Джордж Оруел
Почит към Каталония (7)

Глава 7

Дните ставаха все по-топли, а нощите вече бяха почти поносими. Едно надупчено от куршуми дърво пред нашето укрепление беше отрупано с малки череши. Къпането в реката вече не беше такова мъчение, всъщност беше почти приятно. Диви рози, чиито ярки цветове имаха размерите на малки чинийки, избуяваха в дупките, които снарядите бяха издълбали около Торе Фабиан. Зад нашите позиции човек можеше да срещне селяни, закичени с роза зад ухото. Вечер те често излизаха с големи зелени мрежи да ловят пъдпъдъци. Разпростираха мрежата върху тревата, а след това се снишаваха, издавайки звуци като женски пъдпъдък. Всеки мъжки, който беше на достатъчно разстояние, за да чуе този сигнал, притичваше веднага и щом се окажеше под мрежата, те хвърляха камък, за да го подплашат, той подскачаше и се оказваше оплетен в нея. Очевидно ловяха само мъжки пъдпъдъци, което тогава ми се видя твърде несправедливо.

Сега до нас на фронтовата линия беше разположено андалузко подразделение. Не съм съвсем наясно как са се оказали тук. Слуховете бяха, че са бягали от Малага така бързо, че забравили да спрат във Валенсия; този слух, разбира се, разпространяваха каталонците, които смятаха андалузците за дивашко племе. Андалузците наистина бяха твърде невежи. Малка част от тях можеха да четат, изглежда не знаеха дори единственото нещо, с което всеки в Испания е наясно — към коя политическа партия принадлежат. Смятаха се за анархисти, но не бяха съвсем сигурни; по-вероятно беше да са комунисти.

До един бяха чепати, недодялани селяци, по всяка вероятност овчари и берачи на маслини, с лица дълбоко белязани от свирепите лъчи на южното слънце. Бяха ни изключително полезни, тъй като можеха с удивителна сръчност да свиват цигари от сушен испански тютюн. Доставките на цигари бяха прекъснали, но от време на време в Монфлорите човек можеше да намери пакети евтин тютюн, който по вид и консистенция приличаше по-скоро на накълцана слама. Вкусът му не беше лош, но беше така сух, че дори когато човек успееше да свие цигара от него, той изпадаше, оставяйки на нейно място празен хартиен цилиндър. Андалузците, обаче, можеха да свиват прекрасни цигари и имаха специална техника за подгъване на ръбовете, така че тютюнът да не изпада от тях.

Двама от моите сънародници бяха повалени от слънчев удар. Ярките ми спомени от онова време са свързани с жегата и силното слънце по пладне; с чувалите с пясък, които разнасяхме голи до кръста, с обжарени от слънцето рамене; с пълните ни с въшки дрехи и обувки, които буквално се разпадаха на парчета; с битките, които водехме с мулето, носещо нашата дневна дажба — то изобщо не се впечатляваше от стрелбата на пушките, но мигом побягваше всеки път, щом в небето избухнеше шрапнел; с комарите (които едва започваха да се появяват) и плъховете, които поглъщаха всичко — те бяха истинско бедствие, дори кожен колан или патрондаш не можеше да им се опре. Не се случваше нищо забележително, освен периодичните попадения на снайперистите, спорадичния артилерийски обстрел и въздушните нападения срещу Уеска. Дърветата се бяха разлистили и ние издигнахме платформи за снайперисти, наричани machans, в тополите, растящи по протежението на фронтовата линия. От другата страна на Уеска атаките бяха замрели, разбрахме, че анархистите понесли тежки загуби, без да успеят да прекъснат напълно доставките по пътя към Хака. Бяха се доближили достатъчно и от двете му страни, пътят беше в обсега на картечниците им и оставаше практически непроходим, но пролуката беше около километър широка, така че фашистите бяха успели да прокопаят подземен път, нещо като огромен окоп, по който можеха да се придвижват дори камиони. Дезертьори съобщаваха, че в Уеска има изобилие от амуниции и твърде малко храна. Градът, обаче, очевидно не се готвеше да се предаде. Вероятно би било невъзможно да го превземем с петнадесетте хиляди зле въоръжени мъже, които ни бяха останали. По-късно, през юни, правителството докара войски от мадридския фронт и концентрира тридесет хиляди души при Уеска, както и огромно количество самолети, но градът все така се държеше.

Когато ни дадоха отпуск, бях прекарал цели сто и петдесет дни на фронта, по това време този период ми изглеждаше като най-безсмислената част от досегашното ми съществуване. Бях се присъединил към доброволните отряди за да се бия срещу фашизма, а до този момент почти не бях влизал в сражения, превърнал се бях в някакъв пасивен обект, който не правеше нищо в отплата за прехраната си, освен да страда от студ и липса на сън. Вероятно това е съдбата на повечето войници в повечето войни. Сега, когато мога да погледна към този момент от дистанцията на времето, не съжалявам изобщо. Наистина ми се иска да бях служил на испанското правителство поне малко по-ефективно, но от лична гледна точка тези три или четири месеца, които прекарах на фронта, се оказаха не чак толкова безсмислени, колкото си мислех тогава. Те представляваха нещо като процеп в моя дотогавашен живот, нещо толкова различно от всичко, което бях преживял преди това и вероятно ми предстои да преживея впоследствие, че ме научиха на неща, които не бих имал друг шанс да науча.

Същественото в случая е това, че през цялото време бях изолиран — когато си на фронта нямаш почти никакъв досег с външния свят: дори за случващото се в Барселона имахме само бегла представа — въпреки че се намирах сред хора, които грубо, но не напълно неточно, могат да бъдат определени като революционери. Това е пряко следствие от системата на доброволните отряди, която на Арагонския фронт остана непроменена до месец юни 1937 година. Работническите отряди, следващи структурата на старите профсъюзи и съставени от хора с приблизително едни и същи политически разбирания, канализираха революционните настроения в страната. По някаква странна случайност се бях озовал в единствената общност в Европа, където политическото съзнание и недоверието към капитализма бяха по-естествени от съответните им противоположности. Тук, в Арагон, се намирах сред десетки хиляди души, предимно, макар и не изключително с работнически произход, които живееха по един и същ начин и общуваха помежду си като равни. На теория имаше пълно равенство във всичко, а на практика се доближавахме плътно до този идеал. В известен смисъл може да се каже, че предвкусвахме социализма, с което имам предвид, че преобладаващата мисловна нагласа беше по същество социалистическа. Много от естествените за цивилизования живот движещи сили — снобизма, алчността, страха от висшестоящите и т.н. — просто бяха престанали да съществуват. Обичайното класово деление на обществото също се беше изпарило в степен, която е почти немислима в моята покварена от парите Англия; тук бяхме само ние и селяните и никой не се държеше като господар с околните. Разбира се, това състояние на нещата не би могло да се запази дълго. Ставаше дума просто за един временен, локален етап в тази титанична игра, която всеки ден се играе по цялата земна повърхност. Въпреки това, то продължи достатъчно дълго, за да упражни известно въздействие върху всеки, който го е изпитал. Колкото и да проклинахме навремето, впоследствие осъзнахме, че сме имали шанса да се докоснем до нещо едновременно непонятно и безценно. Бяхме част от една общност, където цареше надеждата, а не апатията или цинизма, където думата „другар“ наистина беше знак за другарство, а не признак за лицемерие, както в повечето други страни. Тогава ние наистина дишахме въздуха на равенството. Знам, че сега е модно да се твърди, че социализмът няма нищо общо с равенството. Сега във всяка една страна по света голямото племе на партийните драскачи и лигавите професорчета е заето с това да „доказва“, че социализмът не е нищо повече от планов държавен капитализъм, в който мотиви за действие като грабителството и други подобни остават непокътнати. За щастие, съществуват видове социализъм, за които това изобщо не е вярно. Това, което обикновените хора намират привлекателно в социализма, което ги кара да рискуват собствената си кожа за него, е неговата „мистика“ — идеята за равенството; за повечето хора „социализъм“ или не означава нищо, или означава просто „безкласово общество“. Тъкмо затова няколкото месеца, които прекарах в доброволните отряди, са толкова ценни за мен. Испанските доброволни отряди, през цялото време на своето съществуване, бяха нещо като умалена версия на безкласовото общество. В тази общност никой не беше привилегирован, всички живеехме в постоянен недостиг, но нямаше привилегии или сервилност, това даваше известна представа как биха изглеждали началните фази в развитието на социалистическото общество. Вместо да почувствам известно разочарование, аз усещах силно привличане към всичко това, желаех много по-силно от преди да видя изграждането на социализма. Вероятно това се дължеше поне отчасти на моя късмет да попадна сред испанци, които, със своята вродена почтеност и неизменни анархистки уклони можеха да направят дори началните фази в развитието на социализма приемливи, разбира се ако им беше дадена тази възможност.

По това време изобщо не осъзнавах промените, които настъпваха в собственото ми съзнание. Както и всички около мен, аз чувствах предимно скуката, жегата, студа, мръсотията, въшките, лишенията и, от време на време, опасността. Този период, който тогава изглеждаше така безсмислен и лишен от значими събития, сега има наистина голямо значение за мен. Той се отличава толкова много от останалата част от живота ми, че вече е придобил вълшебните свойства, които по правило притежават единствено по-старите спомени. В момента на случването му всичко беше отвратително, но тази част от спомените ми е нещо, към което с удоволствие се връщам всеки път, щом имам възможност. Бих искал да ви предам атмосферата на онова време. Надявам се, че съм успял поне малко да ви доближа до него в предишните глави. Всичко в тях е свързано в ума ми със зимния студ, окъсаните униформи на доброволците, овалните испански лица, отсеченото тропане на картечниците, което приличаше на някакъв странен морзов код, с мириса на урина и мухлясал хляб, с тенекиения вкус на бобената яхния, която поглъщахме хищно от мръсните канчета.

Целят този период се е запечатал в съзнанието ми учудващо живо. В паметта си пазя спомени за случки, които изглеждат прекалено незначителни, че да си струва да бъдат запомнени. Отново съм в землянката при Монте Посеро, върху варовикова плоча, която ми служи за легло, заедно с младия Рамон, който хърка, забил нос в рамото ми. Препъвам се в противния окоп, през гъста мъгла, която се завихря около тялото ми като студен поток. Катеря се по цепнатина в планинските склонове, борейки се да запазя равновесие, вкопчвайки се в храстите розмарин, забили корените си в плитката почва. Високо над главата ми пеят безцелни куршуми.

Лежа скрит сред дребните ели в долината на запад от Монте Трасо, заедно с Коп, Боб Едуардс и трима испанци. Над главите ни, по голия склон на сивия хълм вдясно от нас група фашисти пълзят като мравки. Наблизо пред нас сигнал за тревога се носи над фашистките позиции. Коп ми маха и с жест на ученик изразява пренебрежението си към цялата тази врява.

Намирам се в противния двор на Ла Гранха, сред тълпа от бутащи се хора с канчета, скупчени около казан с яхния. Тлъстият изтормозен готвач ги разгонва с черпака. На близката маса брадат мъж с огромен автоматичен пистолет, препасан на колана му, разчупва самуни хляб на по пет парчета. Зад мен някой пее с отчетлив кокни акцент (без съмнение това е Бил Чеймбърс, с когото се скарах жестоко, малко по-късно той беше убит в околностите на Уеска):

Имаше плъхове, плъхове,

плъхове големи като котки,

Снаряд изсвистява над главите ни. Петнадесетгодишни момчетии се захлупват по лице. Готвачът заляга зад казана. Всички се изправяме смутени, щом снарядът ни прехвърля и се забива на стотина ярда от нас.

Разхождам се напред-назад покрай стражевите постове, скрити под дебелите клони на тополите. В наводнения ров пред нас се щурат плъхове, звуците, които издават напомнят за речни видри. Когато жълтото слънце се появява на хоризонта зад нас, часовоят, андалусец, загърнат в плаща си, започва да пее. Отвъд ничията земя, на сто или двеста метра от нас, можеш да чуеш как фашисткия часовой също подхваща песен.

На 25 април, след обичайната manana, бяхме сменени от друго подразделение, на което предадохме пушките си, наблъскахме останалите си вещи в раниците и поехме обратно към Монфлорите. Не съжалявах, че напускам фронта. Въшките се размножаваха в панталоните ми много бързо, въпреки непрестанните ми опити да ги ликвидирам, от месец не разполагах с чорапи, подметките на ботушите ми се разпадаха, така че практически ходех бос. Жадувах за гореща баня, чисти дрехи и легло с чаршафи със страст, която би била неразбираема за някой, който води нормален цивилизован живот. Преспахме няколко часа в една плевня близо до Монфлорите, натоварихме се в камион, който дойде да ни вземе в малките часове на нощта, успяхме да хванем влака от Барабастро към пет часа и — имайки късмета да се прекачим на бързия влак в Лерида — пристигнахме в Барселона в три часа следобед на 26 април. След това започнаха неприятностите.