Тейтъм Флин
Жупел за закуска (22)

22.
Леле, братко

По пътя надолу имаше много пищене.

Бих се заклел, че идваше от Томи, но е възможно и аз да съм издал някой и друг звук, особено когато видях колко далече беше земята. За няколко изпълнени с паника секунди бях застинал от страх, падахме стремително в нищото като камък и вятърът свистеше покрай ушите ми. Томи толкова здраво се беше вкопчила във врата ми, че едва дишах. О, не, планът не беше такъв, планът изобщо не включваше смърт с разпльокване; работете, криле, работете!

Отвесната скала летеше покрай нас, черна и гладка като стените на двореца Тъмангел, и очите ми се навлажниха от скоростта, и това беше то, щяхме да умрем, и нищо не можех да направя… не, това беше то — сънят! Изведнъж сънят ми как се носех над двореца ми се яви с леденостудена острота и върху мен се спусна прилив от спокойствие. Можех да го направя, успях тогава, ще успея и сега. Разгънах крилете си и се спуснах като прилеп.

След като се приземихме, и на двамата ни отне известно време да си възвърнем гласовете. На мен, защото вместо това слушах победните фанфари, които свиреха в главата ми и ме обявяваха за героя на всичко и всички завинаги, а на Томи, защото се беше задъхала и ме гледаше като че ли ми беше пораснала още една глава.

— Джинкс! — каза тя най-накрая. — Никога през живота си не съм се радвала да видя някого толкова, колкото теб.

Метна ръце около мен и не ме пусна, докато не я откъснах от себе си, за да избегна смърт чрез смазване.

— Наистина ли? — попитах.

Триумфалните фанфари затихваха и си припомнях всичко, което беше казала в пещерите.

— Луд ли си? Ти ми спаси кожата. И полетя!

— Значи не съм чак толкова жалък.

Тя посърна.

— Много извинявай за всичко, което казах. Нали знаеш, че не го мислех сериозно? Ти си ми приятел, никога не бих… — Гласът й затихна и тя изглеждаше покрусена.

Пристъпвах от крак на крак и не знаех какво да кажа.

— Права беше, всичко стана заради мен — казах накрая. — Но защо ме излъга? Нямаше да те спра. И няма да те спра. Разбирам те наистина.

Тя гузно засука една плитка около пръста си.

— Щях да ти кажа за плана си още щом намерихме книгата. Но тогава Моракс ни хвана и ти се ядосах, че не ми каза, че баща ти е Луцифер. Ти също излъга, Джинкс. И след това попаднахме в Ледения лес. После, докато ми мине, вече бяхме приятели и ми се струваше прекалено късно да ти кажа истината. И, да, малко се притеснявах дали няма да се опиташ да ме спреш. Моля те, не ми се сърди.

Сякаш въркорог ми падна от сърцето. Ухилих се широко.

— Няма нищо, не ти се сърдя, само… — ме нарани. Бързо смених темата. — Извинявай, ако те уплаших. Знам, че те е страх от високото.

Тя се засмя.

— Да ти кажа, май вече ми мина. Щом мога да оцелея след скок от планина, мога да оцелея след всичко, нали така? Ама защо си сам? Къде е ленивият ти приятел?

Усмивката ми се стопи.

— Не знам. Така и не се появи.

— О…

— Да.

Огледах се. Бяхме в подножието и между хълмчетата и скалите виждах далечните светлини на лагера на Астарот. Краят на релсите на Адския експрес водеше далеч наляво, но влакът изглеждаше изоставен, поне засега. Очевидно бяха разтоварили всичко ценно. Включително брат ми.

— Мислиш ли, че трябва да изчакаме Лентяй, или…?

Поклатих глава.

— Вече закъснява цял ден. И ме е страх да не са го хванали. Баща ми също.

Усетих хлад в гърдите, когато го казах на глас.

Томи седна на един камък, а аз се отпуснах до нея.

— Но ако Лентяй и Луцифер могат да правят онази магия с изчезването, не могат просто да ги заключат някъде.

— Има едно място. Непробиваемите килии в тъмницата на двореца. Построени са специално, за да държат някои от по-старите демони, с които баща ми се е скарал. Ако Астарот успее, вероятно ще хвърли цялото ми семейство там.

Очите ми започнаха да се навлажняват и ги разтрих енергично.

— Няма да позволим да стане така — каза Томи.

— Ние ли? Мислех, че ще побегнеш Оттатък — казах и присвих очи. — Обаче смятам, че рогата биха ти отивали повече, отколкото ореол.

— Ще го приема като комплимент.

— Не беше такъв — казах равно.

Тя се подсмихна.

— Ще ми липсваш, демонче. Но не се тревожи, ще ти помогна, преди да замина. Така и смятах да направя, да знаеш. И наистина, ама наистина не мислех това, което казах. Простено?

Кимнах.

— Простено. Та какъв е планът?

— Надявах се ти да ми кажеш.

Издух бузи и се изправих.

— Така. Значи… нито Лентяй, нито баща ми е с нас, но имаме няколко преимущества пред лошите.

— Имаме преимущества пред огромна армия демони?

— Мда. Първо, не знаят, че още сме живи, значи имаме елемента на изненадата. Второ, мога да задействам Печата. Надявам се. Така че дори Данталион вече да го е извадил от Стената, мога да го вкарам обратно. И последно, Данталион е страшна работа. Ако го спасим, ще ни помогне да се измъкнем… а без нас Астарот няма да може пак да разбие Стената.

— Няма разбита Стена, няма война с Рая.

— Именно. На Баал и армията му ще им е много по-трудно да вземат властта, ако Адът не е потънал в хаос. И, разбира се, баща ми вече знае всичко. Или поне се надявам да знае.

— Става като за начало.

Взех дисагите и й ги подадох.

— Това също може да помогне.

Тя погледна вътре.

— Хира шурикените ми! Най-накрая!

— От друга страна, може би Лентяй е в тъмницата, а баща ми все още не знае нищо. А може и Лентяй, и баща ми да са в тъмницата. — Намръщих се. Много лоши „може би“ се събраха. Нямаше смисъл да мисля за това. — Е, ще му мислим, когато му дойде времето. Повечето демони в Пандемониум ще са на страната на баща ми. Ако ги заключат и двамата, ще съберем група и някак си ще ги освободим.

— Така да бъде. Този нов и позитивен Джинкс ми харесва. Води ни, Капитан Съдбоносен.

Поведох и се чувствах все по-добре. Някак си всичко щеше да се оправи. Просто си знаех. В края на краищата, щом можех да скоча от планински връх, без да стана на ягодово сладко, всичко беше възможно. След един час вървене през пустата и камениста местност достигнахме края на лагера. Палатки, вагони и тежки машини, разпръснати на площ горе-долу колкото Грабеж, и десетки хелиони, които се въртяха насам-натам видимо отегчени. Очевидно Астарот отдавна беше запланувал това. Зачудих се дали всички войници бяха на негова страна, или пък дали знаеха истината. Ако ги беше излъгал и казал, че татко е наредил всичко това, може би щях да мога да ги обърна срещу него. От тази мисъл ми стана още по-добре.

Пропълзяхме зад един нисък хълм и легнахме по корем в пръстта. От толкова близо Безкрайната стена жужеше от енергия, беше блестяща и жива като милиард светулки, изтъкани в огромен гоблен. Осветяваше лагера като прожектори. Над сто кафяви брезентови палатки бяха наредени в равни линии отляво и отдясно, а по средата имаше широко празно пространство. В центъра имаше една отделна палатка, три пъти по-голяма от другите, от червено кадифе и със златни пискюли. Зад нея се виждаха тежките машини — багери, булдозери и един сърдит въркорог със счупен рог, — които стояха до Стената без работа. Баал явно се беше отказал от стандартните начини да я разбие. Но сега, след като Данталион му е в ръцете, това не го притесняваше. Стиснах юмруци и се огледах за брат си. Където и да беше, щеше да е добре охраняван.

Томи ме побутна и кимна към червената палатка.

— На бас, че онази е на Баал.

Но нямаше нужда да гадаем, защото точно в този момент бикоглавият Баал излезе от нея, обхванал с ръка раменете на висок широкоплещест демон.

— Кой е този с него? — прошепна Томи.

— Нямам идея. — Другият демон беше с гръб към мен. Може би някой хелион? Нямаше животински аспект. Свих рамене. — Вероятно някой друг от слугите му.

Томи направи престорено ужасена физиономия, а аз се усмихнах криво.

Баал каза нещо, което не можах да чуя, и няколко хелиона застанаха мирно и оформиха фаланга около него и другия демон. Закрачиха през лагера и спряха пред Безкрайната стена. Войниците застанаха отстрани, един от тях вдигна рог пред устата си и го наду. Тогава демонът до Баал се обърна към него и кимна, а Стената освети червеното му лице като бял ден. Беше Данталион.

— Това не е ли…? — попита Томи.

Кимнах мрачно.

Данталион постави длан на Стената и гръм раздра въздуха. Бяха прекалено далече, за да видим какво се случва, но беше очевидно. Бяхме пристигнали точно навреме да видим как Баал принуждава брат ми да премахне Печата. Проклех тихо.

— Ще го спасим някак — каза Томи.

Данталион дръпна ръката си и проехтя нов могъщ гръм, който разтресе земята под нас. С ужас гледах как дебела, черна черта тръгна на зигзаг по искрящата Стена. Баал, Данталион и хелионите отстъпиха няколко крачки и закриха очи с ръце. Един дълъг момент Стената стенеше като пробуждащ се великан… Тогава се понесе стържене, което разтърси Ада, и хиляди късове светещи отломки полетяха в лагера като от избухнала крушка, оставяйки след себе си ослепителната светлина, струяща от процепа.

— Раят — каза Томи с глас, пресипнал от страхопочитание.

А аз си мислех: „Само да бях стигнал час по-рано“. Кой знае дали сега Печатът може да бъде върнат обратно? Дупката ставаше все по-голяма и вече беше по-широка от палатката на Баал.

— Виж! — Томи посочи надясно. — Ей там се появяват още пукнатини. Да побързаме, преди цялата да се пръсне.

Но аз едва я чувах. Гледах право напред към Данталион. Защото сега се връщаше с лице към нас… и се усмихваше.

Преглътнах — не можех да повярвам какво виждам, устата ми изведнъж пресъхна като прах.

Томи ме побутна.

— Какво има? Все още можем да я оправим, не се паникьосвай.

Кимнах към Баал и Данталион, навели глави един към друг като стари приятели. Чувствах се сякаш някой е изсмукал въздуха от дробовете ми.

— Какво…

Не можех да оформя дори една сричка. Двамата се усмихваха и си бъбреха, и се опитах да се престоря, че не се случва, да се обвия в отрицанието като в удобно одеяло. Но не стана. Ето го, гледаше ме право в очите. Изобщо не е бил затворник. Хелионите на влака не са били надзиратели, а телохранители. От самото начало той е бил главатарят, не Астарот. Дотук с оправянето на всичко.

Собственият ми брат ни беше предал.