Дон Лучио
Бандата на удушвачите (1)

Когато старата Луиза отвори пътната врата на малката виличка, където живееше професор Морис Карбоние, часовникът от близката черква прозвъни. Старата жена, движейки се между малките алеи с рози, отброи осем удара. Откъм виличката, обаче, не се забелязваше никакъв живот.

— Я, гледай ти — мислеше си Луиза. — Г-н професорът, като никога се е успал. И нощес трябва да е работил до късно. Що ли му трябва пък да работи. Пенсионира се, има си добри средства за живот, защо не си гледа спокойно старините, а все в тези стари книжа се рови…

Така си мърмореше старата жена, когато отключи вратата на вилата и се заизкачва по стълбите. Луиза бе дългогодишна икономка на професор Морис Карбоние, бивш професор от Сорбоната и известен археолог и изследовател на Наполеоновата епоха. Тя влезе в кухнята, разчисти и приготви закуската на професора. Тази работа тя вършеше повече от 40 години. Живееше на близо при дъщеря си, и всяка сутрин идваше в дома на професор Карбоние да се грижи за домакинството му. Луиза свари на бързо кафе, взе един поднос и се запъти към спалнята на професора. Когато почука на вратата не се чу никакъв отговор. Почука втори път — пак никой не отговори.

— Трябва да се е изморил здравата — си помисли Луиза. — Часът е вече близо девет, а той спи като младенец. Ще го събудя, защото после ще ми се сърди, че напразно е пропуснал времето си в сън. Трябва да работи. Като че ли цял живот не е работил!

Луиза отвори полека вратата на спалнята. В стаята бе тихо и спокойно. На дъното бе леглото. Луиза се отправи към него, за да сложи подноса на нощната масичка.

Професорът още спеше. Беше се завил през глава и само кичур от белите му коси се подаваше между завивката и възглавницата. Старата жена тихичко се приближи до леглото, остави подноса и полека побутна спящия по рамото. Професорът продължаваше да лежи неподвижно. Нещо преобърна сърцето на старата жена. Тя побутна спящия по-силно. Пак същото. С нервен жест Луиза отхвърли завивката от професора. Извика и подноса се плъзна от ръцете й. Професор Морис Карбоние бе мъртъв. Лицето му бе спокойно и застинало. Като че ли бе заспал и смъртта го бе заварила в съня. Така изглеждаше на пръв поглед. Но старата Луиза забеляза на врата му един тънък копринен шнур. Професорът бе удушен…