Нийл Геймън
Монархът на долината (8) (Новела от „Американски богове“)

VIII.

Малък хеликоптер дойде да вземе господин Алис късно следобеда. Ленд ровърите отведоха персонала. Смит откара последния. Останаха само Шадоу и гостите с елегантните им дрехи и усмивки.

Оглеждаха Шадоу като лъв, пленен, за да ги забавлява, но не разговаряха с него.

Тъмнокосата жена, която му се беше усмихнала при пристигането си, му донесе храна: пържола, почти сурова. Връчи му чинията, без прибори, сякаш очакваше да яде с ръце. Той беше гладен и я изяде с ръце.

— Аз не съм вашият герой — каза им, но те не го поглеждаха в очите. Никой не му говореше, не и директно. Чувстваше се като животно.

Стъмни се. Отведоха Шадоу във вътрешния двор при ръждясалия фонтан, съблякоха го гол под прицела на пистолет и жените намазаха тялото му с нещо гъсто, жълто и мазно.

Оставиха нож на тревата пред него. След жест с пистолета Шадоу вдигна ножа. Дръжката му беше от черен метал, кръгла и удобна. Острието изглеждаше добре наточено.

Тогава отвориха портата на двора и двама мъже запалиха огньовете: цепениците засъскаха и пламнаха.

От кожените торби всички гости си взеха по една тежка, резбована, черна, наподобяваща тояга палка. Шадоу се сети за децата на Соуни Бийн връхлитащи от мрака със сопи от човешки кости…

Гостите се подредиха покрай оградата и започнаха да удрят с палките по барабаните.

Отначало удряха бавно, тихо, ниско и вибриращо, като ударите на сърце. След това започнаха да налагат барабаните в странни ритми — стакато удари, които се прескачаха и преплитаха, все по-силно и по-силно, докато в съзнанието на Шадоу не остана нищо друго. Стори му се, че пламъците танцуват в ритъма на барабаните.

И тогава отвън се чу вой.

Имаше болка в този вой, разкъсващо страдание, и той отекваше сред хълмовете по-силен от барабаните, вой на болка, загуба и омраза.

Фигурата, която влезе със залитане в двора, се държеше за главата, запушила ушите си с длани, сякаш да спре думкането на барабаните.

Огньовете я осветиха.

Беше огромен: по-едър от Шадоу и гол. Нямаше нито един косъм и от него капеше вода.

Свали ръце от ушите си и се огледа с разкривено в гримаса лице.

— Престанете! — изкрещя. — Престанете да вдигате шум!

Ала хората в елегантни дрехи продължиха да удрят барабаните все по-силно и по-бързо и звуците изпълниха главата и гърдите на Шадоу.

Чудовището пристъпи в средата на двора. Погледна към Шадоу.

— Ти. Казах ти. Казах ти за шума — и зави гърлено с омраза и предизвикателство.

Приближи се до Шадоу. Видя ножа и спря.

— Бий се с мен — изкрещя. — Бий се с мен честно! Не със студено желязо! Бий се с ръце!

— Не искам да се бия с теб — заяви Шадоу, пусна ножа на тревата и вдигна ръце, за да му покаже, че са празни.

— Късно е — каза плешивият, който не беше човек. — Късно е за това.

И се хвърли към Шадоу.

По-късно, когато си припомняше битката, Шадоу виждаше само откъслечни моменти: помнеше, че падна на земята и се измъкна изпод съществото. Помнеше думкането на барабаните и израженията на тези, които ги удряха, взиращи се лакомо между огньовете в двамата мъже по средата.

Биха се и се удряха, и се драха.

По лицето на чудовището се стичаха солени сълзи. Бяха равностойни, така му се струваше на Шадоу.

Плешивият заби юмрук в лицето му и Шадоу вкуси собствената си кръв. Усети как в гърдите му се надига ярост като червена стена от омраза.

Изрита зверски чудовището зад коляното и когато то залитна, заби юмрук в корема му. То изкрещя от болка и гняв.

Поглед към гостите: очи, изпълнени с жажда за кръв.

Задуха студен вятър, вятър откъм морето, и на Шадоу му се привидяха огромни сенки в небето, великански фигури, които беше видял на кораба от нокти на мъртъвци, сенки, които го гледаха, които тази битка беше приковала към кораба им и не им позволяваше нито да пристанат, нито да си отидат.

Тази битка е древна, помисли си Шадоу, дори по-древна, отколкото си мислеше господин Алис, и продължи да мисли за това дори когато ноктите на противника раздираха гърдите му. Беше битката на човека срещу чудовището и беше древна колкото самото време: беше битката на Тезей с Минотавъра, на Беоулф с Грендел, на всички герои, заставали някога между огъня и мрака и изтривали кръвта на нещо нечовешко от мечовете си.

Огньовете горяха, а барабаните гърмяха и биеха, и пулсираха като хиляди сърца.

Шадоу се подхлъзна на влажната трева и падна. Пръстите на чудовището се сключиха около врата му и започнаха да стискат; Шадоу усети как всичко избледнява и се отдалечава.

Вкопчи се в тревата, заби дълбоко пръсти, изскубна един чим и размаза калната пръст по лицето на чудовището, което за миг ослепя.

Блъсна го и се озова отгоре му. Заби с всичка сила коляно в слабините му и то се сви в ембрионална поза, зави и зарида.

Шадоу осъзна, че барабаните са замлъкнали и вдигна глава.

Гостите ги бяха оставили.

Приближаваха се към него като обръч, мъже и жени, все още с палки в ръце, но ги стискаха като тояги. Ала не гледаха към Шадоу: погледите им бяха приковани в чудовището на земята. Бяха вдигнали черните си палки и напредваха към него в светлината на огньовете.

Шадоу изкрещя:

— Спрете!

Първият удар попадна в главата на съществото. То зави, сгърчи се и вдигна ръка, за да се предпази от следващия.

Шадоу се хвърли пред него и го закри с тялото си. Тъмнокосата жена, която му се беше усмихнала, безстрастно стовари палката си върху рамото му, един мъж го удари толкова силно, че кракът му изтръпна, а трета палка се заби в ребрата му.

„Ще ни убият и двамата — помисли си. — Първо него, а след това и мен. Точно това ще направят. Това правят винаги.“ А след това: „Тя каза, че ще дойде. Ако я повикам“.

Прошепна:

— Джени?

Никакъв отговор. Всичко ставаше толкова бавно. Върху му се спускаше поредната палка, този път насочена към ръката му. Шадоу се претърколи тромаво. Тежкото дърво се стовари върху тревата.

— Джени — повтори и се опита да изобрази в съзнанието си светлорусата й коса, слабото й лице, усмивката й. — Призовавам те. Ела. Моля те.

Повя студен вятър.

Тъмнокосата жена беше вдигнала високо палката си, за да я стовари бързо и жестоко върху лицето на Шадоу.

Ударът така и не попадна в целта. Една малка ръка хвана тежкото дърво сякаш беше вейка.

Русата коса се развяваше около главата й от студения вятър. Така и не забеляза с какво е облечена.

Погледна го. На Шадоу му се стори разочарована.

Един мъж се прицели в тила й. Не успя. Тя се обърна…

Звук като трошене на кости…

И тогава огньовете избухнаха. Така му се стори. Горящи въглени се разхвърчаха из целия двор и дори в къщата. И хората закрещяха в хапещия вятър.

Шадоу се изправи със залитане.

Чудовището лежеше на земята окървавено и сгърчено. Шадоу не знаеше дали още е живо. Вдигна го на ръце, преметна го на гръб и с усилие излезе от двора.

Закрачи с усилие по алеята. Тежките дървени порти се захлопнаха зад гърба му. Никой друг не излезе. Шадоу продължи с мъчителни стъпки надолу по склона към езерото.

Спря, когато стигна до водата. Падна на колене и възможно най-внимателно положи плешивия мъж на тревата.

Чу грохот и погледна нагоре към хълма.

Къщата гореше.

— Как е той? — попита женски глас.

Шадоу се обърна. Майката на съществото беше излязла на плиткото — водата й стигаше до коленете, и крачеше към брега.

— Не знам — отвърна той. — Ранен е.

— И двамата сте ранени. Целият си в синини и кръв.

— Да.

— Добре че поне този път не е мъртъв.

Тя стигна до брега. Седна на тревата и положи главата на сина си в скута. Извади от чантата си пакет салфетки, плюна върху една и ожесточено започна да бърше кръвта от лицето му.

Пожарът в къщата на хълма бушуваше с пълна сила. Шадоу не знаеше, че една горяща къща може да издава такъв звук.

Възрастната дама вдигна поглед към небето. Нададе гърлен вой и поклати глава.

— Знаеш ли — каза. — Ти ги повика. Толкова отдавна бяха в окови, а ти ги освободи.

— Това добре ли е? — попита Шадоу.

— Не знам, момчето ми — отвърна дребната женица и отново поклати глава. Загука на сина си сякаш беше бебе и започна да чисти раните му със слюнката си.

Шадоу стоеше гол на ръба на езерото, но пожарът го сгряваше. Вгледа се в отражението на пламъците по неподвижната повърхност. Изгряваше жълта луна.

Започваше да го боли. Знаеше, че утре ще го боли още повече.

Чу стъпки по тревата зад себе си. Вдигна глава.

— Здрасти, Смити — поздрави Шадоу.

Смит огледа и тримата.

— Шадоу — каза и поклати глава. — Шадоу, Шадоу, Шадоу, Шадоу, Шадоу. Не трябваше да става така.

— Съжалявам.

— Това е голям срам за господин Алис. Тези хора бяха негови гости.

— Те бяха животни — заяви Шадоу.

— И да са били, бяха богати и важни животни. Сега ще има вдовици и сираци, и един господ знае кой ще се грижи за тях. Господин Алис няма да е доволен. — Последното изрече все едно произнасяше смъртна присъда.

— Ти заплашваш ли го? — попита възрастната дама.

— Никого не заплашвам — отвърна Смит.

Тя се усмихна.

— Е, аз пък заплашвам. И ако ти или тлъстото копеле, за което работиш, направите нещо на този млад мъж, ще е много лошо и за двама ви. — Тя се усмихна отново с острите си зъби и Шадоу усети, че настръхва. — Има по-лоши неща от смъртта — добави. — И аз ги мога. Не съм млада и не си падам по празните приказки. Затова, ако съм на твое място, бих се грижил за този младеж — изсумтя накрая.

Вдигна сина си с една ръка като кукла и стисна дамската си чанта с другата.

Кимна на Шадоу, пое към тъмната огледална вода и скоро се скри заедно със сина си под повърхността на езерото.

— Мамка му — измърмори Смит.

Шадоу не каза нищо.

Смит порови в джоба си. Извади пакет тютюн и си сви цигара. Запали я.

— Ха така — каза.

— Какво ха така? — попита Шадоу.

— Я по-добре да те почистим и да ти намерим някакви дрехи. Иначе ще измръзнеш до смърт. Нали я чу какво каза?