Джордж Оруел
Почит към Каталония (8)

Глава 8

От Мандалей в Горна Бирма, човек може да стигне с влак до Маймио, основната планинска железопътна гара в областта, която е разположена на самия край на платото Шан. Усещането е твърде странно. Тръгваш с типичното усещане за източен град — парещите лъчи на слънцето, прашните палми, миризмата на риба, подправки, чесън и развалени плодове, гъмженето на купища смугли хора — тъй като си свикнал с това, ти носиш цялата тази атмосфера, така да се каже, в купето на влака. В съзнанието си си все още си в Мандалей, когато влакът спира в Маймио, на четири хиляди фута над морското ниво. Когато излизаш от купето, се озоваваш в съвсем друга част на света. Изведнъж вдъхваш студения сладък въздух, с който си свикнал в Англия, оказваш се заобиколен от зелена трева, орлова папрат, ели и планински жени с розови бузи, които продават кошници с ягоди.

Завръщайки се в Барселона, след три месеца и половина на фронта, си спомних за това усещане. Налице беше същата рязка и поразителна смяна на атмосферата. Във влака, по целия път до Барселона, усещането за войната се беше запазило: мръсотия, шум, неудобства, окъсани дрехи, лишения, другарство и равенство. Влакът, който беше пълен до пръсване с доброволци още в Барбастро, продължаваше да поема още и още селяни на всяка спирка по пътя, те носеха вързопи със зеленчуци, изпаднали в потрес кокошки, обърнати надолу с главата, чували, които подскачаха и се гърчеха по пода (за тях по-късно установихме, че са пълни със зайци), както и многобройно стадо овце, които бяха наблъскани в купетата и заемаха всяко празно пространство. Доброволците крещяха революционните си песни, които заглушаваха тракането на влака, изпращаха въздушни целувки или просто махаха с червено-черните си кърпички на всяко хубаво момиче на всяка гара по пътя. Бутилки с вино и противна арагонска анасонлийка се предаваха от ръка на ръка. Разполагайки с типичните испански кози гюмове, можехме да изсипваме струйки с вино право през прозореца на вагона в устите на нашите приятели отвън, което спестяваше доста усилия. До мен седеше чернооко момче на около петнадесет години, което разказваше сензационни и без никакво съмнение напълно недостоверни истории за собствените си подвизи на фронта на двама мургави селяни, които го слушаха с отворена уста. Не след дълго селяните развързаха своите вързопи и ни дадоха малко от тяхното тръпчиво тъмночервено вино. Всички бяхме щастливи, чувството, което изпитвахме, не се поддава на никакво описание. Но когато влакът изтрополи през Сабадел и навлезе в Барселона, изведнъж навлязохме в среда, която едва ли би била толкова чужда и враждебна към нас, дори ако това беше не Барселона, а Париж или Лондон.

Всеки, който е посещавал Барселона в разстояние от няколко месеца по време на войната със сигурност е забелязал изключителните промени, които настъпваха там. Колкото и да е странно, независимо от това, дали си бил в града през август и след това през януари, или, както е в моя случай, първо през декември, а след това отново през април, виждаш едно и също: революционният дух е изчезнал безследно. Без съмнение, за всеки, който е бил там през август, когато кръвта по улиците още не беше засъхнала и доброволните отряди се разполагаха в малките хотели наоколо, през декември Барселона вероятно е имала буржоазен вид; за човек като мен, идващ направо от Англия, тя приличаше на работнически град повече от всичко друго, което можех да си представя. Сега вълната се беше отдръпнала, това отново беше обикновен град, съсипан и порутен от войната, но същевременно лишен от всякакви знаци за надмощието на работническата класа.

По отношение на тълпите промяната беше потресаваща. Униформите на доброволческите отряди и сините работни дрехи бяха почти изчезнали, изглежда сега всички носеха онези спретнати летни костюми, на които испанските шивачи дължат световната си известност. Тлъсти богаташи, елегантни жени и лъскави коли можеха да се видят навсякъде. (Изглежда все още нямаше частни коли и въпреки това всеки, който беше „някой“, разполагаше с такава.) Офицерите от новата Народна Армия, каквито почти не можеха да се срещнат, когато напуснах Барселона, сега буквално гъмжаха по улиците. В Народната Армия съотношението между офицери и войници беше едно към десет. Известен брой от тези офицери бяха служили първо в доброволните отряди, а след това са били върнати от фронта за техническо обучение, повечето от тях, обаче, бяха кадети от Военното училище, които са предпочели да постъпят там, вместо да се запишат като доброволци. Отношението им към командваните от тях войници не беше точно същото като в една буржоазна армия, но в него се чувстваха социалните различия, които получаваха израз в заплащането и униформите. Обикновените войници носеха груби кафяви куртки, а офицерите — елегантни вталени униформи с цвят каки, които приличаха на униформите на офицерите в британската армия. Допускам, че само един от двадесет офицери беше служил на фронта, въпреки това всички носеха автоматични пистолети, препасани на колана, докато ние не можехме по никакъв начин да се сдобием с такива, макар че щяха да ни свършат добра работа в окопите. Докато вървяхме по улицата ми направи впечатление, че хората ни зяпаха. Разбира се, като всеки, който е бил няколко месеца на фронта, представлявахме ужасяваща гледка. Напълно съзнавах, че приличам на плашило. Коженото ми яке беше станало на дрипи, вълненият каскет беше загубил формата си и се беше свлякъл окончателно върху едното ми око, подметките на ботушите ми почти отсъстваха. Всички останали изглеждаха по същия начини или дори още по-зле, а в добавка към това бяхме мръсни и небръснати, така че изобщо не беше чудно, че хората ни зяпаха. Но това не ме притесни кой знае колко, по-скоро ме накара да осъзная, че през последните три месеца бяха станали някои странни неща.

През следващите няколко дни открих безчислени белези, които показваха, че първото ми впечатление не е било погрешно. В града бяха настъпили големи промени. Освен всичко останало, имаше две неща, които имаха основно значение. Първо, хората — цивилното население — бяха почти загубили своя интерес към войната; второ, нормалното деление на обществото между богати и бедни, висше общество и низша класа беше на път да се възвърне.

Общото безразличие към войната беше изненадващо и доста отблъскващо. То ужасяваше всеки, който идваше в Барселона от Мадрид или дори от Валенсия. Отчасти то се дължеше на отдалечеността на Барселона от активните бойни действия; същото ми направи впечатление само месец по-късно в Тарагона, обичайното съществуване в този лъскав крайморски град продължаваше почти необезпокоявано. Общо казано, в цяла Испания от началото на годината броят на постъпващите в доброволните отряди се топеше от ден на ден. В Каталония през февруари имаше известна вълна на ентусиазъм, покрай първия голям пробив на Народната Армия, но това не доведе до голямо увеличение на броя на доброволците. Бяха изминали едва шест месеца от началото на бойните действия, когато испанското правителство се оказа принудено да възстанови наборната система, което би било естествено при война с външен враг, но изглежда странно в една гражданска война. Без съмнение това беше свързано с рухването на революционните мечти, които беше донесло началото на войната. Членовете на профсъюзите, които бяха преобразувани в доброволни отряди и бяха преследвали фашистите досами Сарагоса през първите няколко седмици на войната, се бяха справили така добре, основно защото вярваха, че воюват в името на работническата класа; сега, обаче, ставаше очевидно, че това е загубена кауза и обикновените хора, представители предимно на градския пролетариат, които попълват редиците на всяка армия във всяка война, гражданска или цивилна, не можеха да бъдат обвинявани за апатията, която без съмнение проявяваха. Никой не искаше войната да бъде изгубена, но повечето хора искаха тя просто да свърши. Това се забелязваше навсякъде. Навсякъде ни посрещаха с нехайното подмятане: „Тази война е ужасна, нали? Кога ще свърши най-после?“ Политически осъзнатите хора се вълнуваха повече от междуособните конфликти между анархисти и комунисти, отколкото от битката срещу Франко. За повечето хора недостигът на храна беше най-важният проблем. „Фронтът“ се беше превърнал в митично далечно място, в което младежите или изчезваха безвъзвратно, или се завръщаха след няколко месеца с големи суми пари в джобовете. (Доброволците обикновено получаваха пари преди да излязат в отпуск.) Ранените, дори когато куцукаха с патерици, не получаваха особено внимание. Вече не беше модерно да бъдеш доброволец. Магазините, които винаги са барометри на общото настроение, показваха това съвсем ясно. При първото ми пристигане в Барселона магазините, колкото и бедни и занемарени да бяха, се бяха специализирали в продажбата на екипировка за доброволците: груби каскети, якета с цип, колани „Сам Браун“, ловджийски ножове, манерки, кобури за револвери бяха изложени на всяка витрина. Сега витрините им бяха доста по-спретнати, но войната беше отстъпила на заден план. Както установих по-късно, когато реших да си купя раница преди да се върна на фронта, вече беше доста трудно да се намерят някои изключително необходими вещи. Междувременно течеше систематична пропаганда срещу партийните отряди в полза на Народната Армия. Ситуацията беше твърде любопитна. От февруари на теория всички въоръжени сили бяха включени в Народната Армия, а доброволните отряди, поне на хартия, трябваше да бъдат преобразувани по неин тертип, с различни надници за войниците и офицерите, със стандартните военни чинове и т.н. Военните дивизии бяха съставени от „смесени бригади“, които включваха както войски на Народната армия, така и формирования на доброволните отряди. Всъщност, променени бяха само названията. Войските на POUM, например, които преди се наричаха дивизия „Ленин“, сега бяха преименувани на 29-та дивизия. До началото на юни много малко войски на Народната армия бяха достигнали Арагонския фронт, поради което доброволните отряди бяха успели да запазят своята отделна структура и характерни особености. Въпреки това, по всяка стена агентите на правителството бяха надраскали: „Имаме нужда от Народна армия“, по радиото и в комунистическата преса имаше неспирни и понякога злобни нападки срещу доброволните отряди, които бяха описвани като зле обучени, недисциплинирани и т.н., докато Народната армия винаги беше наричана „героична“. От цялата тази пропаганда човек оставаше с впечатлението, че има нещо непочтено в това да отидеш доброволно на фронта и нещо също толкова достойно в това да чакаш да бъдеш повикан за задължителна военна служба. В същото време, доброволните отряди удържаха фронта, докато Народната армия се обучаваше в тила, но това обстоятелство се споменаваше колкото се може по-малко. Формированията на доброволните отряди, които се връщаха от фронта, вече не маршируваха по улиците с развети знамена под съпровода на барабаните. Превозваха ги тайно с влакове и камиони в пет часа сутринта. В същото време няколко формирования на Народната армия тъкмо заминаваха за фронта и, както преди, маршируваха тържествено по улиците, но дори и те, покрай общото стопяване на интереса към войната, се натъкваха на относително слаб ентусиазъм от страна на населението. Обстоятелството, че доброволните отряди, поне на хартия, са част от Народната армия, беше умело използвано в пропагандната преса. Всяка тяхна заслуга автоматично беше приписвана на Народната армия, докато всички обвинения се хвърляха срещу тях самите. Ето защо, понякога се случваше една и съща войскова част да бъде хвалена в качеството си на армейско подразделение и обвинявана в качеството си на партиен отряд.

Освен всичко това имаше поразителни промени в обществените настроения — всичко беше толкова странно, че човек не би повярвал, ако не го е изпитал сам. При първото ми пристигане в Барселона си мислех, че това е град, където класовите деления и големите имуществени различия почти не съществуват. Със сигурност тогава изглеждаше тъкмо така. Елегантните дрехи бяха рядкост, никой не раболепничеше и не взимаше бакшиши, келнерите, цветарките и обущарите те гледаха право в очите и те наричаха „другарю“. Тогава не осъзнавах, че в случая става дума за смесица от надежда и маскировка. Работническата класа вярваше в революцията, която беше започнала, но така и не успя да укрепне, буржоазията беше уплашена и временно предрешена като пролетариат. През първите месеци на революцията вероятно е имало хиляди хора, които напълно преднамерено са облекли шаячни дрехи и са скандирали революционни лозунги, това е било техния начин да отърват собствената си кожа. Сега нещата постепенно се завръщаха в нормалните си рамки. Лъскавите ресторанти и хотели бяха пълни с богати хора, които с вълчи апетит се тъпчеха със скъпи ястия, докато за работническата класа цената на храната беше скочила драстично без съответно покачване на надниците. Дори да се абстрахираме от поскъпването на всички стоки, периодично се появяваше недостиг на това или онова, който, разбира се, засягаше бедните в много по-голяма степен, отколкото богатите. Ресторантите и хотелите очевидно не изпитваха трудности да се снабдяват с всичко необходимо, но в работническите квартали имаше дълги стотици метри опашки за хляб, зехтин и други стоки от първа необходимост. Преди ме беше поразило отсъствието на просяци по улиците на Барселона, сега беше пълно с такива. Пред деликатесните магазини в горния край на Рамблас банди босоноги хлапета дебнеха хищно и се скупчваха незабавно около всеки, който излизаше от тях, молейки шумно за парче хляб. „Революционните“ езикови форми постепенно излизаха от употреба. Непознати рядко вече се обръщаха един към друг с „tit“ или „camarada“ в наши дни; обичайно беше да се използват „senor“ и „Usted“. „Buenos dias“ постепенно изместваше старото „salud“. Сервитьорите носеха отново колосаните си ризи. Продавачите се подмазваха по познатия на всички начин. С жена ми отидохме в един от магазините за трикотаж в Рамблас, за да й купя чорапи. Продавачът се кланяше и потриваше ръце по начин, който днес дори в Англия е непривичен, въпреки че е бил добре познат преди около тридесетина години. По един прикрит, неявен начин, практиката на даване на бакшиш също беше възстановена. Работническите патрули бяха разпуснати и предвоенните полицейски сили отново можеха да се видят по улиците. В резултат от това кабаретата и елитните публични домове, повечето от които бяха затворени от работническите патрули, бързо бяха подновили работа^[1]. Наглед дребен, но твърде показателен пример за начина, по който всичко беше направено в услуга на богатите, можеше да се види в недостига на тютюн. За обикновените хора той беше така отчайващ, че по улиците продаваха цигари, натъпкани с корени от женско биле. Веднъж опитах няколко от тях. (Повечето хора се престрашаваха само веднъж). Франко държеше Канарските острови, където се отглежда всичкия тютюн в Испания, поради това правителствените запаси от тютюн се изчерпваха с това, което беше останало отпреди войната. Те бързо намаляваха, поради което магазините за цигари работеха само веднъж седмично, след няколко часа чакане на опашка, човек можеше, ако има късмет, да се сдобие с малко по-малко от една унция тютюн^[2]. На теория правителството не допускаше внос на тютюн, тъй като това би довело до намаляване на златните резерви, които трябваше да бъдат запазени за закупуването на оръжия и други необходими за войната стоки. В действителност, обаче, имаше непрекъснати доставки на контрабандни скъпи вносни цигари, Lucky Strikes, например, които носеха огромни печалби на спекулантите. Човек можеше да си купи открито контрабандни цигари в лъскавите хотели и не толкова открито на улицата, при условие, че е готов да заплати десет песети (дневната надница на един доброволец) за пакет. Контрабандата носеше печалби на богаташите, поради което властите си затваряха очите. Ако имаше достатъчно средства, човек можеше да си осигури всякаква стока в произволно количество, вероятно с изключение на хляба, тъй като поне за него разпределянето на дажбите се следеше относително строго. Такива явни различия между богати и бедни бяха невъзможни само няколко месеца по-рано, когато работническата класа все Още контролираше всичко, или поне така ни изглеждаше. Би било несправедливо да приписвам всичко, което се случваше, на смяната на политическата власт. Отчасти това беше резултат от необезпокоявания живот в Барселона, където почти нищо не напомняше за войната, с изключение на редките въздушни нападения. Всеки, който е бил в Мадрид, твърдеше, че там ситуацията е напълно различна. В Мадрид общата опасност беше сплотила хора от всякакви обществени прослойки. Дебелак, който се тъпче с печени пъдпъдъци, докато наоколо му деца просят за хляб е отблъскваща гледка, но не е особено вероятно да видиш нещо подобно, когато се чува тътена на оръдията.

Спомням си, че ден или два след уличните боеве минавах по една от модните улици, погледа ми спря върху сладкарница, чиято витрина беше отрупана със сладкиши и бонбони от най-изтънчени марки, продавани на зашеметяващи цени. Такъв магазин човек може да види на Бонд Стрийт или Рю дьо ла Пе. Спомням си смесицата от ужас и удивление, които изпитах, щом осъзнах, че в една гладуваща и поразена от войната страна могат да бъдат пилени пари за такива глупости. Пази боже да се преструвам, че съм над всичко това. След няколко месеца лишения, изпитвах ненаситен глад за прилична храна, вино и коктейли, американски цигари и т.н., и признавам, че се отдавах на всяко изкушение, което можех да си позволя. През тази първа седмица, преди да започнат уличните сражения, имах няколко основни занимания, които се преплитаха по забавен начин. На първо място, както вече споменах, се занимавах с това да си осигурявам всякакви удобства. Второ, благодарение на преяждането и преливането, се чувствах зле през цялата седмица. Призляваше ми, проспивах половината ден, ставах, поглъщах отново огромно количество храна и отново ми ставаше лошо. В същото време водех тайни преговори за закупуване на револвер. Отчаяно се нуждаех от него — при окопна война той е много по-полезен от пушката — но беше изключително трудно да се намери при тези условия. Правителството ги раздаваше на полицаите и офицерите от Народната армия, но не и на доброволните отряди; ние трябваше да ги купуваме на черно от тайните скривалища на анархистите. След голяма суетня и куп неприятности един приятел анархист успя да ми достави мъничък 0.26 инчов автоматичен пистолет, окаяно оръжие, което е безполезно на разстояние над пет ярда, но все пак беше по-добре от нищо. Освен всичко това, водех предварителни преговори за напускането на отрядите на POUM, исках да постъпя в някакво друго подразделение, което ще ми позволи да бъда разпределен на Мадридския фронт.

Отдавна бях казал на всички, че се каня да напусна POUM. Що се отнася до личните ми пристрастия, бих предпочел да се присъединя към анархистите. Ако станех член на CNT^[3], можех да постъпя в отрядите на FAI^[4], но ми бяха казали, че това би направило по-вероятно изпращането ми в Теруел, вместо в Мадрид. Ако исках да отида в Мадрид, трябваше да се присъединя към Интернационалната колона, което означаваше, че ми е нужна препоръка от член на комунистическата партия. Издирих един приятел комунист, който работеше в испанската медицинска служба и му обясних моя случай. Изглеждаше доста нетърпелив да ме вербува и ме помоли, ако е възможно, да убедя и други английски членове на CNT да дойдат с мен. Ако бях в по-добро състояние, вероятно щях да се съглася още там и тогава. Трудно е да се каже, какво би се случило тогава. По всяка вероятност щях да бъда изпратен в Албасете преди да започнат сраженията в Барселона; в такъв случай, без да мога да видя всичко отблизо, вероятно щях да приема на доверие официалната версия за случилото се. От друга страна, ако бях останал в Барселона по време на сраженията, при това под прякото командване на комунистическата партия, но все още предан на своите другари от POUM, положението ми щеше да се окаже направо нетърпимо. Полагаше ми се още една седмица отпуск и бях загрижен за здравето си, исках то да укрепне, преди да се върна на фронта. Освен това — такива дребни подробности винаги се оказват решаващи — трябваше да изчакам обущарите да ми направят нов чифт обувки. (Цялата испанска армия се беше оказала неспособна да ми осигури такива, които да са достатъчно големи за моя крак.) Затова казах на моя приятел, че ще уредим нещата по-късно. Междувременно исках само да си почина. Дори ми беше хрумнало, че двамата с жена ми можем да отидем до крайбрежието за ден или два. Що за идея! Политическата атмосфера трябваше да ми подскаже, че това не е нещо, което можем да направим в този момент.

Под привидното спокойствие на повърхността, под лукса и растящата бедност, под измамната веселост по улиците, сергиите за цветя, разноцветните знамена, пропагандните плакати и блъсканицата, несъмнено беше налице ужасното усещане за политическо съперничество и омраза. Хора с различни политически разбирания вещаеха: „Скоро ще стане някоя беля“. Източниците на опасността лесно можеха да бъдат открити. Тя беше свързана с противопоставянето между тези, които искаха да продължат революцията и тези, които искаха да я възпрат или предотвратят — в крайна сметка, конфликтът беше между анархистите и комунистите. Понастоящем цялата политическа власт в Каталония беше в ръцете на PSUC и техните либерални съюзници. От другата страна, обаче, бяха непредсказуемите отряди на CNT, не толкова добре въоръжени и твърде несигурни в исканията си, за разлика от своите противници, но силни поради своята многочисленост и властта, която упражняваха върху някои ключови промишлени отрасли. При това неравновесие на силите уличните стълкновения просто нямаше как да бъдат избегнати. От гледна точка на контролирания от PSUC генерален щаб, първото условие за укрепването на техните позиции беше това да изземат оръжието от ръцете на трудещите се. Както споменах по-рано^[5], решението за разформироване на доброволните отряди беше ход, насочен именно към постигането на тази цел. В същото време, предвоенните въоръжени полицейски сили, градската стража и други подобни, бяха възстановени, с увеличен състав и много добре въоръжени. Това можеше да означава само едно. Градската стража, например, представляваше типичната за континента жандармерия, която през последния век беше изпълнявала ролята на телохранител на управляващата класа. Междувременно беше публикуван декрет, който постановяваше всички оръжия, които са на разположение на частни лица, да бъдат незабавно предадени. Естествено, никой не спази тази заповед, беше ясно, че оръжията на анархистите могат да им бъдат отнети само със сила. През цялото време се носеха слухове, винаги неясни и противоречиви, поради наложената върху печата цензура, за дребни сблъсъци, които избухват в различни части на Каталония. На различни места в провинцията въоръжени полицейски сили бяха атакували укрепените пунктове на анархистите. В Пуисерда, на френската граница, отряд на карабинерите беше изпратен да завладее митницата, която още от началото на революцията беше под контрола на анархистите; при последвалото сражение един от известните анархисти, Антонио Мартин, беше убит. Подобни инциденти се случваха непрекъснато във Фигуерас и, струва ми се, в Тарагона. В работническите квартали на Барселона няколко пъти избухваха безредици. Преди време членовете на CNT и UGT^[6] упорито се избиваха помежду си; няколко пъти подобни убийства бяха последвани от големи, замислени като провокация погребения, които съзнателно целяха да предизвикат разпалването на политическа омраза. Преди известно време един от членовете на CNT беше убит, тогава десетки хиляди се включиха в погребалното шествие. В края на април, непосредствено след завръщането ми в Барселона, беше убит Ролдан Кортада, един от влиятелните членове на UGT, предполагаемият му убиец беше неназован член на CNT. Правителството нареди всички магазини да бъдат затворени и организира внушително погребало шествие, съставено предимно от войници на Народната армия, което се точи по улиците в продължение на цели два часа. Наблюдавах го от прозореца на хотела, без капчица съчувствие. Очевидно беше, че така нареченото „погребение“ е просто демонстрация на сила, още едно-две подобни действия неминуемо щяха да бъдат последвани от ново кръвопролитие. Същата нощ с жена ми бяхме събудени от истинска канонада, която идваше от площад „Каталония“, на сто-двеста ярда от нашата стая. На следващия ден научихме, че този път член на UGT е гръмнал някого от CNT. Възможно е, разбира се, всички тези убийства да са били дело на провокатори. Човек може да прецени отношението на чуждестранната капиталистическа преса към враждата между анархисти и комунисти по това, че убийството на Ролдан Кортада имаше широк отзвук, докато ответното убийство беше старателно премълчано.

Наближаваше първи май, говореше се за грамадна демонстрация, в която участие ще вземат едновременно CNT и UGT. Водачите на CNT, доста по-умерени от някои от техните сподвижници, от дълго време се опитваха да постигнат примирие с UGT, в основата на тяхната политика беше поставена идеята двете крила да бъдат обединени в една огромна коалиция. Замисълът беше CNT и UGT да маршируват заедно, като по този начин покажат нагледно своята солидарност. В последния момент демонстрацията беше отменена. Беше съвсем ясно, че тя ще доведе само до бунтове. Така че на първи май не се случи нищо. Беше толкова странно, Барселона, така наречения „град на революцията“, вероятно беше единствения град в нефашистката част от Европа, където на този ден нямаше празненства. Признавам, че чувствах облекчение. Военизираните части на CNT трябваше да маршируват редом е отрядите на POUM, всички очаквахме неприятности. Последното нещо, което желаех, беше да се окажа замесен в някаква безсмислена улична свада. Да марширувам под улицата под червени знамена, нашарени с въодушевяващи лозунги и изведнъж да се окажа прострелян от непознат, застанал на някой от прозорците с лека картечница — със сигурност не това е идеята ми за смислен начин да си отидеш от този свят.