Дон Лучио
Бандата на удушвачите (5)

Една необяснима постъпка

На другия ден, тъкмо директорът на Лувъра, уважаваният г. Жак Обри пишеше писмо за уволнението на художника Рене Матю в качеството му на пазител при музея, когато в кабинета му влезе един прислужник и му подаде един голям пакет. Директорът Обри взе пакета и бавно го разгъна. Когато обвитият предмет се показа, Обри остана учуден: в пакета бе обвит оригиналният портрет на Наполеон!…

Директорът Обри все още учуден запита прислужника:

— Кой донесе този пакет?

— Едно момче, г. директоре, каза, че е за вас, предаде ми пакета и изчезна.

— Хай, дявол да го вземе — си говореше Обри. — Каква е тази работа. Открадват картината, държат я 48 часа и я връщат цяла-целеничка. Горкият Матю! Само той пострада напразно. Трябва да го освободя.

Директорът Обри веднага взе телефона и се обади на инспектора Жил. Каза му, че открадната картина е върната и, че в такъв случай, художника Рене Матю е невинен. Инспекторът Жил тихо изруга. Още една надежда да разкрие тайната около убийството на професор Карбоние пропада. Той даде нареждане да освободят задържания художник, но си даде дума да следи зорко живота му. Все пак нищо не се знаеше: може би този млад мъж да е замесен в историята с кражбата!

След половин час Рене Матю бе в Лувъра, при директора Обри. Той бе оскърбен от хвърлените подозрения върху му и идваше да си даде оставката. Директорът Обри още разговаряше с някои от своите помощници и разглеждаше открадната и пак върната картина. Едничката промяна, която се забелязваше в нея бе, че частта от рамката, която бе задигната, заедно с картината, бе отковавана и пак закована. Това личеше по новите гвоздейчета.

След едно бурно обяснение с директора Обри и след като си подаде оставката, Рене Матю се запъти към жилището на своята приятелка Грациела Савори. Младата девойка бе много загрижена за съдбата на приятеля си и когато го видя, че той е отново свободен, тя искрено се зарадва.

— Освободиха те, нали? И няма да те уволнят? Иначе ние не можем да се оженим никога — каза тя.

Младият мъж кимна печално с глава:

— Освободиха ме, но аз си подадох оставката.

— Но защо?

— Ще ти кажа — продължи младият мъж. — Виж, директорът Обри и помощниците му бяха загрижени само за картината. Сега тя е върната и те се успокоиха. Не им направи никакво впечатление, че част от рамката е разковавана. И още нещо… аз мисля, че тук крадците не са целѣли портрета, който е семейна скъпоценност. В тази кражба има нещо тайнствено. Крадците не са обикновени хора. Не виждаш ли, че тяхната цел е била да се доберат до частта от рамката, а не до картината. Но да видим историята на самия портрет. Портретът е бил рисуван малко преди похода на Наполеон в Русия. Поверен е бил на някой много верен човек на императора да го пази. Това не ти ли изглежда многозначително?

— На мен — не! — отговори девойката. — А ти какво мислиш?

— Ето — продължи младият мъж. — Да предположим, че рамката е служила за едно идеално скривалище на нещо, което императорът е искал да запази. Много ясно е, че крадците не са глупаци да се излагат на такъв риск само да вземат портрета за няколко часа и пак да го върнат. Тези хора са имали точни сведения за това, което е било скрито в рамката. И сега аз се питам как са могли да узнаят за това?

— Може би са чули от някого нещо? — допълни девойката.

— Не е възможно. Ако някой е знаял за скривалището в рамката и за предмета, който там е бил скрит, това е било преди повече от 100 години. Едничкото възможно предположение е: някъде трябва да съществува документ, който да разкрива тайната на портрета. Този документ е останал неизвестен никому до сега и крадците по някакъв начин са се добрали до него.

— Виждам, че ти правиш предположение за някакво фамилно писмо.

— Не, не вярвам, че се касае за фамилно писмо. По-скоро за някои записки на някой приближен на Наполеон. Някой негов съвременник, който е бил посветен във всичките му тайни. Но… чакай… спомних си… в университетската библиотека в Нант, където аз учих, имаше много документи от Наполеоновата епоха. Там правеше своите изследвания и нещастния професор Карбоние. Там като студенти проучвахме мраморите и записките на Талейран, прочутият Наполеонов дипломат. Но има една голяма трудност.

— Каква?

— Тя е, че Талейран е имал обичай да записва своите спомени със стенография, не толкова да ги запази в тайна, отколкото за по-бързото им написване. И ние трябва да предполагаме, че и документът, който ще търсим, е написан със стенографско писмо. Затруднението е сериозно, защото Талейран си е служил с една система стенография, която вече не се употребява и е много мъчна. Това е системата на Рош-Фуке.

— Рош-Фуке, възкликна девойката — но това е цяло щастие. Ти си забравил, че аз съм експертка по тази система?

— Не го знаех — отговори Рене Матю.

— Хайде, ти се шегуваш. Сигурна съм, че ти казвах това. Това беше, когато копирах едни фрески в Националната галерия. Тогава имах поръчка да направя едно факсимиле на един том, написан стенографски по системата на Рош-Фуке. Имах нужда от пари и, за да изпълня поръчката, преди това научих цялата система Рош-Фуке.

Рене Матю гледаше девойката с учудване и възхищение.

— Наистина, ти си една енциклопедичка. Мислиш ли, че ще бъде много трудно да ме научиш на стенографията Рош-Фуке.

— Но защо ще ти служи?

— Аз трябва да отида на всяка цена в Нант. Там ще проуча записките на Талейран и ще се постарая да открия тайната, която е интересувала крадците.

Младата девойка изгледа продължително приятеля си и каза:

— Слушай, ще ти направя едно откровено предложение: Месеци трябват, за да научиш системата Рош-Фуке. Аз я познавам добре. Защо не ме вземеш в Нант? Аз ще ти помогна при дешифрирането на материалите.

— Това добре, Грациела. Но има още една трудност? Виж, цялото ми бъдеще, по-право цялото наше бъдеще е сложено на карта. Аз трябва да възстановя своята чест. Знаеш, че нямам почти никакви средства. Малкото, което имам трябва да похарча до последната стотинка. А то не може да стигне за двама ни.

Младата девойка, без да продума стана и се запъти към шкафчето до кревата. След няколко минути тя бе пак при Рене Матю, който стоеше дълбоко замислен. Кротко тя сложи в ръцете му един пакет и каза:

— Слушай Рене, това е остатъкът от цялото наследство, което майка ми остави. Няколко хиляди франка. Държах ги, когато се оженим да се обзаведем. Сега те ще послужат да възстановим твоята чест, за да можем да се оженим.

Рене Матю не отговори нищо. Само овлажненият му поглед, който с неизразима нежност се впи в очите на девойката, показа, колко й е благодарен. Още същата вечер двамата млади хора заминаха за Нант.