Докато Гранде отсъствуваше, Йожени има щастието открито да се грижи за своя любим братовчед, без страх да изрази съкровищата на състраданието си — едно от най-възвишените предимства на жената, единственото, което тя желае да бъде почувствувано, единствената област, където тя прощава на мъжа, че й е позволил да вземе връх над него. Три-четири пъти Йожени ходи да се вслушва в дишането на братовчед си, да разбере дали спи, или е буден. После, когато той стана, приготви грижливо всичко — сметаната, кафето, яйцата, плодовете, чиниите, чашата. Тихо изкачи старата стълба, за да чуе шумовете в стаята на братовчед си. Обличаше ли се? Плачеше ли още? Отиде до самата врата.

— Братовчеде?

— Да, братовчедке?

— Във всекидневната ли искате да закусите или в стаята си?

— Където желаете.

— Как се чувствувате?

— Мила братовчедке, срам ме е, но съм гладен.

Този разговор през вратата беше за Йожени цял епизод от роман.

— Добре, ще ви донесем закуската в стаята, за да не се сърди татко.

И лека като птичка, тя слезе в кухнята.

— Нанон — каза Йожени, — иди да наредиш стаята му. Тази стълба, по която толкова често се бе качвала, слизала, където отекваше и най-малкият шум, сега й се струваше не толкова вехта, изглеждаше цялата светнала, говореше, беше млада като нея, млада като любовта, на която служеше. Най-после майка й, нейната добра и снизходителна майка, се съгласи да участвува в приумиците на любовта й и когато стаята на Шарл бе подредена, двете отидоха да поседят при нещастника: нали християнското милосърдие им нареждаше да го утешат? Те черпеха от религията такива дребни софизми, за да оправдаят пред себе си отклоненията си от установения ред. И така Шарл Гранде стана предмет на най-предани и нежни грижи. Наболялото му сърце почувствува силно сладостта на това ласкаво приятелство, на топлото съчувствие, което тези две вечно потискани души, намерили се за миг свободни, съумяха да проявят в сферата на страданията, тяхната естествена среда. С правото си на роднина, Йожени се зае да подрежда бельото, тоалетните принадлежности, донесени от братовчед й, и това й даде възможност да се възхищава до насита на всяка луксозна дреболия, на дрънкулките от сребро, от гравирано злато, които й попадаха подръка, и дълго да ги държи, уж че ги разглежда. Шарл следеше с дълбока нежност благородното участие, което му засвидетелствуваха леля му и братовчедка му, защото добре познаваше парижкото общество и му бе ясно, че при това положение там щеше да срещне само безразлични или студени сърца. Сега виждаше Йожени в целия блясък на нейната особена красота, възхищаваше се от простодушното й държане, на което вчера се подиграваше. Затова, когато тя взе от ръцете на Нанон фаянсовата купа с кафе със сметана, за да я поднесе на братовчед си с цялата неподправеност на чувствата си, и му хвърли поглед, пълен с доброта, очите на парижанина се просълзиха, той улови ръката й и я целуна.

— Какво пак ви стана? — запита тя.

— О, това са сълзи на благодарност — отвърна той.

Йожени рязко се обърна към камината и взе свещниците.

— Хайде, Нанон, отнеси ги — каза тя.

Когато погледна братовчед си, още беше цяла зачервена, но поне бе съумяла да се овладее дотолкова, че погледът й не издаде огромната радост, която преливаше в сърцето й. Но в очите и на двамата се четеше едно и също чувство, а душите им се сливаха в една мисъл: бъдещето беше тяхно. Това нежно вълнение беше още по-сладостно за Шарл, защото идваше съвсем неочаквано сред огромната му скръб. Удар на чукчето върна двете жени на местата им. За щастие те успяха да слязат по стълбата бързо и когато Гранде влезе, се занимаваха с ръкоделията си. Ако ги беше срещнал под свода, това щеше да бъде напълно достатъчно, за да възбуди подозренията му. Гранде яде прав и набързо, а след това горският, който още не бе получил обещаното възнаграждение, пристигна от Фроафон и донесе един заек, млади яребици, убити в парка, змиорки и две щуки, които мелничарите дължаха.

— Хе-хе! Тоя Корноайе идва навреме като дъжд по Гергьовден, Тези работи бива ли ги за ядене?

— Да, благородни господине, убити са преди два дни.

— Я се размърдай, Нанон — каза Гранде. — Вземи това, приготви го за обяд. Двама Крюшо ще угощавам.

Нанон глупаво изблещи очи и огледа всички.

— Ами как — каза тя, — отде да взема сланина и подправки?

— Жено — рече Гранде, — дай шест франка на Нанон и ми напомни да сляза в зимника да извадя от хубавото вино.

— Е, значи, господин Гранде — поде пазачът, който си беше приготвил речта, та дано най-после въпросът със заплатата му да се разреши, — господин Гранде…

— Дрън-дрън-дрън — прекъсна го Гранде, — знам какво искаш да кажеш, ти си свестен човек, утре ще видим тая работа, днес съм много зает. Жено, дай му пет франка — каза той на госпожа Гранде.

И излезе. Горката жена беше безкрайно щастлива, че ще откупи семейното спокойствие с единадесет франка. Тя знаеше, че Гранде се укротява за една-две седмици, докато й измъкне малко по малко парите, които й е дал.

— Ето, Корноайе — каза тя и сложи в ръката му десет франка, — някой ден ще те възнаградим за услугите тя.

Корноайе не можа нищо да каже. Отиде си.

— Госпожа — каза Нанон, която беше сложила черната си шапчица и бе взела кошницата, — три франка ще ми стигнат. Задръжте другите. Гледайте си работата, ще я уредим някак.

— Да приготвиш вкусен обед, Нанон, братовчед ми ще слезе да яде с нас — каза Йожени.

— Тук положително става нещо необикновено — каза госпожа Гранде. — За трети път, откакто сме женени, баща ти кани гости на обед.

Към четири часа, когато Йожени и майка й вече бяха наредили масата за шест души, а домакинът беше качил няколко бутилки от онези чудесни вина, които провинциалистите пазят с любов, Шарл влезе във всекидневната. Младежът беше блед. Движенията му, държането му, погледът, гласът му носеха отпечатък на пълна с изящество тъга. Болката му не беше престорена, той наистина страдаше и забуленото му от мъка лице бе придобило оня особен израз, който толкова се харесва на жените. Йожени усети, че го обиква още по-силно. Може би нещастието го бе приближило към нея. Шарл не беше вече богатият красив младеж, витаещ в някаква недосегаема за нея сфера, а роднина, затънал в ужасно нещастие. Нещастието поражда равенство. Общото между жената и ангела е това, че страдащите им принадлежат. Шарл и Йожени се разбираха и си говореха само с очи, защото бедният изпаднал денди, сиракът, седна в един ъгъл и остана там мълчалив, спокоен, горд. Но от време на време нежният галещ поглед на братовчедка му го озаряваше, караше го да забрави тъжните мисли, да се устреми заедно с нея из земите на Надеждата и на Бъдещето, където тя желаеше да тръгне с него. В това време град Сомюр беше по-развълнуван от вечерята, давана от Гранде на Крюшови, отколкото миналия ден — от продажбата на реколтата му, което представляваше върховна измяна по отношение на лозарите. Ако хитрият лозар даваше вечеря с онази задна мисъл, която някога е струвала опашката на Алкивиадовото куче^[1], може би щеше да бъде велик човек. Но тъй като Гранде превъзхождаше във всяко отношение хората от града и непрекъснато се подиграваше с тях, той не обръщаше никакво внимание на Сомюр. Де Грасенови скоро научиха за насилствената смърт и вероятния фалит на бащата на Шарл и решиха да отидат още същия ден у своя клиент, за да му изкажат съболезнованията си и да изразят приятелските си чувства, а заедно с това да узнаят причините, които са го накарали да покани при подобни обстоятелства Крюшови на вечеря. Точно в пет часа председателят К. дьо Бонфон и чичо му, нотариусът, пристигнаха, облечени от главата до петите в празнични дрехи. Сътрапезниците седнаха да обядват и започнаха с това, че ядоха забележително добре. Гранде беше сериозен, Шарл мълчеше, Йожени дума не казваше, госпожа Гранде не говореше повече от обикновено, така че обедът излезе истински погребален пир. Когато станаха от масата, Шарл каза на леля си и на чичо си:

— Позволете ми да се оттегля. Ще трябва да се занимая с дълга и тъжна кореспонденция.

— Добре, племеннико.

След като Шарл излезе и Гранде се увери, че е погълнат в писане и не може да го чуе, лукаво погледна жена си:

— Госпожо Гранде, това, което имаме да си говорим, за вас ще бъде като китайски. Вече е седем и половина, добре ще направите да се мушнете в постелята си. Лека нощ, дъще.

Той целуна Йожени и двете жени излязоха. Сега започна една сцена, по време на която Гранде повече от когато и да било в живота си прояви своето придобито умение да борави с хората, поради което по-грубичко захапваните за кожата често му прикачаха прякора Старо куче. Ако като кмет на Сомюр той бе имал по-високи амбиции, ако щастливи обстоятелства го бяха отвели до висшите сфери на обществото и го бяха изпратили на конгресите, където се разискват международните въпроси, и той бе използвал там таланта, развит от личния интерес, несъмнено щеше да се прослави и да бъде полезен на Франция. Не по-малко вероятно обаче е, че ако бе напуснал Сомюр, Гранде щеше да се превърне в нищожна фигура. Може би с умовете става така, както с някои животни, които не могат да се размножават, веднъж пренесени далеч от местата, където са се родили.

— Го-го-го… сподин пред-пред-пред… седателю, вие ка-ка-ка… звахте, че фа-фа-фа… ли-ли-тът…

Престореното заекване, прилагано толкова отдавна от добряка, че минаваше за вродено, както и глухотата, от която той се оплакваше при дъждовно време, в този случай стана до такава степен уморително за двамата Крюшо, че като го слушаха, те несъзнателно започнаха да си кривят лицата, правеха усилия, сякаш искаха да довършат думите, в които лозарят безкрайно се уплиташе. Тук може би е необходимо да се разкаже историята със заекването и глухотата на Гранде. Никой в Анжу не чуваше по-добре и не произнасяше по-ясно анжуйския френски от лукавия лозар. Но навремето въпреки цялата му хитрост него го бе излъгал един евреин, който при разговор слагаше на ухото си ръка, свита на фуния, уж по-добре да чува, и толкова заекваше и си търсеше думите, че Гранде, жертва на своята човещина, се почувствува задължен да подсказва на хитрия евреин думите и мислите, които той сякаш търсеше, да довършва разсъжденията му, да говори така, както би трябвало да говори проклетият евреин, с една дума, да бъде евреинът, а не Гранде. Като свърши тази странна битка, бъчварят бе сключил единствената сделка, от която имаше право да се оплаква през цялата си търговска дейност. Но макар и парично да загуби от тази сделка, той спечели чудесна поука, чиито плодове събра по-късно. Затова в края на краищата добрякът благославяше евреина, от когото бе научил изкуството да изчерпва търпението на търговския си противник, да го накара да изразява собствената му мисъл и да го принуждава да губи от очи своята. А никоя негова сделка не бе изисквала повече от предстоящата, прилагането на глухотата, на заекването и на неразбираемото бърборене, с които Гранде замъгляваше мисълта си. И главно той искаше да остане господар на думите си и да прикрие истинските си намерения.

— Господин Дьо Бон-бон-бон-фон. — За втори път от три години Гранде наричаше племенника Крюшо „господин Дьо Бонфон“. Председателят можеше да помисли, че ловкият добряк го е избрал за зет. — Вииии-ие ка-ка-ка… звахте, значи, че фа-фа-фа-литите мо-мо-мо… гат в ня-ня-ня-кои случаи да бъдат от-от-от… менени от… от…

— От самите търговски съдилища. Това става всеки ден — каза господин К. дьо Бонфон, подемайки мисълта на Гранде или смятайки, че я е отгатнал, и побърза любезно да му я обясни: — Слушайте!

— Слушам — смирено отвърна Гранде с прикрития израз на ученик, който вътрешно се подиграва с учителя си, а се прави, че го слуша с най-голямо внимание.

— Когато някой по-виден и уважаван човек, какъвто например беше вашият покоен брат в Париж…

— Мо-мо-моят брат, да.

— Е заплашен от несъстоятелност…

— То-то-то-ва не-не-несъстоятелност ли се нарича?

— Да. Ако фалитът е неизбежен, то търговският съд, на който той е подсъден (следете внимателно), има право със съдебно решение да назначи ликвидатори на фалита. Ликвидацията не е фалит, разбирате ли? Когато някой фалира, той е обезчестен. Но при ликвидация си остава честен човек.

— То-то-ва е съвсем дру-дру-дру… га ра-ра… бота, ако-ко не стру-ру-ру-ва по-скъпо — каза Гранде.

— Но ликвидация може да се извърши и без помощта на търговския съд. Защото — каза председателят, като смръкна енфие — как се обявява фалит?

— Да, аз ни-никога не съм ми-ми-ми… слил по то-то-ва… — отвърна Гранде.

— Първо — продължи съдията, — като се представи балансът в канцеларията на съда, което прави самият търговец или законно упълномощено от него лице. Второ, по молба на кредиторите. Но ако търговецът не представи баланса, ако никой кредитор не подаде молба с искане съдът да обяви казания търговец във фалит, какво ще стане?

— Да-а, да ви-ви-ви… дим.

— Тогава семейството на покойния, неговите представители, наследниците или самият търговец, ако не е умрял, или приятелите му, ако се е укрил, пристъпват към ликвидация. Може би вие искате да ликвидирате фирмата на брат си? — запита председателят.

— Ах, Гранде! — извика нотариусът. — Това ще бъде чудесно. Все още има чувство за чест в провинцията. Ако спасите името си, защото то е и ваше име, ще се покажете човек…

— Високо издигнат — каза председателят, като прекъсна чичо си.

— Ра-ра-збира се — отвърна старият лозар, — моят, моят, бра-бра-бра-аат се ка-ка-зваше Гранде съъъщо ка-ка-като мене. То-то-то-ва е ясно. Не ка-ка-казвам не. А та-та-та-зи ли-ли-ли-квииидация моооже да бъде във всеки слу-лу-чай, от всяяяка гле-гле-дна точка, бла-благоприяяятна за моя пле-пле-пле-менник, кого-го-гото оби-бичам. Ама трябва да ви-видим. Аз не по-по-познавааавам па-парижките хи-хи-хитреци. Аз, нали зна-знаете, съм в Со-со-со-мюр. Ло-ло-лозята ми! Ро-ро-рововете! Пък и си ииимам мои гри-ри-рижи. Ни-ни-никога не съм пи-писал по-по-по-лица. Как-ка-кво е по-по-лица? По-по-получавал съм мноооого, но ни-ни-никога не съм под-под-писвал. Те се осреб-реб-ряват, шко-кон-тират. То-това знам за тя-тя-тях. Чу-увал съм, че по-по-поли-ците мо-мо-гат да се от-от-отку-пу-пуват…

— Да — каза председателят. — Полиците могат да се откупуват на пиацата, като се заплати определен процент от стойността им. Разбирате ли?

Гранде сложи ръката си като фуния на ухото и председателят повтори думите си.

— Об-бъркана работа — отвърна лозарят. — На мо-мо-моята възраст н-нни-що н-не р-р-разбирам от т-тия н-неща. А-аз трябва да сто-стоя тука, за да с-се гр-ри-жа з-за зър-зърното. Зър-зър-зърното се събира и чо-чов-век със зър-ър-ър-ното пла-а-а-аща. Н-най н-нап-пред тряяябва да с-си гле-ед-дам ре-ре-ре-кооолтата. Гл-глав-вното сеееега е Фроафон, тов-ва е най-ваааж-ното за ме-ме-мене. Не мо-мо-мога да за-за-за-рееежа къщата си, за ра-раз-ни об-бъркани р-работи с дя-дявол зна-знае к-ка-кви х-хора, де-дето нищо не им раз-раз-бииирам. Казвате, че за да ли-ли-ли-квидииирам, да спра обяявяванета на фа-фа-фалита, тряяя-бва да отииида в Па-Па-Париж. Човек не мо-мо-може да бъъъде на две места в ед-едно и съъъщо вре-е-ме, освен ако-ко е птич-птичка… А…

— Разбирам ви — извика нотариусът. — Но, приятелю, вие имате приятели, стари, предани приятели.

„Хайде — мислеше лозарят, — че решете се най-после!“

— Ами ако някой замине за Париж, отиде при най-големия кредитор на брат ви Гийом и му каже…

— Ч-чакайте — прекъсна го Гранде, — ка-какво да мууу каже? Нещо та-та-та-кооова. „Господин Грааанде от Сомюр това, господин Граааанде от Сомюр оно-но-ва, той обииича плеееменника си. Гранде е до-до-добър род-роднина, има до-добри намееерения. Той про-ро-родаде добре ре-ре-реколтата си. Не обявявайте фали-ли-лита, събе-берете се, на-на-назначете лик-лик-ликвидааатори. Тогава Гран-Гранде ще си по-по-по-мисли. Вие ще-ще-ще ииимате по-по-голям ин-интерес от лик-лик-ликвидацията, откол-отколкото да оставите с-съдът да си б-бута нос-носа…“ А, не е ли вярно?

— Вярно е! — каза председателят.

— Защото, виждате ли, господин Дьо Бон-Бон-фон, трябва да р-р-разбереш, пре-преди да се р-решиш. Който не-не може, не-не може. При вся-всяка трудна сдел-делка, за да не се раз-раз-ориш, трябва да знаеш с какво разполагаш и какво трябва да пла-плащаш. А? Не е ли вярно?

— Разбира се — каза председателят. — Моето мнение е, че след няколко месеца полиците ще могат да се купят за дребна сума, като се приеме, че са изплатени напълно по взаимно съгласие. Хе-хе! Можете да заведете кучетата далеч, като им покажете парче сланина. Щом не е имало обявен фалит и държите полиците, вие ставате бял като сняг.

— Като сняяяяг? — повтори Гранде, слагайки пак ръка на ухото си. — Не разбирам за сне-снега.

— Слушайте тогава — извика председателят.

— Сл-слу-ушам.

— Полицата е стока, чиято цена може да се качва и да спада. Това е извод от принципа на Йеремия Бентам върху лихварството. Този публицист доказва, че предразсъдъкът, който осъждаше лихваря, е глупост.

— Аха! — рече Гранде.

— Тъй като по принцип според Бентам парите са стока и това, което представлява пари, също се превръща в стока — продължи председателят, — тъй като е известно, че подчинена на обикновените промени, които управляват търговията, стоката ценни книжа, които носят един или друг подпис, подобно на всяка друга стока, е в голямо количество или липсва на пазара, или цената й се покачва, или пада до нула, съдът нарежда… (ама че съм глупав, извинете!) моето мнение е, че вие можете да откупите полиците на брат си срещу двадесет и пет на сто от стойността им.

— Ка-ка-казахте, че се ка-ка-казва Йе-Йе-Йеремия Бен…

— Бентам. Англичанин.

— Този Йеремия ще ни спести доста сълзи в търговията — засмя се нотариусът.

— Англичаните поня-ня-някооога имат здрав разум — каза Гранде. — Зна-начи, според Бен-Бен-Бентам, ако полиците на брат ми стру-стру-ват… не струват. Да. Пра-равилно ли ка-казвам? Струва ми се ясно… Кредиторите ще бъдат… Не, няма да бъдат. Знам аз ка-ка-кво искам да кажа.

— Чакайте да ви обясня всичко това — каза председателят. — Юридически, ако вие притежавате полиците за всички дългове на фирмата Гранде, брат ви или неговите наследници никому нищо не дължат. Така.

— Та-ка — повтори Гранде.

— Напълно справедливо е: ако полиците на брат ви се котират (котират, разбирате ли този термин?) на пиацата с толкова на сто загуба, ако някой ваш приятел мине на пиацата и ги изкупи, щом кредиторите не са ги отстъпили под заплаха на насилие, наследството на парижкия Гранде се урежда законно.

— Вярно, тър-тър-говията си е търговия — каза бъч-варят. — Като знаем това… Но все пак, раз-раз-раз-бирате ли, трууудно е. Аз ня-ня-ня-мам пари, нито вре-ре-ме, нито…

— Да, не можете да пътувате. Добре. Предлагам ви аз да отида в Париж (ще ми платите пътните, това е нищо). Там се срещам с кредиторите, разговарям с тях, отсрочвам падежите и всичко се урежда с едно допълнително заплащане, което ще прибавите към стойността на ликвидацията, за да получите полиците.

— Ще ви-ви-ви-дим, не моооога, не ис-ис-ис-кам да се анга-га-га-жирам без… Който не мо-мо-може, не мо-мо-же. Раз-би-би-ирате ли?

— Съвсем правилно.

— Гла-ла-вата ме за-за-боля от вси-всички тези работи, ко-ко-ито ми ка-ка-казахте. За пръв път в жи-жи-вота си трябббва да ми-мисля за…

— Е, да, вие не сте юрисконсулт.

— Аз съм бе-бе-беден лозар и ни-нищо не разбирам от то-това, което гово-ворихте. Трябва да го про-про-уча.

— И така… — започна председателят, който очевидно искаше да обобщи досегашния разговор.

— Е, племеннико! — укоризнено го прекъсна нотариусът.

— Какво, чичо? — запита председателят.

— Та остави господин Гранде да ти обясни, намеренията си. Тук става въпрос за важна мисия. Нашият скъп приятел трябва да я определи съвсем точ…

Удар на чукчето извести за идването на семейство Де Грасен, влизането им и поздравленията попречиха на Крюшо да довърши изречението си. Нотариусът беше доволен от това прекъсване. Гранде вече го гледаше накриво и брадавицата на носа му издаваше вътрешна буря. Но преди всичко разумният нотариус намираше, че за председател на първа инстанция не е много прилично да ходи в Париж, за да принуждава разни кредитори да капитулират и да се постави в услуга на една спекула, която накърнява законите на истинската почтеност. Освен това Гранде още не бе изразил ни най-малка готовност да плати каквото и да било и нотариусът инстинктивно се опасяваше от намесата на племенника си в тази история. Така той използува момента, когато влизаше семейство Де Грасен, улови председателя под ръка и го отведе до прозореца.

— Ти показа достатъчно готовност, племеннико. Но стига толкова преданост. Желанието да получиш дъщеря му те заслепява. Дявол да го вземе! Защо си пъхаш носа, дето не ти е работата. Остави сега аз да направлявам лодката, помагай само при маневрирането… Работа ли ти е да излагаш достойнството си на съдия в такава…

Той не довърши. Чу как господин Де Грасен каза на стария бъчвар, като му подаде ръка:

— Гранде, научихме за ужасното нещастие, което е сполетяло семейството ви, провала на фирмата Гийом Гранде и смъртта на брат ви. И дойдохме да ви изразим съчувствието си за това тъжно събитие.

— Нещастието е само едно — каза нотариусът, като прекъсна банкера, — смъртта на господин Гранде младши. Пък и той не би се самоубил, ако му беше дошло на ума да поиска помощ от брат си. Нашият стар приятел, който е почтен до мозъка на костите си, има намерение да ликвидира задълженията на фирмата Гранде в Париж. Моят племенник, председателят, за да го освободи от главоболия в една чисто съдебна работа, му предлага веднага да замине за Париж и да се споразумее с кредиторите, като ги задоволи прилично.

Тези думи, потвърдени от държанието на лозаря, който си търкаше брадичката, необикновено изненадаха тримата Де Грасен, които на идване бяха говорили надълго и нашироко за скъперничеството на Гранде, като го обвиняваха едва ли не в братоубийство.

— Аз бях сигурен! — извика банкерът и погледна жена си. — Какво ти казвах по пътя, госпожо Де Грасен? Че Гранде е самата чест и че няма да понесе на името му да се лепне и най-малкото петънце! Пари без чест са болест. Все още има почтени хора в нашата провинция! Това е чудесно, наистина чудесно. Аз съм стар военен, не умея да крия мислите си. Казвам без заобикалки: това, хиляди мълнии, е възвишено!

— Знааачи, въз-въз-вишенооото е мно-мно-го скъпо — отговори добрякът, докато банкерът сърдечно му разтърсваше ръката.

— Само че, драги ми Гранде, да прощава господин председателят — продължи Де Грасен, — но това е чисто финансова работа и изисква опитен финансист. Нали трябва да разбира от кредити, изплащания, изчисляване на лихви? На мен и без това ми се налага да отида в Париж по мои работи, мога да се наема и с…

— Ще т-трябва, значи, да видим, да опи-пи-питаме да се разбе-берем двааамата за съотве-ве-ветните възможнооости и без да се ан-ан-ангажирам в нещо, което не ииискам да нап-нап-направя — заекна Гранде. — Защото, нали разбирате, господин председателят естествено искаше да му заплатя пътните.

Последните думи той произнесе без заекване.

— Е! — каза госпожа Де Грасен. — Та да отиде човек в Париж, е удоволствие. Аз на драго сърце бих платила да отида в Париж!

И тя направи знак на мъжа си, сякаш искаше да го насърчи да отнеме на всяка цена тази работа от съперниците им. После много иронично изгледа Крюшови, чиито лица изразяваха нескрито съжаление. Тогава Гранде дръпна банкера за едно копче на сакото и го отведе в ъгъла.

— На вас имам много повече доверие, отколкото на председателя — каза му той. — Освен това има и друга работа — прибави той и размърда брадавицата си. — Искам да закупя облигации. Ще трябва да се вложат няколко хиляди франка, но ще ги взема само по осемдесет франка. Казват, спадали към края на месеца. Вие разбирате от тези работи, нали?

— Има си хас! Добре, значи, ще трябва освен това да ви набавя облигации за няколко хиляди франка, нали?

— Отначало не много. Само че нито дума! Искам да играя тази игра, без никой да знае. Вие ще уредите сделката вместо мене за края на месеца. Но не казвайте нищо на Крюшови — ще се засегнат. Тъкмо отивате в Париж, трябва да разберем какви са козовете и за моя беден племенник.

— Ясно. Ще замина утре с пощенската кола — каза банкерът високо — и ще дойда да ми дадете последните си указания… в колко часа?

— В пет часа, преди обеда — каза лозарят и потри ръце.

Двете партии постояха още известно време заедно. След кратко мълчание Де Грасен потупа Гранде по рамото:

— Хубаво е човек да има такива добри роднини…

— Да, да — отвърна Гранде, — то не личи, ама аз съм добър ро-род-нина. Обичах брат си и ще го докажа, ако не струва…

— Ние ще си вървим, Гранде — прекъсна го банкерът, за щастие преди той да довърши изречението си. — Щом тръгвам по-рано, трябва да уредя някои работи.

— Добре, добре. И аз във връ-връзка с то-това, което си говорихме, ще се оттегля в моята за-за-седателна, както казва председателят Крюшо.

„Дявол да го вземе! Значи, вече не съм господин Дьо Бонфон“ — помисли си тъжно председателят, чието лице бе придобило израз на съдия, отегчен от защитна реч.

Главите на двата съперничещи си рода тръгнаха заедно. Нито единият, нито другият вече се сещаха за предателството спрямо лозарския край, което Гранде бе извършил сутринта, а се подпитваха, но напразно, за да разберат какво мисли другият за истинските намерения на добряка в тази нова история.

— Ще дойдете ли с нас у госпожа Дорсонвал? — запита Де Грасен нотариуса.

— Ще дойдем по-късно — отвърна председателят. — Ако чичо няма нищо против, обещал съм на госпожица Дьо Грибокур да мина за малко да й пожелая лека нощ, затова ще отидем най-напред у тях.

— Тогава довиждане, господа — каза госпожа Де Грасен.

А когато Де Грасенови се отдалечиха на няколко крачки от Крюшови, Адолф подметна на баща си:

— Изядоха се от яд, а?

— Мълчи, сине — прекъсна го майка му, — още могат да ни чуят. Пък и това, което каза, не е много възпитано, мирише на студентски жаргон.

— Е, чичо — оплака се съдията, когато Де Грасенови се отдалечиха, — отначало бях председателят Дьо Бонфон, а накрая станах просто Крюшо.

— Видях, че ти стана неприятно. Няма как, вятърът духаше в полза на Де Грасен. Ама и ти уж си умен човек… Оставѝ ги да се повлекат по това „ще видим“ на Гранде и си стой спокойно: въпреки всичко, момчето ми, Йожени ще бъде твоя жена.

Малко след това новината за великодушното решение на Гранде се разнесе в три къщи едновременно и целият град заговори само за неговата братска преданост. Всеки прощаваше на Гранде продажбата, направена въпреки клетвата, която лозарите си бяха дали, възхищаваха се от чувството му за чест, хвалеха го за щедростта, на каквато го смятаха неспособен. Характерно за французите е, че те изпадат във възторг, гневят се, вълнуват се от последното нашумяло събитие, от злободневките. Дали наистина колективните същества, народите, нямат памет?

След като затвори вратата, Гранде повика Нанон:

— Не пущай кучето и не заспивай, имаме работа с тебе. В единайсет часа Корноайе ще дойде пред вратата с пътната кола от Фроафон. Ослушвай се, та като дойде, да не чука, кажи му да влезе направо. Полицейският правилник забранява нощем да се вдига шум. Пък и няма защо махалата да разбере, че ще пътувам.

Като каза това, Гранде се качи в лабораторията си и Нанон го чу как се движи, рови, ходи нагоре-надолу, но внимателно. Очевидно не искаше да събуди жена си и дъщеря си и особено да привлече вниманието на племенника си, когото пустоса още като се качи и видя, че в стаята му свети. Посреднощ, загрижена за братовчед си, Йожени помисли, че чува стенание на умиращ, а за нея този умиращ не можеше да бъде друг освен Шарл: бе го оставила толкова блед, толкова отчаян! Може би се е самоубил? Бързо си наметна една пелерина с качулка и понечи да излезе. Отначало светлината отвън, която се процеждаше през процепите на вратата й, ужасно я уплаши. Но тя скоро се успокои, понеже долови тежките стъпки на Нанон и гласа й, смесен с цвиленето на много коне.

„Да не би баща ми да отвлича Шарл?“ — рече си тя и внимателно открехна вратата, за да не скърца, но все пак да може да вижда какво става в коридора.

Изведнъж погледът й срещна очите на баща й, които, макар разсеяни и безгрижни, я вледениха от ужас. Гранде и Нанон бяха нарамили един дебел къс прът, за който бе вързано въже, а на него висеше буре, подобно на онези, които бившият бъчвар се забавляваше да прави в бараката през свободното си време.

— Света Богородичке! Ама е тежко, господарю! — тихо каза Нанон.

— Жалко, че са само стотинки! — отвърна Гранде. — Внимавай да не бутнеш свещника.

Сцената се осветяваше само от една свещ, поставена между две колонки на перилото на стълбата.

— Корноайе — пошушна Гранде на пазача, — ти взе ли си пистолетите?

— Не, господине. Че какво толкова ще се страхувате за стотинки?

— А, нищо — каза Гранде.

— Пък и ние бързо ще вървим — продължи горският. — Изполичарите са подбрали най-добрите коне.

— Добре, добре. Да не си им казал къде отивам?

— Че и аз не знаех.

— Добре. Колата здрава ли е?

— Какво, господарю? А, колата ли? Тя може да издържи и три хиляди. Колко тежат вашите бъчвета?

— Ха — рече Нанон, — знаех си аз! Има към хиляда и осемстотин.

— Мълчи, Нанон! Ще кажеш на жена ми, че съм отишъл на село. Ще се върна за обед. Карай бързо, Корноайе, трябва да стигнем в Анже преди девет часа.

Колата потегли. Нанон залости голямата порта, пусна кучето, легна си с натъртено рамо и никой в квартала не разбра, че Гранде е заминал, нито защо е заминал. Добрякът умееше да пази тайна. Никой не виждаше и петак в тази къща, пълна със злато. Тази сутрин от разговори на пристанището старият лозар бе научил, че цената на златото се е удвоила, защото съоръжавали много кораби в Нант и спекуланти пристигнали в Анже да изкупуват злато; той чисто и просто зае коне от своите изполичари и успя да отиде да продаде златото си и да донесе в банкноти, подписани от управителя на държавната хазна, сума, достатъчна за купуването на облигациите, плюс ажиото.

— Баща ми заминава — каза Йожени, която бе чула всичко от горното стъпало на стълбата.

В къщата отново се възцари тишина. Далечният тропот на колата постепенно замря, вече не отекваше в заспалия Сомюр. В този миг Йожени долови със сърцето си, преди да чуе с ушите си, стенание, което проникваше през стената и долиташе от стаята на братовчед й. Тънка като острие на сабя светла ивица минаваше през процепа на вратата и режеше водоравно колонките на старите стълбищни перила.

— Той страда — прошепна тя и изкачи две стъпала.

Второ стенание я накара да стигне до последната площадка. Вратата беше полуотворена, тя я бутна. Шарл спеше, главата му бе клюмнала извън старото кресло, перото бе паднало от ръката, която почти докосваше пода. Поради неудобното положение младежът дишаше тежко. Йожени изведнъж се уплаши и се втурна в стаята. „Трябва да е много уморен“ — каза си тя, като видя десетина запечатани писма; прочете адресите им: „До господа Фари Брелман и сие, производители на коли“, „До господин Бюисон, шивач“ и прочие. „Навярно е уредил всичките си работи, за да може скоро да напусне Франция“ — помисли тя. Погледът й падна върху две незапечатани писма. Думите, с които започваше едното — „Мила Анет“, — я ослепиха. Сърцето й се разтуптя, краката й се заковаха за плочите на пода. Неговата мила Анет! Значи, той обича, обичан е. Няма вече надежда! Какво й пише? Такива мисли прекосиха ума и сърцето й. Тя четеше тези думи навсякъде, дори по плочите, написани сякаш с огън. Нима трябваше вече да се откаже от него! „Не, няма да прочета писмото. Трябва да си отида. А защо да не го прочета?“ Тя погледна Шарл, нежно хвана главата му, облегна я на гърба на креслото. Той се отпусна като дете, което даже насън познава майка си и без да се събуди, приема грижите и целувките й. Като майка Йожени вдигна увисналата ръка и като майка го целуна лекичко по косите. „Мила Анет!“ Някакъв демон крещеше тези две думи в ушите й. „Знам, че може би постъпвам лошо, но ще прочета писмото“ — каза си тя. Извърна глава, защото благородната й честност се бунтуваше. За пръв път в живота доброто и злото се сблъскваха в нейното сърце. Досега тя не беше извършила нищо, заради което да се черви. Но в този миг любовта, любопитството взеха връх. При всяко изречение сърцето й все повече натежаваше, а парливият пламък, който я оживяваше по време на четенето, правеше още по-примамливи радостите на първата любов.

„Мила Анет, нищо не би било в сила да ни раздели освен нещастието, което ме сполетя и което никаква човешка мъдрост не можеше да предвиди. Баща ми се самоуби, неговото богатство и моето напълно пропаднаха. Аз съм сирак на възраст, когато поради начина, по който съм отгледан, още мога да мина за дете. А все пак трябва да изляза като мъж от бездната, в която съм паднал. Използувах част от тази нощ, за да си направя сметките. Ако искам да напусна Франция като честен човек, а в това няма съмнение, не ще ми останат и сто франка, с които да замина за Индия или Америка, за да опитам щастието си. Да, моя бедна Анет, ще отида да спечеля богатство в най-убийствения климат. Под такова небе богатство се трупа сигурно и бързо, както са ми казвали. Но да остана в Париж, не мога. Нито душата, нито лицето ми са създадени да издържат обиди, студенина, презрение, които очакват разорения човек, сина на един фалирал! Господи! Та аз дължа два милиона!… В Париж ще ме убият на дуел още първата седмица. Затова няма да се върна. Дори твоята любов — най-нежната и най-преданата, която някога е облагородявала сърцето на мъж, не би могла да ме привлече. Уви, любима, нямам достатъчно пари, за да дойда там, където си ти, за да се целунем за последен път, да почерпя сили, необходими за пътя, който ще поема…“

„Бедният Шарл! Добре направих, че прочетох писмото! Аз имам злато, ще му дам“ — каза си Йожени.

Тя изтри сълзите си и продължи да чете.

„Никога досега не бях мислил за неволите на бедността. Дори да ми останат сто франка за пътуването, няма да имам нито сантим да си набавя стока. Но не сто луидора, а и един няма да имам; не знам с какви пари ще разполагам, след като разплатя дълговете си в Париж. Ако не ми остане нищо, ще ида спокойно в Нант и ще си намеря работа като прост моряк, а там ще започна така, както са почвали силните хора, които са тръгвали на младини без петак и са се завръщали богати от Индия. От тази заран започнах да гледам хладнокръвно на бъдещето си. То е по-ужасно за мене, отколкото за който и да било друг, за мене — глезен от майка, която ме обожаваше, обичан от най-добрия баща, за мене, който още с влизането си в обществото срещна любовта на една Ана! Аз познавах само цветята на живота: това щастие не можеше да трае. И все пак, мила моя Анет, аз имам повече смелост, отколкото може да се предположи у един безгрижен младеж, особено младеж, привикнал на милувките на най-прекрасната жена в Париж, люлян от семейните радости, на когото всичко вкъщи се усмихваше и чиито желания бяха закон за баща му… О, Анет, баща ми е мъртъв… Но аз размислих върху положението си, размислих и върху твоето. Много остарях за тези двадесет и четири часа. Мила Ана, дори да пожертвуваш всички удоволствия на разкоша, тоалетите си, ложата в операта, за да ме задържиш при себе си в Париж, пак няма да можем да набавим сумата, необходима за разходите на моя разпилян живот. А аз никога не бих приел толкова големи жертви. Така че сега трябва да се разделим, завинаги…“

— Той я изоставя, света Богородице! О! Какво щастие!

Йожени подскочи от радост. Шарл се размърда и тя изстина от ужас. Но за нейно щастие той не се събуди. Тя продължи да чете:

„Кога ще се върна? Не знам. Климатът на Индия бързо състарява европейците, особено онези, които работят. Да кажем, след десет години. След десет години дъщеря ти ще бъде на осемнадесет години, тя ще ти бъде приятелка и шпионка. Към тебе обществото ще бъде много жестоко, а дъщеря ти може би още повече. Виждали сме примери на такива обществени присъди и на неблагодарност на дъщери. Затова нека вземем поука от тях. Запазѝ дълбоко в сърцето си, като мене, спомена за тези четири години щастие и бъди вярна, ако можеш, на своя клет приятел. Но аз не мога да изисквам това от тебе, защото, виждаш ли, моя Анет, аз трябва да се съобразявам с положението си, да гледам живота като обикновен човек и да го преценявам в цифри. Значи, ще трябва да помисля за брак, който става необходимост при новото ми положение. И да ти призная, намерих тук, в Сомюр, при чичо си, една братовчедка, чието държане, лице, ум и сърце биха ти харесали и която освен това, изглежда, ме…“

„Трябва да е бил много уморен, щом не е могъл да продължи“ — каза си Йожени, като видя прекъснатото по средата изречение.

Тя го оправдаваше! Възможно ли беше тази невинна девойка да не бе забелязала студенината, отразена в писмото му? За момичетата, получили религиозно възпитание, незнаещи и чисти, всичко е любов, щом навлязат в омайната страна на любовта. Те вървят из нея, обкръжени от небесната светлина, която душата им излъчва и която залива любимия. Оцветяват го с пламъците на собственото си чувство и му приписват собствените си прекрасни мисли. Грешките на жената почти винаги произлизат от вярата й в доброто или от увереността в истината. Думите „Мила моя Анет, любима моя“ звучаха в сърцето на Йожени като най-прекрасния език на любовта и галеха душата й така, както в детството божествените ноти на „Venite adoremus“^[2], повтаряни от органа, галеха ушите й. Пък и сълзите, които още овлажняваха очите на Шарл, бяха за нея доказателство за всички благородни качества на сърцето, които не могат да не привлекат една девойка. Можеше ли тя да знае, че голямата привързаност на Шарл към баща му, искрената му скръб се дължаха не толкова на доброто му сърце, колкото на добрината на баща му към него. Господин и госпожа Гийом Гранде винаги бяха задоволявали капризите на сина си, бяха му доставяли всички удоволствия, които може да предложи богатството, не го бяха оставяли да изпада в ужасни парични затруднения, в които почти всички момчета повече или по-малко затъват, когато се намерят сред съблазните на Париж и започват да изпитват желания, да съставят планове, които за тяхно съжаление биват непрестанно отлагани и забавяни поради това, че родителите им са още живи. Щедростта на бащата в края на краищата бе посяла в сърцето на сина истинска синовна любов, любов без никаква задна мисъл. Въпреки това Шарл беше дете на Париж, приучен от парижките нрави, пък и от самата Анет, да пресмята всичко — вече старец под маската на младеж. Той бе получил ужасното възпитание на свят, където за една вечер се извършват с мисли и думи повече престъпления, отколкото правосъдието наказва в углавните съдилища в Париж, където иронични шеги убиват най-великите идеи, където човек минава за силен само доколкото „вижда правилно“; а „да виждаш правилно“ там, означава да не вярваш в нищо, нито в чувствата, нито в хората, нито даже на събитията: там се създават фалшиви събития. Там, за да виждаш правилно, трябва всяка сутрин да претегляш кесията на някой приятел, да се издигаш умело над всичко, което се случва; от нищо да не се възхищаваш преждевременно, нито от произведения на изкуството, нито от благородни постъпки, и да приемаш, че в основата на всичко лежи личният интерес. След хиляди безумства светската дама, красивата Анет, принуждаваше Шарл сериозно да размисли, галеше косата му с парфюмирана ръка и му говореше за неговото бъдещо положение, оправяше му някоя къдрица и го караше да бъде пресметлив в живота — правеше го женствен и в същото време материалист. Двойна поквара, но поквара изящна и изтънчена в съответствие с добрия вкус.

— Простичък сте, Шарл — казваше му тя. — Много трудно ще ми бъде да ви науча да разбирате обществото. Вие се държахте много лошо с господин Де Люпо. Знам, че не е особено почтен човек. Но почакайте да падне от власт, тогава му показвайте презрението си колкото щете. Знаете ли какво ни казваше госпожа Кампан? „Деца мои, казваше тя, докато един човек е член на правителството, обожавайте го. Падне ли, помагайте да го хвърлят на бунището. Докато има власт, той е един вид бог; свален, той е по-долу от Марат в отходния канал, защото е жив, а Марат е бил мъртъв.“ Животът е верига от комбинации, те трябва да се изучават, да се следят, за да успеем винаги да заемаме изгодно положение.

Шарл беше толкова търсен младеж, толкова гален от родителите си, толкова ласкан от обществото, че не можеше да изпитва силни чувства. Златното зрънце, което майка му беше посяла в сърцето му, се бе разпръснало из парижкия лабиринт, той го бе използувал повърхностно и навярно го бе изхабил от употреба. Но Шарл беше едва на двадесет и една години. На тази възраст свежестта на живота изглежда неделима от непоквареността на душата. Гласът, погледът, лицето сякаш съответствуват на чувствата. Затова дори и най-суровият съдия, най-недоверчивият адвокат, най-стиснатият лихвар трудно приемат, че сърцето е остаряло, а сметките — подправени, щом очите още са лъчезарни и по челото няма бръчки. Досега Шарл не бе имал случай да прилага правилата на парижкия морал и бе останал прекрасен поради неопитността си. Но без сам да знае, бяха му присадили бацила на егоизма. Дремещите в сърцето му кълнове на политическата икономия, прилагана от парижани, бързо започнаха да избуяват, щом той от безгрижен зрител стана участник в драмата на действителността. Почти всички девойки вярват на нежните обещания на такава външност. Но нима Йожени, дори да беше разумна и наблюдателна като някои провинциални момичета, можеше да има съмнения по отношение на братовчед си, чиито обноски, думи и действия още отговаряха на поривите на сърцето? Една съдбоносна за нея случайност я направи предмет на последните изблици на чувствителност, която съдържаше това младо сърце, накара я да чуе, така да се каже, последните въздишки на съвестта му. Тя остави писмото, според нея пълно с любов, и нежно загледа заспалия си братовчед: за нея свежите илюзии на живота още трептяха по това лице и тя се закле, засега пред себе си, че ще го обича вечно. После хвърли поглед на другото писмо, без вече да придава особено значение на некрасивата си постъпка, и го зачете, за да открие нови доказателства за благородните качества, които, подобно на всички жени, приписваше на своя избраник.

„Драги Алфонс, когато четеш това писмо, аз вече няма да имам приятели. Но ти признавам, че макар да се съмнявам в светските хора, свикнали да обезценяват думата «приятел», аз не се усъмних нито за миг в твоето приятелство. Затова те натоварвам да уредиш моите работи и разчитам на тебе да извлека колкото се може повече полза от онова, което притежавам. Навярно вече знаеш моето положение. Нямам нищо, искам да замина за Индия. Току-що написах писма до всички, на които мисля, че дължа пари: ще намериш приложен техния списък, доколкото можах да го съставя по памет. Библиотеката, мебелите, колите, конете ми и пр. ще стигнат, предполагам, за да се платят дълговете ми. Искам да си запазя само някои дреболии без особена стойност, с които да купя малко стоки за начало. Драги Алфонс, за разпродажбата оттук ще ти пратя редовно пълномощно, за да нямаш неприятности. Ти ще ми изпратиш оръжието. Задръж за себе си Бритон. Никой няма да даде истинската цена за това прекрасно животно, предпочитам да ти го подаря вместо пръстен, какъвто умиращият обикновено завещава на изпълнителя на завещанието му. «Фари, Брелман и сие» ми направиха една много удобна пътна кола, но още не са ми я предали, гледай да ги накараш да я задържат, без да ми искат обезщетение. Ако откажат да уредят въпроса по този начин, избегни всичко, което може да накърни моята чест при положението, в което се намирам. Дължа десет луидора на островитянина, които загубих на карти, не забравяй да му ги…“

— Милият братовчед! — каза Йожени, остави писмото, взе една от запалените свещи и изтича със ситни крачки в стаята си.

Радостно отвори чекмеджето на стария дъбов шкаф, едно от най-красивите произведения на епохата, наречена Ренесанс, върху който още се виждаше, полуизтрит, прочутият кралски саламандър. Извади голяма кесия от червено кадифе, украсена със златни пискюли и обточена с изтъркан сърмен гайтан, наследство от баба й. После много гордо претегли на длан кесията и със задоволство провери забравената сметка на малкото си богатство. Най-напред отдели двадесет португалски, още нови жълтици, сечени по думите на баща й, при царуването на Жуан V през 1725 година, чиято реална стойност при обмяна беше пет лисабонки или сто шестдесет и осем франка и шестдесет и четири сантима едната, но текущата им стойност беше сто и осемдесет франка предвид редкостта и красотата на монетите, които блестяха като слънца. Освен това пет генуезки жълтици или монети от по сто генуезки лири — също рядкост, — които вървяха по официален курс осемдесет и седем франка едната, но любителите на злато ги плащаха по сто франка. Тези монети бе подарил на Йожени господин Лабертьолиер. Освен това три четворни испански жълтици от времето на Филип V, сечени през 1729 година, беше й ги подарявала госпожа Жантийе, която винаги й казваше: „Това миличко канарче, това жълтурче струва деветдесет и осем франка! Добре го пазете, миличка, то ще бъде цветът на вашето съкровище.“ Освен това сто холандски дуката, сечени през 1756 година, които баща й ценеше най-много (златото на тези монети беше двадесет и три карата и нещо), струваха почти по тринадесет франка. Както и една голяма рядкост!… Нещо като медали, особено търсени от скъперниците, три рупии със знака Везни и пет рупии със знака Дева, всички от чисто двадесет и четири каратово злато — великолепни монети, сечени от Великия Могол; струваха по тридесет и седем франка и четиридесет сантима едната, но почти петдесет франка за познавачите, които обичат да боравят със злато. Освен това наполеонът от четиридесет франка, който бе получила онзи ден и небрежно бе сложила в червената си кесия.

Това съкровище съдържаше нови, непипнати монети, истински произведения на изкуството, за които Гранде питаше понякога Йожени и я караше да му ги показва, за да й разяснява високите им достойнства — красотата на ръба, чистотата на повърхностите, великолепието на буквите, с отчетливи, още неиздраскани ребърца. Но тя не мислеше нито за редкостта на монетите, нито за манията на баща си, нито за опасността, на която се излагаше, ако се разделеше с това толкова скъпо за баща й съкровище. Не, тя мислеше за братовчед си и след като няколко пъти пресметна грешно, най-сетне успя да разбере, че притежава около пет хиляди и осемстотин франка в реална стойност, които можеха да се продадат за около две хиляди екю. При вида на това богатство тя започна да пляска с ръце като дете, което иска да излее напиращата радост в простодушни движения. Така че и бащата, и дъщерята бяха изчислили своите богатства: той — за да продаде златото си; Йожени — за да хвърли своето злато в океан от любов. Тя прибра монетите в старата кесия, взе я и се качи без колебание. Тайната бедност на братовчед й я караше да забрави, че е нощ, да забрави приличието. Освен това на нейна страна бяха чистата й съвест, предаността и щастието й. В мига, когато тя се появи на прага със свещ в едната ръка и с кесията в другата, Шарл се събуди, видя братовчедка си и остана смаян от изненада. Йожени се приближи, сложи свещта на масата и каза развълнувано:

— Братовчеде, трябва да ви поискам прошка за един голям грях, който извърших спрямо вас. Но Бог ще ми прости този грях, ако вие се съгласите да го забравите.

— Какъв грях? — попита Шарл и потърка очи.

— Прочетох тези две писма.

Шарл се изчерви.

— Как стана това? — продължи тя. — Защо се качих при вас? Наистина сега вече не знам. Но съм склонна да не се разкайвам много, че прочетох писмата, защото те ми разкриха сърцето ви, душата ви и…

— И какво? — запита Шарл.

— И намеренията ви. Това, че се нуждаете от известна сума…

— Мила братовчедке…

— Шшт! Мълчете, братовчеде, не говорете толкова високо, да не събудим някого. Ето — каза тя и отвори кесията — спестяванията на едно бедно момиче, което няма нужда от нищо. Шарл, приемете ги. Тази заран още не знаех какво са парите, вие ме научихте, те са само средство, нищо повече. Братовчедът е почти като брат, вие можете да вземете назаем кесията на сестра си.

Йожени, която беше толкова жена, колкото и девойка, не бе предвидила отказ, а братовчед й стоеше безмълвен.

— Какво, нима ще откажете? — запита тя, а туптенето на сърцето й отекваше сред дълбоката тишина.

Колебанието на братовчед й я оскърби, но като си представи неволята му, тя коленичи.

— Няма да стана, докато не приемете това злато! — каза Йожени. — Братовчеде, за бога, какво ще отговорите? Трябва да знам дали ме зачитате, дали сте великодушен, дали…

Като чу този вик на благородно отчаяние, Шарл ороси със сълзи ръцете й, които бе уловил, за да й попречи да коленичи. Усетила топлите сълзи, Йожени грабна кесията и я изсипа върху масата.

— Значи, да, нали? — разплакана от радост, каза тя. — Не се бойте, братовчеде, вие ще забогатеете. Това злато ще ви донесе щастие. Един ден ще ми го върнете. Пък и ние ще станем съдружници. Готова съм да приема всички условия, които ми наложите. Но не бива да придавате толкова голямо значение на този дар.

Най-сетне Шарл успя да изрази чувствата си.

— Да, Йожени, трябва да съм много дребнав, за да не приема. Обаче дар за дар, доверие за доверие.

— Какво искате? — стресна се тя.

— Слушайте, мила братовчедке, аз имам там… — Той спря и посочи едно четвъртито сандъче в кожен калъф върху скрина. — Там, виждате ли, имам нещо, което ми е скъпо като живота. Тази кутия ми е подарък от мама. От сутринта си мисля, че ако можеше да излезе от гроба, майка ми сама щеше да продаде златото, което от любов към мене е натрупала отгоре й. Но ако аз направя такова нещо, ще ми се струва, че върша светотатство. — При последните думи Йожени стисна конвулсивно ръката на братовчед си. — Не — продължи той след кратко мълчание, през което двамата се гледаха с овлажнели очи. — Не, не искам нито да го развалям, нито да рискувам да го нося по време на пътешествията си. Мила Йожени, ще ви го оставя да го пазите. Никога приятел не е доверявал по-свято нещо на приятел. Сама съдете. — Той стана, взе кутията, извади я от калъфа и печално показа на очарованата си братовчедка несесер с такава изработка, че струваше много повече от вложеното в него злато. — Това, на което се възхищавате, е нищо — каза той и като натисна една пружинка, се показа двойно дъно. — Ето това за мене струва колкото цялата земя. — И той извади два портрета, истински шедьоври на госпожа Дьо Мирбел, с рамки, отрупани с бисери.

— О! Каква красива жена! Не е ли същата, на която вие пи…

— Не — усмихна се той. — Тази жена е майка ми, а това е баща ми, те ви се падат леля и чичо. Йожени, би трябвало на колене да ви помоля да ми пазите това съкровище. Ако загина и вашето малко богатство пропадне, това злато ще ви обезщети. А само на вас мога да оставя тези два портрета, вие сте достойна да ги съхранявате. Но за да не попаднат след вас в други ръце, унищожете ги… — Йожени мълчеше. — Е, какво, съгласна сте, нали? — мило добави той.

Като чу думите на братовчед си, тя за пръв път го погледна като любеща жена, в очите й имаше почти толкова кокетство, колкото и дълбочина. Той улови ръката й и я целуна.

— Ангел на чистотата! Нали между нас парите никога няма да имат значение?… Отсега нататък всичко ще бъде чувството, което им придава някаква стойност.

— Вие приличате на майка си. И гласът й ли беше нежен като вашия?

— О, много по-нежен…

— Да, за вас — каза тя и сведе очи. — Хайде, Шарл, легнете си, настоявам, вие сте уморен. До утре.

Тя лекичко издърпа ръката си и братовчед й я съпроводи, за да й свети. Когато двамата стигнаха до прага на вратата й, той каза:

— О, защо съм разорен!

— Нищо! Моят баща е богат, мисля — отвърна тя.

— Бедно дете — продължи Шарл, като пристъпи в стаята и облегна гръб на стената. — Ако беше богат, той не би допуснал баща ми да умре, не би ви оставил в такива лишения, другояче щеше да живее.

— Но той притежава Фроафон.

— Колко струва Фроафон?

— Не знам. Притежава и Ноайе.

— Някакъв жалък чифлик!

— Има лозя, ливади…

— Нищожна работа — надменно каза Шарл. — Ако баща ви имаше поне двадесет и четири хиляди рента, щяхте ли да живеете в такава гола и студена стая? — прибави той и пристъпи една крачка, а после, за да прикрие мислите си, посочи стария сандък и продължи: — Там ще бъдат, значи, моите съкровища.

— Вървете да спите — каза тя и го спря, за да не влезе в разхвърлената стая.

Шарл се отдръпна и двамата усмихнато си пожелаха лека нощ.

Заспаха със същата мечта и от този миг сред траура на Шарл разцъфнаха няколко рози. На другия ден сутринта преди закуска госпожа Гранде завари дъщеря си, че се разхожда с Шарл. Младежът все още беше тъжен, както подобаваше на нещастник, стигнал, така да се каже, до дъното на мъките си, измерил дълбочината на бездната, в която е паднал, и усетил цялата тежест на бъдещето.

— Баща ми ще се върне едва за обед — каза й Йожени, като видя тревогата, изписана по лицето на майка й.

Лесно беше да се забележи по държанието, по израза на Йожени и по странната нежност, която трептеше в гласа й, някакво сродство на мислите между нея и братовчед й. Душите им се бяха съединили пламенно, преди може би даже да бяха подложили на изпитание силата на чувствата, които ги свързваха. Шарл остана във всекидневната; почитаха скръбта му. Тъй като Гранде бе изоставил всекидневната работа, доста хора дойдоха да го търсят. Един майстор за покрива, водопроводчик, зидар, копач, дърводелец, изполичар, наемател; някои — за да се уговорят за различни поправки, други — за да платят наем или да получат пари. Затова госпожа Гранде и Йожени непрекъснато влизаха, излизаха, отговаряха на безкрайните приказки на работниците и селяните. Нанон трупаше донесеното в кухнята. Тя винаги чакаше господаря да се разпореди, за да знае какво ще задържат и какво ще продадат на пазара. Като мнозина земевладелци Гранде бе свикнал да пие лошото си вино и да яде развалените плодове. Надвечер, към пет часа, Гранде се върна от Анже, след като бе спечелил четиринадесет хиляди франка от златото; в портфейла му имаше кралски бонове, които щяха да му носят лихви до деня, когато плати облигациите си. Той бе оставил Корноайе в Анже да се погрижи за изтощените коне и да ги доведе бавно, след като добре си отпочинат.

— От Анже ида, жено — каза той. — Гладен съм.

Нанон му извика от кухнята:

— Нищо ли не сте яли от вчера?

— Нищо — отвърна той.

Нанон донесе супата. Де Грасен дойде да получи нарежданията на клиента си тъкмо когато семейството обядваше. Гранде дори не бе погледнал племенника си.

— Спокойно се хранете, Гранде — каза банкерът. — Ще поговорим. Знаете ли колко струва златото в Анже, дето са дошли да го купуват за Нант? Ще изпратя злато там.

— Не пращайте — отвърна добрякът, — вече имат достатъчно. Нали сме добри приятели, искам да ви спестя времето.

— Но в Анже златото струва тринадесет франка и петдесет сантима!

— Кажете по-добре „струваше“.

— Откъде, по дяволите, ще е дошло толкова злато?

— Тази нощ ходих в Анже — тихо му отговори Гранде.

Банкерът трепна от изненада. После двамата почнаха да си шепнат и през това време Де Грасен и Гранде на няколко пъти поглеждаха към Шарл. В момента, когато по всяка вероятност някогашният бъчвар казваше на банкера да му купи облигации за сто хиляди, Де Грасен неволно се сепна от изненада.

— Господин Гранде — каза той на Шарл, — заминавам за Париж. Ако искате да заръчате нещо…

— Не, господине. Благодаря ви — отвърна Шарл.

— Трябва да му поблагодарите по-горещо, племеннико. Господинът заминава, за да уреди работите на фирмата „Гийом Гранде“.

— Нима има някаква надежда? — запита Шарл.

— А не сте ли мой племенник? — извика бъчварят с престорена гордост. — Вашата чест е наша чест. Не носите ли името Гранде?

Шарл стана, прегърна Гранде, целуна го, пребледня и излезе. Йожени гледаше баща си с възхищение.

— Тогава довиждане, приятелю, благодаря ви и дръжте здраво онези хора там!

Двамата дипломати си подадоха ръка, бившият бъчвар изпрати банкера до вратата. После затвори, върна се, отпусна се в креслото и каза на Нанон:

— Дай ми касис.

Но от вълнение не можеше да седи на едно място: стана, погледна портрета на господин Дьо Лабертьолиер, заразхожда се с танцова стъпка, както казваше Нанон, и запя:

Във френската войска

аз имах смел баща.

Нанон, госпожа Гранде и Йожени се спогледаха мълчаливо. Радостта на лозаря ги плашеше винаги когато достигнеше връхната си точка. Не стояха дълго във всекидневната. Пръв Гранде пожела да си легне рано. А когато той си лягаше, всичко живо вкъщи трябваше да спи, както когато Август пиел, цяла Полша била пияна^[3]. Освен това Йожени, Нанон и Шарл бяха не по-малко уморени от господаря. Колкото до госпожа Гранде, тя спеше, ядеше, пиеше и се движеше според желанието на съпруга си. Все пак през двата часа, определени за храносмилане, бъчварят прояви грубоватата си веселост повече от друг път, изрече много от своите сентенции, от които една е достатъчна, за да даде представа за хумора му. След като изпи касиса, той погледна чашата:

— Едва си допреш устните до чашата, и тя е вече празна! Ето ти цялата наша работа. Не може да си и да си бил. Парите не могат да се търкалят и да стоят в кесията ти, иначе животът щеше да бъде прекалено хубав.

Беше весел и разположен. Когато Нанон си донесе чекръка, той й каза:

— Трябва да си уморена. Остави сега конопа.

— Ами, не… нищо, иначе ще ми е скучно — отвърна прислужницата.

— Горката Нанон! Искаш ли касис?

— Е, от касис не се отказвам. Госпожата го прави много по-добре от аптекарите. Техният касис е чисто лекарство.

— Много захар слагат, не мирише на нищо — каза добрякът.

На другия ден, събрани на закуска в осем часа, те за пръв път представляваха истинска семейна картина. Нещастието бързо бе сближило госпожа Гранде, Йожени и Шарл. Дори Нанон несъзнателно беше на тяхна страна. Четиримата започнаха да образуват едно семейство. Колкото до стария лозар, след като скъперничеството му бе задоволено и той се увери, че контето скоро ще си отиде, без да му струва нищо освен пътните до Нант, присъствието на Шарл в неговата къща му стана безразлично. Той остави двете деца, както наричаше Шарл и Йожени, да се държат, както си щат, под надзора на госпожа Гранде, в която впрочем имаше пълно доверие, що се отнася до обществения и религиозния морал. Изравняването на ливадите и на рововете край пътя, засаждането на тополите по брега на Лоара и зимната работа в градините и във Фроафон изцяло го поглъщаха. Тогава за Йожени започна пролетта на любовта. След нощната сцена, когато братовчедката подари съкровището си на своя братовчед, нейното сърце последва съкровището. Свързани с обща тайна, двамата се гледаха и по този начин изразяваха разбирателството, което задълбочаваше чувствата им, правеше ги по-свързани, по-близки, понеже, така да се каже, ги поставяше извън обикновения живот. Роднинството не позволяваше ли известна нежност в гласа, в погледите? Йожени с радост се бе заела да приспива страданията на братовчед си с детинските радости на зараждащата се любов. Нима няма прелестни сходства между началото на любовта и началото на живота? Не приспиват ли детето с нежни песни и мили погледи? Не му ли разказват чудни приказки, които позлатяват бъдещето? Надеждата не разперва ли непрестанно за него лъчезарните си криле? Не пролива ли то едно след друго сълзи от радост и болка? Не се ли сърди за нищо, за камъчета, с които се мъчи да си построи неустойчив дворец, за цветя, които забравя, щом откъсне? Не е ли жадно да хване времето, да върви напред в живота? Любовта е второто ни преображение. За Йожени и Шарл детството и любовта се бяха слели: това беше първата страст с всичките й детинщини, още по-ласкави, защото сърцата на двамата бяха потънали в печал. Родена под траурен креп, любовта им още повече хармонираше с провинциалната простота на тази грохнала къща. Те разменяха по някоя дума при кладенеца в тихия двор, седяха в градинката на покрита с мъх скамейка до часа, когато слънцето залязва, много задълбочено си разказваха най-незначителни неща или просто мълчаха сред спокойствието, което цареше между крепостната стена и къщата, както човек мълчи под сводовете на църква. И Шарл разбра светостта на любовта. Защото неговата светска дама, неговата мила Анет, го беше научила само на бурните пориви на любовта. В този миг той забравяше парижката си любима — кокетка, суетна — заради чистата истинска любов. Харесваше тази къща, чиито навици вече не му се струваха толкова смешни. Рано сутрин слизаше, за да може да поговори няколко мига с Йожени, преди Гранде да дойде да даде провизиите за деня. А щом стъпките на добряка отекнеха по стълбите, бягаше в градината. И понеже в тези утринни срещи, за които дори майката на Йожени не знаеше, а Нанон се правеше, че не се досеща, имаше нещо като провинение, това придаваше на толкова невинната им любов трепета на забранените удоволствия. После, когато след закуската Гранде отиваше да наобиколи земите и горите си, Шарл седеше между майката и дъщерята и изпитваше непозната радост, като държеше чилето прежда, която те навиваха, гледаше как работят, слушаше как си приказват. Простотата на този почти монашески живот, който му разкриваше красотата на души, непознаващи света, дълбоко го трогваше. Той не можеше да си представи, че във Франция съществуват такива обичаи, мислеше, че се срещат само в Германия, и то единствено в приказките и романите на Аугуст Лафонтен^[4]. Скоро за него Йожени стана образ на Гьотевата Маргарита, но без нейния грях. С една реч, ден след ден неговите погледи, думи очароваха бедната девойка, която сладостно се отпусна по течението на любовта. Тя се залавяше за щастието си така, както плувецът се хваща за върбов клон, за да излезе от реката и да си почине на брега. Нима мъката поради неговото скорошно заминаване вече не придаваше някаква печал и на най-веселите часове през тези бягащи дни? Всеки ден някое дребно събитие им напомняше за близката раздяла. Така три дни след като Де Грасен отпътува, Гранде заведе Шарл в мировото съдилище с тържественост, каквато провинциалистите си придават в подобни случаи, за да подпише, че се отказва от наследството на баща си. Ужасно отричане! Нещо като предателство спрямо семейството. Шарл отиде при нотариуса Крюшо и поиска да му изготвят две пълномощни — едното за Де Грасен, другото за приятеля, натоварен с продажбата на движимото имущество. После трябваше да направи необходимите постъпки, за да получи паспорт за чужбина. Най-сетне, след като пристигна простото траурно облекло, което бе поръчал да му пратят от Париж, повика един сомюрски шивач и му продаде излишните си дрехи. Това извънредно много хареса на Гранде.

— Аха, сега приличате на мъж, който иска да замине, за да натрупа богатство — каза му той, като го видя облечен в редингот от груб черен плат. — Добре, много добре!

— Моля ви да вярвате, господине — отговори Шарл, — че ще съумея да се държа според новото си положение.

— Какво е това? — каза добрякът и очите му се оживиха при вида на шепа злато, което му показа Шарл.

— Господине, събрах копчетата, пръстените, всички излишни неща, които притежавам и които могат да имат някаква стойност. Но тъй като не познавам никого в Сомюр, тази сутрин исках да ви помоля…

— Да купя това ли? — прекъсна го Гранде.

— Не, чичо, а да ми посочите някой честен човек, който…

— Дайте ми ги, племеннико. Ще отида да ги оценя горе и ще се върна да ви кажа колко струват, до последната стотинка. Злато за украшения — каза той, като разглеждаше една дълга верижка, — осемнайсет-деветнайсет карата.

Добрякът протегна широката си ръка и отнесе златото.

— Братовчедке — каза Шарл, — позволете ми да ви подаря тези две копчета, които могат да ви послужат да връзвате панделки на ръцете си. Такива гривни сега много се носят.

— Приемам ги без колебание, братовчеде — каза тя и го изгледа многозначително.

— Лельо, това е напръстникът на майка ми, пазех го като нещо скъпо в тоалетния си несесер — обърна се Шарл към госпожа Гранде и й подаде златен напръстник, за какъвто тя от десет години мечтаеше.

— Не знам как да ви благодаря, племеннико — каза старата майка просълзена. — Вечер и сутрин най-горещо ще ви споменавам в молитвите си, ще казвам молитвата за пътуващите. Ако умра, Йожени ще запази този красив напръстник, за да ви го върне.

— Общо струват деветстотин осемдесет и девет франка и седемдесет и пет сантима, племеннико — съобщи Гранде, като отвори вратата. — Но за да не се блъскате да ги продавате, ще ви наброя парите… в ливри.

По бреговете на Лоара изразът „в ливри“ означава, че монетите от шест ливри трябва да бъдат приети за шест франка без отбив.

— Аз не смеех да ви предложа — отвърна Шарл. — Но ми беше отвратително да разпродавам скъпоценностите си в града, където вие живеете. Както казвал Наполеон, хората трябва да перат мръсните дрехи у дома си. Така че ви благодаря за любезността. — Гранде се почеса по ухото, настъпи кратко мълчание. — Мили чичо — продължи Шарл и го погледна с тревога, сякаш се боеше да не го засегне, — братовчедка ми и леля се съгласиха да приемат по един дребен спомен от мене. Моля ви, приемете и вие тези копчета за ръкавели, вече не ми трябват. Те ще ви напомнят за бедния момък, който, макар и далеч от вас, ще мисли за тези, които сега са единственото му семейство.

— Моето момче, моето момче! Не бива така да се ощетяваш… Какво ти е дал, жено? — алчно се обърна Гранде към нея. — А! Златен напръстник! А на тебе, момиченце! Я виж, копчета с диаманти! Добре, и аз ще приема копчетата, момчето ми — продължи той и стисна ръката на Шарл. — Но ще ми позволиш да… да ти заплатя… пътуването… до… до Индия. Да, искам да ти платя пътя. Толкова повече, че нали виждаш, момчето ми, като оценявах накитите ти, аз пресметнах само златото, а може би ще се спечели нещо и от изработката. Значи, готова работа. Ще ти дам сто и петдесет франка… в ливри, ще взема назаем от Крюшо. Защото тук нямам нито пукната пара, освен ако Пероте, който закъсня с наема, ми плати. Да, наистина ще отида да се видя с него.

Той си взе шапката, сложи си ръкавиците и излезе.

— Значи, ще заминете — каза Йожени и го погледна с тъга и възхищение.

— Трябва — наведе той глава.

От няколко дни държането, обноските, думите на Шарл издаваха настроението на човек, който дълбоко страда, но усещайки, че на плещите му тежат огромни задължения, черпи нова смелост от нещастието си. Той вече не въздишаше, беше станал мъж. Затова Йожени още повече оцени характера на братовчед си, като го видя, че слиза облечен в дрехи от грубо черно сукно, които подхождаха на бледото му лице и на мрачния му израз. Същия ден двете жени сложиха траур, за да отидат в енорийската черква на заупокойна служба за душата на Гийом Гранде.

На втората закуска Шарл получи писма от Париж и ги прочете.

— Е, братовчеде, доволен ли сте от уреждането на вашите работи? — тихо попита Йожени.

— Никога не задавай такива въпроси, дъще — намеси се Гранде. — Дявол да го вземе, аз не ти разказвам за моите работи, какво си пъхаш носа в работите на братовчед си? Остави момчето на мира.

— О, аз нямам тайни — каза Шарл.

— Дрън-дрън-дрън! Ще знаеш, племеннико, че в търговията трябва да умееш да си държиш езика.

Когато двамата влюбени останаха сами в градината, Шарл заведе Йожени на старата скамейка под ореха и й каза:

— Не сбърках, като разчитах на Алфонс, той се е държал чудесно. Уредил е работите ми разумно и почтено. Никому нищо не дължа в Париж, всичките ми мебели са продадени на добра цена. Той ми съобщава, че след като се посъветвал с един капитан за далечни плавания, с трите хиляди франка, които му останали, закупил товар различни привлекателни европейски стоки, които се продават на много добра цена в Индия. Изпратил балите в Нант на кораб, който се готви да замине за Ява. След пет дни, Йожени, ние ще трябва да се сбогуваме не завинаги може би, но във всеки случай за много дълго време. Стоката и десетте хиляди франка, които двама мои приятели ми изпращат, са доста нищожно начало. Не мога да си представя, че ще се върна, преди да са изминали много години. Мила братовчедке, не слагайте на същите везни моя и вашия живот; аз може да загина, а на вас може да се представи възможност за богат брак…

— Обичате ли ме?… — запита тя.

— О, да, много — отвърна той с дълбок глас, който разкриваше дълбочината на чувствата му.

— Ще чакам, Шарл. Господи! Баща ми е на прозореца — каза тя и отблъсна братовчед си, който се приближаваше, за да я целуне.

Йожени избяга под свода, Шарл се спусна след нея. Като го видя, тя се отдръпна към стълбата и отвори вратата с топуз. После, без да знае точно къде отива, се намери при леговището на Нанон, в най-тъмната част на коридора. Тук Шарл, който бе вървял с нея, я улови за ръката, привлече я до сърцето си, прегърна я през кръста и нежно я притисна до гърдите си. Йожени вече не се съпротивяваше. Тя получи и върна най-чистата, най-прекрасната, но и най-всеотдайната целувка.

— Мила Йожени, братовчедът е повече от брат, той може да се ожени за тебе — каза й Шарл.

— Дай боже! — извика Нанон, като отвори вратата на коптора си.

Уплашени, двамата влюбени избягаха във всекидневната, където Йожени се залови за ръкоделието си, а Шарл — да чете литаниите на света Богородица в молитвеника на госпожа Гранде.

— Я гледай ти! — рече Нанон. — Ние всички се молим!

Щом Шарл съобщи за заминаването си, Гранде се разтича, за да се покаже пред хората, че много се грижи за него. Той прояви щедрост във всичко, което не струваше пари, намери човек, който да опакова вещите му, и заяви, че човекът искал много скъпо за сандъците. Затова настоя сам да скове сандъци от стари дъски. Стана рано сутринта и се залови да рендосва, сглобява, да изравнява, да кове дъските, направи истински чудесни сандъци и в тях събра целия багаж на Шарл. Нагърби се да ги натовари на кораб по Лоара, да ги осигури и да ги изпрати навреме в Нант.

От момента на целувката в коридора за Йожени часовете летяха с ужасна бързина. Понякога й се искаше да тръгне с братовчед си. Оня, който е познал най-страстната привързаност, чиято трайност всеки ден се скъсява от възрастта, от времето, от неизлечима болест, от фаталностите на човешкия живот, ще разбере мъките на Йожени. Тя плачеше често, като се разхождаше в градината, която сега й се струваше толкова тясна, както и дворът, както и къщата, градът — предварително летеше по безбрежната морска шир.

Най-сетне навечерието на заминаването настъпи. Сутринта, когато Гранде и Нанон излязоха, скъпоценното ковчеже с двата портрета бе тържествено поставено в единственото чекмедже на скрина, което се заключваше и където се намираше вече празната кесия. Предаването на това съкровище бе придружено с много целувки и сълзи.

Когато сложи ключа в пазвата си, Йожени нема̀ сили да забрани на Шарл да целуне това място.

— Ключът няма да излиза оттук, приятелю.

— Да, и моето сърце ще бъде винаги там.

— Ах, Шарл, това е лошо — каза тя недотам сърдита.

— Не сме ли женени? — отвърна той. — Аз имам твоята дума, сега ти давам моята.

— Твоя завинаги! Твой завинаги! — изрече всеки по два пъти.

Никога на земята не е давано по-чисто обещание: невинността на Йожени за миг бе осветила любовта на Шарл.

На другия ден сутринта закуската бе тъжна. Въпреки че Шарл й бе подарил златния халат и едно кръстче, Нанон, която свободно можеше да изразява чувствата си, се просълзи:

— Горкото момченце, господине, по море ще пътува. Бог да го пази.

В десет и половина семейството тръгна да изпрати Шарл до пощенската кола за Нант. Нанон пусна кучето, заключи вратата и настоя да носи ръчната чанта на Шарл. Всички търговци от старата улица наизлязоха по праговете на дюкянчетата си, за да видят шествието, към което на площада се присъедини и нотариусът Крюшо.

— Да не вземеш да се разплачеш, Йожени — прошепна майка й.

— Племеннико — каза Гранде пред портата на хана, като целуна Шарл по двете бузи, — заминавате беден, върнете се богат, ще намерите честта на баща си спасена. За това отговарям аз, Гранде. И тогава ще зависи само от вас да…

— Ах, чичо, вие смекчавате мъката от заминаването ми. Нима това не е най-хубавият подарък, който можехте да ми направите?

Без да разбере думите на стария бъчвар, които бе прекъснал, Шарл овлажни загрубялото лице на чичо си с благодарствени сълзи, докато Йожени стискаше с все сила ръцете на братовчед си и на баща си. Само нотариусът се усмихваше, възхитен от хитростта на Гранде, защото той единствен бе разбрал какво искаше да каже добрякът. Четиримата сомюрци, заобиколени от хора, стояха пред колата, докато тя отпътува. После, след като изчезна отвъд моста и шумът й заглъхна в далечината, лозарят каза:

— Добър му път!

За щастие само нотариусът Крюшо чу това възклицание. Йожени и майка й бяха отишли на кея, откъдето още можеха да виждат пощенската кола, и размахваха белите си кърпички; в отговор и Шарл размаха своята.

— Мамо, бих искала за миг да бъда всемогъща като Бог — каза Йожени, когато престана да вижда кърпичката на Шарл.

За да не прекъсваме хода на събитията, които се случиха в семейство Гранде, необходимо е да хвърлим един предварителен поглед върху операциите, предприети от добряка в Париж чрез посредничеството на Де Грасен. Един месец след заминаването на банкера Гранде притежаваше държавни облигации за сто хиляди ливри, купени с двадесет на сто отстъпка. Сведенията, намерени след смъртта му в сметководната му книга, не можаха изобщо да обяснят какви начини му бе подсказало неговото недоверие, за да изплати и получи самите ценни книжа. Крюшо смяташе, че Нанон, без сама да знае, е станала верен инструмент за прехвърлянето на сумите. По онова време прислужницата замина за пет дни под предлог, че отива да уреди нещо във Фроафон, сякаш Гранде бе способен да остави нещо неуредено. Колкото се отнася до фирмата „Гийом Гранде“, всички предвиждания на бъчваря се осъществиха.

Във Френска банка, както всеки знае, се намират най-точни сведения за големите богатства в Париж и департаментите. Имената на Де Грасен и на Феликс Гранде от Сомюр бяха известни на банката и двамата се радваха на уважението, с което се ползуват известните богаташи, собственици на огромни неипотекирани имоти. Така че пристигането на сомюрския банкер, натоварен, както казваха, да ликвидира с чест парижката фирма „Гранде“, бе достатъчно, за да премахне от паметта на покойния търговец позора на протестираните полици. Свалянето на печатите се извърши в присъствието на кредиторите и нотариусът на семейството се зае да направи законен опис на наследството. Скоро след това Де Грасен събра кредиторите, които с пълно единодушие избраха за ликвидатори банкера от Сомюр наред с Франсоа Келер, собственик на богата търговска фирма, един от главните заинтересовани, и им дадоха всички необходими пълномощия, за да спасят едновременно честта на семейството и вземанията им. Кредитът на сомюрския Гранде, надеждата, която той вдъхна в сърцата на кредиторите посредством Де Грасен, улесниха спогодбите. Между кредиторите не се намери нито един, който да се противопостави. Никой дори не помисли да мине вземането си по перо „печалби и загуби“, всеки си казваше: „Сомюрският Гранде ще плати!“

Изминаха шест месеца. Парижаните бяха изтеглили полиците от пиацата и ги пазеха в касите си. Това беше първият резултат, който бъчварят искаше да постигне. Девет месеца след първото събрание двамата ликвидатори раздадоха по четиридесет и седем на сто на всеки кредитор. Тази сума се получи от продажбата на ценните книжа, имотите, имуществата и други дребни неща, принадлежали на покойния Гийом Гранде, която бе извършена най-съвестно. При ликвидацията бе проявена най-несъмнена почтеност. Кредиторите с удоволствие признаха на братята Гранде удивителна и неоспорима честност. Когато тези похвали се разпространиха, кредиторите поискаха остатъка от парите си. Наложи се да напишат общо писмо до Гранде.

— Това се очакваше — каза старият бъчвар и хвърли писмото в огъня. — Търпение, приятелчета.

В отговор на предложенията, съдържащи се в това писмо, сомюрският Гранде поиска да се депозират у нотариус всички съществуващи полици по наследството на брат му, придружени от разписките за вече изплатените суми, под предлог, че желае да разчисти сметките и да установи точното положение с наследството на брат си. Това бе съпроводено с хиляди трудности. Обикновено кредиторът е своего рода маниак. Днес е готов на споразумение, утре иска да коли и беси, после става невероятно отстъпчив. Днес жена му е в добро настроение, зъбите на най-малкото му дете са покарали, всичко вкъщи върви добре — той не иска да загуби нито петак. Утре вали, човекът не може да излезе, тъжен е — казва „да“ на всички предложения, които могат да приключат някоя сделка. На следващия ден пък изисква гаранции, а на края на месеца се заканва, че ще ви разори, палачът му с палач! Кредиторът прилича на онова врабче, на чиято опашка карат децата да се опитат да закрепят зрънце сол. Но кредиторът отвръща, че този образ важи за неговия длъжник, от когото нищо не може да вземе.

Гранде беше наблюдавал атмосферните промени в настроенията на кредиторите и братовите му кредитори оправдаха всичките му предвиждания. Едни се ядосаха и решително отказаха да депозират полиците си. „Добре! Това е чудесно“ — казваше Гранде, докато четеше писмата, които му пишеше по този повод Де Грасен, и потриваше ръце. Други се съгласиха да ги депозират само при условие, че правата им ще бъдат гарантирани, не се отказваха от нито едно и си запазваха дори правото да направят постъпки за обявяване на фалита. Последваха нови писма и сомюрският Гранде прие всички условия. След тази отстъпка по-меките кредитори успяха да убедят упоритите. Депозирането се извърши не без разправии.

— Този добряк се подиграва с и вас, и с нас — казваха някои на Де Грасен.

Двадесет и три месеца след смъртта на Гийом Гранде мнозина търговци, погълнати от сделките си в Париж, бяха забравили за вземанията си от Гранде или ако се сетеха, си казваха:

„Започвам да вярвам, че онези четиридесет и седем на сто са всичко, което ще успея да измъкна от тази работа.“

Бъчварят разчиташе на времето, което, както той казваше, е голям дявол. На края на третата година Де Грасен писа на Гранде, че ако изплати десет на сто от двата милиона и четиристотин хиляди франка, които фирмата „Гранде“ още дължи, кредиторите биха се съгласили да му отстъпят полиците си. Гранде отговори, че нотариусът и борсовият агент, които са станали причина за смъртта на брат му, са живи и може би са вече платежоспособни, та да види дали не може да измъкне нещо от тях, за да се намали дефицитът. На края на четвъртата година дефицитът беше определен окончателно и сведен до милион и двеста хиляди франка. Последвалите преговори между ликвидаторите и кредиторите, между Гранде и ликвидаторите траяха шест месеца. С една дума, притиснат да плати, сомюрският Гранде отговори на двамата ликвидатори, че племенникът му е натрупал богатство в Холандска Индия и има намерение изцяло да изплати дълговете на баща си. Гранде не можел на своя глава да ликвидира дълговете фиктивно, без да се посъветва с племенника си. Чакал отговор. В средата на петата година кредиторите още бяха държани в шах с думите „цялостно изплащане“, които удивителният бъчвар пускаше от време на време, като лукаво се смееше под мустак, псуваше и винаги повтаряше: „Ех, тия парижани!“ Но на кредиторите беше отредена нечувана съдба в летописа на търговията. В момента, когато събитията, описани в нашата история, ги принудят да се появят отново, те още ще се намират в положението, в което ги държеше Гранде.

Когато облигациите се качиха на сто и петнадесет франка, Гранде ги продаде и изтегли от Париж около два милиона и четиристотин хиляди франка в злато, които отидоха в бъчвичките при шестстотинте хиляди франка — сложната лихва от облигациите.

Де Грасен живееше в Париж. Ето защо. Най-напред бе избран за депутат. После той, баща на семейство, но отегчен от скучния сомюрски живот, се влюби във Флорин — една от най-красивите артистки в „Театърът на херцогинята“, и банкерът пак се превърна в ефрейтор. Не е нужно да говорим за поведението му: в Сомюр го преценяваха като дълбоко неморално. За щастие жена му, според брачния договор, имаше право да разполага с имуществото си и беше достатъчно дейна и умна, за да ръководи фирмата в Сомюр, чиито сделки се извършваха от нейно име, така че да се запълват пукнатините в богатството им, причинени от безумствата на господин Де Грасен. Крюшови толкова влошаваха фалшивото й положение на полувдовица, че тя бе принудена да омъжи доста неудачно дъщеря си и да се прости с мечтата да ожени сина си за Йожени Гранде. Адолф отиде при баща си в Париж и там, както разправяха, станал истински нехранимайко. Крюшови тържествуваха.

— Вашият съпруг няма ум в главата — казваше Гранде на госпожа Де Грасен, като й даваше заем срещу сигурна гаранция. — Много ми е мъчно за вас, вие сте добри женички.

— Ах, господине — отвръщаше бедната жена, — кой можеше да повярва, че в деня, когато замина от вас за Париж, той е отивал към провал?

— Небето ми е свидетел, госпожо, че направих всичко до последния миг, за да му попреча да замине. Господин председателят искаше на всяка цена да отиде вместо него. Но сега вече знаем защо мъжът ви толкова е държал да замине.

По този начин Гранде се освобождаваше от всяко задължение към Де Грасенови.

Бележки

[1] … Опашката на Алкивиадовото куче… — Амбициозният атински политически деец и пълководец Алкивиад (V в. пр.н.е.) накарал да отрежат опашката на кучето му, за да привлече вниманието на своите съграждани. ↑

[2] Venite adoremus (лат.) — „Елате да се поклоним“ — начало на черковна песен. ↑

[3] … Когато Август пиел, цяла Полша била пияна — според думите на пруския крал Фридрих II за полския крал Август II. ↑

[4] Лафонтен, Аугуст — немски писател от XVIII-XIX в., автор на сантиментални битови романи и повести. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Оноре дьо Балзак Йожени Гранде [0] (4)

Метаданни

Данни

Избрани творби в 10 тома. Том 3

Информация

История

Сваляне / Връзки

Четвърта главаОбещания на скъперник, клетви на влюбени

Оноре дьо Балзак
Йожени Гранде ^[0] (4)

Четвърта глава
Обещания на скъперник, клетви на влюбени