знам откъде е дошло. Имаше много писма. Грозни писма. В тях ме наричаха… вече не отговарям на нищо… Никога не пишат нещо, което да ме интересува. — Изглеждаше объркана, стара и ранима.

— Съжалявам. Наистина съжалявам. — Взех си чантата и избягах навън.

 

 

— Не казвай нищо — заяви Лили, когато се качих в колата. — Просто недей. Ясно?

— Защо го направи? — Седях на шофьорското място, стиснала в ръка ключовете. — Защо се опитваш да провалиш всичко?

— Разбрах какво изпитва към мен още когато ме погледна.

— Тя е майка, която още скърби за сина си. Току-що й причинихме огромен шок. А ти избухна като фойерверк. Не можеше ли да потраеш и да я оставиш да преглътне новината? Защо трябва да отблъскваш всички?

— О, какво, по дяволите, знаеш ти за мен?

— Изглежда, си твърдо решена да съсипеш взаимоотношенията си с всеки, с когото може да се сближиш.

— О, господи, пак ли за онзи глупав чорапогащник? Какво знаеш ти изобщо? Прекарваш целия си живот сама в скапан апартамент, в който никой не идва. Родителите ти те мислят за неудачница. Нямаш смелостта да напуснеш дори най-нелепата работа на света.

— Нямаш никаква представа колко трудно се намира работа напоследък, така че не ми казвай…

— Ти си неудачница. И при това неудачница, която си въобразява, че може да казва на другите какво да правят. И кой ти дава това право? Седяла си до леглото на баща ми и си го гледала как умира, а не си направила нищо. Нищо! Изобщо не мисля, че си някакъв пример за поведение.

Тишината в колата беше студена и крехка като стъкло. Гледах втренчено волана. Изчаках, докато се уверя, че мога да дишам нормално.

После запалих мотора и пропътувахме сто и двайсетте мили до дома в мълчание.