Оноре дьо Балзак
Йожени Гранде ^[0] (2)

Втора глава
Братовчедът от Париж

Господин Шарл Гранде, красив двадесет и две годишен младеж, в този миг странно се открояваше сред добрите провинциалисти, които вече бяха доста възмутени от аристократичното му държане и го проучваха, за да го вземат на подбив. Тук е нужно едно обяснение. На двадесет и две години младежите са още толкова близо до детството, че си позволяват да вършат детинщини. Затова може би между сто от тях поне деветдесет и девет биха се държали така, както се държеше Шарл Гранде. Няколко дена преди тази вечер неговият баща му бе казал да отиде у брат му в Сомюр. Може би парижкият господин Гранде имаше предвид Йожени. Шарл, който за пръв път попадаше в провинцията, реши да се появи с целия блясък на моден младеж, да хвърли в отчаяние областта със своя лукс, да отбележи дата в историята й и да внесе в нея изобретенията на парижкия живот. Най-сетне, с една дума казано, в Сомюр да посвети повече време за лъскане на ноктите си, отколкото в Париж, и да полага извънредни грижи за тоалета си, които елегантните младежи понякога заменят с нелишено от прелест нехайство. Така че Шарл си донесе от Париж най-хубавия ловджийски костюм, най-хубавата пушка, най-хубавия нож, най-хубавата ножница. Взе цяла колекция най-забележителни жилетки: между тях имаше сиви, бели, черни, с цвят на скарабей, със златни отблясъци, обшити с пулчета, от моаре, двойни, с прави, с шал яки, с обърнати яки, закопчани догоре, със златни копчета. Взе всички видове модни по онова време яки и връзки. Взе също така два костюма, шити от Бюисон, и най-финото си бельо. Взе златния си тоалетен несесер, подарък от майка му. Взе всичките си франтовски дрънкулки и не забрави едно прелестно несесерче за писма, подарено му от най-привлекателната, поне за него, жена на света, видна дама, която той наричаше Анет и която, жертва на известни подозрения, бе принудена да пожертвува щастието си и скучаейки, пътуваше със съпруга си из Шотландия; освен това голямо количество луксозна хартия, за да й пише по едно писмо на две седмици. С една дума, багаж, донемайкъде претъпкан с какви ли не модни неща от Париж — от камшика, с който се започва дуел, до красивите гравирани пистолети, с които се завършва, изобщо всички сечива, с които младите безделници орат живота. Понеже баща му бе поръчал да пътува без прислуга и скромно, той пристигна с дилижанс, нает само за него, доста доволен, че не е принуден да разваля една прелестна пътническа кола, която си бе поръчал, за да отиде да посрещне своята Анет, онази видна дама, която… и т.н. и при която трябваше да отиде през юни в Баден. Шарл смяташе, че ще се запознае със стотина души у чичо си, ще ходи на лов с хрътки из горите му, с една дума, ще живее като в замък; той не знаеше, че ще го завари в Сомюр, където запита за него, колкото да се осведоми за пътя до Фроафон; когато разбра, че чичо му е в града, помисли, че ще го намери в някакъв разкошен дом. За да се яви прилично у чичо си, било в Сомюр, било във Фроафон, той се бе облякъл като за път, с най-изискана простота, прелестно, за да употребим думата, която по онова време изразяваше необикновено съвършенство на предмет или човек. В Тур един фризьор му бе накъдрил отново красивите кестеняви коси; пак там той си бе сменил бельото и си бе сложил връзка от черен атлаз в съчетание с кръгла яка, която приятно подчертаваше бялото му засмяно лице. През полузакопчания пътнически редингот, пристегнат в кръста, се виждаше кашмирена жилетка с шал яка, а под нея бяла жилетка. Нехайно пъхнатият в джоба му часовник бе закачен за една петлица с къс златен ланец. Сивите му панталони се закопчаваха отстрани, където везани с коприна черни мотиви украсяваха шевовете. Той очарователно въртеше бастун, чиято скулптирана златна дръжка във форма на топка не замърсяваше чистите му сиви ръкавици. Най-сетне каскетът му беше подбран с превъзходен вкус. Само парижанин, и то парижанин от най-висшите кръгове, можеше да се докара така, без да изглежда смешен, и при това да придаде дръзка хармония на всички тези измишльотини, впрочем съчетани с мъжествения израз на човек, който има красиви пистолети, точна стрелба и Анет.

Сега, ако искате да разберете изненадата на сомюрците, както и на младия парижанин, да видите съвсем ясно яркия блясък, с който сияеше елегантността на пътника сред сивите сенки в стаята и сред действуващите лица в тази семейна картина, опитайте се да си представите тримата Крюшо. И тримата смъркаха енфие и отдавна вече не се сещаха да изтриват нито сополите, нито черните прашинки, които обсипваха жабата на пожълтелите им ризи с нагърчени яки и потъмнели гънки. Меките им връзки, щом си ги вържеха на врата, се усукваха като въжета. Имаха огромни запаси бельо и това им позволяваше да перат веднъж на шест месеца и да го държат в шкафовете си, така че то получаваше сиви оттенъци на вехто. Те напълно си подхождаха по липсата на изящество и по старческата си отпуснатост. Лицата им, излинели като оръфаните им дрехи, смачкани като панталоните им, изглеждаха изтъркани, спечени, разкривени. На немарливостта на тримата Крюшо съответствуваше небрежността и в дрехите на останалите — комбинирани от различни поовехтели костюми, както обикновено се обличат хората в провинцията, понеже неусетно свикват да не се гласят заради другите и се скъпят за чифт ръкавици. Ужасът от модата беше единствената точка, по която Де Грасенови и Крюшови бяха напълно единни.

Щом парижанинът хванеше монокъла си, за да разгледа странната обстановка в стаята, гредите на тавана или многобройните точки, отбелязани от мухите и достатъчни за пунктуиране на „Методичната енциклопедия“ и на „Монитьор“, играчите на лото веднага вдигаха нос и се втренчваха в него със същото любопитство, което биха проявили, ако той беше жирафът. Господин Де Грасен и синът му, за който образът на модерен мъж не беше нещо непознато, независимо от това споделяха удивлението на съседите си, било че бяха попаднали под непреодолимото влияние на общото чувство, било че одобряваха това удивление, и казваха на съгражданите си с иронични погледи: „Ето какви са парижаните!“

Впрочем всички имаха възможност спокойно да наблюдават Шарл, без да се боят, че ще засегнат домакина. Вниманието на Гранде беше погълнато от дългото писмо, което той държеше, и за да го прочете, бе взел единствената свещ от масата, без да го е грижа за гостите и за играта им. Йожени никога не бе срещала такова съвършено облекло или същество и помисли, че в лицето на братовчед си вижда създание, слязло от някакви ангелски селения. Тя с наслада вдишваше благоуханията, които излъчваше неговата толкова лъскава, толкова изящно накъдрена коса. Щеше й се да докосне светлата кожа на красивите му фини ръкавици. Завиждаше на Шарл за малките му ръце, за свежото му младежко лице с тънки черти. С една дума, ако това сравнение може донякъде да изрази впечатлението, произведено от елегантния братовчед върху простодушното момиче, което по цял ден наплиташе чорапи или кърпеше бащините си дрехи, прекарваше живота си под този мръсен покрив и не бе виждало по тихата улица повече от един минувач на час, видът на младежа събуди в сърцето му нежни сладостни вълнения, каквито изпитват момчетата, гледайки фантастичните женски образи, рисувани от Уестъл върху английските картички и гравирани от братята Финден с толкова изкусен резец, че човек се бои да не би, ако духне върху велена, небесните видения да литнат. Шарл извади от джоба си кърпичка, бродирана от светската дама, която пътуваше из Шотландия. Като видя това красиво изделие, изработено о любов през изгубените за любовта часове, Йожени погледна братовчед си, за да разбере дали той наистина ще си послужи о кърпичката. Държането на Шарл, движенията му, начинът, по който хващаше лорнета, престорената му безочливост, пренебрежението му към кутията, която преди малко бе доставила такава радост на богатата наследница и която той очевидно смяташе без стойност или смешна, с една дума, всичко, което дразнеше Крюшови и Де Грасенови, толкова й се нравеше, че преди да заспи, тя щеше дълго да мечтае за този феникс измежду братовчедите.

Тегленето на номерата ставаше много бавно, но играта скоро се прекъсна. Дългата Нанон влезе и каза високо:

— Госпожа, да ми дадете чаршафи, че да наредя леглото на господина.

Госпожа Гранде излезе с Нанон. Тогава госпожа Де Грасен прошепна:

— Да си приберем петачетата и да оставим лотото. Всички взеха по две монети от нащърбената паничка, където бяха сложени; после гостите станаха едновременно и поведоха разговор край камината.

— Свършихте ли играта? — запита Гранде, без да прекъсва четенето.

— Да, да — отвърна госпожа Де Грасен и седна при Шарл.

Подтиквана от една от онези мисли, каквито възникват в сърцата на девойките, когато за пръв път в тях се породи чувство, Йожени излезе от стаята и отиде да помогне на майка си и на Нанон. Ако опитен изповедник я разпиташе, тя вероятно би признала, че не е мислила нито за майка си, нито за Нанон, но че я е мъчило силно желание да прегледа стаята на братовчед си, за да се занимава с братовчед си, и тя да свърши някаква работа, да провери да не забравят нещо, всичко да види, да се постарае да я направи, доколкото е възможно, изящна и чиста. Йожени вече смяташе, че само тя е способна да разбира вкусовете и мислите на братовчед си. И наистина отиде тъкмо навреме, за да докаже на майка си и на Нанон, които се връщаха, вече убедени, че са приготвили всичко както трябва, че всъщност още нищо не е наред. Подсети дългата Нанон да стопли с грейка чаршафите, като използва жарта от камината; сама застла старата маса с покривчица и поръча на Нанон да я сменя всяка сутрин. Убеди майка си, че трябва да се запали хубав огън в камината и успя да накара Нанон, без да казва на баща й, да качи голям куп дърва в коридора. Изтича до всекидневната и донесе от един ъглов бюфет стара лакирана табла, наследена от покойния господин Дьо Лабертьолиер, една шесторъба кристална чаша, лъжичка с изтрита позлата, старинно шише с гравирани амури и тържествуващо постави всичко това върху единия ъгъл на камината. За четвърт час у нея бяха възникнали повече мисли, отколкото от раждането й до този ден.

— Мамо — каза тя, — братовчед ми в никакъв случай няма да понесе миризмата на лоена свещ. Хайде да купим восъчни, а?… — И лека като птичка, тя отиде да вземе от кесията си петфранковата монета, която бе получила за месечните си разноски. — Ето, Нанон, върви бързо.

— А какво ще каже баща ти? — Това страшно възражение бе направено от госпожа Гранде, когато видя в ръцете на дъщеря си захарница от стар севърски порцелан, която Гранде бе донесъл от замъка Фроафон. — И откъде ще намериш захар? Да не си полудяла?

— Мамо, като купува свещи, Нанон ще вземе и захар.

— Ами баща ти?

— Прилично ли ще бъде племенникът му да не може да изпие чаша подсладена вода? А татко нищо няма да разбере.

— Баща ти всичко вижда — каза госпожа Гранде и поклати глава.

Нанон се поколеба — познаваше господаря си.

— Върви, Нанон, нали днес е моят празник!

Нанон се изсмя, понеже за пръв път чуваше младата господарка да се шегува, и се подчини. Докато Йожени и майка й се мъчеха да разкрасят стаята, определена от господин Гранде за племенника му, госпожа Де Грасен бе насочила вниманието си към Шарл и шеговито разговаряше с него.

— Доста сте смел, господине — каза му тя, — щом сте се решили да изоставите зимните удоволствия на столицата и сте дошли да живеете в Сомюр. Но ако не се изплашите много от нас, ще видите, че човек и тук може да се забавлява.

И тя го стрелна с очи, както правят провинциалистките, свикнали да влагат в погледа си толкова сдържаност и благоразумие, че му придават лакомо-похотливия израз, свойствен на духовниците, за които всяко удоволствие е кражба или прегрешение. Шарл се чувствуваше тъй объркан в този салон, тъй далеч от обширния замък и от разкоша, сред който смяташе да завари чичо си, че внимателно се вгледа в госпожа Де Грасен и най-сетне откри един полузаличен парижки образ. Любезно отговори на тази своего рода покана и непринудено завърза разговор, по време на който госпожа Де Грасен постепенно понижи гласа си в съответствие с естеството на нещата, които му доверяваше. И тя, и Шарл еднакво имаха нужда от доверие. Затова след няколко мига светски и сдържано-шеговит разговор, когато прецени, че другите не я чуват, понеже са увлечени в разискване върху продажбата на вината, с която в този момент цял Сомюр се занимаваше, ловката провинциалистка успя да му каже:

— Господине, ако благоволите да ни посетите, ще ни доставите удоволствие както на съпруга ми, така и на мене. Нашият салон е единственият в Сомюр, където ще срещнете всички видни търговци и благородници: ние спадаме и към едните, и към другите; те се събират само у нас, защото само у нас се забавляват. Мога с гордост да ви кажа, че мъжът ми е еднакво уважаван и от едните, и от другите. Така че ще се опитаме да разсеем отегчението по време на вашето пребиваване тук. Господи, та какво ще стане с вас, ако непрекъснато стоите у господин Гранде! Чичо ви е скъперник, само за лозята си мисли, леля ви е набожна жена и не може две думи да каже свързано, а братовчедка ви е малка глупачка, необразована, посредствена, без зестра и цял живот само парцали кърпи.

„Много прилична жена“ — рече си Шарл Гранде, като същевременно отговаряше на превземките на госпожа Де Грасен.

— Ти, жено, като че ли искаш да обсебиш господина — засмя се дебелият висок банкер.

При тази забележка нотариусът и председателят подхвърлиха по някоя повече или по-малко лукава дума, а абатът хитро ги погледна, смръкна щипка енфие, поднесе табакерата си и на другите и каза:

— Та кой по-добре от госпожата би могъл да представи Сомюр на господина?

— Хе, в какъв смисъл казвате това, господин абат? — запита господин Де Грасен.

— В най-благоприятния смисъл, господине, и за вас, и за госпожата, и за град Сомюр, и за господина — добави хитрият старец и се обърна към Шарл.

Привидно абат Крюшо не обръщаше ни най-малко внимание на Шарл и на госпожа Де Грасен, но бе успял да отгатне смисъла на техния разговор.

— Господине — заговори най-сетне Адолф на Шарл, като се стремеше да си придаде непринуден вид, — не знам дали сте запазили някакъв спомен за мене, но аз имах удоволствието да седя срещу вас на един бал у господин барон Дьо Нюсенжан и…

— Разбира се, господине, разбира се — отвърна Шарл, изненадан, че е станал предмет на всеобщо внимание.

— Господинът ваш син ли е? — запита той госпожа Де Грасен.

Абатът лукаво изгледа майката.

— Да, господине — отвърна тя.

— Та вие сте били още съвсем млад в Париж! — обърна се Шарл към Адолф.

— Какво да се прави, господине — рече абатът, — ние ги пращаме във Вавилон, щом ги отбием.

Госпожа Де Грасен му отправи необикновено дълбок, въпросителен поглед.

— Човек трябва да дойде в провинцията — продължи той, — за да срещне такива запазени жени на тридесет и няколко години като госпожата, и при това със синове, почти завършили право. Сякаш като сега виждам как младежите и дамите се качваха по столовете, за да ви гледат, когато танцувахте на бал, госпожо — добави абатът, обръщайки се към женския си противник. — За мене тези ваши успехи като че ли бяха вчера…

„О, какъв стар злодей! — помисли госпожа Де Грасен. — Дали пък не е отгатнал намеренията ми?“

„Както изглежда, в Сомюр ще имам доста успехи“ — каза си Шарл, разкопча редингота си, пъхна ръка в жилетката, загледа неопределено в пространството и зае позата, в която Чантри е изобразил лорд Байрон.

Невниманието на Гранде или по-право замислеността му, докато четеше, не убягна нито на нотариуса, нито на председателя и те се опитваха да отгатнат съдържанието на писмото по някое едва забележимо трепване по лицето на стареца, осветено от свещта. Лозарят едва успяваше да запази обичайното си спокойствие. Впрочем всеки би могъл да си представи престорената сдържаност на този човек, докато четеше следното злокобно писмо:

„Братко, ето вече почти двадесет и три години, откакто не сме се виждали. Последния път се срещнахме по случай моята женитба, след която се разделихме, доволни един от друг. Разбира се, аз не можех да предвидя, че един ден ти, на чието благоденствие тогава се възхищавах, ще станеш единствената опора на семейството. Когато това писмо бъде в ръцете ти, аз вече няма да съм на този свят. При положението, в което се намирам, не желая да преживея позора на един фалит. Бях на края на пропастта и до последния миг се надявах, че ще изплувам. Сега трябва да се спусна в нея. Едновременно банкрутираха моят борсов агент и моят нотариус Роген, така че те отнесоха последните ми средства, нищо вече не ми остава. Нещастието ми е, че дължа четири милиона, а не мога да предложа повече от двадесет и пет на сто в акции. Складираните ми вина понастоящем спадат катастрофално поради изобилието и качеството на вашите реколти. След три дни Париж ще каже: «Господин Гранде беше мошеник!» Аз, честният, ще легна в саван от позор. На сина си отнемам и името, понеже го опетнявам, и майчиното му богатство. А клетото дете, което обожавам, нищо не знае. Ние се сбогувахме нежно. За щастие той не подозираше, че последните вълни на живота ми се изливаха в това «сбогом». Дали няма да ме прокълне един ден? Братко, братко, ужасно е проклятието на нашите деца! Ако ние ги прокълнем, те могат да измолят прошка от нас, но ние — не. Гранде, ти си по-стар от мене, трябва да ме защитиш: направи така, че Шарл да не изрече горчива дума над моя гроб! Братко, дори да ти пишех с кръвта и сълзите си, в това писмо не би имало повече мъка, отколкото влагам сега; защото тогава бих плакал, кръвта ми би изтичала, бих бил мъртъв, не бих страдал повече; но аз страдам и гледам смъртта със сухи очи. Ето че ти ставаш баща на Шарл! Той няма роднини от майчина страна, знаеш защо, нали? Защо не се покорих на обществените предразсъдъци? Защо отстъпих пред любовта? Защо се ожених за незаконната дъщеря на един благородник? Шарл вече няма семейство. О, нещастни синко! Сине мой!

Слушай, Гранде, не за себе си те моля, а и твоят имот може би не е достатъчно голям, за да понесе една ипотека от три милиона, а за сина си! Знай, братко, сплитам ръце за молитва, когато мисля за тебе. Гранде, умирайки, аз ти поверявам Шарл. И без болка гледам пистолетите си, като си мисля, че ти ще му станеш баща. Шарл ме обича, аз бях толкова добър към него, никога не съм му пречил за нищо: той няма да ме прокълне. Впрочем ще видиш; той е кротък, ’на майка си прилича, никога няма да те наскърби. Бедното дете! Свикнал е с разкош и не позна нито едно от лишенията, на които бедността бе осъдила теб и мен в детството ни… А ето че сега е разорен, сам. Да, всичките му приятели ще го изоставят и причината за униженията му ще бъда аз. Ах, как бих искал ръката ми да е достатъчно силна, та с един изстрел да го пратя на небето, при майка му. Безумие!

Връщам се към моето нещастие, към нещастието на Шарл. И тъй, аз го изпращам при тебе, за да му съобщиш по най-подходящия начин за смъртта ми и за бъдещата му съдба. Бъди му като баща. Не го изтръгвай изведнъж от волния живот, защото може да го убиеш. На колене го моля да се откаже от иска, който в качеството си на наследник на майка си би могъл да предяви срещу мене. Но това е излишна молба; той има чувство за чест и не може да не разбере, че не бива да се присъединява към кредиторите ми. Накарай го навреме да се откаже от наследството. Разкрий му суровите условия на живот, в които го поставям; и ако той въпреки това запази любовта си към мен, кажи му от мое име, че за него всичко не е свършено. Да, трудът, който ни спаси двамата с тебе, може да му възвърне богатството, от което го лишавам; и ако той иска да послуша гласа на баща си, който заради него би желал за миг да стане от гроба, нека замине, нека отиде в Индия! Братко, Шарл е честно и смело момче; ти ще му дадеш нещичко, а той по-скоро ще умре, отколкото да не ти върне първоначалния капитал, който ще му заемеш; защото ти ще му помогнеш, Гранде! Иначе съвестта ще те бори. Ах, ако детето ми не срещне нито помощ, нито обич от твоя страна, вечно ще моля Бога да ти отмъсти за твоята суровост. Ако можех да спася нещо, мое право щеше да бъде да му дам някаква сума срещу имуществото на майка му; но плащанията в края на месеца погълнаха всичките ми средства. Не бих искал да си отида със съмнения за съдбата на детето си; бих желал да почувствувам в топлото ти ръкостискане свещен обет, който би ме сгрял; но нямам време. Докато Шарл пътува, аз трябва да направя баланса си. Ще се помъча да докажа с добросъвестността, с която уреждам работите си, че в гибелта ми няма нищо престъпно, нищо безчестно. Нима това не значи да се погрижа за Шарл? Сбогом, братко. Нека Бог те благослови заради великодушното настойничество над сина ми, когото ти поверявам и когото ти приемаш, в това не се съмнявам. Един глас непрестанно ще се моли за тебе в света, където всички рано или късно ще отидат и където аз вече съм.

Виктор-Анж-Гийом Гранде“

— Разговаряте ли, разговаряте ли? — рече Гранде, сгъна писмото точно по предишните гънки и го прибра в джоба на жилетката.

После погледна племенника си смирено и плахо, за да прикрие вълненията и сметките си.

— Стоплихте ли се?

— Отлично, мили чичо.

— А къде ли отидоха нашите жени? — запита чичото, вече забравил, че племенникът ще спи у дома му.

В този миг Йожени и госпожа Гранде се върнаха.

— Горе всичко подредено ли е? — запита ги старецът, като започна да си възвръща спокойствието.

— Да, татко.

— Е, племеннико, ако сте уморен, Нанон ще ви заведе в стаята ви. Не е кой знае какъв разкошен апартамент, но вие ще извините бедните лозари, които все са без пари. Данъците всичко поглъщат.

— Не искаме да ви пречим, Гранде — каза банкерът. — Може да имате нещо да си говорите с племенника си, пожелаваме ви лека нощ. Утре пак ще се видим.

При тези думи гостите станаха и всеки се сбогува според обичая си. Старият нотариус отиде до входа да вземе фенера си, върна се и го запали, после предложи на семейство Де Грасен да ги съпроводи. Госпожа Де Грасен не можеше да предвиди случката, която бе съкратила гостуването им, затова техният слуга още не бе пристигнал.

— Ще ми направите ли честта да ме хванете под ръка, госпожо? — обърна се към госпожа Де Грасен абат Крюшо.

— Благодаря ви, господин абат, но синът ми е тук — сухо отговори тя.

— С мене дама не може да се изложи — настоя абатът.

— Защо не хванеш господин Крюшо под ръка? — намеси се мъжът й.

Абатът поведе хубавата госпожа бързо, за да изпреварят с няколко краски останалите.

— Много добре изглежда този младеж, госпожо — рече той, като стисна ръката й. — „Сбогом, кошници, гроздоберът свърши!“ Ще трябва да се простите с госпожица Гранде, Йожени ще бъде за парижанина. Ако братовчедът не е увлечен по някоя парижанка, в негово лице вашият син Адолф ще срещне такъв съперник, че…

— Ах, престанете, господин абат. Младежът много скоро ще забележи, че Йожени е глупачка, пък няма и никаква свежест. Видяхте ли я тази вечер? Беше жълта като дюля.

— Може би сте привлекли вниманието на братовчеда върху това обстоятелство.

— Ами, ще се стеснявам…

— Винаги сядайте до Йожени, госпожо, и ще бъде излишно да говорите на момъка против братовчедка му, той сам ще направи сравнение, което…

— Трябва да ви кажа, че той вече ми обеща да дойде вдругиден на обед у дома.

— Ех, само да искате, госпожо!… — рече абатът.

— А какво мога да искам, господин абат? Да не би да желаете да ми дадете лош съвет? Слава богу, стигнала съм до тридесет и девет години с неопетнена репутация, та няма сега да се излагам, ако ще дори заради империята на Великия Могол. И вие, и аз сме на възраст, когато човек разбира от половин дума. Право да ви кажа, вие имате странни мисли за свещеник. Фу! Това наистина е достойно за Фобла^[1].

— Значи, вие сте чели Фобла?

— Не, господин абат, исках да кажа „Опасни връзки“^[2].

— А, тази книга е безкрайно по-нравствена — засмя се абатът. — Но вие ме изкарвате извратен като днешните младежи! А аз просто исках…

— Посмейте само да ми кажете, че не се готвехте да ми дадете лош съвет! Нима не е ясно? Ако този момък, който е много приятен, с това съм съгласна, започне да ме ухажва, той няма да се сети за братовчедка си. Знам, че в Париж някои добри майки се жертвуват по този начин за щастието и богатството на децата си; но ние сме в провинцията, господин абат.

— Така е, госпожо.

— И аз не бих приела — продължи тя, — нито пък Адолф би приел дори за сто милиона да заплатя такава цена…

— Госпожо, аз не говорех за сто милиона. Такова изкушение щеше да е свръх нашите сили, искам да кажа за мене и за вас. Но мисля, че една порядъчна жена може да си позволи, без да нарушава приличието, известно кокетство, което не води до никакви последствия, а просто е част от задълженията ни в обществото и…

— Така ли смятате?

— Та нима не трябва да се стремим да си бъдем приятни едни на други, госпожо… Позволете да се изсекна. Уверявам ви, госпожо — продължи той, — че момъкът ви поглеждаше малко по-ласкаво, отколкото мене; но аз му прощавам, че предпочита красотата пред старостта.

— Ясно е — говореше дебелият глас на председателя, — че господин Гранде от Париж изпраща сина си в Сомюр с брачни намерения…

— В такъв случай братовчедът нямаше да падне като бомба — отвърна нотариусът.

— Това нищо не значи — каза господин Де Грасен, — старецът е прикрит.

— Де Грасен, приятелю, казах на младежа да дойде на обед. Ще трябва да поканиш господин и госпожа Дьо Ларсониер и дю Отоа с жена му и хубавата госпожица дю Отоа, разбира се. Само дано се понаконти. От ревност майка й я облича толкова грозно! Надявам се, господа, че и вие ще ни направите чест да дойдете — добави тя, като спря шествието, за да се обърне към двамата Крюшо.

— Ето че стигнахме у дома ви, госпожо — каза нотариусът.

След като се сбогуваха с тримата Де Грасен, тримата Крюшо се прибраха вкъщи и слагайки в действие свойствения на провинциалистите дар да анализират, се впуснаха да обсъждат всестранно голямото тазвечерно събитие, което съответно променяше позициите както на Крюшо, така и на Де Грасен. Удивителният здрав разум, който ръководеше действията на тези във висша степен пресметливи хора, накара и едните, и другите да почувствуват необходимостта от временен съюз против общия враг. Нима не трябваше с обединени усилия да попречат на Йожени да се влюби в братовчед си, а на Шарл — да мисли за братовчедка си? Би ли могъл парижанинът да устои на вероломните намеци, на сладникавите клевети, на пълното с хвалебствия злоезичие, на уж простодушните отрицания, които непрекъснато щяха да жужат около него и да го заблуждават?

Когато четиримата роднини останаха сами в стаята, господин Гранде каза на племенника си:

— Трябва да лягаме. Сега е късно да говорим за работите, които ви водят тук, утре ще намерим сгодно време. Ние закусваме в осем часа. В дванадесет хапваме на крак по някой плод, парче хляб и изпиваме по чаша бяло вино; после обядваме както парижаните, в пет часа. Това ни е редът. Ако желаете да разгледате града или околностите, ще бъдете свободен като въздуха. Ще ме извините, но работата не ми позволява постоянно да ви придружавам. Тук всички сигурно ще ви разправят, че съм богат: „Господин Гранде това, господин Гранде онова!“ Оставям ги да си приказват, брътвежите им не вредят на моя кредит. Но аз стотинка нямам и на моята възраст работя като чирак, който има за все бога един стар рукан и две здрави ръце. Може би скоро сам ще видите какво струва едно екю, когато човек трябва да го изкара с пот. Хайде, Нанон, свещите!

— Надявам се племеннико, че ще намерите всичко, което ви е нужно — каза госпожа Гранде, — но ако нещо ви липсва, можете да повикате Нанон.

— Надали, мила лельо, струва ми се, че съм си взел всичко! Позволете ми да ви пожелая лека нощ, на вас и на младата ми братовчедка.

Шарл взе от ръцете на Нанон една запалена свещ, анжуйска свещ, доста пожълтяла от седене в дюкяна и толкова прилична на лоена, че господин Гранде, който не можеше да подозре съществуването на подобен разкош в дома си, не я забеляза.

— Ще ви заведа до стаята ви — рече той.

Вместо да излезе от вратата на всекидневната, която водеше за входа, Гранде тържествено мина през коридора между всекидневната и кухнята. Врата с топуз и голямо овално стъкло затваряше този коридор откъм стълбището и спираше студа, който нахлуваше отвън. Но въпреки това зиме вятърът така силно духаше, че макар вратите да бяха уплътнени с плъст, във всекидневната с мъка поддържаха поносима температура. Нанон залости входната врата, затвори всекидневната и отиде в конюшнята да отвърже голямото куче вълча порода, което лаеше тъй прегракнало, сякаш имаше фарингит. Необикновено свирепо животно, то познаваше само Нанон. И двамата бяха пришълци в града и се разбираха.

Когато Шарл видя жълтеникавите опушени стени, прояденото от червеи перило на стълбището, което се тресеше под тежките стъпки на чичо му, разочарованието му нарасна „ринфорцандо“^[3], стори му се, че е попаднал в кокошарник. Леля му и братовчедка му, към които отправи поглед, за да разбере по лицата им какво мислят, бяха свикнали с тази стълба и не отгатнаха причината на удивлението му, а сметнаха, че това е израз на приятелство, и му отвърнаха с мили усмивки, които просто го отчаяха.

„За какво ли, дявол да го вземе, ме праща баща ми тук?“ — помисли си той.

Когато стигнаха на първия етаж, забеляза три врати, боядисани в етруско червено, без корнизи; те се сливаха с прашните стени и бяха украсени със занитени железни ивици, завършващи от двата края, както и продълговатите плочки на бравите, във форма на пламъци. Вратата, която се намираше до площадката на стълбището и водеше за стаята над кухнята, очевидно беше зазидана. И наистина в нея се влизаше през спалнята на Гранде; тя му служеше за кабинет. Единственият прозорец, през който проникваше светлина, бе защитен откъм двора с дебела желязна решетка. Никой, дори и госпожа Гранде, нямаше право да влиза в тази стая, понеже старият искаше да стои там самичък, като алхимик при своята пещ. Вероятно в тази стая много ловко бе направено скривалище, в нея се трупаха нотариални актове, в нея висяха везните за теглене на жълтици, в нея нощем тайно се пишеха квитанциите, разписките, сметките; така че търговците, виждайки Гранде винаги готов по всички въпроси, можеха да си въобразят, че му помага някоя фея или дяволът. И вероятно, когато Нанон хъркаше така, че таваните се тресяха, когато кучето вълча порода се прозяваше в двора, когато госпожа и госпожица Гранде спяха дълбоко, старият бъчвар отиваше там да гали, да милва, да котка, да подрежда, да брои златото си. Стените бяха дебели, капаците не пропускаха светлина. Само Гранде държеше ключа на тази лаборатория, където, ако се вярва на приказките, той разглеждал плановете си, върху които били набелязани плодните му дръвчета, и изчислявал имуществото си с точност до последната лозова пръчка, до последния товар трески.

Входът за стаята на Йожени беше срещу тази зазидана врата. По-нататък, в края на площадката, се намираше апартаментът на двамата съпрузи, който заемаше цялата предна част на къщата. Госпожа Гранде спеше в стаята, която бе до стаята на Йожени, и влизаше при дъщеря си през една остъклена врата. Стаята на господаря беше отделена от спалнята на жена му с преграда, а от тайнствения кабинет — с дебела стена. Гранде бе настанил племенника си на горния етаж, във високата мансарда над своята спалня, така че да може да чуе, ако на младежа му хрумне да шари насам-нататък.

Когато стигнаха до средата на площадката, Йожени и майка й се целунаха за лека нощ; после казаха на Шарл няколко думи на раздяла, хладни на устните, но положително пламенни в сърцето на момичето, и се прибраха в стаите си.

— Ето ви стаята, племеннико — рече Гранде на Шарл, като отвори вратата. — Ако искате да излезете, повикайте Нанон. Иначе, да прощавате, но кучето ще ви разкъса, преди да разберете какво става. Приятен сън. Лека нощ. Аха! Дамите са ви напалили огън — продължи той. В този миг се появи дългата Нанон, носеше грейката. — Това пък какво е! — възкликна Гранде. — Да не би да смятате племенника ми за лехуса? Я да си отнесеш жаравата, Нанон!

— Но, господарю, чаршафите са влажни, а и господинът е наистина нежен като жена.

— Хайде, карай, като си решила — каза Гранде и я побутна напред, — само гледай да не подпалиш нещо.

После скъперникът слезе, като мърмореше неясно.

Шарл застана объркан пред куфарите си. Огледа стените на мансардната стая, облепени с жълти тапети на букетчета, с каквито облепят бирариите, камината от твърд варовик с надлъжни улейчета, чийто вид беше достатъчен, за да смрази човека, плетените столове от жълто дърво и лакирана тръстика, които сякаш имаха повече от четири ъгъла, зейналата нощна масичка, в която можеше да се побере дребен сержант от стрелкови полк, килимчето пред леглото със смолясан сукнен балдахин, който се клатеше, като че всеки миг ще падне; погледна сериозно дългата Нанон и рече:

— Кажи ми, моето момиче, наистина ли се намирам у господин Гранде, бившия кмет на Сомюр и брат на парижкия господин Гранде?

— Да, господине, у този много любезен, много кротък, много свестен господин. Да ви помогна ли да разопаковате багажа си?

— Ей богу, съгласен съм, мой стари воине! Не сте ли служили като моряк в императорската гвардия?

— Ехехе! — рече Нанон. — Какво е това моряк в императорската гвардия? Опасно ли е, по вода ли върви?

— Хайде сега, намерете ми халата, който е в оня куфар. Ето ви ключа.

Нанон се прехласна, като видя зеления копринен халат на златни цветя и антични рисунки.

— Това за лягане ли ще го сложите?

— Да.

— Света Богородице! Каква хубава покривка за олтара на енорийската черква може да стане от него! Подарете го, миличък, любезни господине, подарете го на черквата да си спасите душата, че иначе може да я погубите. Ех, колко сте хубавичък така. Ще повикам госпожицата да ви погледа.

— Стига, Нанон, щом като сте Нанон, млъкнете! Оставете ме да си легна, утре ще си подредя нещата, а щом халатът ми толкова ви харесва, можете да спасите душата си. Аз съм добър християнин и ще ви го подаря, а вие правете с него каквото си щете.

Нанон остана като закована, гледаше Шарл и не можеше да повярва на думите му.

— Да ми даде такава хубава премяна! — промълви тя на излизане. — Господинът вече сънува. Лека нощ.

— Лека нощ, Нанон.

„Защо ли дойдох тука? — мислеше си Шарл, докато се унасяше. — Баща ми не е глупак. Пътуването ми сигурно има някаква цел. Шт! Да оставим сериозните работи за утре, беше казал не знам кой си гръцки идиот.“

„Света Богородице! Колко е миличък братовчед ми“ — мислеше си Йожени, прекъсвайки молитвата си, която тази вечер остана недовършена.

Госпожа Гранде не мислеше нищо, докато си лягаше. През междинната врата, която беше в средата на стената, чуваше как скъперникът се разхожда нагоре-надолу из стаята си. Като всички плахи жени, тя бе изучила характера на господаря си. Както чайката предвижда бурята, тя бе усетила по незабележими признаци вътрешната буря, която вълнуваше Гранде, и за да употребя израза, с който тя си служеше, се спотайваше. Гранде гледаше подплатената с тенекия врата, която бе сложил на кабинета си, и си казваше:

„Не мога да разбера как брат ми се е сетил да ми завещае сина си! Хубаво наследство! Нямам и двадесет екю за даване. Пък и какво ли са двадесет екю за такова конте, дето гледаше барометъра ми, сякаш искаше да го подпали!“

Мислейки за последствията от това завещание, внушено от мъката, Гранде беше може би по-разстроен, отколкото брат му, когато го бе писал.

„Ще получа ли този златен халат?…“ — мислеше си Нанон и заспа, виждаше се облечена в своята покривка за олтар, за първи път в живота си сънува цветя, моаре, дамаска, така както Йожени сънува за любов.