Светослав Славчев
Двубой с Касандра (5)

Станцията

— Трябва да разберем какво точно се е случило! — каза Иниго.

Те стояха пред главния екран на пулта и се мъчеха да намерят някакво обяснение за затворената врата на контролната станция на Ферн. Още от първите им думи Ферн беше разбрал — те не знаеха нищо, нямаха намерение да му пречат и бяха също толкова изненадани, както и самият той.

Беше наистина неприятно — да не могат да влязат в контролната станция. Но това в момента не представляваше заплаха. Имаше друга опасност. Водният пояс слизаше, а с него — и ураганите. На големия страничен екран непрекъснато дежуреше по някой — сега Лейта следеше хидрограмите.

— Команден блок! — каза Холмар. — Опитай да вземеш връзка с контролната станция на навигатор Ферн!

Двете жълти зеници над, главния екран светеха, но екранът мълчеше. По него пръскаха тъмносини искри.

Ферн чакаше, изпълнен с напрежение. Той виждаше, че тримата се стараят да му помогнат, но и добре разбираше, че сега за тях е по-важно друго — водният пояс, който непосредствено ги заплашва. И чийто тъмен образ се извиваше като вълна на екрана пред Лейта.

Ферн, неизвестно защо, си беше представял Лейта като противоположност на Холмар — мургава и рязка. Жена, дошла на Касандра, навярно би трябвало да изглежда така. А Лейта се оказа малка, руса и спокойна — като че двамата с Холмар бяха брат и сестра. Тя още преживяваше злополуката с Ферн и се смяташе за виновна.

Всъщност беше се случило нещо рядко, но не съвсем необикновено. Танкетката й бе попаднала в местност със силно йонизирани газове, биоавтоматите бяха загубили ориентация. Лейта се бе лутала в кръг по едни и същи места, но накрая беше излязла от лабиринта. А Иниго, разбрал от Холмар, че танкетката е намерена, се бе спуснал да търси Ферн. Всичко беше приключило.

И не беше приключило. Невидимото напрежение още висеше във въздуха. Ураганите слизаха, химиостанцията трябваше да избира все по-ниски места. А проклетата контролна станция оставаше здраво вкопчена за химиостанцията, като ненужен и опасен придатък.

Командният блок мълчеше. По виолетовия екран пръскаха искри, после двете жълти зеници се обадиха:

— Навигатор Холмар, станцията не отговаря!

— Покажи я отвън! — нареди Иниго.

Екранът потъмня и на него се изрязаха контурите на голямото кълбо, което просветваше в мрачината с металната си обшивка. По илюминаторите му се люлееха мътночервени отблясъци от нажежените реки долу.

Образът се приближи, като че можеха да го докоснат.

— Долу вдясно — подсказа Ферн.

Камерата започна бавно да оглежда бронята, слезе към огънатия локатор. И тогава и тримата видяха: там тъмнееше голямо обгорено петно с раздърпани краища. В средата то беше нагънато, встрани тръгваха тънки ивици — като пукнатини в стъкло.

Ферн изтърва едно проклятие и се наведе. Отблизо петното изглеждаше още по-зловещо. Като че неизвестна, но мъчителна болест беше разяла обшивката отвътре.

Сега всичко беше ясно. Още тогава, при разговора с Иниго в кабината, когато химиостанцията беше слязла ниско, се бе случило. Подлата пламтяща Касандра бе убила биоавтоматите. През онази пролука в охлаждането. Като че всичко беше наистина подредено от нечия зла воля, за да се стигне дотук!

— Аз не можех и да помисля… — започна Холмар и тежко се изправи. Иниго мълчеше. Холмар тогава не би могъл да предвиди последиците. И никой не би могъл да ги предвиди.

А Ферн продължаваше да гледа своята изгорена станция и цялото му съзнание се противеше на онова, което виждаше с очите си. То беше там, зад жестоко проядената броня, но той не искаше да си представи картината вътре: мъртвия пулт, широко разтворените слепи зеници на Първия, задушаващата миризма на изгорено.

Не искаше да си го представи, но си го наложи. И реши — трябва да влезе там. Даже и да няма вече никаква надежда — трябваше. Не можеше да остави своята станция така.

— Аварийният люк! — каза Ферн полека.

Камерата се раздвижи, а той веднага помисли: „Каква глупост!“.

Беше наистина лудост. Да се доближи отвън с някоя от танкетките, да излезе от нея и да премине през аварийния люк. Той се управляваше механично с табло, монтирано в бронята, и ако можеше да се спусне от танкетката към таблото…

Здравият разум отхвърли тази мисъл, но после отново се върна към нея. Излишно безразсъдство. Трябваше да се извърши в движение, защото непрестанно се местеха в бягството от ураганите. И никога не беше го вършил. Но ако в танкетката има още някой, който да му помогне?

Иниго сякаш схвана мисълта му.

— Аварийният люк? — рече той. — Защо трябва да рискуваме?

После погледна екрана пред Лейта и отново се обърна към Ферн.

— По-добре идете да почивате, за да можете да смените някого от нас! Боя се, че този път ще имаме неприятности!

Лентата на екрана се беше превърнала в плътен черен пояс.

 

 

Ферн се събуди изведнъж, с непогрешимото чувство, че нещо не е в ред. Отвори очи и мигновено в съзнанието му се върна: Иниго, черната лента на екрана пред Лейта, наближаващите урагани.

Не, не беше това. В кабината трептеше равномерната златистозелена светлина, с която беше заспал, хипнофонът напевно бръмчеше.

Той се надигна от леглото-кресло и внимателно се огледа.

Тогава го усети пак — едно неясно поклащане. Всъщност като отклонение беше нищо, но от тези отмествания, които не бяха обичайни.

Не изглеждаше и да е от ураган. Той вече познаваше зловещите разтърсвания, беше ги изпитал докато слизаше на Касандра. Това беше друго.

Изправи се бавно, заслушан във всичко — в дълбокия шум на двигателите, в неясното бръмчене на хипнофона, в собственото си дишане.

И тогава светлината в кабината се промени. Златистозеленото сияние избледня, мина към гълъбовосиньо, след това — към мъртвовиолетово. Той посегна към таблото над леглото и остана така, с вдигната ръка. Не можа изведнъж да осъзнае онова, което видя, че се появи. То му се стори сянка, която се люлееше над пода. Но сянката се сви и избистри, превърна се в кълбо.

Беше абсурдно, както привидението в коридора. Едно кълбо плаваше над пода, от време на време пулсираше и се разширяваше. В него ставаше нещо.

Ферн гледаше като омагьосан. Можеше да се закълне — там, в кълбото светеха и се въртяха галактики, загиваха отново се раждаха светове. Всичко беше толкова чуждо и нереално, че Ферн стоеше като вкаменен, скован от неизвестното.

„Видение…“ — помисли той. — „Отново…“ — без да смее да помръдне.

Кълбото изведнъж просветля и Ферн видя: вътре бягаше човек. Този човек му беше странно познат, но не можеше да каже кой е, защото го виждаше в гръб. Беше мъж с резки и уверени движения. Той тичаше, после изведнъж се обърна и се прилепи към някаква стена. И Ферн едва тогава разбра — там беше той самият! Един безплътен двойник, изникнал от нищото, който беше толкова жив, че личеше всяка черта от лицето му — тревожно присвитите очи, скулите, стиснатите устни.

Но нямаше време да се вглежда. Кълбото заискри и се разшири, в него се появи нещо друго. Беше лицето на Иниго, но много отблизо. И изразът му беше необикновен — спокоен и отчужден, а очите с големите черни зеници гледаха втренчено през Ферн. Нито един мускул не потрепваше в тази маска.

Иниго бе мъртъв.

Ферн беше загубил способността си да се удивлява или да се страхува. Той просто стоеше и наблюдаваше искрящото кълбо, което се полюляваше над пода във виолетовата светлина.

А кълбото започна да се разширява и в него изплава нов образ. Като че някой виждаше отвисоко част от Касандра — с червеното зарево на хоризонта, планинските гребени и виещите се реки от лава. Над гребените летеше химиостанцията — два огромни блестящи пръстена един в друг. Но нещо се беше случило. Станцията се наклоняваше, издигаше се и се спускаше на тласъци като че се мъчеше да се освободи от нещо. В един миг тя се завъртя около оста си, въртеше се все по-бързо и на мястото й се появи ярка гълъбово бяла мълния. В следващия миг станцията вече я нямаше. Само късове от нея, просветвайки, потъваха в нощта на Касандра.

Кълбото се разширяваше все повече, планинските зъбери и огнените реки идваха все по-близо, Ферн мина през тях и те изчезнаха. Остана само виолетовото сияние. То бавно се промени в синкаво, после — в зелено.

Кабината беше отново същата, като че нищо не се бе случило.

Ферн облиза устните си и направи крачка. Ето, точно тук беше висяло кълбото!

Той заобиколи това място, макар че там вече нямаше нищо. Вратата се плъзна, разтвори се пред него и той излезе в коридора.

Трябваше да ги намери. Трябваше веднага да ги намери и да им каже! Но колко беше спал? Може би тримата още бяха в командната кабина!

Той закрачи по коридора, зави и забави крачките си. Имаше ли право? Как щеше да обясни какво бе видял?

Мъртвият Иниго? Гибелта на станцията?

А може би всичко беше кошмар? Един кошмар на измъчен човек, който само преди няколко часа бе избегнал смъртта?

После щеше да реши! После, не сега!

Отлагането сне болезненото напрежение, но тревогата остана, дълбоко загнездена в съзнанието му.

С нея той влезе в командната кабина.

Вътре бяха Иниго и Холмар. Прав пред пулта, Иниго разговаряше с командния блок и почукваше с пръст по екрана вдясно. Холмар беше встрани. Той бе разкрил единия илюминатор до половина и се взираше навън.

Иниго се обърна, погледна Ферн и му кимна. На пръв поглед нищо ново не беше се случило, но бръчките по тънкото му лице се бяха умножили и в очите беше слязла умора.

— Бих могъл да сменя някой от вас — каза Ферн. — Не мислите ли?

— Лейта отиде — рече Иниго. — Марти, може би ти?

Холмар не отговори. Той продължаваше да се взира навън.

Ферн пристъпи и седна на второто кресло пред пулта. Сега вече на онзи екран нямаше черна лента, нито пояс. Целият екран беше черен, пулсираше и се вълнуваше. Беше зловещ и жив в заплахата си.

Трябваше да ги предупреди. Щом знаеха опасността предварително, значи можеха да я избегнат! А можеха ли?

Нали той самият бе избегнал смъртта в танкетката? Не, тогава Касандра не беше предсказала смъртта му, а само езерото и горящата танкетка. Нищо повече. Беше оставила възможността за спасението му. И то се бе случило.

А сега изход нямаше. Мъртвият Иниго. Експлозията.

Какво беше казал Иниго?

„Заменяхме се. Не аз, а Марти, не той, а Лейта да бъде на мястото, което сме видели!“

И после:

„Идваше нещо странично. Нещо, което не сме предвидили и резултатът бе винаги същият! Един път с такъв опит едва не взривихме станцията!“

„Взривихме!“ — ето думата, която стоеше закотвена в съзнанието му. Как можеше да им каже! Имаше ли наистина това право?

А минутите вървяха и онази, неизвестната опасност приближаваше — той я чувствуваше. И още нещо чувствуваше — опасността не идваше непосредствено от урагана, колкото и да изглеждаше това странно.

Трябваше да говори. Още сега, в този миг, иначе пак щеше да се разколебае!

Ферн вдигна глава.

— Ин, Марти!

Холмар се обърна. Иниго спря да почуква екрана пред себе си.

— Смятам, че трябва да знаете! — каза Ферн. — Сега, когато се събуждах, видях… — той се запъна, търсеше думи — видях как нашата станция…

В пронизващите очи на Иниго просветна нещо, но то беше повече неприязън, отколкото изненада.

— Видяхте края на станцията ни — каза той. — Нали?

Значи те знаеха! И мълчаха, бяха му дали урок по издръжливост!

— Това съвпада — добави Иниго като продължаваше да го гледа изпитателно. — Имаше ли друго?

— Не.

Ферн излъга, без да се поколебае. Мислите му, неизречени, застинаха между него и Иниго.

И така беше по-добре. Ако беше казал и другото, щеше да бъде просто жалък подлец. Нищожество, поддало се на страха си.

— Помислете, Ферн! — рече Иниго. — Въпросът е защо? Каква е причината? Може би имаме още време!

Ферн искаше да отговори, но чу как се отмести вратата. Навярно беше Лейта. Той не се обърна, докато не наложи на лицето си да се владее.

Беше наистина Лейта. Тя мина с тихи стъпки покрай тях и отиде до Холмар. Иниго втренчено и прекалено съсредоточено гледаше екраните. После каза:

— Марти, иди почивай! Надявам се, сега няма да има нещо… извънредно.

Гласът му беше фалшив и думите — също. Холмар не се помръдна. Лейта стоеше до него — една малка, спокойна жена. Тя знаеше всичко, беше ясно, че знае. И не се боеше.

„Сега! — помисли Ферн. — Каквото има да става, трябва да стане сега!“ — Беше сигурен, че чувството му не го лъже.

— Навигатор Ферн! — каза един глас.

Ферн се сепна. Бяха жълтите зеници на командния блок — те за пръв път се обръщаха към него по име. Не към Иниго или към Холмар.

— Слушам те! — каза Ферн.

Зениците проблеснаха — тънки студени пламъчета.

— Навигатор Ферн — повториха те, — долавям слаби импулси в горивната камера на вашата станция.

— Какво?

В мига, в който запита, вече разбра. Беше най-лошото.

— Импулсите се засилват — каза блокът. — По моите изчисления, предстои неуправляема реакция.

Гласът млъкна и стана тихо. Само екранът с хидрограмите бучеше. Иниго и Холмар не помръдваха. Ферн преглътна.

Това беше краят. Неуправляема реакция, която не можеха да спрат. И не можеха да се освободят от станцията, която щеше да ги взриви. Сега вече знаеха смъртта си. Точно както я беше видял Ферн във виолетовото кълбо и както я бяха видели и другите трима.

Изход нямаше. Нямаше…

Имаше. Но беше онзи, изходът на отчаянието.

— Аз ще вляза там през люка! — каза Ферн глухо. Страхуваше се гласът му да не издаде онова, което чувствуваше. А то беше отчаяние и мрачна решителност. — Някой от вас трябва да ме пренесе с танкетка до аварийния люк отвън. И ще вляза!

Погледът му премина по лицата на Иниго и Холмар. Иниго го гледаше с огромните си черни зеници. По челото на Холмар трептеше един мускул. Трептеше съвсем ненужно, защото думите бяха вече на устните му.

— Марти! — каза Лейта тихо и умолително.

Холмар се забави и това беше мигът.

— Нареждам на всички! — чу се гласът на Иниго. — Команден блок, запомни! В танкетката под номер четири ще бъде навигаторът Иниго Рен!

И веднага продължи:

— Навигатор Холмар Ваарт — при двигателите! Навигатор Лейта Аурис — на пулта! А вие… — взря се той във Ферн — решихте ли окончателно?

— Да!

— Страхувам се, че вече това е единственият ни шанс! — каза Иниго спокойно. — И се страхувам, че е прекалено малък!