Тейтъм Флин
Жупел за закуска (11)

11.
Библиотечни карти по изгрев

И двамата на мига скочихме към прозореца и си блъснахме главите една в друга. Дотук с потайното.

— Ух! — Томи се хвана за челото.

Стиснах я за ръката.

— Хайде!

Плъзнахме се от балкончето, паднахме с трясък върху сандъците и побягнахме от двора. Завихме наляво по една уличка, когато чух свиреп лай, който се понесе по студения и неподвижен въздух. Тичах до Томи, прескачахме кутии и се пързаляхме по замръзналата земя. Пак! Бях доста сигурен, че когато избягаш, животът ти не би трябвало да включва толкова… ами бягане.

Взех един завой и хлъцнах. Задънена улица.

Томи, на няколко метра пред мен, се обърна.

— Бързо, давай обратно… — Лицето й застина от страх. Отстъпи назад.

Опа. Завъртях се. Озъбена вълсица, наежила червена козина, беше запречила изхода, а от здравата й челюст капеше слюнка. Огледах уличката. Тухлени стени отляво и отдясно, а в края — триметрова телена ограда. Ах, пъклен плам!

Томи не продума, само се засили, отскочи на ръце и се завъртя във въздуха като акробат. Кацна на върха на тракащата ограда и прехвърли единия си крак.

— Бързо, покатери се!

Но аз не бях дете от цирка. Едва можех да направя челна стойка. Вълсицата изръмжа и запристъпва на място, подготвяйки се за скок. Смъкнах си якето, метнах го на главата й и се затичах, докато усилено махах с криле. Издигнах се във въздуха и полетях към оградата с протегнати ръце…

И отскочих от нея.

С хрущене и стон се стоварих на болезнена купчина. Бързо запълзях с ужас… и тогава видях — бях паднал точно върху вълсицата и я бях зашеметил.

Над мен изригна смях, вдигнах поглед и видях превиващата се Томи. Добре де, не бе най-героичният начин да спечелиш битка. Нахлузих си якето с цялото достойнство, което успях да събера, и неловко се изкатерих по оградата след нея. Присвих очи:

— Нито дума.

Продължихме ту насам, ту натам през градчето лабиринт, докато звукът на вълсичия лай напълно заглъхна. И все пак не спряхме да си поемем дъх, докато не се прибрахме на сигурно в бараката на Томи и не затръшнахме вратата зад гърба си.

Стоях наведен и едва дишах — наполовина от неочаквания маратон, наполовина от неочакваната измяна.

Томи не беше кой знае колко по-добре. Беше се облегнала на стената, лицето й — яркорозово.

— Кучета демони. Лошо — изпъхтя тя.

— И още как. — Но сега имаше по-важни неща, за които да се тревожа. — Баал и Моракс крояха нещо, трябва да разберем какво!

Тя ми се нацупи.

— Нещо не ми харесва да сме приятели. Вече два пъти за двайсет и четири часа някакви чудовища ни гонят и искат да ни изядат.

— Само че не ти щеше да станеш на кучешка храна. Но трябваше да те предупредя, нямам особен късмет, що се отнася до… ами до всичко.

— Сега ли ми го казваш.

— Ама виж, очевидно заговорничат срещу… Луцифер. Трябва да направим нещо.

— За каква стена говореше онзи? И другото, което споменаха, как се казваше?

— Нефария. Казаха, че е в Кулата, вероятно става въпрос за Вавилонската кула, та предполагам, че е книга. Книга, която явно деактивира някаква стена… което изобщо не го разбирам. Е, ясно, че знам какво е стена, но… — Стоварих се на едно от леглата.

— Какво ще търси книга във Вавилонската кула?

— Къде иначе да бъде, ако не в библиотека?

— Библиотека ли? Мислех, че Вавилонската кула е била… Всъщност не знам за какво я мислех, но не и за библиотека.

Тя се смъкна по стената и седна на пода.

— Че къде иначе ще държиш книги на хиляди различни езици?

— Идея си нямам. А къде е тази Вавилонска библиотека, някъде тук ли?

— Не, в Пандемониум. Не знам какво са намислили, но трябва да разберем.

— Знаеш ли кого още чакаха?

— Не. — Влачех крака по пода, ядосан, че се наложи да избягаме, преди да разберем нещо повече, особено кой е главният предател. Опитах се да си спомня всички демони, които съм виждал да влизат и излизат от кабинета на татко. — Може би Астарот? Той е един стар и плашещ гущеров демон, който е дясната ръка на та… Луцифер. Моракс и Баал сигурно отговарят пред него. Може да му е писнало да е вторият най-висш.

Тя се почеса по носа.

— Ами баща ти? Защо просто не му кажеш какво си чул? Така де, знам, че си избягал, ама това ми се струва доста важна информация.

— Не мога да се върна при татко, за него съм безполезен, само заемам място. Пък и никога не би ми повярвал. Моракс и Баал са двама от най-близките му приятели.

Тя вдигна вежда.

— Егати приятелите.

Скокнах на крака с внезапен прилив на вълнение.

— Трябва да намерим книгата преди тях! Очевидно тя е ключът към заговора им, какъвто и да е той. Без нея явно не могат да се справят. Ако те я намерят първи… изглежда, е свършено с Луцифер. Обаче ако я намерим и я покажем на баща ми, няма как да не ми повярва. Тя е доказателството. — Оставаха ми два дни, преди да трябва да започна в Островръх. Сигурен съм, че ако докажа на баща ми какво са замислили, той ще е толкова доволен, че ще ми прости и няма да ме изпрати във военното училище. Да! Това трябва да направя. — Трябва да идем във Вавилонската кула.

Томи вдигна ръце.

— А-а-а, чакай малко. Да идем? Виж, харесваш ми и нямам нищо против, ако искаш да останеш тук. Но съм виждала какво става с хора, които се опитват да се борят с демоните — без да се обиждаш. Не искам да стане така, че накрая да ми пържат пръстите на краката цяла вечност.

— А.

— Съжалявам.

— Не, няма нищо. Жалко обаче… — Протегнах небрежно ръце над главата си. — Пандемониум наистина е много красив град. Толкова е приятно и топло там. Няма значение, ще трябва сам да…

Тя присви очи насреща ми.

— От теб няма да стане играч на покер. Добре, да кажем…

— Да?

— Да кажем, че дойда с теб. Как ще вляза в града? Не е ли само за демони?

— Демони и ратаи. Те са човешките ни прислужници. Има ги с хиляди. Лесно ще се впишеш. Мога да кажа, че си мой ратай.

Тя изглеждаше все едно е глътнала буба бръснач.

— Само ще се преструваш — добавих бързо, — а и нали каза, че искаш да видиш града? Всъщност е много готин.

— Хм. И не ме лъжеш, че е по-топло? Ако отида и видя улици с иглута…

Ухилих се.

— Честна дума.

Тя потри луничавия си нос.

— Добре, да се разберем така: ще дойда и ще проучим онзи коварен заговор, ако ми помогнеш да разбера защо съм тук.

Ах. Изобщо бях забравил, че искам да й помогна. Обаче сега нямах никакво време да търся игла в купа кости. Имах да разнищвам измяна. Но пък Томи можеше да ми помогне да разбера какво става. Нямаше как да кажа на други, все още не.

— Добре, става. Като се замисля, може и на това да намерим отговор в библиотеката. Там държат регистрите. Но дори и да разбера защо, не мога да обещая, че ще те измъкна оттук. Доколкото знам, никой никога не е преминавал Оттатък.

— Оттатък? В Рая ли имаш предвид?

Кимнах.

— Добре, но обещай поне да се опиташ.

— Обещавам.

Макар това да ме забавяше, все пак исках да й помогна. А и на мен ми беше любопитно защо е тук.

— Ами онази работа за „никакви деца в Ада“? Хората няма ли да ме забележат?

Свих рамене.

— Само не си показвай лицето от качулката. Демоните така или иначе не обръщат внимание на ратаите, направо са като невидими. Няма и да те погледнат, ако не ги закачаш.

Тя скръсти ръце.

— Добре тогава, разбираме се. Обаче ако ме направят на фрикасе ала демон…

— Очаквам остър метал точно между очите.

— Просто да си наясно.

Час по-късно стояхме пред исполинските градски порти.

— Само не забравяй, че си ратай — казах на Томи. — Гледай да не нинджосаш някого.

— Ще се опитам.

Изпъчих слабичките си гърди и потропах на вратата, като държах Томи за качулката на палтото й по начин, който се надявах да е подходящо господарски. За огромно мое облекчение хелионът на пост ни махна да преминем без капка внимание. Забързах по улицата и за нула време тълпите ни погълнаха. Успяхме.

Томи ме избута.

— Ей, пускай ме. Накъде… — Заглъхна. — Еха.

— Не е зле, а?

Томи закова на място, без да обръща внимание на тълпите демони, които се бутаха покрай нея.

— Сградите изглеждат все едно са пораснали направо от земята — каза тя с тих глас. Допря длан до нежно светещия червен мрамор на една къща. — Как? Няма процепи, нито тухли. И някак си ми се струва жива.

Обясних й как Пандемониум изникнал за една нощ и тя се ококори.

— Та така — казах, — сградите, общо взето, са си пораснали от земята. Нощем греят дори по-ярко и улиците изглеждат като поръсени с ята от светулки. Пък и е по-топло, нали?

— Да — каза тя в унес, загледана наоколо. — Чакай, няма нито дървета, нито цветя, нито нищо. Странна работа.

— Пф, цветя. Абсурд! Тия работи са за Оттатък. Луцифер никога няма да го позволи тук. Има някои адски дървета и растения в Отровните градини и Външния Ад, но всичките са смъртоносни и бодат.

Като изключим разцъфналото в розово дърво Немезида. Реших да я пропусна тази история.

— Ха, разбира се. И все пак е удивително. Хайде, да идем в Кулата. Умирам си да видя как изглежда библиотека в Ада.

Тръгнахме по гъмжащите улици, а въздухът ставаше все по-топъл, докато се приближавахме към огнения ров и двореца Тъмангел.

Погледнах лъскавите му черни кули и се зачудих дали не върша глупости. Може би просто трябва да се прибера и да кажа на татко за Баал и Моракс. Може би ще ми повярва.

Минахме покрай един ъгъл, където млад костеняк стоеше, свиреше на китара и пееше стара блус песен.

— Наказанието му е да свири на китара? — попита Томи намръщена.

— Да, завинаги. Доста е известен тук. Изпати си от една сделка е Луцифер.

И не само той си патеше от татко. Не, трябваше първо да ида в библиотеката и да намеря Нефария. Иначе татко ще си помисли, че само си измислям, за да се измъкна от ходенето в Островръх. След всичките проблеми, които създадох, трябваше да намеря доказателство, иначе никога нямаше да ме послуша.

— Значи е вярно? — попита Томи. — Хората наистина си продават душите на дявола в замяна на… не знам, слава и богатства, и там каквото?

— Аха. Мисля, че Луцифер много се забавлява с тази част от работата си. Вече не го прави толкова често, но обича да подлъгва хората. Много харесва една пиеса, наречена „Фауст“.

— Виж ти.

Забързахме през града, а Томи продължаваше да спира от време на време.

— ^[1] — чу се глас.

— Онзи водоливник да не проговори? — попита Томи, като сочеше редица скулптури над един магазин за деликатеси.

— Аха. Те така правят.

— Разкошно.

Тя се отдръпна и се блъсна в един висок, червенокож демон. Той веднага вдигна ръка да й удари шамар. Дръпнах я извън обсега му.

— Данталион! — Егати късмета. — Тъпи ратаи, много са нескопосани. Ще се разправям с нея вкъщи. — Навъсих се престорено.

— Здравей, братче. Проблеми с ратаите?

Преглътнах и погледнах Томи. Беше склонила глава и качулката я покриваше до брадичката. Лепнах си широка усмивка на лицето.

— Не, не, всичко е наред. Съвсем наред. Просто отивам в библиотеката да уча. Пълна скука. Ти накъде си тръгнал? Към нещо интересно?

Той се усмихна.

— А, не, отивам да се видя с едни приятели. Обаче съм почетният гост, така да се каже, и бързам.

Естествено, че ще е почетният гост. Единственият път, когато аз ще съм почетен гост, е на погребението ми. Дръпнах Томи за ръката и тръгнах.

— Добре тогава, весело изкарване! Доскоро.

— До.

Обърна се и закрачи през тълпата.

— Извинявай — каза Томи.

— Няма нищо, само внимавай. Не искаме повече такива случки.

— Брат ти е голяма работа, а?

— Може да се каже. Много е готин. Проби дупка в озоновия слой, когато беше само на 119, а когато беше на 282, направо унищожи…

— Да. Супер. — Тя посочи сладкарницата. — А може ли да си вземем още от онази шоколадова торта?

Засмях се.

— Разбира се. Ще ни трябват провизии за приключението, тъй като някой изяде всичката ни торта. Кхъ-кхъм.

Тя изглеждаше решително негузна.

— Ще те чакам тук.

Пет минути по-късно имах достатъчно кексчета със злоровинки и питки със страшунка, че да ни стигнат за цяла седмица. Така де, един герой не може да работи на празен стомах. Оставихме магазините и продължихме по една тъмна уличка, осветена само от мекото сияние на камъка.

— Какво е това? — изписука Томи, когато едно люспесто плъхоподобно създание изтича покрай глезена й.

— А, флаксит. Не се притеснявай, не хапят.

— Добре тогава — каза тя, като изобщо не изглеждаше добре, докато го гледаше как се изкатери по една стена.

Спрях в края на уличката.

— Сега не му е време да спираш.

Не искаше да се застояваме на място, където могат да се спотайват страшни пълзящи твари.

— Стигнахме — излязох от уличката и тържествено посочих с ръка. — Площад „Нерон“. И Вавилонската кула.

Излязохме на широк площад, заобиколен от три страни от скъпи на вид магазини и ресторанти, обслужващи скъпи на вид демони. В отсрещния край широки каменни стълби водеха до величествена фасада с три огромни абаносови порти.

— Леле — каза Томи, — като огромна каменна сватбена торта е.

Никога не се бях замислял за това, но беше права. Кулата беше съставена от кръгли етажи, всеки следващ по-малък от предишния, и завършваше със заострен покрив, който се виеше високо сред ръждивите мъгли. Качихме се по стълбите и последвахме шумна групичка демони, които влизаха през един по-малък вход, изрязан в средните порти.

— Не забравяй — казах, — дръж се ратайски.

Тя кимна.

Прекрачихме високия праг към трептящата светлина на газените лампи и минахме на пръсти покрай редици маси, около които демони бяха насядали и затънали в книги. Томи забави ход, спря и се загледа нагоре. Покривът беше на стотици метри над главите ни, а близо до стените имаше наредени кръгли мецанини, свързани със спираловидни стълби. Всеки сантиметър от самите стени беше покрит с книги с кожени подвързии.

Завлачих Томи до една дълга и ниска странична стая, изпълнена с витрини, отбелязани с буквите на азбуката. Когато стигнахме до Н, отворих вратичката и започнах да прелиствам картовите каталози. След няколко минути вдигнах победоносно една карта.

— Ето го! Нефария.

— Малко лесно ми се струва.

Отпуснах рамене.

— Не. Не е лесно. Изобщо не е лесно.

Показах й картата.

— Нефарият. Библос. Само с ограничен достъп — прочете тя. — Какво е Библос?

— Там се пазят най-ценните и древни книги. Много надолу е, по долните стелажи. Онези книги не са каталогизирани от хиляди години. Нищо чудно, че не могат да я намерят.

— Колко етажа има надолу?

— Двайсет и четири, също колкото отгоре. Кулата се завива в земята като винт. Мисля, че Библос е на най-долните три етажа.

— А. — Томи се почеса по корема. — Ще измислим нещо. Знаеш ли…

Нещо изтрака и от далечния край на стаята звънна глас. Глас, който звучеше като метал, стържещ по лед. Вдигнах пръст пред устните си, мушнах се в една пролука между витрините и дръпнах Томи след себе си. В стаята отекваха стъпки, докато гласът се приближаваше.

Стояхме неподвижни и слушахме.

— Мрън-мрън-мрън — каза Моракс. — Ако не е Баал, ще е жената. Да съм намерел Нефария, да съм намерел читав ратай… Все аз ли трябва да върша всичко?

Демонът, на когото говореше, не отвърна.

— Е, поне сме…

Брус избра този момент да изписука силно. Застинах.

— Какво беше това? — каза спътникът на Моракс.

За един дълъг, ужасен момент от другата страна на рафтовете се носеше смразяваща костите тишина.

Тогава стъпките пак отекнаха и отпуснах рамена облекчено.

— Сигурно е била книжна змия. Гони те параноята, Хари. Та както ти казвах, поне сме ограничили възможностите до Пагина прима. До седмица-две все ще я изровим проклетията.

Вратата към библиотеката се отвори със скърцане и двата гласа заглъхнаха.

Осъзнах, че бях затаил дъх, и вдишах дълбоко.

Томи изтича в средата на стаята и започна енергично да се трие и отупва с ръце.

Изгледах я.

— Ама какво правиш?

— Книжни змии? Сериозно ли? Има ли някакви животни в Ада, които няма да се опитат да ме изядат?

— Глупости, книжните змии са безобидни. Ядат само книги.

Тя спря да ръкомаха.

— Аха. Както и да е, доста удобен момент беше. Може и късметът ти да не е толкова лош, колкото си мислиш. Знаеш ли къде е тази Пагина прима?

— Да, но не ни помага много. Това е в дълбините на Библос, най-долният етаж, така че елиминираме другите. Работата е там, че долу е като лабиринт. Лесно ще се изгубим.

— Хм. Знаеш ли историята за Минотавъра?

— Да я знам ли? Той ми беше братовчед.

Тя се ококори.

— Чакай, какво? Мислех, че е мит.

— Сигурно си мислила, че и Адът е мит, преди да се окажеш тук.

Тя наклони глава на една страна.

— Ха. Да, май е така.

— Хората много си объркват митовете и легендите. Историята е като игра на отгатване на рисунки, само че рисунките са много зле и никой не ги познава. Ще се изненадаш кое е вярно и кое — не.

— Еха. Ще искам да ми разкажеш повече, когато се измъкнем оттук. Все още не съм виждала и един тризъбец, та май този мит е измислица. Както и да е, в разказа Тезей оставя следа от прежда, за да намери изхода от лабиринта. И ние можем да си оставяме следи, за да не се изгубим.

— Добър план, Батман — присвих очи насреща й. — Много приключенски се настрои изведнъж за човек, който се плаши от книжни змии.

Тя извади два хира шурикена от якето си и зае бойна поза.

— Ей, всички момиченца нинджи харесват приключенията.

Ухилих се.

— Пък и преди да се появиш, не бях виждала друго дете в Ада. Сега знам защо. Така че въпреки демоничността и драмите ти ми е много приятно да имам някаква компания.

— Нямам… драми.

Тя притисна ръце до гърдите си и вдигна очи към покрива.

— О, горкият аз, нищо не струвам като демон. Де да бях зъл архизлодей, та татко ми да се гордее с мен.

Стана ми смешно, макар и да не исках.

— И така, Капитан Съкрушенко, сега какво?

— Сега ще разуча мистерията около теб. После ще потеглим в търсене на заровено съкровище. — Нарамих раницата. — Ще бъде дълго пътешествие, изпълнено с опасности. Радвам се, че си взехме за хапване.

 

 

Междувременно…

— Нарочно го прави! — кипеше Луцифер, загледан в писмото, което стискаше в юмрук. — „Изкарвам си направо прекрасно. Мъжете в Гърция са толкова чаровни. Колко жалко, че не си тук. С много любов, Персефона. Целувки, целувки.“ Защо ме изтезава тъй?

Лентяй зарея поглед над голф игрището.

— Защото знае, че ви харесва.

Луцифер въздъхна.

— Не може да не ми харесва. Тя е сладка и забавна, и умна… и манипулативна, и коварна, и отмъстителна. За мен е идеалната жена!

Натъпка омразното писмо в джоба си, взе стика и ядно замахна към тревата. Топчето излетя и тупна право в един пясъчник. Луцифер изръмжа. Кедито му, костеняк — грамада и бивш доверен човек на Ал Капоне, отстъпи притеснено назад.

— Между другото, в Тексас беше хубаво — каза Лентяй с дяволита искра в окото.

— Е, не ми го казвай това. Гаап ще има да ми пили цяла вечност. Дилърите на оръжия са отлична плячка за демона, покровител на алчността, а ти влизаш с танцова стъпка и ги правиш прекалено мързеливи, че да искат да разпространяват унищожение по целия свят.

Лентяй лениво цъкна топчето. То се понесе във въздуха и спокойно кацна на две педи от флагчето.

— И докато сме на темата, ако беше малко по-разумен, щеше да ме оставиш да спечеля — каза Луцифер.

Лентяй не му обърна внимание.

— Как вървят нещата в Марианската падина?

Луцифер се оживи.

— Обнадежден съм. Долу се получават някои много интересни морски чудовища. След няколко години ще могат да докарат доста хубав хаос.

— На бас, че могат да се обучат да ядат чаровни гърци.

Луцифер се ухили.

— Това е най-добрата идея, която съм чувал днес.