Оноре дьо Балзак
Йожени Гранде ^[0] (6)

Шеста глава
Така става в живота

На тридесет години Йожени още не бе познала нито една от радостите на живота. Нейното безлично и тъжно детство бе протекло край майка, чието неоценено и обидено сърце винаги бе страдало. Напускайки с радост този живот, майката съжаляваше дъщеря си, че ще продължи да живее, и остави в душата й леки угризения и вечна скръб. Първата и единствена любов на Йожени за нея бе извор на печал. Зърнала бе любимия си само за няколко дни и между две бегли целувки му бе подарила сърцето си. След това той отпътува, сякаш отиде в друг свят. Баща й бе проклел тази любов, тя почти бе отнела живота на майка й, а на нея бе донесла само мъка, смесена с плахи надежди. Така дотогава тя се бе стремила към щастие, губейки сили, без да може да ги възстанови. И в душевния, както във физическия живот има вдишване и издишване: душата има нужда да поема чувствата на друга душа и да ги усвоява, за да ги върне обогатени. Без това прекрасно човешко явление няма живот за сърцето, то остава без въздух, страда и залинява. Йожени започваше да страда. За нея богатството не означаваше власт, не беше утеха. Тя можеше да съществува само чрез любовта, чрез религията, чрез вярата в бъдещето. Любовта й обясняваше вечността. Сърцето и евангелието й сочеха два свята, които трябваше да очаква. Ден и нощ тя потъваше в недрата на тези две безкрайни мисли, които в сърцето й може би се сливаха в една. Тя се затваряше в себе си, обичаше, вярваше, че е обичана. От седем години любовта й цяла я бе завладяла. Нейното съкровище не бяха милионите, чиито лихви се трупаха, а ковчежето на Шарл, двата портрета, окачени над леглото й, откупените скъпоценности от баща й, подредени с гордост върху пласт памук в едно чекмедже на скрина, напръстникът на леля й, с който си бе служила майка й и който всеки ден тя вземаше благоговейно, за да работи една бродерия — ръкоделие на Пенелопа, започнато само за да може да слага на пръста си това злато, пълно със спомени.

Никой не вярваше, че госпожица Гранде ще пожелае да се омъжи по време на траура. Искрената набожност на Йожени беше известна. Затова семейство Крюшо, чиято тактика мъдро се ръководеше от стария свещеник, се задоволяваше да обсажда наследницата, като я обграждаше с най-любвеобилни грижи. Вечер всекидневната й се пълнеше с все същия кръг хора измежду най-горещите и предани привърженици на семейство Крюшо в града, които на всички гласове се мъчеха да пеят хвалебствия на господарката на дома. Тя си имаше придворен лекар, главен духовен наставник, шамбелан, първа придворна дама, пръв министър и особено канцлер, който искаше всичко да й обяснява. Ако наследницата пожелаеше да има паж, който да й носи шлейфа, и такъв щяха да й намерят. Тя беше кралица, и то най-ловко ласкана кралица. Ласкателството никога не кълни в големите души, то е присъщо на дребнавите умове, които успяват да станат още по-дребнави, за да влязат по-лесно в интимния кръг на лицето, около което се въртят. Ласкателството винаги предполага корист. Затова и хората, събиращи се всяка вечер във всекидневната на госпожица Гранде, която те наричаха госпожица Дьо Фроафон, чудесно успяваха да я обсипват с хвалебствия. Йожени се червеше отначало от този непривичен за нея концерт. Но неусетно, колкото и груби да бяха комплиментите, ушите й толкова свикнаха да слушат как превъзнасят красотата й, че ако някой новодошъл би я намерил грозна, този упрек щеше да й бъде много по-мъчителен сега, отколкото преди осем години. Накрая свикна с любезностите, които тайно полагаше пред нозете на своя идол. Постепенно за нея стана естествено да я считат за господарка и всяка вечер да бъде заобиколена от своя двор. Господин председателят Дьо Бонфон беше героят на този малък кръг, който непрекъснато славословеше неговия ум, личността му, образованието му, любезността му. Един споменаваше, че от седем години председателят значително е увеличил състоянието си, че има най-малко десет хиляди франка доход и че земята му, както всички земи на Крюшови, е вдадена в обширните имения на наследницата.

— Знаете ли, госпожице — казваше някой посетител, — че Крюшови общо имат четиридесет хиляди доход?

— Ами спестяванията им! — подемаше госпожица Дьо Грибокур, стара привърженица на рода Крюшо. — Неотдавна от Париж пристигна един господин и предложи на господин Крюшо двеста хиляди франка за нотариалната му кантора. Той ще трябва да я продаде, ако успее да получи място на мирови съдия.

— Той иска да стане председател на съда на мястото на господин Дьо Бонфон и отсега взема мерки — отвръщаше госпожа Д’Орсонвал. — Защото господин председателят ще стане съветник, а после — председател на съдебната палата, има всички необходими качества, за да постигне това.

— Да, той е много изтънчен човек — обаждаше се друг. — Не е ли така, госпожице?

Господин председателят се стараеше да усвои ролята, която искаше да играе. Въпреки четиридесетте си години, въпреки тъмното си неприветливо лице, повехнало като лицата на повечето юристи, той се носеше младежки, въртеше бастуна си, не смъркаше енфие у госпожица Дьо Фроафон, ходеше у нея винаги с бяла вратовръзка и с жабо на едри плисета, което му придаваше нещо сходно с индивидите от породата на пуяците. Разговаряше свойски с красивата наследница и я наричаше: „Нашата скъпа Йожени.“ С една дума, като се изключи броят на хората и фигурите на господин и госпожа Гранде, а лотото се замести с вист, сцената беше почти същата, както в миналото. Глутницата продължаваше да преследва Йожени и нейните милиони, но сега бе по-многобройна, лаеше по-добре и обграждаше плячката съгласувано. Ако пристигнеше от затънтена Индия, Шарл щеше да завари същите хора, същата корист. Госпожа Де Грасен, към която Йожени се отнасяше прекрасно, с нежност и доброта, продължаваше да безпокои семейство Крюшо. Но и сега, както преди, Йожени беше в центъра на картината. Както някога, и сега Шарл щеше да е пълновластен господар. Все пак имаше напредък. Букетът, който председателят поднасяше някога на Йожени за рождения й ден, сега се появяваше редовно. Всяка вечер той носеше на богатата наследница огромен, великолепен букет, който госпожа Корноайе за пред хората поставяше в голяма ваза, после, щом посетителите си отидеха, тайно го хвърляше в един ъгъл на двора. В началото на пролетта госпожа Де Грасен се опита да смути щастието на крюшовистите, като заговори на Йожени за маркиз Дьо Фроафон, чийто изпаднал род можел да се съвземе, ако наследницата се съгласяла да му възвърне земята чрез брачен договор. Госпожа Де Грасен й проглуши ушите с перското звание, с маркизката титла и като вземаше презрителната усмивка на Йожени за одобрение, разправяше наляво и надясно, че бракът на господин председателя Крюшо не е толкова сигурен, колкото хората си мислят.

— Макар че е на петдесет години — казваше тя, — господин Дьо Фроафон не изглежда по-стар от господин Крюшо. Вярно, че е вдовец и има деца. Но е маркиз, ще стане пер на Франция, къде ще се намери такъв жених в наше време! Знам с положителност, че Гранде присъедини всичките си земи към имението Фроафон с намерение да се сроди със семейство Фроафон. Често ми е споменавал. Хитър човек беше той.

— Как може, Нанон — каза една вечер Йожени на лягане, — да не ми пише нито веднъж за седем години?…

Докато тези събития ставаха в Сомюр, Шарл трупаше пари в Холандска Индия. Стоката, която бе донесъл, се разпродаде на добра цена. В кратко време той събра шест хиляди долара. След кръщенето на екватора загуби много от предразсъдъците си. Откри, че най-добрият начин човек да забогатее в тропиците, както и в Европа, е да купува и продава хора. И така отиде на африканските брегове и започна търговия с негри, а като допълнение — и с най-изгодни стоки за размяна по различните пазари, където го водеха интересите му. Сделките до такава степен го поглъщаха, че не му оставаше нито миг свободен. Беше обладан от мисълта да блесне в Париж с огромно богатство и да се издигне до още по-високо положение от онова, което бе загубил. Толкова хора и страни бе опознал, толкова противоречиви нрави бе наблюдавал, че начинът му на мислене се промени, той стана скептик. Като гледаше как в една страна дадена постъпка се смята за престъпление, а в друга — за добродетел, загуби точната представа кое е справедливо и кое не. От постоянния допир с интереса сърцето му стана хладно, сви се и изсъхна. Кръвта на семейство Гранде не изневери на съдбата си. Шарл стана суров, алчен за плячка. Продаваше китайци, негри, лястовичи гнезда, деца, артисти. Занимаваше се с лихварство на едро. Навикът чрез контрабанда да мами държавата го направи по-безогледен и към хората. Той отиваше в Сен-Тома, купуваше на безценица от пирати хубави стоки и ги прехвърляше там, където липсваха. Ако благородният чист образ на Йожени го придружаваше при първото му пътуване, както образът на Светата Дева, който испанските моряци слагат на корабите си, и ако отдаваше първите си успехи на магическото влияние на пожеланията и молитвите на нежната девойка, по-късно негърките, мулатките, белите, яванките, египетските танцьорки, оргиите с разноцветни жени и приключенията в различни страни напълно заличиха спомена за братовчедка му, за Сомюр, за къщата, за скамейката, за целувката в коридора. Помнеше само малката градина, оградена със стари стени, защото с нея бе свързано началото на изпълнения му с риск живот. Той се бе отрекъл от семейството си: чичо му беше старо куче, което му бе задигнало скъпоценностите; Йожени не заемаше място нито в сърцето му, нито в мислите му, а само в търговските му сметки като кредиторка за сума от шест хиляди франка. Това поведение и тези мисли обясняват мълчанието на Шарл Гранде. В Холандска Индия, в Сен-Тома, по африканските брегове, в Лисабон и Съединените щати, за да не компрометира името си, спекулантът бе взел псевдонима Сефер. Карл Сефер можеше безопасно да се проявява навсякъде като човек неумолим, дързък, алчен, който е решил да забогатее quibuscumque viis^[1] и бърза да скъса с безчестието, за да се превърне отново в порядъчен човек за останалите дни на живота си. По този начин ловко и блестящо натрупа богатство.

През 1827 година се връщаше в Бордо на борда на „Мари-Каролин“, красив бриг, принадлежащ на една роялистка търговска къща. Притежаваше за милион и деветстотин хиляди франка златен пясък в три големи добре обковани бъчви, от който разчиташе да спечели седем-осем на сто, като го продаде в Париж. На брига пътуваше и един обикновен благородник от свитата на негово величество Шарл X, господин Д’Обрион, добър старец, който бе имал неблагоразумието да се ожени за модерна жена и чиито имоти се намираха на островите. За да насмогне на разноските на госпожа Д’Обрион, той бе ходил да продаде земите си. Принудени да живеят с двадесетина хиляди ливри рента, госпожа и господин Д’Обрион, от рода Д’Обрион дьо Бюш, чийто последен сеньор бе починал преди 1789 година, имаха доста грозна дъщеря, която майката искаше да омъжи без зестра, тъй като доходите й едва стигаха да живее в Париж. Въпреки ловкостта, която се приписва на съвременните жени, осъществяването на подобен замисъл би се сторило съмнително на всеки светски човек. Затова, като гледаше дъщеря си, самата госпожа Д’Обрион не можеше да повярва, че ще успее да й намери жених дори сред хората, които се опияняват от благородническите титли. Госпожица Д’Обрион беше източена като насекомо, слаба, мършава, с презрително свита уста, над която висеше дългият й дебел на върха нос, обикновено жълтеникав, а след ядене съвсем червен — странен израстък, много по-неприятен посред бледо отегчено лице, отколкото върху което и да било друго. С една дума, тя беше дъщеря, каквато можеше да желае една тридесет и седем годишна майка, която беше още красива и още имаше претенции. Но за да уравновеси тези недостатъци, маркиза Д’Обрион беше й дала много изтънчен вид, беше я подложила на хигиена, която временно да поддържа цвета на носа й в рамките на нормалното, научила я бе на изкуството да се облича с вкус, на добри обноски и на онези меланхолични погледи, които възбуждат интереса на мъжа и го карат да мисли, че тук ще намери ангела, когото напразно е търсил. Майката бе показала на дъщеря си как да издава напред крак, та да се възхитят от малките му размери точно когато носът имаше дързостта да почервенее. С една дума, бе извлякла всичко възможно от наличните данни и бе превърнала дъщеря си в доста задоволителна партия. С помощта на широки ръкави, на измамливи корсажи, на набрани и грижливо гарнирани рокли, на висок, силно пристегнат корсет бе постигнала толкова любопитни женски прелести, че би трябвало да ги изложи в някой музей за поука на майките.

Шарл много се сближи с госпожа Д’Обрион, която тъкмо искаше да се сближи с него. Мнозина дори твърдят, че на кораба красивата госпожа Д’Обрион не пренебрегнала никакво средство, за да хване един толкова богат зет. Когато слязоха в Бордо през юни 1827 година, господин, госпожа, госпожица Д’Обрион и Шарл отседнаха в същия хотел и заедно заминаха за Париж. Къщата на Д’Обрион беше отрупана с ипотеки. Шарл трябваше да я освободи. Майката бе вече споменала с каква радост ще отстъпи приземния етаж на дъщеря си и на зет си. Тъй като не споделяше предразсъдъците на господин Д’Обрион по въпросите за благородството, обеща на Шарл Гранде да издействува от добрия Шарл X кралска заповед, с която да му бъде разрешено — на него, Гранде — да носи името Д’Обрион, да вземе герба на рода и да получи срещу закупуването на едно наследствено имение с годишен доход тридесет и шест хиляди ливри титлата сеньор Дьо Бюш и маркиз Д’Обрион. Като съберяха имотите си, живееха в съгласие и получела синекури, доходите в дома Д’Обрион щяха да достигнат до сто хиляди годишно.

— А човек, който има сто хиляди ливри доход, известно име, род и ходи в двореца (защото аз ще ви направя камерхер на негово величество), може да стане какъвто пожелае — казваше тя на Шарл. — Вие можете да станете по ваш избор докладчик при Държавния съвет, префект, секретар в посолство, посланик. Кралят много обича Д’Обрион, от деца се познават.

Опиянен от амбициите, внушени му от тази жена по време на пътуването, Шарл лелееше надеждите, които тя ловко му излагаше под формата на свои тайни мечти, доверени в мигове на сърдечност. Тъй като предполагаше, че чичо му е уредил работите на баща му, той вече си представяше как изведнъж хвърля котва в квартал Сен-Жермен, където всички по онова време искаха да проникнат, и под сянката на синия нос на госпожица Матилд се появява като граф Д’Обрион, както семейство Дрьо един ден се бе появило под името Брезе. Беше заслепен от разцвета на Реставрацията, която едва се крепеше при неговото заминаване, увлечен от блестящите аристократични замисли и опиянението, започнало на борда на кораба, не го напусна и в Париж, затова той реши да направи всичко, за да се издигне до високото положение, което себелюбивата му тъща разкриваше пред него. Така че за него братовчедка му беше като точка пред широтата на тази сияйна перспектива. Той се срещна с Анет. Като светска жена, тя настойчиво посъветва някогашния си приятел да сключи този брак и му обеща подкрепата си във всички негови амбициозни начинания. Анет беше във възторг от женитбата му с грозна и отегчителна госпожица, защото Шарл бе станал извънредно привлекателен след престоя си в Индия: имаше мургаво лице и решително държане, присъщо на мъжете, свикнали бързо да се справят без колебание, да заповядват, да успяват. След като разбра, че ще може да играе известна роля в Париж, Шарл започна да диша по-спокойно. Научил за завръщането му, за предстоящата му женитба и богатството му, Де Грасен отиде да го посети, за да поговори с него за тристате хиляди франка, с които можеше да изплати дълговете на баща си. Завари Шарл със златаря, който трябваше да изработи накитите за сватбения подарък на госпожица Д’Обрион и тъкмо му показваше скиците. Въпреки че Шарл бе донесъл прекрасни диаманти от Индия, направата, сребърните прибори, тежките и излишни скъпи предмети за младото семейство щяха да струват над двеста хиляди франка. Шарл не позна Де Грасен и като млад модерен мъж, който бе убил четирима души на дуел в Индия, го прие пренебрежително. Господин Де Грасен беше идвал вече три пъти. Шарл го изслуша хладно, не го доразбра и му отговори:

— Работите на баща ми нямат нищо общо с мен. Благодаря ви, господине, за грижите, които сте имали добрината да положите и от които не мога да се възползувам. Не съм събрал почти два милиона с пот на челото, за да ги хвърля на кредиторите не баща ми.

— А ако фалитът на господин баща ви бъде обявен след няколко дни?

— Господине — каза Шарл, — след няколко дни аз ще се наричам граф Д’Обрион. Разбирате, че тогава всичко това ще ми бъде напълно безразлично. Пък и сам вие отлично знаете, че когато човек има сто хиляди ливри рента, все едно че баща му не е фалирал — прибави той, докато учтиво побутваше господин Де Грасен към вратата.

В началото на август същата година Йожени седеше на малката дървена скамейка, където нейният братовчед й се беше клел във вечна любов. Там тя закусваше, когато времето беше хубаво. В този миг в свежото радостно утро клетата девойка с нежност си припомняше незначителните събития, свързани с нейната любов, и последвалите ги катастрофи. Слънцето осветяваше красивата, цяла напукана, порутена стена, която мечтателната наследница бе забранила да се пипа, макар Корноайе често да повтаряше на жена си, че някой ден камъните ще се срутят и ще смажат някого. В този миг раздавачът почука, предаде някакво писмо на госпожа Корноайе, която влезе в градината и извика:

— Госпожице, писмо! — подаде го на господарката си и добави: — Дали не е това, което чакате?

В сърцето на Йожени тези думи отекнаха толкова силно, колкото звучно отекнаха и между стените на двора и градината.

— От Париж! От него! Върнал се е!

Йожени пребледня и известно време подържа писмото. Беше толкова развълнувана, че не можеше да го разпечата, за да го прочете. Дългата Нанон стоеше права, с ръце на хълбоците, радостта се промъкваше по тъмното й лице като дим през пукнатините на стена.

— Хайде, госпожице, прочетете го…

— Ах, Нанон, защо се е върнал през Париж, след като тръгна от Сомюр?

— Прочетете писмото и ще разберете.

Разтревожена, Йожени отвори писмото. От него падна чек, платим от фирмата „Госпожа Де Грасен и Коре“ в Сомюр. Нанон го вдигна.

„Мила братовчедке…“

„Вече не съм Йожени“ — помисли си тя и сърцето й се сви.

„Вие…“

„Той ми говореше на «ти»!“

Тя скръсти ръце, не смееше да чете по-нататък. Едри сълзи бликнаха от очите й.

После прочете цялото писмо:

„Мила братовчедке, ще научите, надявам се, с удоволствие за моите успехи. Вие ми донесохте щастие, върнах се богат и последвах съветите на чичо, за чиято смърт, както и за смъртта на леля ми съобщи неотдавна господин Де Грасен. Смъртта на родителите ни е нещо естествено, ние трябва да останем след тях. Надявам се, че вече сте се утешили. Нищо не устоява на времето, знам това от опит. Да, мила братовчедке, за мое нещастие времето на илюзиите мина. Какво да се прави! Докато пътувах из разни страни, аз размишлявах за живота. При заминаването си бях дете, завръщам се мъж. Днес мисля за много неща, за които навремето не се сещах. Вие сте свободна, братовчедке, аз също — засега. Привидно нищо не пречи да осъществим нашите някогашни замисли. Но аз съм твърде честен по характер, за да крия от вас положението на моите работи. Ни най-малко не съм забравил, че не принадлежа на себе си. През време на дългите ми пътувания винаги съм си спомнял за малката дървена скамейка…“

Йожени скочи, сякаш седеше върху горящи въглени, и се отпусна на едно стъпало в двора.

„… за малката дървена скамейка, където се заклехме да се обичаме вечно, за коридора, за сивата всекидневна, за моята мансардна стая и за нощта, когато вие с вашата деликатна услужливост направихте бъдещето ми по-леко. Да, тези спомени поддържаха духа ми; в часа, който си бяхме определили, аз си казвах, че вие продължавате да мислите за мене, както аз мислех за вас. Гледахте ли наистина облаците в девет часа? Да, нали? Затова не искам да измамя едно свято за мене приятелство. Не, аз не бива да ви лъжа. В този миг се готвя да встъпя в брак, отговарящ на всички представи, които съм си създал за брака. Любовта в брака е химера. Днес моят опит ми казва, че трябва да се подчиня на всички закони на обществото и женитбата ми трябва да отговаря на всички условности, които обществото ни налага. А между нас по начало има известна разлика във възрастта, която може би ще повлияе повече върху вашето бъдеще, мила братовчедке, отколкото върху моето. Няма да ви спомена за вашите склонности, нито за възпитанието, нито за навиците ви, които съвсем не отговарят на живота в Париж и несъмнено няма да способствуват за осъществяването на по-нататъшните ми намерения. Аз смятам да поддържам къщата си на широка нога, да приемам много хора, а доколкото си спомням, вие обичате тихия, спокоен живот. Не, ще бъда още по-искрен, искам вие да прецените моето положение. Имате право да знаете и да ме съдите. Днес аз притежавам осемдесет хиляди ливри рента. Това богатство ми позволява да се свържа със семейство Д’Обрион, чиято наследница, едно деветнадесетгодишно момиче, ми донася в зестра името си, благородническа титла, място на почетен камерхер при двора на негово величество и най-блестящо положение в обществото. Ще ви призная, мила братовчедке, че аз съвсем не обичам госпожица Д’Обрион, но чрез брака си с нея осигурявам на децата си обществено положение, предимства, които след време ще бъдат неоценими; монархическите идеи от ден на ден все повече печелят почва. И така, след няколко години моят син ще стане маркиз Д’Обрион, ще притежава наследствено имение, носещо четиридесет хиляди ливри рента, и ще може да заеме в държавата мястото, което сам ще си избере. Ние трябва да се жертвуваме за децата си. Виждате, братовчедке, колко искрено излагам пред вас положението, в което се намират моето сърце, моите надежди и моето богатство. След седем години раздяла вие може да сте забравили нашите детинщини. Но аз не съм забравил нито вашата снизходителност, нито собствените си думи. Спомням си ги до една, дори обещанието, което най-лекомислено дадох и за което един по-безсъвестен младеж с не толкова младо и не толкова честно сърце дори не би се сетил. Като ви казвам, че имам намерение просто да сключа изгоден брак и че още си спомням за нашата детска любов, не означава ли, че се оставям изцяло във ваша власт, правя ви господарка на съдбата си и ви казвам, че ако трябва да се откажа от амбициите си в обществото, ще се задоволя на драго сърце с простото и чисто щастие, което вие толкова трогателно ми нарисувахте…“

„Тан-та-та, тан-та-та, тин-та-та, туй… тун-та-ти, тин-та-та“ и така нататък — бе си затананикал Шарл Гранде песничката „Non più andrai“ *2, докато се подписваше:

„Ваш предан братовчед Шарл“

„Гръм и мълния! Това значи да умееш да извърташ“ — си бе казал той.

После бе приготвил чека и бе прибавил:

„П. П. Заедно с писмото ви пращам чек за осем хиляди франка, платими в търговската къща «Де Грасен» по ваше нареждане, в злато; това е сумата, която бяхте толкова любезна да ми заемете, плюс лихвите. Очаквам от Бордо един сандък, където се намират някои предмети, които ще ми позволите да ви поднеса в знак на вечна привързаност. Вие можете да ми изпратите по дилижанса моята тоалетна кутия на адрес: «Дом Д’Обрион, улица Ийрен-Бертен».“

— По дилижанса! — каза Йожени. — Вещ, за която бих жертвувала хиляди пъти живота си!

Ужасна и пълна разруха. Корабът потъваше, без да остави нито едно въже, нито една дъска върху обширния океан на надеждите. Някои жени, когато ги изоставят, се спускат да изтръгнат любимия от обятията на съперницата си, убиват я и отиват накрай света, на ешафода или в гроба. Това, разбира се, е красиво: подтикът за такова престъпление е възвишената любов, която впечатлява човешкото правосъдие. Други свеждат глава и страдат мълчаливо. Те умират бавно, примирени, плачат и прощават, молят се и си спомнят до последния дъх. Това е любов, истинска любов, ангелска любов, горда любов, която живее със страданието и умира с него. Такова беше чувството на Йожени, след като прочете ужасното писмо. Тя вдигна очи към небето и се замисли над последните думи на майка си, която, както се случва на някои умиращи, бе прозряла далеч в бъдещето с ясен, проникновен поглед. После Йожени си припомни нейната смърт и нейното пророчество и прецени цялата си съдба. Сега не й оставаше нищо друго, освен да разтвори криле, да се устреми към небето и да живее в молитви до деня на освобождението си.

— Майка ми беше права — каза тя разплакана. — Остава ми само да страдам и да умра.

Тя бавно се отправи от градината към трапезарията. Противно на обичая си не мина през коридора. Но в старата сива всекидневна намери спомена за братовчед си: върху камината все така стоеше една чинийка, с която тя си служеше всяка сутрин на закуска, както и със захарницата от стар севърски порцелан. Този предобед се оказа тържествен — и пълен със събития за нея. Нанон й съобщи, че е дошъл енорийският свещеник. Свещеникът, роднина на семейство Крюшо, държеше страната на председателя Дьо Бонфон. Преди няколко дни старият абат го бе накарал да говори с госпожица Гранде от строго религиозна гледна точка за задължението, което тя имаше, да встъпи в брак. Като видя своя духовник, Йожени помисли, че е дошъл да получи хилядата франка, които тя даваше всеки месец за бедните, и каза на Нанон да й донесе сумата. Но свещеникът се усмихна:

— Днес, госпожице, аз идвам да ви говоря за една бедна девойка, от която цял Сомюр се интересува и която, поради липса на милосърдие към себе си, не живее по християнски.

— Господи! Господин абат, заварвате ме в момент, когато ми е невъзможно да мисля за ближните си, изцяло съм заета със себе си. Толкова съм нещастна, че нямам друго убежище освен църквата. Тя има достатъчно широко лоно, за да приеме всичките ни мъки, и достатъчно голяма любов, за да черпим всички от нея, без да се страхуваме, че ще я пресушим.

— Много добре, госпожице, като се занимаем с онази девойка, ние ще се занимаем с вас. Слушайте. Ако искате да спасите душата си, имате само два пътя: да напуснете света или да приемете законите му. Да се подчините на вашата земна или на вашата небесна съдба.

— Ах, вашият глас ми говори точно в мига, когато жадувах да чуя някакъв глас. Да, Бог ви праща тук, господине. Ще си взема сбогом от света и ще заживея само за Бога в тишина и самота.

— Трябва дълго да размислите, преди да вземете такова жестоко решение, дъще. Бракът е живот, монашеското було е смърт.

— Е, добре, смърт, по-скоро смърт, господин абат — каза тя ужасяващо бързо.

— Смърт! Но вие имате големи задължения към обществото, госпожице. Нима не сте майка на бедните, на които давате дрехи, дърва за зимата и работа през лятото! Вашето голямо богатство е заем, който трябва да върнете, и вие свято сте го приели така. Да се погребете в манастир, би било егоистично. А да останете стара мома, нямате право. Първо на първо, можете ли да управлявате сама огромното си богатство? Може би ще го загубите. Скоро ще водите хиляди съдебни дела, ще затънете в непреодолими затруднения. Вярвайте на духовния си ръководител: нужен ви е съпруг, трябва да запазите това, което Бог ви е дал. Говоря ви като на скъпо духовно чадо. Вие обичате толкова искрено Бога, че не можете да не получите спасение на душата си, като останете да живеете в обществото, на което сте едно от най-хубавите украшения и на което давате свят пример.

В този миг съобщиха, че госпожа Де Грасен е дошла. Тя идваше, водена от отмъстителност и голямо отчаяние.

— Госпожице — каза тя. — Ах! Тук е господин абатът. Млъквам. Идвах да ви говоря по работа, но виждам, че имате сериозен разговор.

— Госпожо — каза свещеникът, — отстъпвам ви мястото си.

— О, господин абат — каза Йожени, — елате пак след няколко минути, вашата подкрепа ми е извънредно необходима в този миг.

— Да, бедно дете — намеси се госпожа Де Грасен.

— Какво искате да кажете? — запитаха едновременно госпожица Гранде и свещеникът.

— Нали знам за завръщането на братовчед ви и за женитбата му с госпожица Д’Обрион… Жените бързо съобразяват.

Йожени се изчерви и нищо не отговори. Но реши, че в бъдеще ще се държи безстрастно като баща си.

— Е, госпожо — иронично отвърна тя, — вероятно моят ум не съобразява бързо, не разбирам. Говорете, говорете пред господин абата, вие знаете, че той е мой духовен ръководител.

— Добре, госпожице, ето какво ми пише Де Грасен. Четете!

Йожени прочете следното писмо:

„Мила ми жено. Шарл Гранде се върна от Индия, той е в Париж от един месец…“

„Един месец!“ — помисли си Йожени и отпусна ръка. След малко продължи да чете:

„Трябваше два пъти да чакам в преддверието му, преди да мога да разговарям с бъдещия виконт Д’Обрион. Макар че цял Париж говори за сватбата му и че предварителното съобщение е вече направено…“

„Значи, той ми е писал в мига, когато…“ — помисли си Йожени. Не довърши, не извика: „Ах, подлецът!“, както би направила някоя парижанка, но въпреки че не продума, презрението й бе пълно.

„… Бракът още далеч не е уреден. Маркиз Д’Обрион няма да даде дъщеря си на сина на един банкрутирал търговец. Отидох да му разкажа за грижите, които аз и чичо му положихме за работите на баща му, и за ловките маневри, чрез които съумяхме да държим кредиторите спокойни до днес. Но, представи си, този млад нахалник има дързостта да ми отговори, на мене, който съм дал пет години от живота си за неговите интереси и чест, че работите на баща му не го засягали. Всеки адвокат би имал право да му поиска тридесет до четиридесет хиляди франка хонорар, едно на сто от общата сума, дължима от баща му. Но търпение, кредиторите по закон имат да вземат един милион и двеста хиляди франка и аз ще направя необходимото баща му да бъде обявен в несъстоятелност. Аз се набърках в тази работа, доверявайки се на думата на оня стар крокодил Гранде, и съм давал обещания от името на семейството. Ако господин виконт Д’Обрион не го е особено грижа за честта му, аз държа на моята чест. Затова ще обясня положението си на кредиторите. Така или иначе, аз изпитвам голямо уважение към госпожица Йожени, с която при по-щастливи времена мечтаехме да се свържем, затова не искам да действувам, преди да говориш с нея по този въпрос…“

Тук Йожени хладно върна писмото, без да го дочете.

— Благодаря ви — каза тя на госпожа Де Грасен, — ще видим тази работа.

— В този миг вие говорите с гласа на покойния си баща — каза госпожа Де Грасен.

— Госпожо, вие трябва да ни броите осем хиляди и сто франка в злато — намеси се Нанон.

— Вярно. Бъдете любезна да дойдете с мене, госпожа Корноайе.

— Господин абат — запита Йожени с благородно хладнокръвие, вдъхнато й от мисълта, която щеше да изрази, — грешно ли ще бъде, ако остана в състояние на девственица след брака си?

— Това е труден въпрос, чието разрешение не ми е известно. Ако желаете да знаете какво казва по него прочутият Санчес в своя „Всеобщ трактат за брака“, мога утре да ви съобщя.

След като свещеникът си отиде, госпожица Гранде се качи в кабинета на баща си и стоя там целия ден сама, не слезе за обяд въпреки настояванията на Нанон. Появи се по-късно, когато пристигнаха обичайните посетители от нейния кръг. Никога салонът на Гранде не е бил толкова препълнен, колкото тази вечер. Новината за завръщането на Шарл и за глупавата му изневяра се бе пръснала из целия град. Но колкото и наострено да бе любопитството на гостите, то остана незадоволено. Йожени, която беше вътрешно подготвена, не позволи спокойното й лице да изрази нищо от жестоките чувства, които я вълнуваха. Успя да си наложи усмихнато да отговаря на онези, които пожелаха да изразят съчувствието си към нея с погледи или с печални фрази. С една дума, успя да прикрие нещастието си с було на любезност. Към девет часа играчите привършиха и наставаха от масите, разплатиха се и продължавайки да разискват последните партии вист, се приближиха до групичката, където се водеха разговори. В момента, когато гостите вкупом се готвеха да си тръгнат, се разигра една театрална сцена, която се разчу из цял Сомюр, а оттам — в областта и в четирите съседни префектури.

— Останете, господин председателю — каза Йожени на господин Дьо Бонфон, като видя, че той си взима бастуна.

При тези думи всички присъствуващи се развълнуваха. Председателят побледня и бе принуден да седне.

— На председателя милионите! — каза госпожица Дьо Грибокур.

— Ясно, председателят Дьо Бонфон ще се ожени за госпожица Гранде — извика госпожа Д’Орсонвал.

— Това е най-добре изиграната партия! — възкликна абатът.

— Чудесен шлем — допълни нотариусът.

Всеки си каза думата, всеки направи някаква шега, всички виждаха наследницата възправена върху милионите си като на пиедестал. Пиесата, започнала преди девет години, беше стигнала до развръзката. Та нима да каже пред цял Сомюр на председателя да остане, не означаваше, че Йожени обявява публично желанието си да се омъжи за него? В малките градове благоприличието се спазва толкова строго, че такова нарушение представляваше всъщност най-тържествено обещание за брак.

— Господин председателю — развълнувано каза Йожени, когато останаха сами, — знам какво харесвате у мене. Закълнете се, че през целия ми живот ще ме оставите свободна и няма да ми напомняте за никое от правата, които бракът ви дава над мене, и вие ще получите ръката ми. О — добави тя, като го видя, че коленичи пред нея, — още не съм казала всичко! Не бива да ви лъжа, господине. В сърцето ми тлее неугасимо чувство. Приятелството ще бъде единственото чувство, което мога да предложа на съпруга си. Не искам нито да го обиждам, нито да престъпя законите на сърцето си. Но вие ще получите ръката и богатството ми само срещу една огромна услуга.

— Готов съм на всичко — каза председателят.

— Ето един милион и петстотин хиляди франка, господин председателю — каза тя и извади от пазвата си разписка за сто акции от френската банка, — заминете за Париж не утре, не тази нощ, а веднага. Идете при господин Де Грасен, вземете от него имената на всички кредитори на моя чичо, съберете ги, платете всички дългове, останали след смъртта му, включително и лихвите по пет на сто от деня на отпускането на кредитите до деня на изплащането им, след това изискайте обща напълно редовна разписка, заверена от нотариус. Вие сте юрист, само на вас мога да разчитам в тази работа. Вие сте честен, благороден човек. Доверявайки се на думата ви, аз съм съгласна да премина през опасностите на живота под защитата на вашето име. Ще проявяваме взаимна отстъпчивост. Толкова отдавна се познаваме, че сме почти роднини, вие няма да искате да ме направите нещастна.

Разтреперан от радост и тревога, председателят падна на колене пред богатата наследница.

— Ще бъда ваш роб! — каза той.

— Щом получите разписката, господине — продължи тя и го погледна хладно, — ще я отнесете, заедно с всички полици, на моя братовчед Гранде и ще му предадете това писмо. След като се завърнете, ще изпълня обещанието си.

Председателят разбра, че дължи госпожица Гранде на едно любовно разочарование, затова веднага се зае да изпълни заповедите й, да не би междувременно двамата влюбени да се разберат.

Когато господин Дьо Бонфон си отиде, Йожени падна в креслото и избухна в плач. Всичко беше свършено.

Председателят взе пощенската кола и пристигна в Париж на другия ден вечерта. Още на сутринта отиде при Де Грасен. Правникът покани кредиторите в кабинета на нотариуса, при когото бяха депозирани полиците; никой не пропусна да дойде. Макар че бяха ищци, трябва да им се признае, че никой не закъсня. Тук председателят Дьо Бонфон, от името на госпожица Гранде, им изплати полиците и дължимите лихви. За парижкия търговски свят изплащането на тези лихви беше едно от най-удивителните събития навремето. След като разписката бе заверена и Де Грасен получи за труда си хонорар петдесет хиляди франка, който Йожени му бе определила, председателят отиде в дома на Д’Обрион и завари Шарл в момента, когато се прибираше в апартамента си, съсипан от своя тъст. Старият маркиз току-що му бе заявил, че ще му даде дъщеря си само след като задълженията на Гийом Гранде към всичките му кредитори бъдат уредени.

Председателят най-напред му предаде следното писмо:

„Братовчеде, господин председателят Дьо Бонфон се нагърби да ви предаде разписка за всички суми, дължими от чичо ми, както и разписка, с която удостоверявам, че съм получила тези суми от вас. Споменаха ми за обявяване на фалит! Помислих, че синът на един фалирал може би няма да се ожени за госпожица Д’Обрион. Да, братовчеде, вашата преценка за ума и поведението ми е правилна: аз наистина нямам нищо общо с висшето общество, не познавам нито сметките, нито нравите му и не бих могла да ви доставя удоволствията, които вие искате да намерите в него. Бъдете щастлив според обществените условности, заради които пожертвувахте нашата първа любов. Така че, за да направя щастието ви пълно, мога само да ви поднеса честта на баща ви. Сбогом, в лицето на братовчедка си вие винаги ще имате една вярна приятелка.

Йожени“

Председателят се усмихна, като чу възклицанието, което този амбициозен човек не можа да сдържи в мига, когато получи документа.

— Можем едновременно да си известим за нашите сватби — му каза Дьо Бонфон.

— А, вие ще се жените за Йожени! Много се радвам. Тя е добра девойка. Но — продължи Шарл, сепнат изведнъж от една току-що проблеснала му мисъл, — значи, тя е богата?

— Преди четири дена тя имаше около деветнадесет милиона — саркастично отвърна председателят. — Но сега има не повече от седемнадесет.

Шарл изгледа слисан председателя.

— Седемнадесет… мили…

— Седемнадесет милиона, да, господине. След женитбата ни ще имаме общо, госпожица Гранде и аз, седемстотин и петдесет хиляди ливри рента.

— Драги братовчеде — каза Шарл, успял донякъде да се овладее, — ще можем да си помагаме един на друг.

— Нямам нищо против — каза председателят. — Ето освен това едно ковчеже, което трябва също да предам лично на вас — добави той и постави на масата ковчежето, в което се намираше тоалетната кутия.

— Е, драги приятелю — каза госпожа маркиза Д’Обрион, като влезе, без да обръща внимание на Крюшо, — никак не се безпокойте за това, което ви е казал преди малко горкият господин Д’Обрион, херцогиня Шолийо ей сега го накара да си промени мнението. Повтарям ви, нищо няма да попречи на вашата женитба…

— Няма значение, госпожо — отвърна Шарл. — Трите милиона, които баща ми дължеше някога, са изплатени вчера.

— В пари ли? — запита тя.

— Изцяло, заедно с лихвите, и аз ще възстановя честта му посмъртно.

— Каква глупост! — извика тъщата. — Кой е този господин? — прошепна тя на ухото му, като забеляза Крюшо.

— Моят търговски агент — отвърна тихо той.

Маркизата поздрави надменно господин Дьо Бонфон и излезе.

— Ето че вече си помагаме — каза председателят и взе шапката си. — Сбогом, братовчеде.

„Тоя сомюрски папагал се подиграва с мен. Как ми се ще да му навра шест пръста стомана в корема.“

Председателят си бе отишъл. След три дни господин Дьо Бонфон се върна в Сомюр и обяви, че ще се жени за Йожени. След шест месеца той бе назначен за съветник в кралския съд в Анже. Преди да напусне Сомюр, Йожени поръча да стопят украшенията, на които навремето толкова държеше, даде златото и осемте хиляди франка, изпратени от братовчед й, за направата на дарохранителница и я подари на енорийската черква, където толкова пъти се бе молила на Бога за него! Всъщност тя живееше ту в Лиже, ту в Сомюр. Мъжът й, който бе проявил преданост при известни политически обстоятелства, стана председател на Камарата, а след няколко години — пръв председател. С нетърпение очакваше общите избори, за да бъде избран за депутат в парламента. Вече се домогваше до титлата пер и тогава…

— Тогава кралят ще му бъде братовчед — казваше Нанон, дългата Нанон, госпожа Корноайе, сомюрската гражданка, на която Йожени съобщаваше за величието, което я очакваше. Но господин Дьо Бонфон (в края на краищата той се бе отказал от фамилното си име Крюшо) не можа да осъществи никои от амбициозните си замисли. Почина една седмица след като бе избран за депутат на Сомюр. Бог, който всичко вижда и никога не нанася удар напразно, без съмнение го наказа за сметките му и за юридическата ловкост, с която бе съставил, accurante^[3] Крюшо, брачния си договор, така че двамата съпрузи завещаваха един на друг, ако нямат деца, „цялото си имущество, движимо и недвижимо, без никакви изключения или уговорки, в пълно владение, освобождавайки се дори от формалността да съставят опис, като липсата на казания опис не може да бъде довод в полза на техните наследници или на имащите право лица, понеже горепосоченото дарение“ и пр. Тази клауза може да обясни дълбокото уважение, което председателят непрестанно засвидетелствуваше към волята и желанието за самота на госпожа Дьо Бонфон. Жените сочеха господин първия председател като един от най-деликатните съпрузи, съжаляваха го и стигаха дотам, че често обвиняваха Йожени за мъката, за любовта й, но така, както жените умеят да обвиняват жена — с най-жестоко снизхождение.

— Госпожа председателката Дьо Бонфон трябва да е доста болна, щом оставя мъжа си сам. Горката женичка! Дали ще оздравее скоро? Какво ли има, гастрит, рак? Защо не се прегледа на лекар? От известно време е прежълтяла. Би трябвало да се посъветва с прочутите парижки специалисти. Как може да не иска да има дете? Казват, че много обичала мъжа си, как тогава при неговото положение не желае да му даде наследник? Знаете ли, това е ужасно. А ако е само приумица, би било крайно осъдително. Горкият председател!

Надарена с тънкия усет, който се изостря у самотниците чрез постоянен размисъл, и с прекрасна прозорливост, що се отнася до разбирането на нещата, попадащи в тяхната сфера, приучена от нещастието и от последния урок на живота всичко да отгатва, Йожени знаеше, че председателят желае смъртта й, за да стане собственик на огромното богатство, увеличено и от наследствата на чичо му, нотариуса, и на чичо му, свещеника, които Бог бе решил да повика при себе си. Бедната затворничка съжаляваше председателя. Провидението отмъсти вместо нея за сметките и за долното безразличие на съпруга й, който зачиташе безнадеждната любов на Йожени като най-сигурна гаранция за себе си. Та нима да даде живот на едно дете, не значеше да убие егоистичните надежди, честолюбивите радости, които хранеше първият председател? И така Бог хвърли огромни количества злато на своята затворница, която беше безразлична към златото и се стремеше към небето, живееше, вярваща и добра, със свети мисли, тайно и непрестанно помагаше на нещастните.

Госпожа Дьо Бонфон остана вдовица на тридесет и три години с осемстотин хиляди ливри рента, още хубава, но с хубост на около четиридесетгодишна жена. Лицето й е бяло, ведро, спокойно. Гласът й е кротък и смирен, държането — просто. В нея се чувствува цялото благородство на страданието, светостта на човек, който не е омърсил душата си в допир със света, но и непохватността на стара мома и простоватите навици, създадени й от провинциалния живот. Въпреки своите осемстотин хиляди ливри рента тя живее, както бе живяла бедната Йожени Гранде, пали огън в стаята си само в дните, в които баща й някога разрешаваше да се пали камината във всекидневната, и го гаси по програма, както в младите й години. Облича се винаги така, както се обличаше майка й. Къщата в Сомюр, дом без слънце, без топлина, постоянно в сянка, печална, олицетворява нейния живот.

Тя трупа грижливо приходите си и би изглеждала сметкаджийка, ако не опровергаваше злоезичието с благородното използуване на богатството си. Богоугодни и благотворителни фондации, дом за старци и християнски училища за децата, обществена библиотека с богат фонд, всичко това ежегодно свидетелствува срещу скъперничеството, в което я упрекват някои хора. Черквите в Сомюр до голяма степен дължат на нея украсата си.

Госпожа Дьо Бонфон, която на присмех наричат „госпожицата“, у всички вдъхва свято уважение. Благородното й сърце, което бе изпълнено само с най-нежни чувства, трябваше да бъде подчинено на сметките на човешката корист. Парите трябваше да предадат студените си цветове на този небесен живот и да вдъхнат недоверие към чувствата у жена, която цяла беше чувство.

— Само ти ме обичаш — казваше тя на Нанон.

Ръката на Йожени лекува тайните рани на всички семейства. Тя върви към небето, придружена от низ благодеяния. Величието на душата й смекчава недостига на образование и привичките на младостта й. Такава е историята на една жена, която не е от този свят, макар че е сред него, която, създадена да бъде прекрасна съпруга и майка, няма нито съпруг, нито деца, нито семейство.

От няколко дни приказват, че ще сключи нов брак. Хората в Сомюр говорят за нея и за господин маркиз Дьо Фроафон, чието семейство започва да обсажда богатата вдовица, както навремето я обсаждаше семейство Крюшо. Разправят, че маркизът бил спечелил Нанон и Корноайе на своя страна, но в това няма капка истина. Нито дългата Нанон, нито Корноайе са достатъчно умни, за да разбират покварата на света.