Светослав Славчев
Двубой с Касандра (4)

Езерото

В широкия, извит като дъга илюминатор напираше мрак, разкъсван от блясъка на светкавиците. Когато те затихваха, ниско отдолу изплаваше тъмночервено сияние — горещите скали и сипеи на Касандра. Тежки космати кълба от дим се блъскаха в танкетката и отстъпваха, пронизани от острите снопове светлина на прожекторите.

Под илюминатора трептеше инфрачервеният екран. На него се виждаха същите скали и изгорени сипеи, но много ярко, като картина с обърнати светлини и сенки. От екрана се носеше гласът на невидимия Иниго, разговарящ от своята танкетка с геоавтоматите.

— … определи посоката! Шест-А-бис!

И после:

— … дай точно отклонението! Седем-А-бис, защо мълчиш?

Танкетката летеше внимателно, слизаше ниско към пукнатините и като жива заобикаляше огнените полета. Ферн разбираше, че това е най-голямата бързина, която би могъл да иска от биоавтоматите, без риск те да пропуснат танкетката на Лейта, но непрестанно го измъчваше чувството, че са закъснели. Може би точно сега там някъде, между нажежените скали умираше една жена, която той никога не бе виждал, но заради която тръгна даже без да се замисли. И в съзнанието му натрапливо се връщаше разговорът с Иниго.

Нямаше халюцинации. Имаше реални предсказания. Невероятни и точни. Те тук бяха видели аварията и идването му на Касандра. Сега — танкетка, горяща в езерото от лава. Танкетката на Лейта. И никой не знаеше каква е странната връзка между тези събития. Но връзка съществуваше и той вече не се съмняваше в нея. Каква?

Ферн седеше в креслото пред илюминатора, слушаше гласа на Иниго, който от другата танкетка разпитваше геоавтоматите, а в душата му се надигаше възмущение. Той не можеше да се примири да бъде сляпа играчка, кукла, определена за някаква неизвестна роля! Той имаше своя воля и никой не можеше да го заставя да постъпва така, а не иначе! И това беше вярно. Можеше сега, в този миг, да поиска връзка с Иниго, да нареди на танкетката да извие или даже да се върне, да прати всичко по дяволите. И какво оставаше тогава от зловещите предсказания на Касандра? Нищо.

Танкетката слизаше ниско, между скали, от които вдясно тръгваше дълбока пукнатина, губеща се в плътната пелена от дим.

И все пак се колебаеше. Наистина ли беше господар на постъпките си? Наистина ли можеше да прави каквото желае? Например… сега? Можеше ли?

— Биоавтомат Първи! — каза Ферн.

— Слушам ви! — обади се инфрачервеният екран.

— Извий вдясно по този пролом! — и Ферн тикна пръст в екрана. — После ще се върнеш по трасето!

— Нямам информация за отклонението — каза спокойно екранът.

Значи все пак някой се месеше в постъпките му!

— По него! — повиши глас Ферн. — По него! Изпълнявай!

— Приех!

Танкетката леко изви и се понесе над дълбоката пукнатина. Това беше широк пролом в скалите, сравнително тих. Някога тук може би беше текла река от лава, но после тя бе пропаднала някъде и сега от скалите се стичаха само тънки огнени ручейчета. Те пълзяха сред пластовете гореща вулканична пепел, проправяха си пътища и изчезваха в облаците дим.

Стените на пролома се издигаха все по-високо и по-високо от двете страни и от тях бавно, като насън, се сриваха в светлината на прожекторите огромни блокове. Теменуженото сияние на светкавиците остана някъде горе.

Тук нямаше нищо особено, просто беше един стар пролом.

Раздразнението му изведнъж стихна. Беше глупаво така да си доказва неща, в които не бе сигурен, а и не се знаеше дали някога щеше да е сигурен. Доказал беше, че определя сам постъпките си, сега трябваше да се връща на трасето и да поднови връзката с Иниго.

И тогава — той даже не можа да схване точно какво стана. Вместо блоковете, които тихо и далеч падаха, с чудовищен гърч се отмести скалистият гребен отдясно.

Острите зъбери се разтвориха и в илюминатора удари ослепителен блясък.

За части от секундата Ферн се сви на креслото, закрил очите си с ръце. Танкетката рязко изви нагоре и го остави без дъх, но по нея бясно забарабаниха късове от скалите. Тя отскачаше, опитваше се да ги отбегне и изглеждаше, че ще успее.

И не успя. Ферн почувствува удара с цялото си тяло, а в мозъка му сякаш се впи противното скърцане на разкъсван метал.

Танкетката замря като ранена и бавно се наклони. Ферн даже не помисли — той знаеше, че това е краят. Сви се още повече и се плъзна от креслото на пода. Чакаше мига, в който щеше да има само една ужасна болка — и повече нищо.

Но болка нямаше.

Волята за живот светкавично се пробуди, той отвори очи и се огледа. Кабината беше в полумрак, трептеше само аварийното осветление. Илюминаторът и екранът бяха закрити от предпазните бленди. Леко наклоненият под се люлееше като при тихо вълнение.

— Пълен нагоре! — каза с дрезгав глас Ферн. Той още не можеше да повярва, че се е отървал.

Но танкетката не помръдна. Екранът едва-едва проблесна и се обади:

— Нареждането невъзможно за изпълнение.

Ферн пропълзя бързо до креслото, хвърли се в него и когато то го обгърна, се почувствува малко по-сигурен.

— Къде е ударът?

— В сектора на двигателите — отговори със забавяне екранът. — Губим енергия.

Ферн се пресегна към командното табло и превключи една от виолетовите бленди. После се взря в илюминатора и затаи дъх.

Долу под него се ширеше кипящо огнено езеро. Десният скалист хребет го нямаше, той се беше разкъсал и потънал в нажежения въртоп, бяха останали да стърчат само острови, но и те бързо се топяха, заливани от лавата. Огромни мехури изскачаха на повърхността и се пукаха във фонтани от искри.

Танкетката висеше над пламъците, обгърната от гъстите облаци дим и пепел, и бавно губеше височина.

Един поглед по таблото беше достатъчен — смазаните дюзи едва удържаха танкетката, но и това нямаше да е задълго. Енергията изтичаше напразно.

Ферн побесня. Чудо беше спасило живота му, то трябваше да продължи, не можеше да не продължи! С отчаяна надежда той подаваше команди на екрана и опитваше да вземе връзка отначало с Иниго, после — с Холмар. Връзка нямаше. Изключи биоавтоматите и се зае сам с командното табло. Усилията му не стигаха до дюзите. Онова, което можеше да се направи, Първия вече го беше направил. Непоправимо ударената танкетка бавно слизаше, нищо не можеше да я спаси.

Ферн гледаше ужаса под себе си, но вместо да се парализира от страх, закипя от злоба. Подлата съдба го беше измамила, не беше го убила веднага, само за да му измисли още по-мъчителна смърт! Това беше подло, три пъти подло!

Съдба?

Мисълта „съдба“ го стъписа. Една танкетка гори в езеро от лава?

Но това значи не е била танкетката на Лейта, а неговата! И не Лейта щеше да загине, а той, Ферн! Ето каква бе връзката на онези видения с идването му на Касандра! Един неизвестен навигатор пристигаше, за да загине.

Сега беше ясно. Предопределение или съдба — нямаше значение какво! — това беше някаква зла воля, която искаше неговата смърт и щеше да я получи.

Но не даром! Щом не можеше да се бори, защото беше хванат като плъх в капан, щом нямаше вече никаква надежда, то му оставаше едно — да се озъби на тази съдба! Това можеше!

И докато танкетката се спускаше все по-ниско и в илюминатора започнаха да пръскат потоци искри от огнените мехури, биоавтоматът слушаше най-невероятните проклятия, които идваха в ума на Ферн. Той проклинаше всичко — и онези глупаци от Базата, които му бяха измислили такъв идиотски курс, и кривата платформа на „Арахис“, и мръсната планетка Касандра. И това не беше безсилие. Той наистина се озъбваше на съдбата — една малка жива прашинка, която щеше да умре, но вече не се боеше.

Нажежените вълни докосваха дъното на танкетката и през разкъсаната броня долиташе заплашителното им бучене. Това беше в секундата, когато усети леко поклащане — като че някой поблъсна танкетката. После още веднъж. По бронята отвън се чу шум — скърцаше метал.

„Потъвам“ — помисли Ферн.

Вътре в кабината нахлу дим, остра миризма на горящ авилен. Навярно лавата вече проникваше през разкъсаните дюзи. Ферн се задави и скочи от креслото.

— Първи! — извика той като се задъхваше. — Затвори дюзите!

Екранът мълчеше.

„Той свърши! — мина през ума на Ферн. — Сега ще умра и аз!“

Но отвън отново се чу странният шум. Нещо стържеше по бронята, после изведнъж танкетката отскочи нагоре толкова рязко, че Ферн се строполи на пода. Издигането продължаваше. Светлината в кабината видимо намаля.

Полузадушен, Ферн допълзя до креслото. Протегна ръка към таблото и с усилие отмести единия край на блендата.

Пред замаяния му поглед се разкри най-фантастичната, но и най-радостна картина, която някога бе виждал — долу под него се люлееше огненото езеро, а неговата танкетка летеше, хваната здраво от дългите стоманени ръце на танкетката на Иниго.