Нийл Геймън
Монархът на долината (6) (Новела от „Американски богове“)

VI.

Беше нощ на опасните сънища.

В първия си сън Шадоу се беше върнал в Америка и стоеше под една улична лампа. Изкачи няколко стъпала, мина през стъклена врата и влезе в някаква дневна, наподобяваща фургон или стара трамвайна мотриса. Чу някакъв старец да пее с нисък дрезгав глас по мелодията на „Любимата ми почива отвъд океана“:

Дядо ми продава на моряците кондоми.

Набожда ги с карфица.

А баба ми извършва улични аборти.

Леле, как текат парите.

Шадоу отиде до дъното на фургона. Там на масата седеше прошарен мъж с бутилка бира в ръка и пееше: „Текат, текат, леле, как текат парите“. Когато забеляза Шадоу, се ухили като маймуна и му махна с бирената бутилка.

— Сядай, сядай.

Шадоу седна срещу мъжа, когото познаваше като Уенсди.

— Какво става? — попита Уенсди, който беше мъртъв от две години или поне толкова мъртъв, колкото мряха тези същества. — Бих ти предложил бира, но тук обслужването е отвратително.

Шадоу каза, че нямало проблем. Не искал бира.

— Е? — попита Уенсди и се почеса по брадата.

— Намирам се в една голяма къща в Шотландия заедно с шайка богаташи и те ми кроят нещо. Загазил съм, но не знам точно какво ме чака. Все ми се струва, че съм загазил много.

Уенсди отпи щедра глътка бира.

— Богаташите се различават от останалите хора, момчето ми — каза след малко.

— Какво означава това, по дяволите?

— Ами като начало означава, че повечето от тях сигурно са смъртни. И не са нещо, което трябва да те притеснява.

— Не ми говори глупости.

— Но ти не си смъртен. Ти умря на онова дърво, Шадоу. Умря и се върна от мъртвите.

— Е, и? Даже не си спомням как го направих. Ако сега ме убият, пак ще съм мъртъв.

Уенсди допи бирата, започна да размахва бутилката, все едно дирижираше невидим оркестър, и изпя още един куплет:

Имам брат мисионер.

Запазва от греха пропаднали жени.

Петарка и запазва ти червенокоса.

Леле, как текат парите.

— Така не ми помагаш — възропта Шадоу. Столовата вече беше вагон, който с тракане се носеше през снежната нощ.

Уенсди остави бутилката и впери в Шадоу истинското си око, не стъкленото.

— Това са модели — каза. — Ако мислят, че си герой, са сбъркали. След като умреш, няма вече да си нито Беоулф, нито Персей, нито Рама. Правилата са съвсем различни. Шах, не шашки. Го, не шах. Разбираш ли?

— Нищичко не разбирам — ядоса се Шадоу.

В коридора на голямата къща шумно и пиянски ходеха хора и си шъткаха един на друг, и се смееха, докато си проправяха път към долния етаж.

Шадоу се зачуди дали са слуги или заблудени обитатели на другото крило. И отново засънува…

Сега се намираше отново в колибата, където се беше подслонил, когато предишния ден беше заваляло. На пода имаше труп: на момче, не повече от петгодишно. Голо, лежащо по гръб с разперени ръце и крака. Блесна ослепителна светлина, някой мина през Шадоу сякаш не беше там, и промени положението на крайниците на трупа. Още една светкавица.

Шадоу позна мъжа, който снимаше. Беше доктор Гаскел, сивият дребосък от бара на хотела.

Гаскел извади от джоба си бял хартиен плик, бръкна в него и пъхна нещо в устата си.

— Бонбонки — каза на детето на каменния под. — Ам-ам. Любимите ти.

Усмихна се, коленичи и направи още една снимка на мъртвото момче.

Шадоу мина през каменната стена на колибата, процеди се през пукнатините в камъка като въздух. Стече се до брега на морето. Вълните се разбиваха в скалите. Шадоу продължи през водата, през сивото море нагоре и надолу по талазите, към кораба, направен от нокти на мъртъвци.

Корабът беше далеч в открито море и Шадоу се плъзгаше по повърхността на водата като сянка на облак.

Корабът беше огромен. Предишния път не беше осъзнал колко е огромен. Нечия ръка се протегна, сграбчи го и го издърпа на палубата.

— Повикай ни — изрече глас, гръмовен като бурно море, настойчив и трескав. — Повикай ни или ни пусни. — Само едно око гореше на брадатото лице.

— Не ви задържам.

Бяха великани мъжете на този кораб, огромни мъже от сенки и застинали морски пръски, създания от сънища и пяна.

Един от тях, червенобрад и по-едър от всички останали, пристъпи напред.

— Не можем да акостираме — избумтя гласът му. — Не можем да се махнем оттук.

— Вървете си у дома — каза Шадоу.

— Дойдохме с нашите хора в тази южна страна — отвърна едноокият. — Но те ни изоставиха. Потърсиха други, по-питомни богове и ни отхвърлиха в сърцата си, предадоха ни.

— Вървете си у дома — повтори Шадоу.

— Прекалено много време измина — каза червенобрадият. Шадоу го позна по чука в ръката. — Прекалено много кръв се проля. Ти си от нашата кръв, Балдур. Освободи ни.

И Шадоу искаше да му каже, че не е от тях, че не е от ничия кръв, но тънкото одеяло се беше свлякло, краката му стърчаха от леглото и лунната светлина изпълваше таванската стая.

Голямата къща вече беше утихнала. Нещо виеше в планината и Шадоу потрепери.

Лежеше в прекалено малкото за него легло и си представяше времето като течност, събираща се в езера и локви, и се чудеше дали има места, където е гъсто, където се натрупва и задържа — помисли си, че градовете трябва да са пълни с време: всички места, където се събираха много хора и донасяха със себе си време. Реши, че ако беше така, трябваше да има и други места, където хората почти не си личаха, където земята чакаше, горчива и гранитна, и където хиляда години минаваха като миг за планината — носещи се облаци, ветрове и нищо друго в местата, където времето не си личеше по земята, също като хората…

— Те ще те убият — прошепна Джени барманката.

Сега Шадоу седеше до нея на хълма под лунната светлина.

— Защо? — попита той. — Аз съм никой.

— Така постъпват с чудовищата. Така трябва да постъпят. Така са постъпвали винаги.

Посегна да я докосне, но тя се обърна. Отзад беше куха и празна. Обърна се отново с лице към него.

— Ела — прошепна му тя.

— Ела ти при мен — каза той.

— Не мога. Пречат ми. Пътят е труден и се пази добре. Но можеш да ме повикаш. Ако ме повикаш, ще дойда.

Тогава изгря зората и от тресавището в полите на хълма се надигна рояк мушички. Джени се опита да ги разгони с опашката си, но безрезултатно; те се спуснаха към Шадоу като облак и го покриха, носът и устата му се изпълниха с дребни, пълзящи и жилещи неща и той започна да се задушава в мрака…

Събуди се рязко в леглото си, в своето тяло и в своя живот. Сърцето му биеше като лудо и не му стигаше въздух.