Нийл Геймън
Монархът на долината (9) (Новела от „Американски богове“)

IX.

Същата нощ Шадоу беше настанен в най-хубавата стая в хотела. И по-малко от час след като се беше прибрал, Гордън от рецепцията му донесе нова раница, нови дрехи и дори нови ботуши. Не му зададе никакви въпроси.

Върху сгънатите дрехи имаше голям плик за писма.

Шадоу го отвори. В него бяха паспортът му, леко обгорен, портфейлът му и парите: няколко пачки новички банкноти по петдесет лири, прихванати с хартиени ленти.

Леле, как валят парите, помисли си без удоволствие и безуспешно се опита да си спомни къде беше чувал тази песничка.

Кисна дълго във ваната, за да облекчи болката.

И заспа.

На сутринта се облече и тръгна по улицата, която водеше нагоре по хълма и вън от селото. На върха на хълма имаше къща, сигурен беше, с лавандула в градината, плот от чамово дърво и пурпурен диван, но колкото да я търси, не откри къща, нито дори следи от къща, само трева и глогови храсти.

Повика я по име, но никой не му отговори, само вятърът откъм морето донесе първите обещания за зима.

И все пак, когато се прибра в хотела, тя го чакаше. Седеше на леглото, облечена в старото си кафяво палто, и оглеждаше пръстите си. Не вдигна глава, когато той отключи вратата и влезе в стаята.

— Здрасти, Джени.

— Здрасти — много тихо отвърна тя.

— Благодаря ти. Спаси ми живота.

— Ти ме повика. Аз дойдох.

— Какво ти е?

Тя го погледна.

— Можех да съм твоя — каза със сълзи в очите. — Мислех, че ще ме заобичаш. Може би. Някой ден.

— Ами, можем да пробваме. Утре можем да се поразходим заедно. Но не надалеч, защото съм скапан.

Тя поклати глава.

Най-странното беше, че вече не приличаше на човек: приличаше на това, което е, диво създание, горско създание. Опашката й помръдваше на леглото изпод палтото. Беше много красива и Шадоу осъзна, че я желае непреодолимо.

— Най-трудното, когато си хулдра, дори хулдра, която е много далеч от дома си, е, че не искаш да си сама, трябва да обичаш някой мъж — сподели Джени.

— Обичай ме тогава. Остани при мен — каза Шадоу. — Моля те.

— Ти не си мъж — тъжно пророни тя.

Изправи се.

— Но пък нещата се променят. Може пак да се прибера у дома. Хиляда години минаха и не помня и дума от норвежкия.

Взе ръцете му в малките си длани, които можеха да огънат железен прът и да разтрошат скала на пясък, и много нежно стисна пръстите му. И си отиде.

Той остана още един ден в хотела и хвана автобуса за Турсо, а оттам влака за Инвърнес.

Във влака спа, но не сънува.

Когато се събуди, на седалката до него имаше някакъв мъж. Мъж с лице като брадва, който четеше книжле с меки корици. Когато видя, че Шадоу е буден, затвори книгата. Шадоу погледна корицата: „Трудността да бъдеш“ от Жан Кокто.

— Хубава ли е книгата? — попита Шадоу.

— Да, бива си я — каза Смит. — Есета. Уж са лични, но непрекъснато имаш чувството, че те поглежда невинно от страниците и казва: „Това съм аз“ и блъфира двойно. Но „Красавицата и звярът“ ми хареса. Почувствах го по-близък с нея, отколкото с тези есета.

— Всичко е на корицата — отбеляза Шадоу.

— Какво имаш предвид?

— Трудността да бъдеш Жан Кокто.

Смит се почеса по носа.

— Дръж. — И подаде на Шадоу днешния брой на „Скотсман“. — Девета страница.

В дъното на девета страница имаше кратка дописка: пенсиониран доктор се самоубива. Тялото на Гаскел било открито в колата му на един паркинг за пикник по пътя за морето. Бил погълнал цял коктейл приспивателни и почти цяла бутилка „Лагавулин“.

— Господин Алис мрази да го лъжат — каза Смит. — Особено служителите му.

— Нещо за пожара пише ли?

— Какъв пожар?

— О! Да бе.

— Няма обаче да се изненадам, ако през следващите няколко месеца много лош късмет сполети богатите и красивите. Катастрофи с коли. Катастрофи с влакове. Някой самолет може да падне. Скърбящи вдовици и сираци, приятели. Тъжна работа.

Шадоу кимна.

— Знаеш ли — продължи Смит, — господин Алис е много загрижен за здравето ти. Тревожи се. И аз се тревожа.

— Ами?

— Абсолютно. Искам да кажа, да не би нещо да ти се случи, докато си в страната. Може да не се огледаш, като пресичаш улицата. Да размахаш пачка банкноти в някоя кръчма. Не знам. Работата е там, че ако пострадаш, онази, как й беше името, на Грендел майка му, може да изтълкува нещата неправилно.

— Е?

— Е, ние мислим, че трябва да напуснеш Обединеното кралство. По-безопасно ще е за всички, не мислиш ли?

Шадоу мълча известно време. Влакът забави ход.

— Добре — каза накрая.

— Това е моята гара — съобщи Смит. — Тук слизам. Ще ти осигуря билет, докъдето пожелаеш, първа класа, разбира се. Еднопосочен. Само ми кажи къде искаш да идеш.

Шадоу потри охлузената си буза. В болката, която изпита, имаше нещо почти успокояващо.

Влакът спря. Гарата беше малка, наоколо не се виждаха никакви къщи и хора. До сградата, под лъчите на унилото слънце, беше паркирала голяма черна кола. Прозорците й бяха затъмнени и не се виждаше кой е вътре.

Смит свали прозореца на купето, отвори отвън вратата на вагона и слезе на перона. Погледна към Шадоу през отворения прозорец.

— Мисля да прекарам още няколко седмици в Обединеното ви кралство — каза Шадоу. — А вие се молете да се оглеждам, докато ви пресичам улиците.

— А след това?

Тогава Шадоу разбра. А може би го беше знаел през цялото време.

— Чикаго — каза на Смит, докато влакът потегляше. Почувства се стар, когато го изрече. Но не можеше да отлага вечно.

След това продума, толкова тихо, че само той се чу:

— Май се прибирам у дома.

Скоро заваля: огромни капки трополяха по прозореца и превръщаха света в размазани сиви и зелени петна. Силни гръмотевици съпроводиха Шадоу по пътя му на юг, бурята вилнееше, вятърът виеше и светкавиците хвърляха великански сенки по небето, и в тяхната компания самотата на Шадоу постепенно започна да се топи.