Дон Лучио
Бандата на удушвачите (8)

Естественикът със зелените очила

Когато Рене Матю и Грациела Савори се настаниха във влака за Авиньон, малко преди тръгването, в тяхното купе влезе един мъж на средна възраст. Мъжът представляваше странна фигура. Беше облечен в широко палто на квадрати, с голф, широка сламена шапка и носеше тъмнозелени очила със златна рамка, които напълно засенчваха очите му. С голямо внимание и грижа той сложи на багажника странните уреди, които носеше: мрежи за ловене на пеперуди и други насѣкоми, с които обикновено си играеха децата или пък, които служеха на естествоизпитателите при техните научни пътешествия из тропическите места. Мъжът поздрави учтиво, настани своите мрежи, седна до прозореца и се зачете в някакво научно списание.

Рене Матю и Грациела Савори, необезпокоявани от присъствието на учения, оживено разговаряха за това, което ще направят в Авиньон. Мъжът от време на време хвърляше през очилата си поглед към тях и тънка усмивка заиграваше по лицето му. По пътя младите хора се опитаха да влязат в разговор с непознатия, обаче, на техните запитвания и той отговаряше с общи думи. Каза им само, че и той отива в Авиньон, в чиито околности са се появили един особен род пеперуди, които го интересуват като учен.

Когато стигнаха в Авиньон мъжът учтиво поздрави и изчезна из навалицата на гарата. Рене Матю и Грациела Савори се запътиха пеш към наследствената къща на девойката. Къщата се намираше в покрайнините на града, там, където бяха вилите. Движейки се между буйно изкласилите ниви и потъналите в зеленина градини, младият мъж, дишайки с пълни гърди свежия въздух, възкликна:

— О, Грациела! Твоят прадядо е имал добър вкус. С удоволствие и аз бих живял в тази прекрасна местност. Но, между друго, какво ще кажем на наемателите на къщата за нашето неочаквано посещение?

— Наемателката е една вдовица, моя далечна роднина, която има две дъщери. Ще й кажа, че съм дошла, за да видя дали къщата се нуждае от някакъв ремонт. Колко за тебе, ще кажем, че ти си учен, който се интересува от старинните къщи… не е ли вярно?

— Разбира се, драга. В момента, обаче, живо се интересувам от една старинна златна кутийка…

Двамата млади хора влязоха в една обширна градина. След това, движейки се през централната алея, те достигнаха до къщата. Грациела позвъни. Почти веднага вратата бе отворена от една стара прислужница. На въпроса дали госпожата е в къщата, слугинята отговори:

— Съжалявам, госпожице, но тази сутрин рано госпожата придружи дъщерите си до града. Ще се върне чак след една седмица. Но ключовете са в мен и вие ще можете да разгледате къщата, за да видите какво е нужно да се поправи. В момента имаме и други гости, които сигурно няма да ви пречат.

При тия думи в очите на Рене пламна невидимо пламъче. Той многозначително изгледа девойката.

— Знаете ли, кои са тези гости, Юлия? — запита девойката.

— Госпожата каза, че това са трима американски археолози. Да, те намират, че тази стара къща била много интересна. Тук са повече от една седмица. Обикалят из къщата постоянно, правят скици на стаите и стълбите. Никога не съм виждала хора, които да се занимават с подобни работи. Цели два дни се бяха затворили в старинната зала за ядене и правѣли нещо. После се прехвърлиха в мазето: чукаха с един чук стените и пода. Поискаха да разкопаят пода, но госпожата не позволи… Може би вие ще искате да ги видите и питате, какво търсят тук?

— Значи и тримата в момента са тук?

— Не, само единият… сега е в кабинета на Канцлера и прави някакви скици.

Грациела хвърли поглед на Рене и продължи:

— Добре, да отидем да видим какво прави този господин.

Последвана от Рене и слугинята, Грациела се запъти по дългия, добре познат й коридор, към крилото на къщата. Тя спря пред една тежка дървена врата, обкована с желязо. Натисна старинната дръжка. Вратата не се отвори.

— Я гледай, затворил се е вътре — възнегодува Юлия, натискайки на свой ред дръжката на вратата — ама, че нахалник!

От кабинета не се чуваше никакъв шум, дори и тогава, когато Рене започна да удря по вратата.

— Може би няма никой вътре? — запита Рене. — Ще можем ли да проверим това?

— Да, господине — каза Юлия. — Има един прозорец, през който се гледа от кабинета на Канцлера в малката градинка.

— Но защо тази стая се казва кабинета на Канцлера?

— Тук обикновено е работил монсеньор Пол Савори, когато е идвал в Авиньон. А градинката пред кабинета датира още от негово време. А ето и прозореца. Слава Богу, че не е затворен.

Прозорецът бе наполовина отворен и Юлия се качи, за да погледне:

— Но вътре няма някой! — възкликна тя. — А пък вратата е заключена с резето. Къде ли се е дянал този господин? И през входа не е излязъл!

— Може би, се е страхувал, че някой ще прекъсне работата му? — каза Рене. — Аз ще вляза през прозореца и ще отворя вратата, за да влезете и вие.

Като каза това, младият мъж ловко се прехвърли през прозореца. Преди да отвори вратата, той хвърли поглед на масата. На нея имаше един голям лист хартия, на която току-що бе започната скицата на някаква камина. До скицата имаше една гума, бои, чаша вода. Личеше, че скицата е била преди половин час.

Рене Матю отвори вратата и вътре влязоха Грациела и Юлия. Щом слугинята ги остави, Грациела се обърна към Рене:

— Странно нещо! Мислиш ли, че се е изплъзнал през прозореца?

— Надали! Но сега ние трябва да започнем нашите изследвания. Няма никакво съмнение, че тия странни американски археолози са попаднали на следите, на които и ние попаднахме. Не е за чудене, ако те са мистериозните крадци на картината от Лувъра и на… но да се залавяме на работа…

Младият мъж започна внимателно да оглежда стаята. Мебелировката й се състоеше от едно тежко дървено писалище, няколко дървени стола и библиотека. Тършувайки, под масата той намери един куфар. Разтвори го веднага и изсипа съдържанието му на един от столовете.

— Какво странно въоръжение за един археолог — каза той гледайки разните железа и телове, които изпадаха от куфара.

— Наистина странно — отговори Грациела. До колкото не се лъжа този железен предмет търговците на железария наричат „универсален ключ за каси“, а криминалната полиция — „свински крак“. А това въже за какво ли ще служи? Дълго е най-малко 10 метра. Но напразно си губим времето. Знам какво е търсил този американец. Сега въпросът е: къде е той?

— Не мислиш ли, че се е скрил в гардероба?

Рене Матю отиде до гардероба и опита да го отвори с ключа, който бе на него.

— Заключен — каза той. — Но как може да бъде заключен, когато ключът е отвън? Дали американецът не е в камината. Тия стари камини са удобни скривалища.

Младият мъж започна внимателно да изследва камината. Тя бе широка, тъмна и не излизаше направо на горе. Той запали клечка кибрит, за да я осветли и внимателно започна да почуква по стените й, за да открие ако в нея има скривалище.

В това време Грациела бе отворила гардероба. Рене се подаде изпод камината, усмихна й се и пак продължи да търси. Младежът старателно чукаше по стените на камината, за да открие глухия звук, който щеше да му покаже мястото на скривалището. Така работи десетина минути. Изведнъж дочу някакъв странен шум, като че ли някой тряскаше някаква врата. Наостри ухо. След малко му се чу вик. Младият мъж се наведе и се измъкна изпод камината. Постоя няколко мига докато очите му свикнат на светлината, след тъмнината в камината. Отвори ги и… от гърдите му се откъсна вик на учудване: стаята бе празна.