Нийл Геймън
Монархът на долината (1) (Новела от „Американски богове“)

I.

— Според мен — каза ниският мъж на Шадоу — вие сте чудовище. Прав ли съм?

Нямаше никого другиго освен барманката и тях двамата в бара на хотела в градчето на северния бряг на Шотландия. Шадоу си седеше сам и пиеше бира, когато този мъж дойде и седна на неговата маса. Беше краят на лятото и на Шадоу му се струваше, че всичко е студено, смалено и влажно. Пред себе си беше разтворил книжлето „Приятни разходки в местността“ и изучаваше маршрута, който смяташе да извърви утре — покрай брега чак до нос Ярост.

Затвори книгата.

— Аз съм американец — отвърна Шадоу, — ако това имате предвид.

Дребосъкът килна глава настрани и му намигна театрално. Беше сивокос, сиволик, със сиво палто и приличаше на провинциален адвокат.

— Е, може и това да имам предвид.

Шадоу беше дошъл тук наскоро и още не разбираше много добре шотландския диалект с всичките му гърлени звуци, странни думи и трели, но беше съвсем наясно какво му говори този. Всичко, което изричаше дребосъкът, беше малко и кристално, всяка дума бе толкова съвършено произнесена, че на самия Шадоу му се струваше, че говори с пълна с овесена каша уста.

Дребосъкът отпи от питието си.

— Значи сте американец. Свръхсексуален, свръхплатен, че какво търсите тук тогава? А? На платформите ли работите?

— Моля?

— Нефтоработник ли сте? На големите метални платформи. Тук от време на време наемаме нефтоработници.

— Не. Не съм от платформите.

Дребосъкът извади от джоба си лула и ножче и започна да чегърта нагара. Изтърси го в пепелника. След малко, все едно споделяше голяма тайна, каза:

— В Тексас също имат нефт, да знаете. Това е в Америка.

— Да — кимна Шадоу.

Зачуди се дали да не каже нещо, в смисъл че според тексасците Тексас всъщност е в Тексас, но се въздържа, защото подозираше, че ще се наложи да обяснява какво е имал предвид.

През последните две години Шадоу на практика не живееше в Америка. Не беше там, когато паднаха кулите. Понякога си казваше, че изобщо не му пука дали някога ще се върне, и понякога дори си вярваше. Беше пристигнал в Шотландия преди два дни. Слезе в Турсо от ферибота от Оркнис и дойде в този град с автобус.

Дребосъкът не млъкваше:

— Дошъл значи тук в Абърдийн някакъв тексаски нефтен барон, запознал се в кръчмата с един човек, както се запознахме ние с вас, заговорили се и тексасецът му вика: „Аз там в Тексас сутрин като стана, се качвам в колата“ — няма да се опитвам да докарам акцента, ако нямате нищо против — „паля двигателя, натискам ускорителя“ — или как му викахте…

— Педала на газта — услужливо му помогна Шадоу.

— Точно така. „Натискам аз педала на газта сутринта и до обяд още не съм стигнал до края на имението ми.“ А дъртият хитряга шотландец само кима и вика: „Да бе, и аз навремето имах една такава кола“.

Дребосъкът се разсмя хрипливо, за да покаже, че вицът е свършил. Шадоу се усмихна и кимна, за да покаже, че е разбрал, че това е виц.

— Какво пиете? Бира ли? Дай още по едно, Джени. За мен „Лагавулин“. — Дребосъкът натъпка в лулата си тютюн от някаква пунгия. — Знаете ли, че Шотландия е по-голяма от Америка?

Когато тази вечер Шадоу слезе в бара, тук нямаше никой, освен барманката, която четеше вестник и пушеше. Беше дошъл да поседи до камината, защото стаята му беше студена, а металните радиатори на стената бяха по-студени и от стаята. Не беше очаквал компания.

— Не — отговори с вечното си желание да се прави на нормален. — Не знам. Защо да е по-голяма?

— Цялата е фрактална — заяви дребосъкът. — Колкото по̀ се вглеждате, толкова повече неща се откриват. Едно пътуване през Шотландия ще ви отнеме толкова време, колкото и пътуването през Америка, ако го направите по правилния начин. Представете си, че гледате карта и бреговете са плавни линии. Но когато вървите по брега, навсякъде са носове и заливи. Онази вечер по телевизията гледах цяло предаване за това. Голяма работа.

— Хубаво — сви рамене Шадоу.

Дребосъкът щракна запалката си за лула и започна да дърпа и да пуфка, и да дърпа и да пуфка, докато не остана доволен от разгорилата се лула, след което прибра запалката, пунгията и ножчето в джоба на палтото си.

— Както и да е, както и да е — продължи. — Вярвам, сте решили да останете тук и през уикенда.

— Да. Вие… от управата на хотела ли сте?

— Не, не. Честно казано, бях във фоайето, когато пристигнахте. Чух ви да си говорите с Гордън от рецепцията.

Шадоу кимна. Беше му се сторило, че във фоайето няма никой, когато се регистрираше, но беше възможно дребосъкът да е минал оттам. И все пак… имаше нещо нередно в този разговор. Имаше нещо нередно в цялата работа.

Джени барманката сложи питиетата на бара.

— Пет лири и двайсет — каза и отново се зачете във вестника си.

Дребосъкът отиде до бара, плати и донесе бирата и уискито.

— Колко време смятате да останете в Шотландия? — попита дребосъкът.

Шадоу сви рамене.

— Исках да я видя. Да се поразходя. Да пообиколя забележителностите. Може би седмица. Или месец.

Джени остави вестника.

— Тук е гъзът на географията. Що не отидете на някое по-интересно място? — попита весело.

— Грешиш — възрази дребосъкът. — Наричаш го така, защото не знаеш какво да гледаш. Виждаш ли тази карта, девойко? — Той посочи оплютата от мухи карта на Северна Шотландия на отсрещната страна на бара. — Знаеш ли кое не й е наред?

— Не.

— Обърната е с главата надолу — триумфално изрече мъжът. — Северът е отгоре. Така казва на света къде свършват нещата. Къде няма продължение. Светът свършва тук. Но това невинаги е било така. Тук не е била най-северната част на Шотландия. Тук е била най-южната част на света на викингите. Знаеш ли как се нарича най-северното графство в Шотландия?

Шадоу погледна картата, но беше прекалено далеч, за да го прочете. Поклати глава.

— Съдърленд! — заяви дребосъкът и оголи зъби в усмивка. — Южната земя. За останалия свят може да не е била такава, но за викингите е била.

Джени барманката отиде при тях.

— Излизам за малко. Ако ви потрябва нещо, обадете се на рецепцията. — Тя сложи една цепеница в камината и излезе.

— Да не сте историк? — попита Шадоу.

— Едно на нула за вас — засмя се дребосъкът. — Може и да сте чудовище, но сте забавен. Признавам.

— Не съм чудовище — отрече Шадоу.

— Да бе, те всички чудовища така казват. Навремето бях специалист. В „Сейнт Андрюс“. Сега съм на обща практика. Е, бях. Почти съм се пенсионирал. Няколко дни в седмицата влизам в хирургията. Ей така, да поддържам форма.

— Защо смятате, че съм чудовище?

— Защото — дребосъкът вдигна чашата си с уиски с изражението на човек, който ще приведе необорим довод — понякога самият аз съм чудовище. Краставите магарета… Всички сме чудовища, не е ли така? Славни чудовища, тътрещи се из блатата на нездравия разум… — Той отпи от уискито си. — Я кажете, след като сте толкова голям, работил ли сте някога като бияч? Нали се сещате? „Съжалявам, приятелче, ама тая вечер няма да можеш да влезеш, имаме частно парти, плюй си на петите и да те няма.“ Ей такива неща?

— Не — отрече Шадоу.

— Но трябва да сте работил поне нещо подобно?

— Да — потвърди Шадоу. Веднъж беше станал бодигард на един дърт бог, но това беше в друга държава.

— Вие, ъъ… извинете ме за въпроса, не ме разбирайте криво, ама не ви ли трябват пари?

— На всеки му трябват пари. Но аз съм добре. — Не беше съвсем вярно; ала беше вярно, че когато Шадоу се нуждаеше от пари, целият свят сякаш си счупваше краката да му ги осигури.

— Не искате ли да си докарате някой и друг долар? Като бияч? Фасулска работа. Пари за нищо.

— В някоя дискотека ли?

— Не точно. На едно частно парти. В края на лятото тук наблизо в една стара къща идват хора от цял свят. Миналата година беше страхотен купон, шампанското преливаше от вратите и всички се забавляваха, но изведнъж възникна проблем. Скапана история. Провали на всички уикенда.

— Местните ли направиха проблем?

— Не точно.

— Да не е било политика? — попита Шадоу. Не искаше да се забърква в местната политика.

— Съвсем не. Хлапетии, хипита и идиоти. Както и да е. Тази година сигурно няма да дойдат. Сигурно са отишли в някой друг пущинак да протестират срещу международния капитализъм. Но гостите в онази къща за по-сигурно ме помолиха да потърся някой, който да носи на бой. Едър сте, а те точно такъв като вас искат.

— Колко? — попита Шадоу.

— Ако се стигне до това, можете ли да се сбиете с някого? — попита мъжът.

Шадоу не отговори. Дребосъкът го огледа от глава до пети и отново се ухили с пожълтелите си от тютюна зъби.

— Петнайсет хиляди лири за два дни работа. Парите не са лоши. И са в брой. Няма какво да се декларира на бирниците.

— Този уикенд ли?

— От петък вечерта. Къщата е голяма и стара. Част от нея е била крепост. Намира се на запад от нос Ярост.

— Не знам.

— Ако се навиете, получавате фантастичен уикенд в историческа забележителност и ви гарантирам, че ще се запознаете с всякакви интересни хора. Идеалната работа за уикенда. Що не бях малко по-млад. Е, и малко по-висок.

— Добре — каза Шадоу и в секундата, когато го изрече, се зачуди дали няма да съжалява.

— Браво. По-късно ще ви осведомя подробно как и кога. — Сивото човече се изправи, тупна Шадоу по рамото и го остави сам в бара.