Тейтъм Флин
Жупел за закуска (2)

2.
Внимавай какво си пожелаваш

Второто най-лошо чувство на света е да осъзнаеш, че си свършил някаква безпределна, чутовна глупост. Най-лошото? Очакването да разбереш на какви точно проблеми те е насадила тази глупост.

И след като се прибрах, чаках в стаята си на тавана, където в продължение на шест дълги, мъчителни часа само сгушените из покривните греди шиперуди ми правеха компания. Бях минал през неспокойното крачене и изтерзаното гледане през прозореца и бях стигнал до отчаяно чудене как да се изпратя по пощата до Земята, когато най-накрая го чух.

На вратата се почука.

Не беше какво да е почукване — а важно звучащо почукване. Сърцето ми хлътна толкова надълбоко в ботушите, че можех да го използвам като чифт хубави, удобни стелки. Това беше то. Поех си дълбоко дъх и рязко дръпнах вратата, за да се приключва с болката.

Отвън беше сив сбръчкан демон, а източените му криле още трептяха, сякаш беше бързал дотук. Фиксира ме със светещите си червени очи.

— Луцифер, Принцът на мрака, Врагът на всяка правда, Повелителят на мухите, те призовава. Последвай ме и ще те отведа при господаря си. Откажи и последствията…

— Да, да, ясно — прекъснах го и извъртях очи. — Можеше просто да кажеш, че баща ми иска да ме види.

Демонът вестоносец примигна насреща ми. Настъпи неловка тишина.

— Отказваш ли да ме последваш, Джинкс д’Явол? — каза той накрая.

Въздъхнах.

— Не, разбира се. — Кой смее да откаже на Дявола?

Пъхнах ръце в джобовете си и тръгнах с тежки стъпки към гибелта си.

Проблемът ми е, че съм калпав демон. Ужасно неужасен съм. А цялостното неумение да си зъл не е нещо, което би трябвало да се случи на най-малкия син на Луцифер. Не е като да не се опитвам. Старая се. Но нещата все не се получават, когато съм наоколо, и докато се усетиш, става грамадна експлозия от доброта и всеки подвива островърха опашка, и хуква да се спасява.

Сивият демон ме проводи през отекващите стълбища и коридори на двореца, докато не стигнахме царствения проход с черен мрамор, който водеше към кабинета на татко. Стените бяха покрити с рисунки на войни и кървища, всяка в златна рамка, а изваяни бюстове на прославени демони ме гледаха лошо. Вестоносецът се пъхна вътре и ме остави да размишлявам върху собствената си липса на прослава.

Ядно ритнах стената. Лоша идея. Върхът на маратонката ми се закачи в пукнатина в мрамора, заподскачах на един крак като пияно фламинго, изгубих равновесие и се стоварих на земята. Докато лежах на твърдия каменен под, обмислих доколко е възможно днес просто да не ми е ден. Нито година.

Изправих се, с каквото достойнство успях да събера, изтупах праха от панталоните си и пристъпих по-близо до грамадните порти, които ме деляха от сигурната смърт. Бяха от тежко черно дърво, всяко сантиметърче резбовано с виещи се змии, озъбени водоливници и крилати демони. Когато се наведох да подслушам, една лъскава черна кобра се разпери и ми изсъска. Пернах я по носа и надникнах през ключалката на кабинета.

Луцифер беше нацупен. Беше потънал дълбоко във фотьойла си и апатично изтръскваше пепел от пурата си в устата на един треперещ лакомник, коленичил при краката му. Лоша седмица бях избрал да създавам проблеми. Постъпленията бяха спаднали из целия Ад, а успокояващото влияние на мама Персефона го нямаше никакво, понеже тя пак беше на почивка. Татко гледаше едно тефтерче в огромната си червена ръка.

Бележникът ми. Изгърмях.

Вдигна поглед.

— Добре, да влезе.

Демонът вестоносец кимна и дойде към портата. Отстъпих бързо, точно преди да я отвори широко.

Той прочисти гърло.

— Луцифер, Принц на…

Плъзнах се покрай продължаващата тирада от звания и затворих портата зад себе си, преди да ме е хванало шубето.

— Татко…

— Мълчи, момче! — изрева той, а черните му очи просветваха в червено.

Млъкнах. Татко може да има същата тъмночервена кожа, тъмна коса и извити рога като мен, но беше поне два и четиридесет висок и с телосложението на бивол щангист. Аз като клечав дванайсетгодишен, който милее да вдигне най-много една раница с учебници, не вървеше да споря. Той се изправи и ме доближи като мечка, която ще изяде малкото си. Което според слуховете наистина беше направил с полубрат ми Фремиил. Отстъпих разтреперан и в див момент на паника му направих мили очички с надеждата, че сините мъниста, наследени от Мама, може да го успокоят. Той размаха бележника пред лицето ми и се озъби. Дотук с плана ми.

— Какви са тези срочни оценки, кажи ми! Нямаше да се сърдя, ако те бяха скъсали, защото си бягал от час или си гонил момичетата, или си се опитал да подпалиш учителя си с огнепръскачка. Момчешки игри! Обаче… — Вдигна на бележника. — Да „внимаваш в час, слушаш всичките си учители и да се трудиш много усърдно“! Непростимо е. Какво ще кажеш в своя защита?

Изведнъж обувките ми ми се сториха много интересни.

— Татко, опитах се — измрънках към брадичката си. — Честно. Онази работа с дървото Немезида беше без да искам, просто така се случи.

— Ах, Немезида. Една от най-злославните забележителности в Ада от хиляди години — каза той спокойно, преди да избухне гневно. — Две минути около теб и от кръвожадно отровно създание се превръща в растение с розов цвят и миризма на дъвка! На дъвка! Как можеш толкова да объркваш нещата, Джинкс?

— Извинявай, татко. Ще положа повече усилия.

— Е, не може мой син да го късат по злина, срамота е. Пращам те на частни уроци при един майстор на черните изкуства: Едуард Тийч, по-известен като Черната брада — най-подлият пират, който някога е кръстосвал седемте морета.

Ох. Ето какво получавам, щом се чудя как да се пратя до Земята по пощата. Внимавай какво си пожелаваш.

— Кога?

— Утре. Гледай този път да ти се получи, Джинкс, иначе ще има последствия. Много сериозни последствия, разбираш ли?

Преглътнах и кимнах.

— А сега ми се махай от очите, имам да залича шестнайсет биологични вида преди обед, а ме чака и тренировка по голф. — И ми обърна гръб.

Излязох от кабинета му и се затътрих по коридора. Толкова се мъчех да бъда зъл, но лошият късмет сякаш ме преследваше като влюбено и загубено зомби. Влюбено и загубено зомби, което беше счупило огледало и минало под стълба. Нима аз бях виновен, че Бени и Араил ме бяха изблъскали в очаквателните пипала на дървото? Нима аз бях виновен, че противоотровата не проработи както трябва? Бях едва шести клас, а не някакъв научен гений. Въздъхнах. Исках само татко ми да се гордее с мен, както с батко ми Данталион, който прекара колесницата си право през озоновия слой и ни остави зейнала дупка. Или сестра ми Моргана, откривател на домашните, порязванията с хартия и серия велосипеди, които автоматично падаха на чакъл.

Поне това означаваше, че ще се измъкна от училище за известно време. Не бях голям фен на училището. Или по-скоро училището не ми беше фен. Учудващо, но това да бъдеш магнит за бедствия не беше най-добрият начин да спечелиш приятели и да впечатлиш демони. Никой не искаше да доближава перкото, който получава дъга вместо напалм в час по химия, нито смотльото, който в час по информатика се обърка и изпрати на цяла Европа гифчета на котки вместо страховит вирус. Да не говорим за абсолютната ми липса на умения в летенето, което изключваше и възможността никога да спечеля „готини точки“ в игра на въздушен хокей. В резултат на това там нямах нито един приятел. Не можех да ги виня, беше ги страх да не прихванат ужасния ми късмет.

Искаше ми се да е зима. Зимата значи мама вкъщи. Тя поне никога не ми викаше, нито ме наричаше жалко подобие на демон. Вярно, че това може да е, защото беше пропуснала някои от най-грандиозните ми провали, докато беше заета да се маже със слънцезащитно масло в Гърция. Или просто защото беше богиня. Буквално. Но във всеки случай бих предпочел ведрото й отричане.

Спрях на средата на дългата вита стълба да си поема дъх и надникнах през една бойница. Семейният замък, дворецът Тъмангел, беше толкова голям, че имаше десетки стаи, в които дори не съм влизал. Кацнал на издадени скали, заобиколен от огнен ров, с лъщящи черни кули, които на север гледат към заплашителното нищо във Великата бездна, а на юг — към извитите червени небостъргачи на Пандемониум и замръзналата пустош на Външния Ад. Гледката беше прекрасна.

Когато си влязох в стаята, тръшнах вратата зад себе си. Откъм тавана се чу стреснато сумтене.

— Уф, събуди ме — каза Лентяй, като си подаде косматата глава от хамака, провесен между гредите горе.

— Винаги те събуждам, когато влизам, защото винаги спиш.

Той наклони глава на една страна.

— Имаш право.

Лентяй беше трипръст ленивец, което не беше изненадващо, тъй като той беше демонът, покровител на леността и мързела. За всеки от седемте смъртни гряха имаше по един демон покровител, но Лентяй избягваше повечето си колеги, доколкото беше възможно, защото, както често се оплакваше: „Ама толкова са амбициозни. Все тичат насам-натам и се опитват да изкушат хората да съгрешат. Изморявам се само като ги гледам“. Тъй като никак не успявах да съм зъл, а на Лентяй като цяло не му се занимаваше, с него се разбирахме доста добре.

Той се почеса по корема.

— Ех, хубаво, би ли ми досипал в чашата? Добро момче си ти.

На един библиотечен шкаф седеше една толкова голяма чаша с маргарита, че ако вътре плуваха няколко златни рибки, щяха да изглеждат съвсем на място. Чашата беше свързана с дълга сламка, която се извиваше чак до хамака. Надникнах в хладилника и намерих бутилка яркозелена течност, която изглеждаше все едно може да смъкне боята от улична лампа. Изсипах я в чашата и видях как течността бе засърбана нагоре. Лентяй премлясна, после се разтършува в козината си, и извади кутия цигари и си запали една.

— Еех, е това е. Цигарите бяха най-великото ми изобретение, да знаеш. Кара хората да си мислят, че правят нещо, дори и само да са се излегнали на фотьойла си.

— А и уби доста хора — добавих аз.

— Да, баща ти страшно се зарадва. Та си викам, че един такъв безспорен успех ми се полага мъничка почивчица за няколко века. — Издиша пръстен дим към тавана. — Та ти къде беше? Пак ли се забъркваш в проблеми?

Седнах на леглото и въздъхнах драматично.

— Онази работа с дървото Немезида. Татко ми е адски ядосан. Праща ме да живея с Черната брада.

— Ами не ми звучи толкова зле. Чувам, че в Тортуга е чудничко по това време на годината. Хайде де, усмихни се. Ще те бия на „Марио карт“, ако искаш.

— Имаш пиратско копие от Земята ли? — Адската версия се казваше „Кървави Канибали карт“ и ми докарваше кошмари.

— Аха, взех я от белия пазар. — Слезе на пода и взе един контролер. — Готов ли си за ужасна загуба?

Седнах до него с тънка усмивка. Може единственият ми приятел да е ленивец на седем хиляди години, но винаги успяваше да ме развесели. Взех един контролер и форсирах двигателя.

— Ще ти се.

Рано на следващата сутрин нарамих раницата и слязох по стръмните стълби, които водеха до Чакалнята, дълбоко в недрата на Тъмангел. Бутнах скърцащата врата и се задавих от обичайната воня на развалени яйца — жупел. Десетки бледни бесове — демони изкусители, които прекарваха по-голямата част от времето си на Земята — бяха насядали по дървените скамейки на сводестата каменна зала и се караха помежду си, докато попълваха формулярите за преминаване.

Демоните имаха всякакви форми и шарки: с тигрови глави, с драконови тела, със сини и лилави оттенъци, макар че мнозинството бяха червенокожи и остроопашати като мен. Само бесовете малко ме плашеха, понеже кожата им беше почти прозрачна и се виждаше синята кръв, която препускаше по вените им. Освен това вечно воняха на жупел.

Въздъхнах, взех формуляр от една маса и се захванах за работа. Адските визи бяха много сложни.

Двайсет минути по-късно тръсках схванатата си ръка и чаках на дългата опашка, която се виеше до централната желязна порта към Земята. Над нея две огромни месингови колела тракаха и се тресяха, докато бесовете влизаха и излизаха.

Когато дойде моят ред, един чудовищно дебел зелен демон на име Хорслат взе формуляра ми.

— Джинкс д’Явол? За Тортуга? През 1717-а?

Кимнах три пъти.

Хорслат трепна с рога и се взря в хартийката.

— Почеркът ти е ужасяващ, младежо. Причина за посещението?

— Съжалявам. Частни уроци.

— При Черната брада, предполагам? Така, така.

Той отстъпи и щракна с пръсти към двамата униформени отговорници за колелата зад него.

Те хванаха по един лост и натиснаха силно. Месинговото колело отляво се завъртя бавно покрай Пекин, Салем и някакво място, наречено Долни Прасквик, после тракна и спря на Тортуга. Онова отдясно се завъртя през вековете и закова на 1717-а.

Поех си дълбоко въздух. Карибско море през осемнайсети век, ида! Обещах си нещо: че когато пристигна, ще бъда най-злият демон, който светът е виждал. Дори Черната брада щеше да се разтрепери пред злодеянията ми. Този път щеше да ми се получи, каквото ще да става.