Тейтъм Флин
Жупел за закуска (14)

14.
Вдън гори тилилейски

— Дръжте ги! — изкрещя Моракс.

Ах, слуги!

Томи ме бутна към балкона, каза „Лети!“, стисна Нефария и изтича право във водата.

За момент останах загледан след нея, после плеснах с криле и се вдигнах във въздуха над скалите. Приземих се болезнено на четири крака, като изритах камъчета върху хелионите долу. Те ръмжаха, но не можеха да ме последват. Моракс обаче нямаше този проблем. Махна с гладките си черни криле и се издигна във въздуха, а аз панически се изправих и се хвърлих по коридора към помещението с фонтана.

Зад мен се чуха плискащи звуци, последвани от болезнени вопли.

— На ти! — викаше Томи.

Усмихнах се.

Изтичах във вътрешния двор, заобиколих фонтана отдалеч и излетях до пукнатината в стената, откъдето бяхме влезли. Не беше много широка — може би Моракс нямаше да може да мине. Промъкнах се в библиотеката, плъзнах се по шкафа, паднах от средата на стълбата и се затичах между стелажите. След секунди бесен рев ми подсказа, че съм бил прав — Моракс не можеше да мине през пролуката.

— Давай, бягай! — изкрещя той след мен. — Ще пипнем костенячката ти и книгата. Не може вечно да стои във водата!

Коремът ми се сви и набих спирачки. Беше прав. Рано или късно щяха да стигнат Томи, тя нямаше изход. И когато я пипнеха, щяха да са много, много ядосани.

Ударих близката лавица с глава и смачках един брой на „Изкушение на хора за забава и печалба“. Не можех да я оставя там, беше ми приятелка, а което е още по-лошо — вината, че тя дойде, беше само моя. Можех да направя само едно — да изиграя картата с Луцифер. Ако кажех на Моракс кой е баща ми, щеше да трябва да ни пусне. Тогава щяха да ни замъкнат обратно в двореца, нямаше да имам книгата за доказателство, татко щеше да повярва на него вместо на мен… и щях да си имам по-големи проблеми от преди. Което ми се струваше направо невъзможно.

Но иначе не смеех да си помисля какво щеше да стане с Томи. Въздъхнах и тръгнах обратно към Моракс.

След четвърт час отново бях в пещерата, до мен — подгизнало мъртво момиче, а около нас — отряд димящи и гневни хелиони. Томи никак не беше искала да излезе от водата. Моракс стоеше пред нас с Нефария в ръце и, изглежда, се чудеше дали да ни опече, или опържи за закуска.

Преглътнах.

— В името на всичко нечестиво какво правят демонско дете и костенячка тук долу? — попита той. — Кой те изпрати за тази книга? — Загледа ме по-внимателно. — Изглеждаш ми познато, момче. Как се казваш?

Прехапах устна и погледнах Томи. Това нямаше да я зарадва. Но не можех да измисля какво друго да правя.

— Джинкс д’Явол — казах и един-два хелиона отстъпиха назад. — Аз и… ратаят ми просто дойдохме да вземем една стара книга, която татко искаше, но домашният ми прилеп се изгуби и го последвахме, и не искахме да…

— Ти си син на Луцифер? — каза Моракс и се приближи. — Ами да, стори ми се познат. И казваш, че баща ти те е пратил да му донесеш тази книга?

Изведнъж осъзнах колко глупаво беше, че го казах. Щеше да си помисли, че татко го е надушил.

— Не, не, дойдохме само да си взема една книга, която ми трябваше за училище, и се изгубихме… — махнах неопределено с ръце. — Тук долу е като лабиринт.

— И тази съвсем обикновена книга за училище просто се оказа пазена от езеро светена вода?

Той наклони глава настрани и почука с нокът по един от дългите си, извити пантерски зъби.

— Ами, не, както казах, ъъ, изгубихме се, а ми стана любопитно и…

Моракс се озъби в свирепа пантерска усмивка; усмивка, която казваше: „Чудя се какъв си на вкус. Ако не спреш да приказваш, може и да разбера“.

Заекнах и млъкнах.

— Ех, жалко. Виж, ако беше никой, може би щеше да се отървеш с един бой. Но не мога да те оставя да се върнеш в двореца и да кажеш на татко си какво е станало. — Щракна с пръсти към капитана. — Хвърлете този сополанко във водата.

Коремът ми се сви на топка.

— Не, чакайте, това няма да помогне за ратая.

Топката плахо се поразви.

Моракс се усмихна хладно.

— Сетих се. Изпратете тези изгубени дечица до Ледения лес. Дискретно. И се постарайте да не се върнат.

— Какво?!… Татко ми ще те убие, ако разбере, че…

— Именно. Приятно пътуване!

Той се завъртя и закрачи през пещерата, здраво стиснал Нефария в лапите си.

— Това няма да ти се размине! — извиках след него разярен. — Това е измяна!

Той спря на изхода и ми се усмихна криво.

— Влизаш в час вече, а?

И изчезна.

Загледах се безпомощно след него и отчаяно ми се искаше да мога да си взема всичките думи назад. Защо изобщо си помислих, че ще е добра идея да спомена татко? Бях прекалено глупав, за да живея.

Кръгът хелиони се сви около нас и посмях да погледна към Томи. Тя ми хвърли най-смъртоносния от всички погледи. Ох, пъклен плам! Тоя път сериозно бях объркал нещата.

Преди да имам възможност да помисля каквото и да е друго, нещо тежко ме удари по тила и светът почерня.

Сещате ли се как по филмите коравите момчета ги удрят по главата, после се събуждат и веднага скачат в готовност? Да. Не съвсем. Даже не можех да се събудя наведнъж. Изплувах и потъвах в мрак, с глава, дрънчаща като преминаващ влак, и уста, пълна с пръст. Уста, пълна с пръст! Надигнах се на лакти и изплюх. Излезе червей. Отврат. Плюенето прерасна в силно давене. Затърках език с опакото на ръката си и изпълзях настрани от вонята.

Раницата ми въпреки всичко все още висеше на рамото ми. Рязко я отворих и открих смачкания, но невредим Брус, който ме изгледа лошо.

— Съжалявам, приятел.

Няколко минути седях на замръзналата кална земя и се опитвах да спра главата си да се върти. Къде бях? Все пак въртенето се забави достатъчно, че да фокусирам какво има около мен. Новата информация не беше радостна.

Черни клони стържеха по тъмночервеното небе над мен. Чакай малко, клоните не можеха да стържат по небето… но имаше ясен звук от стържене. Като точене на нож. Страхотно. Огледах земята наоколо и зърнах купчина дрехи. Томи. Насилих се да се изправя, все още замаян, дърветата — ту ясни, ту размазани.

— Томи! Томи, събуди се!

Стигнах до нея с олюляване и я разтърсих за рамото. Засъхнала кръв скриваше половината й лице.

— Томи!

Очите й примигнаха, тя вдиша рязко и се опита да изпълзи настрани.

Вдигнах ръце пред себе си.

— Спокойно, аз съм. Аз съм — Джинкс.

— Джинкс?… Къде сме?

Тя се изправи с мъка и се подпря на едно дърво.

— В Ледения лес. Не е… — Стържещият звук отново отекна. — Трябва да се махаме. Веднага.

Помогнах й, като преметнах ръката й през раменете си и се взрях напред през дърветата. В далечината грееха светлини — някак си бяхме само на шест-седем метра от края на гората. Слава Луциферу. Или пък не, спомените почнаха да се връщат. Тръгнахме с несигурни стъпки, като загърбихме потрепващите клонки и злокобните звуци, и се оказахме на заснежена равнина. Отдъхнах си.

— Изненадан съм, че не ни захвърлиха по-навътре в гората, щом се опитват да се отърват от нас — казах. Нима дори и хелионите се плашеха от Ледения лес?

Тя си дръпна ръката и седна на земята.

— Вие ми се свят. Какви са онези сгради там? И онова… влак ли е?

— Ох, жупел!

Влак беше. И гара. Военна гара, гъмжаща от хелиони.

— Какво?

— Това е гарата на Адския експрес. Полята на прокълнатите са от другата страна. Трябва да минем покрай нея, за да се върнем в двореца.

Тя ме погледна все едно съм гламав.

— Ти гламав ли си, бе?

Е, поне дедуктивните ми умения се подобряваха.

— Защо? Трябва да се върна в двореца и да кажа на… ъ-ъ… опа.

— Да, опа — каза тя и присви очи. — Някой май забрави да ми каже, че е изчадието на Сатаната?

— Не съм… изчадие. Но съжалявам. Не исках да те лъжа. Просто си мислех, че ще те изплаши.

— Не думай. Викаш по-добре да изчакаш, докато се разсея от удар по главата и ме захвърлят в страшната гора, а?

— Сработи ли?

— Не. Но във всеки случай не можем да се върнем в двореца. Дори да можем да се промъкнем покрай онези хелиони — тя посочи светлините в далечината, — как ще минем през градските порти? Хващам бас, че Баал е наредил на демоните си да се оглеждат за нас.

Смъкнах се на земята до нея и отпуснах глава в ръцете си. Права беше.

— Да имаш по-добра идея, нинджа?

— Ами знаем, че Котко Сърдитко и войниците му имат причина да отиват при Безкрайната стена, нали? А дори и да стигнем до двореца, ти каза, че баща ти няма да ти повярва, освен ако не намериш доказателство. Значи… отиваме до Стената и намираме доказателство.

На свой ред я погледнах сякаш бе гламава.

— Имаш ли представа колко е далече? Да знаеш, че Адът е голям. Ще ни отнеме седмици, за да стигнем до Крайнините. Пък и знаеш — Ад е. Може да съм слаб по география, но съм много сигурен, че между нас и Стената има някои много неприятни местенца.

Тя ме гледаше хитро.

— Обаче няма да ни отнеме толкова дълго, нито ще е толкова опасно, ако се промъкнем на влака, нали?

— Права си. Но ако онези хелиони ни хванат, ще ни замъкнат право при Моракс или Баал.

Почти се беше стъмнило, но десетки рогати силуети гъмжаха около гарата като мравки.

— Няма ли други гари?

Свих рамене.

— Нямам представа. Сигурно има. Адският експрес е бил създаден, за да могат хелионите да наглеждат селението. Понеже не могат да летят.

— Тогава да идем на следващата станция. Все ще е по-малко населена.

Дърветата зад мен шумоляха на вятъра. Само че нямаше вятър.

— Ама единственият път към следващата гара е през Ледения лес.

— Е, и? Просто гора. Знам, че е страшничка, ама…

— Не е просто страшничка. Защо мислиш, че ни оставиха тук? Имаме късмет, че се измъкнахме живи.

Тя се начумери.

— Още адски зверчета?

— Не точно. Уики.

— Мога да излъжа и да кажа, че знам какво са, но после ще срещна някое и ако се окаже триметрово и зъбато, ще припадна.

— Не са животни, а костеняци.

— Костеняци? Това звучи още по-страшно.

— Костеняци наричаме прокълнатите хора. Като теб. Уиките са… В отминалите времена хората не понасяли жени, които се опитвали да се занимават с медицина. Или да четат книги. Или да правят каквото и да е всъщност. Затова ги наричали вещици.

Тя издиша.

— Само това ли е? Че защо да са страшни? Просто хора. Не някакви побъркани убийци. И чакай малко, защо ще ги пращат в Ада заради медицината?

— Нямам никаква представа. Преди векове правилата са били много по-различни. Във всеки случай много от тях са били изгорени на кладата. Или по-лошо. Така че, дори да са били съвсем нормални хора приживе, колко от разума им мислиш, че е останал след грозната смърт и вековете, прекарани в тъмна замръзнала гора в Ада?

Тя се изправи и изтупа снега от якето си.

— Голяма работа, сигурно просто ги е страх. Вероятно хленчат в някоя хралупа някъде. Хайде де, ти Принц на мрака ли си или какво?

По-скоро Принц на каръка.

— Може да се каже.

Нямах голям избор. Но още се чудех защо хелионите ни бяха захвърлили само на няколко метра в гората. Дали просто ги мързеше? Или нещо ги беше уплашило?

Загърбихме успокояващите светлини и оживлението около гарата и се обърнахме към гората. Тя се простираше в далечината от двете ни страни, с дървета, щръкнали като бели зъби в черна уста. Нямаше как да я заобиколим.

Томи посочи надолу по склона.

— Виж, релсите минават през гората там. Ако ги следваме, няма да се изгубим.

Разнесе се силно дрънчене и за малко да си прехапя езика. Завъртях се и видях влака, пламнал в светлина.

— Сигурно скоро ще тръгва. Да вървим.

Газихме в снега, докато стигнахме мястото, където релсите влизаха в гората. Триех ръцете си, за да не измръзна, и за малко щях да се блъсна в една табела, която стърчеше от земята. Имаше страховит вид, все едно беше написана с кръв.

— „Надежда всяка тука оставете“ — прочете Томи. — Винаги е приятно да се чувстваш поканен.

Поех си дълбоко дъх и с нежелание пристъпих обратно в гората. Колкото по-далече вървяхме, толкова по-дълбока ставаше тъмнината.

Хванах ръката й под своята.

— Не искаме да се изгубим един друг.

Тя се изкикоти и заподскача напред.

— Като във „Вълшебникът от Оз“. Лъвове и тигри, и мечки… олеле!

Но някъде в далечината зловещият стържещ звук отново беше започнал. Искаше ми се да е по-тиха, когато е по-смела от мен. Задърпах я напред.

— Хайде, че замръзнах.

Дърветата започнаха да се сгъстяват и да скриват всяка светлина отгоре. Едва виждах накъде вървя, но релсите под нас ни помагаха да не се залутаме. По-лошото беше, че други шумове се процеждаха през клоните и се включваха към постоянния стържещ звук: приглушен глас, ниско ръмжене, неизвестно туптене в далечината. Беше като демонична симфония. Зачудих се дали можеш да получиш сърдечен удар от чист страх.

На сантиметри от мен се чу силен пукот и застинах.

— Извинявай — каза Томи, — стъпих на клон.

Проклех без глас и продължих през пръстта и съчките, и кишата. Дори Островръх беше за предпочитане пред това. Внезапно нещо трепна зад дърветата пред нас.

— Какво беше това? — прошепна Томи.

— Нищо не видях — излъгах. — Давай да не спираме.

Тя кимна, забила поглед в краката си, и тръгна по-бързо.

Звуците, изглежда, се увеличаваха, докато мракът ни всмукваше все по-дълбоко. След половин час вървене голата замръзнала гора беше шумна като тропическа джунгла. Така де, тропическа джунгла в Ада. Злокобен смях отпред, писък отзад, звук от плъзгане отдясно. Томи тъпчеше напред с уста, скована в мрачна чертичка, сякаш не чуваше. Лъвове и тигри, и мечки ли? Де да беше.

Опитвах се да не мисля как хелионите ни бяха оставили толкова близо до края на гората. Естествено, в момента, в който се опиташ да не мислиш за нещо, мисълта започва да търчи в мозъка ти като бебе, дрънкащо с цимбали. Дали просто се бяха уплашили от звуците? Или бяха избягали от нещо? Или по-лошо — не бяха успели да избягат от нещо? Дали се бяха оказали прекалено бавни? Преглътнах и устоях на порива да хукна напред.

Усетих остър повей над главата си. Остър повей, който не беше причинен от вятър.

„Не гледай — помислих си, сякаш отново бях на пет и се криех под завивките. — Не гледай и ще си в безопасност.“ Трябваше само да продължаваме крачка по крачка и щяхме да се измъкнем живи. Шепнех си като мантра: „Леви, десни, леви, десни, леви, десни, леви…“.

И тогава в усилията си да продължавам и да не гледам се препънах в един корен и се забих в земята, като завлякох и Томи. Докато лежах на кишавите релси, за момент не се сдържах и погледнах нагоре.

Томи също. Лоша идея. Тя изпищя.

Над нас една жена висеше с главата надолу, половината й лице липсваше, кожата й бе почерняла и на люспи. Въже около глезените й се люлееше нагоре. Изглеждаше много мъртва… но очите й гледаха право в нас. Запълзях назад рачешката и с ужас видях, че не беше само тя. От всяко друго дърво висяха вещици. И всичките ни гледаха.

 

 

Междувременно…

На Луцифер му беше порядъчно криво. Сега като се замислеше, не можеше да си спомни кога за последно му беше право. Не стига, че беше принуден да прати най-малкия си син (когото много харесваше въпреки всичките му грешки) в Островръх, Персефона прекалено често ходеше на почивка, а Бог му звънеше за глупавите Си проблеми, ами сега искаше и да си уговорят среща. Не бяха говорили от години преди изненадващото Му обаждане, а пък среща лице в лице — беше минало поне хилядолетие! Какво ли можеше да иска Старият? Дали пак щеше да дърдори за Голямата тревога?

Още по-лошо беше, че трябваше да се срещнат на Земята, разбира се, защото селението на всеки от тях беше невъзможно за другия. Луцифер рядко посещаваше Земното селение — от толкова много щастливи хора му се скапваше настроението, — но това беше единственият вариант.

Влезе в парижкото кафене предпазливо, но с широки крачки, забеляза ангелите по повечето маси и се пъхна в задната стая.

Бог го чакаше на обичайната Си маса, облечен в типичния Си сиромашки стил с измачкан бежов шлифер, като силно наподобяваше един нежно сияещ чичо Айро^[1]. Луцифер окачи идеално изгладеното си кашмирено сако на една месингова кука и седна с гръб към стената.

— Радвам се да те видя — каза Бог и изкара обичайната Си усмивка тип „колко тайнствена и омайна е вселената“.

Луцифер мразеше тази усмивка.

— И аз теб — излъга той.

— Изглежда, имаме мъничък проблем. — Бог сръбна от горещия Си шоколад и се облегна назад. — В Безкрайната стена продължават да се появяват пукнатини. Опасявам се, че когото си пратил да я оправи не се е справил много добре. Пратих ангели да я огледат, но не намират нищо нередно. Значи трябва да е нещо от твоята страна.

Луцифер завъртя очи.

— Сериозно ли? Само толкова? Разкара ме чак до Земята, за да ми дрънкаш отново за повредената ограда?

Бог се наведе и изведнъж зад милите Му кафяви очи проблесна стомана.

— Трябва ли да ти обяснявам какво би станало, ако Стената падне? — Той примигна и очите Му отново станаха нежни. — През годините с теб се споразумяхме. Аз не ти се преча, ти на мен — също. Хората вече имат свободна воля. Но ако нямаше Стена, поданиците ни може би нямаше да са толкова склонни да запазят мира, а една война лесно би стигнала до Земята…

Луцифер се изсмя презрително.

— Земята. Само за нея те е грижа, а? Земята и хората. Тези мравчици, които щъкат насам-натам като безмозъчни… мравчици — довърши глуповато той.

Бог погледна в чашата Си.

— Доколкото си спомням, имаше една земна обитателка, която ти толкова хареса, че я взе за жена.

Луцифер присви очи.

— Това е друго. Персефона е богиня. Тя е специална.

— Всички са специални. Всичките до един.

Луцифер въздъхна. Никога не побеждаваше в този спор.

— Добре, хубаво, знам. Нали аз изградих Стената? Знам какво може да стане, ако я няма. Ще ида лично да я проверя.

Но една частица от мозъка му не можеше да се сдържи; частицата, която всеки път го караше да се чувства като тийнейджър пред баща си, промърмори „Когато намеря време“.

— Благодаря ти. А сега искаш ли да хапнем от фондюто? Чувал съм, че е отлично.