Светослав Славчев
Двубой с Касандра (2)

Планетата

От десетина хиляди километра височина Касандра приличаше на пухкава млечнобяла топка. При по-внимателно вглеждане тук-там по тази приятна бяла повърхност можеха да се забележат по-тъмни, добре очертани кръгове. А при още по-внимателно наблюдение се виждаше, че тези кръгове бавно се местят.

Бялото кълбо всъщност не беше планетата, а нейната атмосфера от гъсти водни пари, азот и аргон. Тъмните кръгове бяха урагани. Такива, пред които земните урагани биха изглеждали нежни пролетни полъхвания на вятъра.

Ферн, разбира се, не беше виждал земни урагани, за да ги сравнява. Той само включи резервната памет на биоавтоматите на допълнителния екран и се опита да си представи Касандра с нейната бушуваща атмосфера.

Резултатът не бе много насърчаващ. Самата планета беше гореща, тънката й кора се гърчеше в спазми. По нея никнеха гигантски планински вериги, начупваха се и от раните им бликаха исполински гейзери от кървава лава, пепел и дим. Те се устремяваха нагоре, там, където валяха дъждовете. Защото поройните дъждове, зараждащи се в плътната пелена от водни пари, рядко стигаха повърхността на планетата. Огнената жар ги изпаряваше, преди да докоснат планините и гъстата пара се издигаше със свистене, докато космическият мраз не я превърнеше отново във водни капки и ледени кристали.

В този хаос от пара, вода и лед се зараждаха невъобразими по сила урагани, способни да смажат всяка космическа станция. Затова за химиостанцията бе избрано място в най-долните слоеве на атмосферата, ниско до повърхността, в една сравнително по-спокойна област към полюса. Химиостанцията — голям блестящ пръстен — висеше над непрестанно димящите планини, поддържана от йонните си двигатели.

Ферн гледаше екрана и размисляше. Ако Първия успееше да получи връзка с химиостанцията, можеше да се надява на по-прилично слизане. Но беше много съмнително. Селена го бе предупредила — Касандра често оставаше откъсната, не помагаха и радиосондите. Без връзка трябваше да разчита на биоавтоматите и на себе си.

Жълтото око над главния екран неочаквано трепна. После угасна.

— Какво има? — вдигна глава Ферн.

Окото пак светна.

— Връзка с Касандра. Прекъсва — обяви Първия.

В екрана заплува мътен облак. След миг-два контурите му се свиха и се появи образ на мъж. Беше към четиридесетгодишен, с издължено умно лице. Той се взря във Ферн за секунда, после отклони поглед и кимна към някого, който не се виждаше на екрана. Изглеждаше като потвърждение на нещо, и на Ферн се стори, че те долу току-що бяха говорили за идването му. Но това не можеше да бъде. Селена не беше успяла да получи връзка с тях.

— Химиостанция Касандра — каза мъжът и се представи: — Навигатор първи клас Иниго Рен.

Очите му бяха с големи, смолисточерни зеници, разширени докрай. Като че тези очи бяха само от зеници, които внимателно оглеждаха Ферн.

— Контролна станция от трасе Вега-Орион — отговори Ферн и също се представи: — Навигатор втори клас Ейлус Ферн.

Той имаше чувството, че някъде е виждал, или най-малко, че е слушал нещо свързано с името Иниго. Но не можеше в момента да си спомни какво, пък и не беше важно.

Мъжът се обърна отново към невидимия зад себе си:

— Марти, виж кой от коридорите е по-спокоен!

Онзи, когото нарекоха Марти, се приближи и се появи на стереоекрана. Беше среден на ръст, по-млад от Иниго. Но това не личеше веднага, защото леката плешивост и наболата рижа брада доста го състаряваха. Имаше сини, открити и весели очи.

— Холмар! — усмихна се той дружелюбно като даже не сметна за нужно да каже презимето си. — Сега ще ви преведем през някое по-тихичко място! Дайте вашия Първи!

Той се върна към екраните си, а Ферн включи Първия.

— Така е добре — каза Иниго. — При слизането ще загубите връзката, но не се безпокойте! Имате безопасен коридор.

И той, и Холмар бяха приветливи, даже много. Въобще не споменаха и дума за двете задължителни обиколки в орбита според правилата — едни отдавна остарели правила на Базата за слизане на планети с атмосфера. Но Ферн не можеше да се отърве от натрапливото впечатление, че нещо не е в ред. Имаше една особена напрегнатост в поведението и жестовете им и той я долавяше. Усетът на опитен навигатор му я подсказваше и го караше да стои нащрек.

Образът на Иниго избледня и се изгуби — станцията навлизаше в най-горните слоеве на атмосферата. Тя се спускаше откъм осветената страна на планетата и Ферн, който следеше бегло кривите на биоавтоматите-алтиметри, все повече се вглеждаше в илюминаторите.

Едно малко жълто слънце плаваше в мастиленочерното небе. Короната му преливаше от жълто към все по-яркочервено с вишневи отблясъци и се стопяваше в мрака. Долу, точно под станцията, се приближаваше бялата, пухкава обвивка на Касандра. Но тя вече не беше бяла. Там, където я докосваха лъчите на жълтото слънце, ставаше нещо невъобразимо. Избухваше вакханалия от багри, в такива наситени и остри цветове, каквито човек вижда само насън. Огромни сини пламъци цъфтяха и се разпиляваха в оранжеви и кристално жълти искри. Потоци от кръв изведнъж блясваха в златистозелено и виолетово, а фонът от син ставаше теменужен.

Ферн вече не следеше алтиметрите, той гледаше като хипнотизиран как станцията потъва в тази буря от цветове, родени от ледените кристали, водния прах и жълтите лъчи на онова малко слънце.

После изведнъж илюминаторите изсивяха и бързо потъмняха. Слизаха. Ферн почувствува това по отчетливото туптене на кръвта, която нахлу в главата му и по зеленикавото фосфоресциране на главния екран. Първият биоавтомат беше включил гама-зрението, с него се ориентираше при спускане.

Внезапно станцията затрептя. Трептенето се усили, премина в неравни тласъци. Чу се как дюзите засилиха рева си и тласъците разредяха, но не престанаха.

Ферн седеше в креслото, стиснал челюсти. Някъде в мрака — той не знаеше близо или далеч — виеше гигантската си спирала ураган и тези удари бяха само негов нищожен отглас. Но бяха ли верни координатите? За миг му мина през ума странното поведение на онези долу, Иниго и Холмар, и дъхът му спря. Една неволна — или умишлена? — грешка и никой повече нямаше да чуе за Ейлус Ферн. Той просто щеше да изчезне. Но защо да го правят?

Нищо не се случи. Илюминаторите просветляха, в тях заблъска порой от вода, после спря така внезапно, както беше се появил, и неочаквано на зеления екран израснаха блестящите метални пръстени на химиостанцията. Една стоманена стена се приближи и закри левия илюминатор.

— Навигатор Ферн? — светна окото над екрана още докато кабината се люлееше. — Слязохме на Касандра. Имате ли нареждания към мен?

— Приготви люка! — нареди Ферн и се изправи.

Досрамя го. Тук го приемаха, погрижиха се и го преведоха по най-сигурния път, за да се усъмни глупаво в нещо, което сам не знаеше какво е!

Той хвърли един последен поглед към екрана и пристъпи до люка на станцията. Масивната врата се плъзна безшумно и се отвори, после се затвори зад гърба му, а люкът се разкри почти веднага. На няколко крачки от него, в началото на тесен коридор стояха двамата — Иниго и Холмар.

Иниго отблизо изглеждаше още по-възрастен и суров. Беше леко прегърбен като повечето високи мъже, с тъмна коса, вече посивяваща по слепоочията. Очите му — с огромните си черни зеници — сега правеха още по-силно впечатление, отколкото там, на екрана на станцията.

Другият, Холмар, беше среден на ръст, по-скоро — нисък. Оредялата му коса беше небрежно разпиляна по главата, рижата брада — небръсната. Въобще от него целия се излъчваше небрежност и доброжелателство. Сините му очи се радваха.

— Сервус, Ферн! — рече той пръв и подаде ръка. — Чудесно е, най-после някой да надникне и при нас! Е, аз съм Холмар Ваарт.

Ръкуваха се, Иниго любезно запита дали не е имал трудности при слизането, Ферн отговори възможно най-убедително, че всичко е било спокойно.

— Лейта съжалява, но не може да ви посрещне — каза Холмар и понеже Ферн го погледна въпросително, добави: — Жена ми, нашият геохимик.

Заприказваха за новини от Базата и излязоха в големия централен коридор на станцията. Ферн знаеше добре разположението в подобни станции. Те се състояха от два големи концентрични пръстена. Във външния се поместваха работните кабини с биоавтоматите, двигателите и площадките за излитане на танкетките-всъдеходи. Във вътрешния бяха личните помещения.

Двамата завиха, поведоха Ферн по свързващия коридор, за да влязат във вътрешния пръстен. Холмар разпитваше за познати от Базата и явно имаше много приятели между навигаторите и конструкторите. Иниго също вметваше по някоя дума. Откак химиостанцията беше слязла тук, те не бяха имали друга връзка с Базата, освен нередовните предавания.

Във вътрешния коридор спряха пред една от вратите.

— Сигурно сте уморен — рече Иниго. — Почивайте, после наминете при мен! Втората кабина вляво. Ще отидем до аварийните биоавтомати и ще помислим за вашия локатор.

— След час. Даже и по-рано! — каза Ферн.

Той махна приветливо с ръка и пристъпи, за да мине през вратата, която безшумно се плъзна пред него, но в последния миг се спря.

— Аз, впрочем, исках… — започна той като се обърна.

И прекъсна на полудума. Защото точно в тази секунда Иниго и Холмар си разменяха един от онези особени погледи, които беше доловил по-рано. Сините очи на Холмар бяха присвити и тревожни, в тях не бе останала и следа от предишната веселост. По лицето на Иниго се бе спуснала сянка.

Ферн се облегна мълчаливо на ръба на откритата врата. Двамата също мълчаха.

— Аз съм ваш гост — каза той бавно, — но желая да зная какво става тук! Защото то може би се отнася и до мен!

Холмар се раздвижи неспокойно, по всичко личеше, че иска да обясни нещо, но Иниго го изпревари:

— Остави на мен, Марти! Сега трябва да намерим Лейта! Където и да е, да се връща веднага!

После се обърна към Ферн.

— Вие сте прав, това се отнася и до вас! Може би — най-много!

Той погледна след Холмар, който забърза по коридора, мина пред Ферн и влезе в кабината.