Оноре дьо Балзак
Йожени Гранде ^[0] (5)

Пета глава
Семейни скърби

При всяко положение жените имат повече причини да страдат, отколкото мъжете, и се измъчват повече от тях. Мъжът е силен, той има власт: действува, движи се, работи, мисли, предвижда бъдещето и намира утешение в него. Така беше и с Шарл. Но жената остава, тя стои лице с лице със скръбта, от която нищо не я разсейва, слиза до дъното на пропастта, която мъжът е изкопал, измерва я и често я запълва с мечти и сълзи. Така правеше и Йожени. Тя свикваше със съдбата си. Да чувствува, да обича, да страда, да бъде предана — това е писано на жената за вечни времена. И Йожени навярно беше обречена да бъде истинска жена, но без утешението. Ако някой ден миговете й на щастие се съберяха, те, като гвоздеите, наковани тук-там по стената, според прекрасния израз на Босюе, нямаше да напълнят и една шепа. Мъките никога не закъсняват, а за нея дойдоха много скоро. На другия ден след заминаването на Шарл къщата на Гранде прие отново стария си вид за всички, само на Йожени се стори внезапно много пуста. Без знанието на баща си тя реши стаята на Шарл да се запази така, както той я бе оставил. Госпожа Гранде и Нанон станаха на драго сърце съучастнички в поддържането на това статукво.

— Кой знае, той може да се върне много по-скоро, отколкото ние си мислим — каза тя.

— Ох, колко бих искала да го видя тук! — отвърна Нанон. — Хубаво си бях свикнала с него. Той беше толкова кротък, толкова свестен господин и такъв хубав, къдрокос като момиче. — Йожени погледна Нанон. — Света Богородичке! Госпожице, очите ви са такива, сякаш ще си погубите душата. Недейте гледа хората така.

От този ден красотата на госпожица Гранде се преобрази. Сериозните мисли за любовта, които бавно обхващаха душата й, достойнството на обичана жена придадоха на чертите й онзи блясък, който художникът изразява чрез ореол. Преди идването на братовчед й Йожени можеше да бъде уподобена на Светата Дева преди зачатието. След като той замина, заприлича на Богородица-майка: бе заченала любовта. Тези две Марии, тъй различни и тъй добре нарисувани от някои испански художници, са едни от най-блестящите образи, каквито изобилствуват в християнството. На другия ден след заминаването на Шарл, като се връщаше от църква, където бе дала обет да ходи всеки ден, Йожени купи от градския книжар една карта на света и я закова до огледалото си, за да следи пътя на братовчед си към Холандска Индия и да може да се чувствува поне малко — сутрин и вечер — в кораба, който го отнасяше, да го вижда, да му задава хиляди въпроси, да му казва: „Добре ли си? Не страдаш ли? Мислиш ли за мен, като гледаш тази звезда, чиято красота и значение ти ме научи да разбирам?“ А сутрин седеше замислена под ореха на дървената, проядена от червеи, покрита със сив мъх скамейка, на която си бяха говорили толкова хубави незначителни неща и бяха строили въздушни кули за своето прекрасно бъдещо семейство. Тя мислеше за бъдещето, вперила очи към късчето небе, което зидовете й позволяваха да зърне, после оглеждаше старата стена, покрива, под който се намираше стаята на Шарл. С една дума, това беше самотна любов, истинска любов, която се просмуква във всички мисли и става същността или, както биха казали нашите бащи, тъканта на живота. Когато така наречените приятели на Гранде идваха да го навестят вечер, тя беше весела, прикриваше се. Но по цяла сутрин разговаряше за Шарл с майка си и с Нанон. Нанон бе разбрала, че може да съчувствува на страданията на младата си господарка, без да престъпва задълженията си към своя стар господар. Казваше на Йожени:

— Ако аз си имах човек, щях да го… последвам и в ада. Щях да… ех… Щях да бъда готова да се убия за него. Ама… къде го. Ще си умра, без да разбера какво е животът. Ще повярвате ли, госпожице, старият Корноайе, е, не е лош човек, ми се увърта около полите, сигур е хвърлил око на парите ми, също като тия, дето идват постоянно тук, вас задирят, ама парите на господаря душат. Това го виждам, защото умът ми още сече като бръснач, макар че съм станала дебела като същинска кула, и да ви кажа ли, госпожице, пак ми е драго, макар че това не е любов.

Така изминаха два месеца. Домашният живот, по-рано толкова еднообразен, се оживи благодарение на тайната, която свързваше по-близко трите жени и страстно ги увличаше. За тях Шарл все така живееше в къщата, ходеше нагоре-надолу под сивия таван на всекидневната. Сутрин и вечер Йожени отваряше тоалетната кутия и съзерцаваше леля си. Една неделна утрин майка й я изненада в мига, когато унесено се мъчеше да открие чертите на Шарл в лицето на портрета. Тогава Йожени посвети госпожа Гранде в ужасната тайна на замяната, която пътешественикът бе направил срещу съкровището на Йожени.

— Ти си му дала всичко? — стресна се майката. — А какво ще кажеш на баща си на Нова година, когато поиска да види златото ти?

Йожени загледа втренчено и двете жени прекараха в смъртен ужас половината сутрин. Бяха толкова смутени, че изпуснаха голямата литургия и отидоха едва на службата за военни. След три дни 1819 година свършваше. След три дни щеше да започне ужасното представление, буржоазна трагедия без отрова, без кинжал и без проливане на кръв, но за действуващите лица по-жестока от всички драми, които са се разигравали в прочутия род на Атридите.

— Какво ще стане с нас? — каза госпожа Гранде на дъщеря си и остави плетивото на коленете си.

През последните два месеца бедната майка преживяваше такива вълнения, че плетените ръкави, които й трябваха за зимата, още не бяха свършени. Тази нищожна на вид домакинска подробност има за нея печален резултат. Поради липсата на топли ръкави тя изстина веднъж, когато се бе изпотила след една страшна кавга, която бе вдигнал мъжът й.

— Мислех си, бедното ми дете, че ако ти по-рано ми бе поверила тайната си, щяхме да имаме време да пишем на господин Де Грасен в Париж. Можеше да ни прати златни монети, подобни на твоите, и макар че Гранде ги познава добре, все пак…

— Но откъде щяхме да намерим толкова пари?

— Щях да заложа каквото имам. Пък и господин Де Грасен щеше…

— Вече е късно — прекъсна Йожени майка си глухо, с променен глас. — Нали утре сутрин трябва да отидем в стаята му да го поздравим за Новата година.

— Но, момичето ми, защо да не отида да поговоря с Крюшови?

— Не, не, това значи да ме предадеш на тях, да завися от тях. Аз вече се примирих. Постъпила съм правилно, не се разкайвам за нищо. Бог ще ме пази. Да бъде неговата свята воля. Ах, мамо, ако бяхте прочели писмото му, само за него щяхте да мислите.

На другата сутрин, първи януари 1820 година, силният ужас, обзел майката и дъщерята, им подсказа най-естественото оправдание да не отидат тържествено в стаята на Гранде. Зимата на 1819–1820 година бе една от най-суровите навремето. Покривите бяха покрити със сняг.

Щом чу, че мъжът й се размърда, госпожа Гранде каза:

— Гранде, прати Нанон да запали малко огън в стаята ми. Толкова е студено, че треперя под завивките. На моята възраст трябва повече да се грижа за здравето си. Пък и Йожени ще дойде да се облече при мен — добави тя след кратко мълчание. — Горкото момиче може да се разболее, ако рече да се облича в стаята си при такъв студ. После ще слезем във всекидневната да ти честитим Новата година край камината.

— Дрън-дрън-дрън! Какви са тия приказки! Така ли почваш Новата година, госпожа Гранде? Никога не си говорила толкова много. Пък да си яла попара с вино, не си яла.

За миг настъпи мълчание.

— Добре де — продължи Гранде, вероятно предложението на жена му му допадна, — ще направя каквото желаете, госпожа Гранде. Ти си наистина добра жена и не искам в края на живота ти да те сполети някоя беда, макар че всички Лабертьолиер са здрави като камък. А? Не е ли вярно? — извика той след кратко мълчание. — Е, ние ги наследихме, просто да им е. — И той се изкашля.

— Весел сте тази сутрин, господине — замислено промълви бедната жена.

— Аз винаги съм весел…

Весел, весел е бъчваря,

поправете си кантаря! —

добави той и вече облечен, влезе при жена си. — Да, дявол да го вземе, все пак е доста студено. Добре ще закусим, жено. Де Грасен ми е изпратил пастет от дроб с трюфели. Ще ида да го взема от пощенската кола. Сигурно е сложил и някой двоен наполеон за Йожени — пошепна бъчварят на ухото на жена си. — Нямам вече злато, жено. Имах още някоя и друга стара монета, на тебе мога да ти призная. Но трябваше да ги пусна в обращение.

И за да ознаменува първия ден на новата година, той я целуна по челото.

— Йожени! — извика милата жена. — Не знам на коя страна е спал баща ти, но тази заран е в добро настроение. Бъди спокойна, ще се оправим.

— Какво му става на нашия господар? — възкликна Нанон, като влезе при господарката си да запали камината. — Най-напред ми каза: „Добър ден, честита Нова година, глупачко! Върви да запалиш огън при жена ми, че й е студено.“ Колко ли проста съм изглеждала, като го видях, че протяга ръка да ми даде една монета от шест франка, почти нова-новеничка. На, госпожа, вижте я! Ех, какъв добър човек! Свестен човек и това си е. Някои колкото стареят, толкова по-зли стават. Пък той става все по-мек, като вашето вино от касис, все по-добър. Той е много свестен, много добър човек.

Тайната на тази радост се криеше в пълния успех на една негова спекулация. След като си бе задържал шконтото от сто и петдесет хиляди франка в холандска валута и сумата, която бе додал за стоте хиляди франка облигации, господин Де Грасен пращаше на бъчваря с пощенската кола тридесет хиляди в шестфранкови монети — остатъка от шестмесечната лихва, и му съобщаваше за повишението на облигациите. Тогава бяха по 89, а в края на януари най-големите капиталисти ги купуваха по 92. От два месеца Гранде печелеше по дванадесет на сто от влога си. Вече беше проверил сметките си и за в бъдеще щеше да получава по петдесет хиляди франка на шестмесечие, без данъци и без разноски. Най-после бе разбрал смисъла на облигациите — капиталовложение, към което провинциалистите изпитват непреодолимо отвращение, и се виждаше след не повече от пет години собственик на капитал от шест милиона, нараснал без особени грижи, който, прибавен към стойността на имотите му, представляваше огромно богатство. Шестте франка, дадени на Нанон, бяха може би отплата за една огромна услуга, която слугинята, без да знае, бе направила на господаря си.

— Охо! За къде ли е тръгнал толкова рано Гранде, че тича, сякаш бяга от пожар? — казаха си търговците, които тъкмо отваряха магазините.

После, като го видяха, че се връща от кея, следван от един разсилен от пощенската служба, който буташе количка с пълни торби, някой подметна:

— Вадата винаги се стича в реката, добрякът е ходил да си прибере златото.

А друг добави:

— Злато на него му идва от Париж, от Фроафон, от Холандия!

— Накрая той ще купи цял Сомюр! — провикна се трети.

Една жена каза на мъжа си:

— Пет пари не дава Гранде за студа, винаги тича по работа…

— Хей, господин Гранде, ако тези торби ви пречат, мога да ви отърва от тях — подхвърли един търговец на платове, най-близкият му съсед.

— Еех! Това са петачета — отвърна лозарят.

— Ама сребърни — тихо рече носачът.

— Ако искаш да ти платя, дръж си езика — измърмори Гранде, като отваряше вратата.

„Ей, каква стара лисица! Пък аз го мислех за глух — каза си носачът. — Изглежда, че чува, когато е студено.“

— Ето ти един франк да се почерпиш и много-много не приказвай! Сега да те няма! — отпрати го Гранде. — Нанон след малко ще ти върне количката. Нанон! Нашите празноглавки на черква ли са?

— Да, господарю.

— Хайде, размърдай се! На работа — извика той и се залови да разтоварва торбите. За миг ги пренесоха в стаята му и той се заключи. — Когато бъде готово за закуска, ще ми почукаш на стената. Закарай количката в пощенската служба.

Семейството закуси едва в десет часа.

— Тук баща ти няма да поиска да гледа твоето злато — каза госпожа Гранде на дъщеря си, като се върнаха от служба. — А ти ще се правиш, че ти е студено. После ще имаме време да възстановим съкровището ти за твоя рожден ден.

Като слизаше по стълбата, Гранде си мислеше как бързо да превърне парижките монети в сигурно злато и да ги вложи в чудесната сделка с облигациите. Той бе готов да вложи по този начин доходите си, докато облигациите станат по сто франка. Тези мисли бяха съдбоносни за Йожени. Щом влезе, двете жени му честитиха Новата година, момичето се хвърли на врата му и започна да му се гали, докато госпожа Гранде изказа благопожеланията си сериозно, с достойнство.

— Ех-ех! Детето ми — каза той и целуна дъщеря си от двете бузи, — разбираш ли, аз за тебе работя… Искам да бъдеш щастлива. А за да е щастлив човек, трябват пари. Без пари нищо не става. На̀ ти един наполеон, нов-новеничък, изписал съм го от Париж. Дявол да го вземе, вкъщи няма нито зрънце злато. Само ти имаш. Я ми покажи златото си, детко!

— Е, студено е. Първо да закусим — отвърна Йожени.

— Добре де, но после ще ми го донесеш, нали? Това на всички ни ще помогне за храносмилането. Дебелият Грасен все пак ни изпрати нещичко — продължи Гранде — И така, яжте, деца, пари не ни струва. Де Грасен е добре. Доволен съм от него. Услужва на Шарл, при това безплатно. Чудесно урежда работите на клетия покоен Гранде. Ех, че вкусно! — продължи след кратко мълчание той с пълна уста. — Яж, жено, това ще ти държи влага поне за два дни.

— Не съм гладна. Нещо не ми е добре, нали знаеш!

— Хайде де! Ти поне можеш да се тъпчеш, без да те е страх, че ще ти се пукне шкембето. Ти си от рода Лабертьолиер, здрава жена. Малко си жълтичка, но аз обичам жълтия цвят.

Може би осъденият на позорна публична смърт очаква наказанието си с по-малко ужас, отколкото госпожа Гранде и дъщеря й очакваха събитията, които щяха да настъпят след семейната закуска. Колкото по-весело говореше и ядеше старият лозар, толкова повече се свиваха сърцата на двете жени. Все пак при тези обстоятелства дъщерята имаше една опора: любовта й вдъхваше сили.

„Заради него, заради него съм съгласна да ме убият хиляда пъти!“ — казваше си тя.

И при тази мисъл поглеждаше майка си с пламнали от смелост очи.

— Раздигни всичко — каза Гранде на Нанон, когато към единадесет часа закуската свърши. — Но масата остави. На нея ще бъде по-удобно да разгледаме малкото ти съкровище — допълни той и погледна Йожени. — Малко ли? Бога ми, не е малко. Ти притежаваш злато на истинска стойност пет хиляди деветстотин петдесет и девет франка плюс четирийсетте от тази заран, това прави шест хиляди франка без един. Добре, ще ти дам един франк, та да се допълни сумата, защото, виждаш ли, детко… Е, ти какво си наострила уши? Я да ти видя гърба, Нанон, върви си гледай работата — каза добрякът и Нанон изчезна. — Слушай, Йожени, ти ще трябва да ми дадеш златото си. Няма да откажеш на татко си, нали, детко? — Двете жени стояха онемели. — Аз вече нямам злато. Имах, но нямам. Ще ти дам шест хиляди франка и ти ще ги вложиш, както ти кажа. А за дузината не мисли. Като те оженя, а това ще стане скоро, ще ти намеря мъж, който ще ти подари такава дузина, каквато в нашата провинция не са и сънували. Та слушай, детко. Представя се чудесен случай: можеш да внесеш твоите шест хиляди франка на държавата и всеки шест месеца ще получаваш почти двеста франка лихва, без данъци и без разноски; дъжд, вятър, всичко, което тревожи хората заради приходите им, няма да те интересува. Може би ти е неприятно да се разделиш със златото си, а, детко? Донеси ми го все пак. Аз ще ти събера други златни монети, холандски, португалски, моголски рупии, генуезки и с тези, които ще ти подарявам за празниците, след три години ще имаш половината от хубавото си златно съкровище. Какво казваш, детко? Вдигни си нослето. Хайде, иди го донеси, миличкото. Трябва да ме целунеш по очите, задето така ти разправям тайните и мистериите за живота и смъртта на парите. Наистина парите живеят и се размножават като хората: идват, отиват си, потят се, плодят се.

Йожени стана, но след като направи няколко крачки към вратата, изведнъж се обърна, погледна баща си право в лицето и каза:

— Нямам вече злато.

— Нямаш вече злато! — извика Гранде и се изправи, изпънал крака като кон, който чува топовен гърмеж на десет крачки.

— Не, нямам.

— Лъжеш се, Йожени.

— Не.

— Гръм да тресне баща ми!

Когато бъчварят ругаеше така, таваните трепереха.

— Господи, света Богородичке! Госпожата пребледня! — извика Нанон.

— Гранде, гневът ти ще ме убие — каза нещастната жена.

— Дрън-дрън-дрън! Вие във вашето семейство не умирате! Йожени, какво направихте с жълтиците! — извика той и се спусна към нея.

— Господине — извика девойката и коленичи при нозете на госпожа Гранде, — майка ми много страда. Моля ви, не я убивайте!

Гранде се изплаши от бледнината, която покриваше лицето на жена му, толкова жълто преди.

— Нанон, ела ми помогни да си легна — каза майката със слаб глас. — Умирам.

Нанон побърза да подаде ръка на господарката си, Йожени също и двете с безкрайни усилия успяха да я качат в стаята й, защото на всяко стъпало тя падаше от слабост. Гранде остана сам. Но след няколко мига изкачи седем-осем стъпала и извика:

— Йожени, ще слезеш, щом майка ти си легне.

— Да, татко.

Тя слезе веднага щом успокои майка си.

— Дъще — започна Гранде, — ще ми кажеш къде е съкровището ти.

— Татко, ако ми правите подаръци, на които не мога да бъда изцяло господарка, вземете си ги — отвърна хладно Йожени, взе наполеона от камината и му го подаде.

Гранде бързо го грабна и го сложи в малкото си джобче.

— Май вече нищо няма да получиш от мене. И толкова няма да получиш! — каза той, като щракна нокътя на палеца си о предния си зъб. — Значи, ти презираш баща си, нямаш доверие в него, значи, не знаеш какво е баща? Ако той не е всичко за тебе, значи, е нищо. Къде е златото ти?

— Татко, въпреки гнева ви аз ви обичам и уважавам. Но най-смирено ще ви припомня, че съм на двайсет и две години. Лично вие достатъчно сте ми повтаряли, че съм пълнолетна, за да го знам. Направила съм с парите си това, което ми се е искало да направя, и бъдете сигурен, че са добре вложени…

— Къде?

— Това е неприкосновена тайна — каза тя. — Вие нямате ли си тайни?

— Аз не съм ли глава на семейството, не мога ли да имам свои работи?

— И това е моя работа.

— Тази работа трябва да е лоша, щом не можеш да я кажеш на баща си.

— Тя е прекрасна, а не мога да я кажа на баща си.

— Кажи поне кога си дала златото? — Йожени направи отрицателен знак с глава. — То беше още у тебе на рождения ти ден, нали? — Йожени, която от любов бе станала толкова хитра, колкото хитър беше станал баща й от скъперничество, поклати пак отрицателно глава. — Ама къде се е видяло и чуло такава упоритост и такава кражба! — каза Гранде с глас, който се издигаше кресчендо и все по-силно ечеше в цялата сграда. — Как! Тука, в собствената ми къща, в моя дом, някой е взел златото ти, единственото злато, което беше останало, и аз да не знам кой е той? Златото е скъпо нещо. Най-честните момичета могат да направят грешка, да дадат не знам какво, случва се и в най-благородните къщи, дори сред буржоата. Но да дадеш злато! Защото ти си го дала на някого, нали? — Йожени стоеше безстрастна. — Къде се е видяло такова момиче? Аз не съм ли ти баща? Ако си го вложила, трябва да имаш разписка…

— Свободна ли бях да правя с него каквото искам, или не? Мое ли беше това злато?

— Ами ти си дете.

— Пълнолетно.

Смаян от логиката на дъщеря си, Гранде пребледня, затропа с крака, започна да ругае. После, когато успя да проговори, изкрещя:

— Проклета дъщеря, змия! Ах, мръсно семе, знаеш, че те обичам, и злоупотребяваш. Тя убива баща си! Дявол да го вземе, ти си хвърлила нашето богатство в краката на оня голтак с марокеновите ботуши. Гръм да тресне баща ми, не мога да те обезнаследя, да го вземе мъглата! Но те проклинам тебе, братовчед ти, децата ти! Нищо добро няма да видиш от всичко това, чуваш ли? Ако на Шарл си… Но не, не е възможно. Как? Това мръсно конте да ме ограби… — Той погледна дъщеря си, която стоеше безмълвна и студена. — Тя няма да мръдне, окото й няма да мигне, тя е по̀ Гранде и от мен, от Гранде! Поне не си дала златото си за нищо, нали? Хайде, казвай! — Йожени изгледа баща си иронично и той се обиди. — Йожени, тук ти си в дома на баща си. Ако искаш да останеш, трябва да се подчиняваш на волята ми. Свещениците ти заповядват да ми се подчиняваш. — Йожени наведе глава. — Ти ме засегна в нещо, което е най-скъпо за мен — продължи той. — Не искам да те видя, докато не ми се подчиниш. Върви си в стаята. Ще стоиш там, докато ти позволя да излезеш. Нанон ще ти носи хляб и вода. Чу какво ти казах! Върви!

Йожени се разрида и избяга при майка си. След като обиколи няколко пъти покритата със сняг градина, без да чувствува студа, Гранде се сети, че дъщеря му трябва да е при жена му. И доволен, задето ще я залови, че престъпва заповедите му, той изкачи стълбата ловко като котка и пристигна в стаята на госпожа Гранде в мига, когато тя галеше косите на Йожени, която бе притиснала лице до майчините си гърди.

— Не плачи, бедното ми дете, баща ти ще се успокои.

— Тя вече няма баща — каза бъчварят. — Дали наистина вие и аз, госпожо Гранде, сме създали такава непокорна дъщеря? Добро възпитание, и главно религиозно! Ето, не си в стаята си. Хайде в затвора, в затвора, госпожице.

— Нима искате да ме лишите от дъщеря ми, господине! — възкликна госпожа Гранде с пламнало от треска лице.

— Ако искате да е при вас, вземете си я и напуснете къщата ми. Гръм и мълния, къде е златото, какво стана със златото?

Йожени се изправи, хвърли горд поглед на баща си и влезе в стаята си. Добрякът побърза да я заключи.

— Нанон — извика той, — изгаси огъня във всекидневната. — После седна в креслото до камината на жена си и каза: — Няма съмнение, дала го е на Шарл, този жалък съблазнител, който беше хвърлил око на нашите пари.

Поради опасността, която заплашваше дъщеря й, от любов към нея госпожа Гранде намери достатъчно сили да остане привидно студена, мълчалива, глуха.

— Не знаех нищо — отвърна тя и се обърна на другата страна, за да не усеща бляскащия поглед на мъжа си. — Толкова страдам от вашата ярост, че ако вярвам на предчувствията си, ще изляза от тази стая с краката напред. В този момент можете да ме пощадите, господине, мене, която никога не съм ви причинила огорчение, така поне мисля. Йожени ви обича, сигурна съм, че е невинна като новородено. Затова не я наскърбявайте, отменете решението си. Толкова е студено, може да станете причина да се разболее тежко.

— Нито ще я виждам, нито ще й говоря. Ще стои в стаята си на хляб и вода, докато се подчини на баща си. Дявол да го вземе, главата на семейството трябва да знае къде отива златото на дома му. Тя притежаваше може би единствените рупии, които съществуват във Франция. Ами генуезките жълтици, ами холандските дукати!

— Господине, Йожени е нашето единствено дете, даже да ги е хвърлила в реката…

— В реката? — извика добрякът. — В реката! Вие сте луда, госпожо Гранде! Аз думата си назад не връщам, това го знаете. Ако искате да имате мир вкъщи, измъкнете й тайната. Жените повече умеят помежду си тези работи, отколкото ние. Каквото и да е направила, няма да я изям. Страхува ли се от мен? Даже да е позлатила братовчед си от главата до петите, той сега плава по моретата, нали? Не можем да тичаме подире му…

— Е какво, господине? — Възбудена от нервната криза, която преживяваше, или от нещастието на дъщеря си, което засилваше и любовта, и съобразителността й, със своята проницателност госпожа Гранде забеляза едно ужасно движение на брадавицата на мъжа си в мига, когато се готвеше да му отговори. И промени намерението си, без да промени тона: — Какво, да не би аз да имам по-голям авторитет от вас пред нея? Тя нищо не ми е казала, на вас се е метнала.

— Дявол да го вземе, бива ви за приказки тази заран! Дрън-дрън-дрън, дрън, вие май се подигравате с мен! Може би сте се разбрали с нея?

Той втренчи поглед в жена си.

— Наистина, господин Гранде, ако искате да ме убиете, продължавайте. Казвам ви, господине, и дори това да ми струва живота, пак ще го повторя: вие грешите по отношение на дъщеря си, тя е по-разумна от вас. Тези пари й принадлежаха, могла е да ги използува само за добро, а единствен Бог има право да знае за благодеянията, които правим. Господине, умолявам ви, върнете благоволението си на Йожени… Така вие ще смекчите удара, който ми нанесе вашият гняв, и може би ще ми спасите живота. Дъщеря ми, господине, върнете ми дъщерята!

— Излизам — каза той. — Къщата ми стана непоносима, майката и дъщерята говорят, като че ли… Бърррр! Аах! Жесток подарък ми направихте за празника. Йожени! — извика той. — Да, да, плачете! За това, което правите, ще ви гризе съвестта, чувате ли? За какво ви е да се причестявате всеки три месеца, щом тайно давате бащиното си злато на някакъв безделник, който ще разкъса сърцето ви, когато няма да имате нищо друго да му предложите? Ще видите колко струва вашият Шарл с марокеновите си ботуши и с деликатния си вид. Той няма нито сърце, нито душа, щом се осмелява да отнесе съкровището на едно бедно момиче без съгласието на родителите му.

Когато външната врата се затвори, Йожени излезе от стаята си и дойде при майка си.

— Колко смело защитихте дъщеря си! — каза тя.

— Виждаш ли, дете, докъде водят непозволените неща?… Накара ме да лъжа.

— О, ще се моля Бог само мене да накаже за това.

— Вярно ли — уплашено каза Нанон, като влезе, — че госпожицата е наказана на хляб и вода до края на живота си?

— Какво от това, Нанон? — спокойно отвърна Йожени.

— Ами! И аз вече няма често да ям катък, щом момичето на господарите яде сух хляб! Не, не!

— Не говори за това, Нанон — рече Йожени.

— Няма да мога да преглъщам, ще видите.

За пръв път от двадесет и четири години Гранде вечеря сам.

— Да не сте вдовец, господарю? — каза му Нанон. — Много е лошо човек да е вдовец при две жени вкъщи.

— Не ти говоря… Дръж си устата, че ще те изгоня. Какво къкри в тенджерата на печката?

— Топя мазнина…

— Тази вечер ще дойдат гости, запали камината.

Семейство Крюшо и госпожа Де Грасен със сина си пристигнаха в осем часа и се изненадаха, като не видяха нито госпожа Гранде, нито дъщеря й.

— Жена ми нещо не е добре. Йожени е при нея — обясни старият лозар с безизразно лице.

След като поприказваха един час за незначителни неща, госпожа Де Грасен се качи да навести болната и когато слезе, всички я запитаха:

— Как е госпожа Гранде?

— Никак, никак не е добре — каза тя. — Състоянието й ми се струва наистина обезпокояващо. При нейната възраст трябва да се вземат най-сериозни мерки, господин Гранде.

— Ще видим — някак разсеяно отвърна лозарят.

Сбогуваха се. Когато излязоха на улицата, госпожа Де Грасен каза:

— Има нещо ново в тая къща. Майката е много зле, дори не подозира колко е зле. Очите на дъщерята са зачервени, сякаш дълго е плакала. Дали не искат да я омъжат въпреки волята й?

След като лозарят си легна, Нанон отиде тихо, по чорапи, в стаята на Йожени и отхлупи тенджера с пастет.

— На, госпожице — каза добрата мома. — Корноайе ми даде един заек. Вие толкова малко ядете, че този пастет ще ви стигне за цяла седмица. Сега е студено, няма да се развали. Така поне няма да ядете сух хляб. Никак не е добре за здравето да се яде сух хляб.

— Милата Нанон — каза Йожени и стисна ръката й.

— Такъв вкусен, мек стана, а той нищо не забеляза. Аз купих сланината, дафиновия лист, всичко с онези шест франка. Те са си мои пари.

После прислужницата избяга, понеже й се стори, че чува стъпките на Гранде.

През следващите няколко месеца лозарят редовно отиваше в различни часове на деня да навести жена си, но не споменаваше името на дъщеря си, не я виждаше, нито намекваше за нея.

Госпожа Гранде не излизаше от стаята си, състоянието й от ден на ден се влошаваше. Нищо не можеше да накара стария бъчвар да отстъпи. Той остана непоклатим, суров и студен като гранитен стълб. Както обикновено сновеше нагоре-надолу. Но вече не заекваше, говореше по-малко, а в сделките беше по-безогледен от преди. Понякога му се случваше да сбърка в изчисленията.

— Станало е нещо у Гранде — казваха Крюшо и Де Грасен.

„Какво ли се е случило в къщата на Гранде?“ Това беше въпросът, който обикновено се разискваше, когато сомюрци се събираха вечер. Йожени ходеше на църква под надзора на Нанон. Ако след служба госпожа Де Грасен я заговореше, тя отвръщаше неопределено, без да задоволи любопитството й. И все пак след два месеца се оказа невъзможно да се крие от тримата Крюшо и от госпожа Де Грасен тайната за затворничеството на Йожени. Дойде време, когато вече не можеше да се намери никакво оправдание за постоянното й отсъствие. После не се разбра кой бе издал тайната, но целият град научи, че от първия ден на новата година госпожица Гранде, по заповед на баща си, стои затворена в стаята си на хляб и вода, без огън, а Нанон й приготвя лакомства и й ги носи през нощта. Знаеха дори, че момичето не може да вижда майка си и да се грижи за нея, освен когато бащата отсъствува от къщи. Тогава поведението на Гранде бе осъдено много сурово. Целият град го постави, така да се каже, извън законите, припомни си предателствата и безогледността му и го анатемоса. Когато минаваше, всички го сочеха с пръст и си шушукаха. Когато дъщерята, придружена от Нанон, слизаше по кривата улица, за да отиде на литургия или на вечерня, всички се показваха на прозорците и следяха с любопитство държането на богатата наследница, оглеждаха лицето й, на което бе изписана ангелска тъга и кротост. Затворничеството й, наказанието, наложено от баща й, не представляваха нищо за нея. Нали тя гледаше картата на света, малката скамейка, градината, порутената стена, нали още усещаше върху устните си вкуса на мед, който бяха оставили по тях целувките на любовта? Известно време не разбра, че е предмет на разговорите в града, както и баща й не знаеше. Вярваше, беше чиста пред Бога и затова съвестта, както и любовта й помагаха търпеливо да понася бащината ярост и отмъстителност. Но дълбока мъка заглушаваше в нея всички други страдания. Майка й, нейната кротка и нежна майка, разхубавена от блясъка, който излъчваше душата й, приближавайки към гроба, гаснеше от ден на ден. Йожени често се упрекваше, че е станала невинна причина за жестоката бавна болест, която я убиваше. Тези угризения, макар майка й да я успокояваше, още повече засилваха любовта й. Сутрин, щом баща й излезеше, тя идваше при леглото на майка си и Нанон й донасяше закуска. Но тъжна и страдаща заради страданията на майка си, горката Йожени мълчаливо сочеше лицето й на Нанон, плачеше и не смееше да спомене за братовчед си. Госпожа Гранде се принуждаваше първа да заговори:

— Къде е той? Защо не пише?

Майката и дъщерята нямаха никакво понятие за разстоянията.

— Да мислим за него, майко — отвръщаше Йожени, — но да не говорим. Вие страдате, вие сте преди всичко друго.

Всичко друго означаваше той.

— Деца мои — казваше госпожа Гранде, — не съжалявам за живота. Бог ми помогна, като ме накара да посрещна с радост края на мъките си.

Думите на тази жена винаги бяха изпълнени със святост и християнско смирение. Когато по време на закуската мъжът й идваше при нея и се разхождаше из стаята й, през първите месеци на годината, тя му казваше същите думи и ги повтаряше с ангелска кротост, но твърдо, понеже близката смърт й придаваше смелост, каквато й бе липсвала цял живот.

— Господине, благодаря ви за вниманието, което проявявате към моето здраве — отговаряше тя, когато той й задаваше най-обикновен въпрос. — Но ако желаете да намалите горчивината на последните ми дни и да облекчите страданията ми, върнете благоволението си на нашата дъщеря. Покажете се християнин, съпруг и баща.

Като чуеше тези думи, Гранде сядаше до леглото и се държеше като човек, който вижда, че идва пороен дъжд и спокойно се подслонява под някоя порта: слушаше жена си мълчаливо и нищо не отговаряше. А когато тя му отправяше най-трогателни, най-набожни молби, казваше:

— Малко си бледничка днес, бедна ми жено.

По гранитното му чело, по стиснатите му устни сякаш бе изписано, че напълно е забравил дъщеря си. Той дори не се трогваше от сълзите, които обливаха бялото лице на жена му след неопределените му отговори.

— Господ да ви прости, господине — казваше тя, — както и аз ви прощавам. Един ден вие ще имате нужда от снизхождение.

Откак жена му се бе разболяла, той не смееше да си служи с ужасното „дрън-дрън-дрън“. Но и деспотизмът му не се обезоръжи от този кротък ангел, чиято грозота се стопяваше от ден на ден, прогонена от израза на нравствените качества, които разцъфваха у нея. Тя беше само душа. Духът на молитвата сякаш изчистваше, изтъняваше по-грубите черти на лицето й и то ставаше все по-лъчезарно. Кой не е наблюдавал подобно преобразяване в образите на светците, у които привичките на душата в края на краищата тържествуват и над най-грубо изсечените черти и им придават особена одухотвореност, дължаща се на благородството и чистотата на възвишените мисли! Видът на това преобразяване вследствие на страданията, които изгаряха и последните остатъци от тленното у тази жена, въздействуваше, макар и слабо, върху стария бъчвар, чийто характер все пак си оставаше твърд като бронз. И ако думите му вече не бяха презрителни, безстрастното мълчание, което спасяваше превъзходството му на глава на семейството, диктуваше поведението му. Щом неговата вярна Нанон се появеше на пазара, някоя подигравка, някое оплакване срещу нейния господар изсвистяваше в ушите й. Но макар общественото мнение да осъждаше гласно Гранде, прислужницата го защищаваше, за да спаси честта на дома.

— Че какво! — казваше тя на клеветниците на добряка. — Не ставаме ли всички по-сурови на старини? Защо и той, човекът, да не позакоравее. Престанете с вашите лъжи. Госпожицата си живее като царица. Самичка е, вярно, това си е нейна работа. Пък и господарите ми си имат важни съображения.

Най-сетне една вечер, към края на пролетта, съсипана от болестта и още повече от мъката, че въпреки всички молби не е успяла да сдобри Йожени и баща й, госпожа Гранде повери тайната си скръб на Крюшови.

— Да затвори една двадесет и три годишна девойка на хляб и вода… — извика председателят Дьо Бонфон. — И то без причина? Но това представлява насилие, свързано с изтезание! Тя може да протестира и като така да…

— Хайде, хайде, племеннико — прекъсна го нотариусът, — оставете съдебните речи. Успокойте се, госпожо, още утре ще го накарам да отмени наказанието.

Като чу, че се говори за нея, Йожени излезе от стаята си.

— Господа — каза тя и гордо се приближи, — моля ви да не се занимавате с тази работа. Баща ми е господар в своя дом. Докато живея при него, аз съм длъжна да му се покорявам. Неговото държане не може да бъде предмет на одобрението или неодобрението на хората, той е отговорен само пред Бога. В името на вашето приятелство аз ви моля да пазите пълна тайна по този въпрос. Който осъжда баща си, напада собственото си достойнство. Аз съм ви признателна, господа, за интереса, който проявявате към мене. Но вие ще ме задължите повече, ако направите всичко възможно, за да се прекратят обидните слухове, които се носят из града и за които случайно научих!

— Тя е права — рече госпожа Гранде.

— Госпожице, най-добрият начин да престанат хората да приказват е да ви се върне свободата — почтително отвърна старият нотариус, поразен от красотата, която самотата, тъгата и любовта бяха придали на Йожени.

— Е, дъще, остави господин Крюшо да уреди тази работа, щом е сигурен, че ще успее. Той познава баща ти и знае как трябва да го подхване. Ако искаш да бъда щастлива през краткото време, което ми остава да живея, трябва на всяка цена баща ти и ти да се придобрите.

На другия ден по навик, който бе придобил, откакто бе затворил Йожени, Гранде отиде да се поразтъпче из своята градинка. За тази разходка избираше времето, когато Йожени се решеше. Когато стигнеше до големия орех, той се скриваше зад стеблото, стоеше така няколко минути да съзерцава дългите коси на дъщеря си и несъмнено се колебаеше между мислите, които му нашепваше упоритият му характер, и желанието да целуне детето си. Често сядаше на малката прогнила дървена скамейка, където Шарл и Йожени се бяха клели във вечна любов, а в това време тя също гледаше баща си крадешком или в огледалото. Ако той станеше и продължеше разходката си, Йожени нарочно сядаше на прозореца и започваше да разглежда порутената стена, по която се спускаха прекрасни цветя, а от пукнатините се подаваха венерини коси, фунийки и някакво растение с месести жълто-бели листа, вид тлъстига, който често се среща из лозята на Сомюр и Тур. Нотариусът Крюшо дойде рано и завари стария лозар седнал на топлото юнско слънце върху малката скамейка, облегнал гръб на външната стена, загледан в дъщеря си.

— С какво мога да ви услужа, господин Крюшо? — каза той, като зърна нотариуса.

— Идвам по работа.

— Аха! Искате да ми дадете малко злато срещу някое и друго екю ли?

— Не, не, не става въпрос за пари, а за дъщеря ви Йожени. Всички говорят за нея и за вас.

— Какво се бъркат в моите работи? И въглищарят е господар в дома си.

— Съгласен съм, въглищарят може и да се убие или, което е още по-лошо, да хвърли парите си на вятъра.

— Какво значи това?

— Е, ами че вашата жена е тежко болна, приятелю. Трябвало е да се посъветвате с господин Бержьорен, тя е в смъртна опасност. Ако умре, без да сте се погрижили за нея както трябва, няма да бъдете спокоен, нали?

— Дрън-дрън-дрън! Да не би да знаете от какво е болна жена ми! Тия лекари веднъж да стъпят в къщата ти и почват да идват по пет-шест пъти на ден.

— Добре, Гранде, правете каквото щете. Но ние сме стари приятели. В цял Сомюр няма човек, който да взема по-присърце от мене всичко, което се отнася до вас. Така че трябваше да ви кажа това, което ви казах. Сега да става каквото ще, вие сте пълнолетен, знаете какво правите. Пък и не по тази работа съм дошъл. Става въпрос за нещо може би още по-важно за вас. В края на краищата вие нямате желание да убиете жена си, тя ви е много полезна. Помислете в какво положение ще се озовете по отношение на дъщеря си, ако госпожа Гранде умре. Ще трябва да давате сметка на Йожени, тъй като вие имате общност на имуществата с жена си. Дъщеря ви ще има право да поиска подялба на вашето богатство, да продаде Фроафон. С една дума, тя наследява майка си, която вие не можете да наследите.

Тези думи подействуваха като гръм на добряка, който не беше толкова сведущ в правото, колкото в търговията. Никога не му бе минавало през ума, че имотите му могат да се разпродадат на търг.

— Затова ви съветвам да се отнасяте добре с нея — каза накрая Крюшо.

— А знаете ли какво направи тя, Крюшо?

— Какво? — запита нотариусът, който любопитствуваше да чуе изповедта на татко Гранде и да разбере причината за кавгата.

— Подарила златото си.

— А нейно ли беше това злато? — запита нотариусът.

— Всички това казват! — отвърна Гранде и със страшен израз отпусна ръце.

— Нима заради някаква дреболия — продължи Крюшо — ще осуетите възможността за отстъпки, каквито ще поискате дъщеря ви да направи след смъртта на майка си?

— Как, вие дреболия ли наричате шест хиляди франка в злато!

— Ех, стари приятелю! А знаете ли колко ще струва съставянето на описа и подялбата на наследството на жена ви, ако Йожени поиска такава подялба?

— Колко?

— Двеста, триста, може би четиристотин хиляди франка! Нали наследството трябва да се изнесе на търг и да се продаде, за да се разбере истинската му стойност? Докато, ако се споразумеете…

— Мътната да го вземе! — извика лозарят и седна пребледнял. — Ще видим тази работа, Крюшо.

След кратко мълчание или страшна вътрешна борба добрякът погледна нотариуса и каза:

— Тежък е животът! Много страдания има в него, Крюшо — продължи той тържествено, — вие не желаете да ме подведете, нали? Закълнете ми се в честта си, че това, дето ми пеете, е основано на закона. Покажете ми кодекса, искам да видя кодекса.

— Нещастни приятелю, нима аз не знам занаята си? — отвърна нотариусът.

— Значи, истина е. Значи, ще бъда ограбен, предаден, убит, разкъсан от собствената си дъщеря.

— Тя е наследница на майка си.

— За какво са тогава децата! Ах, аз жена ми си я обичам. За щастие тя е яка. От рода Лабертьолиер е.

— Тя няма и един месец да живее.

Бъчварят се удари по челото, стана и закрачи, после се върна, изгледа страшно Крюшо и запита:

— Какво може да се направи?

— Йожени може чисто и просто да се откаже от наследството на майка си. Вие не искате да я обезнаследите, нали? Но за да се постигне такова разрешение, не се отнасяйте зле с нея. Това, което ви говоря сега, стари приятелю, е против моя интерес. Каква е моята работа? Ликвидации, описи, продажби, делби…

— Ще видим, ще видим. Да не говорим вече за това. Сърцето ми се къса. Получихте ли злато?

— Не, но имам няколко луидора, десетина, ще ви ги дам. Драги приятелю, помирете се с Йожени. Виждате ли, цял Сомюр хвърля камъни срещу вас.

— Простаци!

— Хайде, облигациите стигнаха деветдесет и девет. Поне веднъж в живота си бъдете доволен.

— Деветдесет и девет ли, Крюшо?

— Да.

— Хе-хе! Деветдесет и девет! — повтори Гранде, като изпращаше нотариуса до вратата на градината. Толкова дълбоко беше развълнуван от това, което бе научил, че не можеше да стои вкъщи. Качи се при жена си и й каза: — Хайде, майко, можеш да прекараш деня с дъщеря си, аз отивам във Фроафон. И двете да бъдете добри. Днес е годишнината на нашата сватба, мила жено, на, ето ти десет екю за олтара ти за празника на Тялото Господне. Отдавна ти се искаше такъв олтар, сега ще ти дойде сърце на място! Забавлявайте се, бъдете весели, бъдете здрави. Да живее радостта! — Той хвърли десет шестфранкови монети на леглото на жена си, улови главата й и я целуна по челото. — Женицата ми, по-добре си, нали?

— Как можете да мислите да приемете вкъщи Бог, който прощава, като сте прогонили собствената си дъщеря от сърцето си? — развълнувано запита тя.

— Дрън-дрън-дрън-дрън — каза ласкаво бащата, — ще видим тази работа.

— Милостиво небе! Йожени! — извика майката, зачервена от радост. — Ела да целунеш баща си, той ти прощава!

Но Гранде беше изчезнал. Препускаше с все сили към имотите си и се опитваше да подреди обърканите си мисли. По това време караше седемдесет и шест години. От две години у него скъперничеството се бе особено засилило, както се засилват всички закоравели страсти у човека. Както се наблюдава у скъперниците, у честолюбците, въобще у всички хора, посветили живота си на някаква господствуваща мисъл, той бе особено привързан към един символ на страстта си — златото. Да го гледа, да го притежава, беше манията на Гранде. У него деспотизмът бе нараснал съразмерно със скъперничеството му и да изпусне управлението и на най-малката част от своето имущество след смъртта на жена си, му се струваше противоестествено. Да разкрие пред дъщеря си своето богатство, да прави пълен опис на движимите и недвижимите си имущества, за да ги изнесе на търг?…

— Все едно да си прережа гърлото — каза той гласно сред едно лозе и огледа лозите.

Върна се в Сомюр едва когато стана време за обед, решен да отстъпи пред Йожени, да я приласкае, да я смекчи, за да умре величествено, държейки до последния си дъх юздите на своите милиони. Случайно си бе взел ключ и когато се качваше крадешком по стълбата, за да отиде при жена си, Йожени тъкмо бе донесла и сложила на леглото пред майка си красивия несесер. В отсъствие на Гранде двете си позволяваха удоволствието да погледат образа на Шарл, отразен в портрета на майка му.

— Съвсем неговото чело и неговата уста! — казваше Йожени в мига, когато лозарят отвори вратата.

Гранде така се втренчи в златото, че жена му извика:

— Господи, смили се над нас!

Добрякът се спусна към несесера като тигър върху заспало дете.

— Какво е това? — запита той, грабна скъпоценния предмет и отиде при прозореца. — Хубаво злато! Злато! — извика той. — Много злато. Тежи две либри. Ах, ах! Шарл ти го е дал срещу твоите красиви монети, нали? Защо не ми каза? Това е добра сделка, детко! Ти си моя истинска дъщеря, признавам те. — Йожени цяла се разтрепери. — На Шарл е, нали? — додаде Гранде.

— Да, татко, не е мое. Този предмет е свещен залог.

— Дрън-дрън-дрън! Той ти е взел богатството, трябва да се възстанови твоето малко съкровище.

— Татко?…

За да извади ножа си, с който искаше да откърти една златна плочка, добрякът бе принуден да остави несесера на един стол. Йожени се спусна да го вземе. Но бъчварят, който наблюдаваше едновременно и дъщеря си, и ковчежето, я блъсна толкова силно, че тя падна върху леглото на майка си.

— Господине, господине! — извика майката и седна на леглото.

Гранде беше извадил ножа и се готвеше да подкърти златото.

— Татко! — извика Йожени, падна на колене и запълзя към добряка с протегнати ръце. — Татко! В името на всички светии и на Богородицата, в името на Христос, който умря на кръста, в името на нашето вечно спасение, татко, в името на моя живот, заклевам ви, не го пипайте! Този несесер не е нито ваш, нито мой. Той е на един нещастен роднина, който ми го повери, и аз трябва да му го върна непокътнат.

— Като е залог, ти защо го разглеждаше? Да гледаш, е по-лошо, отколкото да пипаш.

— Татко, не го унищожавайте, иначе ще ме обезчестите. Татко, чувате ли?

— Милост, господине! — каза майката.

— Татко! — извика Йожени толкова силно, че уплашена, Нанон се качи горе. Йожени се спусна и грабна един нож, който се намираше наблизо.

— Я да видим — сурово каза Гранде и хладно се усмихна.

— Господине, господине, вие ме убивате! — проплака майката.

— Татко, ако вашият нож откърти една частица от това злато, аз ще се пробода. Вие вече съсипахте майка ми до смърт, ще убиете и дъщеря си. Хайде сега, рана за рана!

Гранде задържа ножа върху несесера и колебливо погледна дъщеря си.

— Способна ли си да направиш такова нещо, Йожени? — запита той.

— Да, господине — рече майката.

— Ща направи каквото каза — извика Нанон. — Че бъдете разумен, господине, поне веднъж в живота си!

Бъчварят погледна златото, после дъщеря си. Госпожа Гранде припадна.

— Ето, виждате ли, мили господарю? Госпожата умира! — изкрещя Нанон.

— Ето, дъще, да не се караме за едно ковчеже. Вземи си го! — бързо извика бъчварят и хвърли несесера на леглото. — Нанон, иди повикай господин Бержьорен. Хайде, майко — каза той и целуна ръката на жена си, — няма нищо, хайде. Помирихме се. Нали, детко? Няма вече сух хляб, ще ядеш каквото си щеш. А! Отваря очи. Е, какво, майко, мамичко, майчице, хайде, дръж се! На̀, виж, целувам Йожени. Щом обича братовчед си, да се омъжи за него, ако иска, нека му пази ковчежето. Само искам дълго да ми живееш, бедна жено. Хайде, раздвижи се де! Слушай, ще имаш най-хубавия домашен олтар, който някога е правен в Сомюр.

— Господи! Как може да се отнасяте така с жена си и с детето си! — рече госпожа Гранде със слаб глас.

— Вече никога няма да правя така, никога! — извика бъчварят. — Ще видиш, бедна моя жено.

Отиде в кабинета и се върна с шепа луидори, които изсипа на леглото.

— На, Йожени, на, жено, това е за вас — рече той, като бъркаше жълтиците. — Хайде, развесели се, жено. Бъди здрава, нищо вече няма да ти липсва, нито на Йожени. Ето сто луидора за нея. Само че тези няма да ги подариш, нали, Йожени?

Госпожа Гранде и дъщеря й се спогледаха смаяни.

— Вземете си ги, татко. Ние имаме нужда само от вашата обич.

— Ето на, това е! — каза той и прибра луидорите в джоба си. — Нека си живеем като добри приятели. Хайде всички да слезем във всекидневната да обядваме, ще играем на лото всяка вечер, по два петака партията. А вие ще си правите вашите дяволии, нали, жено?

— Уви! С удоволствие бих дошла, щом ще ви бъде приятно — каза умиращата. — Но не мога да стана.

— Бедна майко — рече бъчварят, — не знаеш колко те обичам! И тебе, дъще! — Той я прегърна и я целуна. — Ах, колко е хубаво да целунеш дъщеря си, след като сте били сърдити! Дъщеричката ми! Ето, виждаш ли, майчице, сега тримата сме едно. Иди го прибери — обърна се той към Йожени и посочи ковчежето. — Хайде, не се бой. Никога вече няма да ти споменавам за него.

Господин Бержьорен, най-известният лекар в Сомюр, скоро пристигна. След като прегледа болната, той недвусмислено заяви на Гранде, че жена му е в тежко състояние, но че пълно спокойствие, нежност и големи грижи биха могли да отдалечат смъртта й докъм края на есента.

— Скъпо ли ще струва? — запита добрякът. — Ще трябват ли лекарства?

— Малко лекарства, но много грижи — отвърна лекарят, без да може да сдържи усмивката си.

— Е, в края на краищата вие сте честен човек, нали, господин Бержьорен? — каза Гранде. — Доверявам се на вас. Идвайте да преглеждате жена ми колкото пъти трябва и когато смятате, че е необходимо. Запазете добрата ми жена. Знаете ли, аз много я обичам, но не ми личи, защото при мене всичко става вътре и ми мъчи душата. Тежко ми е. Мъката влезе в мене от смъртта на брат ми, за когото харча в Париж такива суми… просто страшно, с една дума — край няма. Сбогом, господине, ако можете да спасите жена ми, спасете я, дори това да ми струва сто-двеста франка.

Въпреки горещото желание на Гранде да види здрава жена си, отделянето на чието наследство за него беше нещо като предварителна смърт, въпреки готовността, с която изпълняваше и най-дребните прищевки на смаяните майка и дъщеря, въпреки най-нежните грижи, с които Йожени обграждаше майка си, положението на госпожа Гранде бързо се влошаваше. Всеки ден тя губеше сили и гаснеше така, както гаснат повечето жени, заболели на тази възраст. Беше станала крехка като листата на дърветата наесен. Небесните лъчи я озаряваха, както лъчите на слънцето минават през листата и ги позлатяват. Това беше край, достоен за нейния живот — християнска смърт. Защо да не кажем възвишена? Нейните добродетели, нейното ангелско търпение, нейната любов към дъщеря й особено блеснаха през октомври 1822 година. Тя угасна, без да промълви и най-малкото оплакване. Неопетнен агнец, тя отиваше на небето, съжалявайки само за нежната другарка в своя студен живот, на която с последните си погледи сякаш предсказваше хиляди злочестини. Трепереше, задето оставя тази бяла като нея овчица сама сред себичния свят, който искаше да й оскубе руното, богатството.

— Дете мое — каза й тя, преди да издъхне, — щастие има само на небето, някога ще разбереш това.

На другия ден след смъртта й Йожени намери нови причини, за да се привърже към къщата, където бе родена, където бе страдала толкова много, където майка й току-що бе умряла. Тя не можеше да погледне прозореца и стола с подпорки във всекидневната, без да се разплаче. Мислеше си, че недостатъчно е оценявала душата на стария си баща, като гледаше с колко нежни грижи я огражда: отиваше в нейната стая и я хващаше под ръка, за да я отведе за закуска; по цели часове я наблюдаваше с почти добри очи, с една дума — трепереше над нея, сякаш тя беше от злато. Старият бъчвар толкова се бе променил, така се грижеше за дъщеря си, че Нанон и Крюшови, свидетели на неговото размекване, го отдаваха на напредналата му възраст и се опасяваха да не би умствените му способности да са отслабнали. Но в деня, когато семейството се облече в траур, след вечерята, на която бе поканен и нотариусът Крюшо, единственият посветен в тайната на своя клиент, причината за поведението на добряка стана ясна.

— Мило мое дете — каза той на Йожени, когато масата бе разтребена и вратите грижливо затворени, — сега ти си наследница на майка си и ние с теб ще трябва да уредим някои дребни неща. Нали така, Крюшо?

— Да.

— Толкова ли е необходимо да се занимаваме с това днес, татко?

— Да, да, детко. Не мога да понасям несигурността, в която се намирам. Не вярвам, че ти ще поискаш да ми причиниш мъка.

— О, татко!

— Тогава нека уредим всичко тази вечер.

— Какво искате да направя?

— Ама, детко, това не е моя работа. Кажете й, Крюшо.

— Госпожице, господин баща ви не би желал да дели, нито да продава имотите си, нито да плаща огромен данък за парите в наличност, които притежава. Ето защо не би трябвало да се съставя опис на имуществото, което засега не е разделено между вас и господин баща ви…

— Крюшо, напълно ли сте сигурен в това, та говорите така пред едно дете?

— Оставете ме да обясня, Гранде.

— Да, да, приятелю. Нито вие, нито дъщеря ми ще поискате да ме ограбите. Нали, детко?

— Но какво трябва да направя аз, господин Крюшо? — попита нетърпеливо Йожени.

— Просто — каза нотариусът — ще трябва да подпишете този документ, с който се отказвате от наследството на госпожа майка ви и оставяте на баща си правото да разполага с доходите от цялото имущество, неподелено между двама ви, като той ви осигурява номиналното владение върху него…

— Не разбирам нищо от това, което ми говорите — отвърна Йожени, — дайте ми документа и ми кажете къде трябва да се подпиша.

Гранде поглеждаше последователно документа и дъщеря си, дъщеря си и документа и толкова се вълнуваше, че обърса няколко капки пот, избили на челото му.

— Детко — каза той, — вместо да подпишеш този документ, чието заверяване ще струва сума пари, защо чисто и просто да не се откажеш от наследството на бедната си покойна майка и да разчиташ на мене в бъдеще, бих предпочел така. В такъв случай всеки месец ще ти давам рента — хубава кръгла сума от сто франка. С тях ще можеш да плащаш колкото черковни служби искаш, за когото си искаш… Е? Сто франка на месец в ливри, а?

— Ще направя всичко, каквото желаете, татко.

— Госпожице — предупреди я нотариусът, — мой дълг е да ви обърна внимание, че вие губите…

— Ах, Господи! — възкликна тя. — Какво значение има това?

— Мълчи, Крюшо! Казаното казано — извика Гранде, като хвана ръката на дъщеря си и я разтърси. — Йожени, ти няма да се отметнеш, нали? Ти си честно момиче, нали?

— О, татко!…

Той я целуна развълнувано и я притисна толкова силно в прегръдките си, че щеше да я задуши.

— Така, детето ми, ти върна живота на баща си. Но ти му върна това, което той ти е дал. Значи, сме квит. Ето как трябва да се вършат сделките. Животът е сделка. Благославям те! Ти си добродетелна девойка, която много обича татко си. Сега прави каквото щеш. Е, Крюшо, до утре — каза той и погледна уплашения нотариус. — Вижте да изготвите както трябва документа за отказването в канцеларията на съда.

На другия ден към дванадесет часа бе подписана декларацията, с която Йожени сама се обезнаследяваше. Въпреки дадената дума обаче до края на първата година старият бъчвар не бе изплатил нито петак от онези сто франка месечно, които толкова тържествено бе обещал на дъщеря си. Затова, когато Йожени му подметна за тях на шега, той се изчерви, бързо се качи в кабинета, върна се и й подаде около една трета от скъпоценностите, които бе купил от племенника си.

— На ти, малката — иронично каза той, — искаш ли да ти дам това срещу хилядата и двеста франка?

— О, татко, наистина ли, давате ли ми ги?

— Догодина ще ти дам още толкова — каза той и хвърли накитите в престилката й. — Така в кратко време ще получиш всички негови дрънкулки — добави той и потри ръце щастлив, че може да използува чувствата на дъщеря си.

Все пак, макар да беше още як, старецът усети, че трябва да запознае дъщеря си с тайните на домакинството. Цели две години я оставяше да определя в негово присъствие менюто на семейството и да получава наемите. Постепенно едно след друго тя запомни имената, размера на имотите, на чифлиците му. Към третата година така бе приучил Йожени на всички свои скъпернически навици, бе я накарал толкова добре да ги усвои, че без страх й повери ключовете от килера и я провъзгласи за стопанка на дома.

Пет години изминаха без никакво особено събитие в еднообразния живот на Йожени и баща й. Едни и същи действия се повтаряха непрестанно с хронометрична точност, като движението на стария стенен часовник. Дълбоката печал на госпожица Гранде не беше тайна за никого. Но ако всеки можеше да предугади причината, нито една дума на Йожени не потвърди подозренията, които всички кръгове в Сомюр изказваха относно чувствата на богатата наследница. Единственото й общество се състоеше от тримата Крюшо и неколцина техни приятели, които те неусетно бяха въвели в дома на Гранде. Те бяха научили Йожени на вист и идваха всяка вечер да играят.

През 1827 година баща й, който усещаше тежестта на възрастта, бе принуден да я посвети в тайните на поземленото си богатство, като й каза в случай на затруднения да се осланя на нотариуса Крюшо, чиято почтеност му бе известна. После, към края на същата година, вече осемдесет и две годишен, добрякът бе засегнат от парализа, която бързо се развиваше. Според господин Бержьорен болестта на Гранде бе неизлечима. При мисълта, че скоро ще остане сама в света, Йожени се сближи, така да се каже, с баща си и затягаше още по-здраво това последно звено на обич. За нея, както и за всички влюбени жени, любовта беше всичко на този свят, а Шарл не бе тук. Тя наистина беше възвишена с грижите и вниманието, които проявяваше към стария си баща, чиито умствени способности започваха да намаляват, докато скъперничеството му се поддържаше инстинктивно. Смъртта на този човек напълно отговаряше на живота му. Още от сутринта той искаше да го закарат от камината в стаята му до вратата на кабинета, вероятно пълен със злато. Седеше неподвижен, но оглеждаше с тревога ту хората, които идваха при него, ту обкованата с желязо врата. Искаше обяснения за най-лекия шум, който чуваше, а за голямо учудване на нотариуса той чуваше дори когато кучето му се прозяваше на двора. Събуждаше се от привидното си вцепенение в дните и часовете, когато трябваше да получава изполицата, да урежда сметки с наемателите на земите си или да дава разписки. Тогава той сам избутваше креслото си с колелца, докато се намереше пред вратата на кабинета. Караше дъщеря си да я отвори и внимаваше тя лично да прибере торбите с пари една върху друга и да затвори вратата. После мълчаливо се връщаше на мястото си, щом Йожени му дадеше скъпоценния ключ, който той винаги държеше в джоба на жилетката си и от време на време опипваше. Неговият стар приятел, нотариусът, реши, че ако Шарл не се върне, богатата наследница непременно ще се омъжи за племенника му, председателя, и стана още по-грижлив и по-внимателен: всеки ден пристигаше да получи нареждания от Гранде, ходеше във Фроафон, обикаляше земите, ливадите, лозята, продаваше реколтата и всичко превръщаше в злато и сребро, които тайно се прибавяха към торбите, натрупани в кабинета. Най-сетне настъпи агонията, дни, през които силният организъм на добряка започна борба с разрушението. Гранде искаше да седи в креслото до огъня, пред вратата на кабинета си. Той придърпваше всички одеяла, които му мятаха, и се увиваше с тях, като казваше на Нанон:

— По-стегнато, по-стегнато, да не ми ги откраднат.

Когато можеше да отвори очите си, в които се беше съсредоточил целият му живот, веднага ги обръщаше към вратата на кабинета, където лежаха съкровищата му, и казваше на дъщеря си:

— Там ли са? Там ли са? — с глас, който издаваше някакъв панически страх.

— Да, татко.

— Пази златото, сложи пред мене злато.

Йожени разпиляваше луидори на една маса и той седеше по цели часове, вперил очи в тях като дете, което едва проглежда и безсмислено се взира в някой предмет; и също като при децата на устата му се появяваше мъчителна усмивка.

— Това ме сгрява! — понякога казваше той с израз на блаженство.

Когато енорийският свещеник дойде да го причести, неговите очи, привидно мъртви от няколко часа, се оживиха при вида на кръста, на свещниците и на сребърния съд със светена вода; той започна да ги гледа съсредоточено, брадавицата му помръдна за последен път. Свещеникът приближи до устните му позлатения сребърен кръст, за да целуне Христос, а той направи ужасно движение да го грабне и това последно усилие му струва живота; повика Йожени, която не виждаше, макар че тя бе коленичила пред него и обливаше със сълзи вече студената му ръка.

— Татко, ще ме благословите ли?… — запита тя.

— Грижи се за всичко. Ще ми дадеш сметка там — изрече той и с последните си думи доказа, че християнството трябва да е религия на скъперниците.

И така в къщата Йожени Гранде остана сама с Нанон, единственото същество, за което бе сигурна, че ще я чуе и разбере. Никой освен Нанон не я обичаше заради самата нея, само с нея тя можеше да говори за мъките си. Сякаш Господ бе пратил дългата Нанон на Йожени. И тя вече не беше слугиня, а скромна приятелка. След смъртта на баща си Йожени научи от нотариуса Крюшо, че притежава триста хиляди ливри годишен доход от недвижими имоти в Сомюрско, шест милиона в облигации, които бяха закупени по шестдесет франка, но вече струваха по седемдесет и седем и носеха лихва по три на сто, освен това два милиона в злато и сто хиляди франка в екю, без да се броят недоборите, които имаше да получава. Общо богатството й възлизаше на седемнадесет милиона.

„Къде ли е братовчед ми?“ — каза си тя.

Когато нотариусът Крюшо представи на клиентката си отчета за състоянието на наследството, приведено в известност и свободно от задължения, Йожени прекара целия ден сама с Нанон; седяха от двете страни на камината в опустялата всекидневна, където всичко навяваше спомени — от стола с подпорки, на който някога седеше майка й, до чашата, от която бе пил братовчед й.

— Останахме сами, Нанон.

— Да, госпожице. И ако знаех къде е онова мило момче, щях да отида пеша да ви го доведа.

— Между нас е морето — отвърна Йожени.

Докато нещастната наследница плачеше пред старата си прислужница в студената тъмна къща, която беше цялата й вселена, от Нант до Орлеан говореха само за седемнадесетте милиона на госпожица Гранде. Едно от първите неща, които Йожени направи, бе да осигури хиляда и двеста франка рента на Нанон, която от преди имаше по шестстотин франка годишно и ставаше богата партия. За по-малко от месец от мома тя стана жена под закрилата на Антоан Корноайе, който бе назначен за главен надзирател на земите и имотите на госпожица Гранде. Госпожа Корноайе имаше огромно предимство пред своите връстници. Макар че беше петдесет и девет годишна, не изглеждаше на повече от четиридесет. Грубите й черти бяха устояли на пристъпите на времето. Благодарение на манастирския живот, който бе водила, с ярките си цветове и желязно здраве тя сякаш се надсмиваше на старостта. Може би никога не бе изглеждала толкова добре, както в деня на сватбата си. Сега бе възнаградена за грозотата си на младини, появи се пълна, тлъста, яка, с неразрушимо от времето лице, светнало от щастие, така че някои завидяха на Корноайе.

— Още е червендалеста — каза търговецът на платове.

— Може и да роди — добави търговецът на сол. — Запазена е, сякаш е стояла в саламура, с извинение.

— Богата е, Корноайе направи добра сделка — каза друг съсед.

Този ден, когато Нанон излезе от къщата и се спусна по криволичещата уличка, за да отиде в енорийската черква, всички съседи я отрупаха с благопожелания. Защото я обичаха. За сватбата Йожени й подари три дузини прибори. Смаян от такава щедрост, Корноайе се просълзяваше, когато говореше за господарката си: той беше готов да се хвърли в огъня за нея. А когато Йожени я направи своя икономка, за госпожа Корноайе това щастие можеше да се сравни само с щастието, че притежава съпруг. Най-после имаше килер, който отключваше и заключваше, сутрин изваждаше провизии, както покойният й господар. Освен това командуваше две слугини — едната готвеше, другата кърпеше домашното бельо и шиеше роклите на госпожицата. Корноайе беше назначен за пазач и управител. Излишно е да се казва, че готвачката и прислужничката, избрани от Нанон, бяха същински бисери. По този начин госпожица Гранде имаше четирима безгранично предани слуги. А за селяните-наематели нищо не се промени със смъртта на добряка — толкова строго бе установил той реда и обичаите на управлението си и толкова грижливо ги спазваха господин и госпожа Корноайе.