Джордж Оруел
Почит към Каталония (5)

Глава 5

До края на март на изток от Уеска не се случи нищо ново, ама наистина нищо. Намирахме се на 1200 метра от противника. Когато фашистите бяха отблъснати обратно в Уеска войските на Републиканската армия, които държаха тази част от фронта, изглежда не са напредвали особено енергично, така че тук се беше получило нещо като задънена улица. По-късно щеше да се наложи да напреднем — неприятна работа, когато си под обстрел — но понастоящем врагът все едно не съществуваше; единственото ни занимание беше да се опитваме да се стоплим и да търсим нещо за ядене.

Междувременно, ежедневно — по-скоро еженощно — все едно и също. Караул, патрулиране, окопаване; кал, дъжд, пронизителни ветрове и сняг от време на време. Едва в края на април нощите станаха осезаемо по-топли. Тук на високото плато мартенските дни приличаха на тези в Англия, с ясно синьо небе и измъчващи ни постоянно ветрове. Зимният ечемик беше едва около фут висок, черешовите дървета постепенно се отрупваха с пурпурен цвят (тук фронтовата линия преминаваше през изоставени овощни и зеленчукови градини), ако човек се загледаше в рововете, можеше да зърне виолетки и някакъв вид диви зюмбюли, които приличаха на дребен синчец. Непосредствено зад фронтовата линия течеше прекрасен, зелен, бълбукащ поток, първата чиста вода, която виждах откакто пристигнах на фронта. Един ден стиснах зъби и пропълзях в потока за първата си истинска баня от шест седмици. Беше твърде кратка баня, понеже водата на потока се събираше от топящия се сняг в планината и температурата й не беше много над нулата.

Животът ни бе все така лишен от събития. Ние англичаните бяхме придобили навика да казваме, че това не е война, а гадна пантомима. Изобщо не бяхме под пряк обстрел от страна на фашистите. Единствената опасност беше свързана със заблудените куршуми, които, тъй като фронтовата линия се виеше и от двете страни, идваха от няколко различни посоки. Всички жертви, които давахме по това време, бяха именно от такива заблудени куршуми. Артър Клинтън беше улучен от мистериозен куршум, който размаза лявото му рамо и, страхувам се, завинаги обездвижи ръката му. Имаше слаб артилерийски обстрел, който на всичкото отгоре беше изключително неефективен. На пищенето и трещенето на снарядите в действителност гледахме като на незначителна диверсия. Фашистите така и не успяха да улучат нашите укрепителни валове. На стотина ярда зад нас имаше малко земеделско стопанство, наричано Ла Гранха, с големи стопански постройки, които бяха използвани едновременно за склад, щаб и кухня на тази част от фронта. Тъкмо в него се целеха фашистките артилеристи, но оръдията им се намираха на пет-шест километра, така че не успяваха да постигнат нищо повече от това да счупят прозорците и да напукат мазилката. Опасно беше единствено ако се случеше човек да бъде на път към нея, когато започне обстрела, тогава снарядите се забиваха в полето навсякъде около теб. Почти веднага усвоихме езотеричното изкуство да разпознаваме по звука на снаряда на какво разстояние от нас ще падне. Снарядите, които фашистите използваха в този период от войната бяха ужасно некачествени. Въпреки че бяха 150 милиметрови правеха дупка с диаметър шест фута и дълбочина около четири, като поне един от четири не успяваше да избухне. Разказваха се обичайните романтични истории за саботаж в техните фабрики и неизбухнали снаряди, в които вместо заряд откривали парче хартия с надпис „Червен Фронт“, въпреки че никога не съм виждал такива. Истината е, че снарядите бяха отчайващо стари, върху медното покритие на детонаторите на някои от тях имаше щампа с годината им на производство, обикновено това беше далечната 1917. Оръдията на фашистите бяха същото производство и калибър като нашите, затова неизбухналите снаряди често бяха преработвани и изстрелвани обратно. Разказваха се истории за един стар снаряд, който си имал собствен прякор и всеки ден пътувал в двете посоки, без да избухне нито веднъж.

Нощем изпращахме малки патрулни групи в ничията земя, която обхващаше канавките в близост до укрепленията на фашистите, тяхна задача беше да слушат внимателно за звуци (сигнални тръби, автомобилни клаксони и т.н.), които показват какво се случва в Уеска. Имаше постоянно движение на фашистки войски, чийто брой можехме да определим с известна точност въз основа на докладите на подслушвачите. Винаги имаше специално нареждане да слушаме особено грижливо църковните камбани. Изглежда фашистите винаги посещаваха меса, преди да предприемат нападение. В полетата и овощните градини имаше изоставени кирпичени колиби, които можехме без риск да огледаме с помощта на запалена клечка кибрит, ако успеехме да пропълзим до прозорците. Така понякога попадахме на ценни трофеи, например брадвичка или фашистка манерка (които бяха доста по-добри от нашите и затова много се търсеха). Можехме да ги изследваме също и денем, но в повечето случаи тогава трябваше да лазим на четири крака. Чувствах се странно докато лазех из тези пусти, плодородни полета, в които всичко беше замряло в момента на миналогодишното събиране на реколтата. Богатият урожай беше недокоснат, необрязаните лози се виеха по земята, царевичните кочани бяха Твърди като камък, цвеклото и захарната тръстика бяха хипертрофирали в огромни втвърдени буци. Как ли са проклинали селяните и двете армии! Понякога на групи отивахме да събираме картофи в ничията земя. На около миля вдясно от позицията ни, където окопите бяха по-близо един до друг, имаше малка картофена нива, която беше често посещавана както от нас, така и от фашистите. Ние ходехме там денем, а те само нощем, тъй като тя беше в обсега на нашите картечници. За наше раздразнение една нощ те бяха отишли там вкупом и бяха извадили всички картофи. Ние, обаче, открихме още една нива в близост до първата, но там нямаше практически никакво прикритие и трябваше да вадим картофите, лежейки по корем, което е твърде уморително занимание. Ако техните картечари те усетеха, трябваше да се притискаш към земята като плъх, който се промушва под врата, докато куршумите ронят буците пръст на няколко ярда зад теб. По това време ни изглеждаше, че картофите си струват всички тези неприятности, тъй като все по-рядко успявахме да намерим дори и малко от тях. Ако човек успееше да събере една торба, можеше да ги занесе в кухнята и да ги размени за около литър кафе.

Все така не се случваше нищо, нямаше дори изгледи в скоро време да стане нещо запомнящо се. „Кога ще атакуваме? Защо не атакуваме?“ бяха въпросите, които денем и нощем си задаваха както англичаните, така и испанците. Като си помислиш за това какво представлява войната, изглежда странно войниците да искат да воюват, но това несъмнено беше самата истина. При позиционната война има три неща, които войниците жадуват: битка, повече цигари и едноседмичен отпуск. Сега бяхме малко по-добре въоръжени в сравнение с преди. Всеки разполагаше с по сто и петдесет патрона, вместо само с петдесет, постепенно ни бяха доставени байонети, стоманени каски и гранати. Имаше постоянни слухове за предстоящи битки, за които сега си мисля, че са били разпространявани нарочно, за да поддържат бойния ни дух. Не бяха необходими значителни военни познания, за да разбере човек, че нищо особено няма да се случи от тази страна на Уеска, поне за момента. Стратегически важната точка беше пътят за Хака, който се намираше от другата страна на града. По-късно, когато анархистите предприеха атака срещу него, нашата задача беше да правим „задържащи атаки“, които трябваше да попречат на фашистите да прехвърлят войски срещу тях.

През цялото това време, в продължение на почти шест седмици, имаше само едно раздвижване в нашата част от фронта. Това се случи, когато нашите щурмови отряди нападнаха Маникомио, изоставена лудница, която фашистите бяха превърнали в истинска крепост. Имаше няколкостотин немски бегълци, които служеха в POUM. Те бяха разпределени в специален батальон, който носеше названието „Battalion de Cheque“^[1], който от военна гледна точка се различаваше значително от останалата част от доброволните отряди — наистина, те приличаха на войници повече от всеки друг, който съм виждал в Испания, с изключение на Нападателните отряди и някои Интернационални колони. Атаката беше отблъсната, както обикновено. Чудя се, каква част от правителствените операции в тази война не са били провалени? Щурмовите отряди превзеха Маникомио, но войниците, вече не помня от кой доброволен отряд, които трябваше да пазят тила им като овладеят съседния хълм, който се издигаше над Маникомио, бяха подло предадени. Капитанът, който ги ръководеше, беше един от онези съмнително лоялни офицери от редовната армия, които правителството упорито използваше. Или от страх, или заради предателство, той предупреди фашистите, хвърляйки граната, когато отрядът бил на двеста метра от тях. С гордост бих искал да отбележа, че войниците го разстреляли на място. Изненадващата атака, обаче, се провалила и отрядът бил отблъснат с тежък обстрел. След като те напуснали хълма, през нощта се наложило и щурмовия отряд да изостави Маникомио. През цялата нощ линейките се нижеха по отвратителния път за Сиетамо, доубивайки тежко ранените със своето друсане.

По това време всички до един вече бяхме въшлясали, все още беше студено, но очевидно това не пречеше особено на въшките. Имам голям опит с различни телесни паразити, но със своята пълна непоносимост въшките бият всички останали, с които съм имал честта да се запозная. Други насекоми, комарите например, те карат да страдаш повече, но поне не те съпътстват постоянно. Въшките приличат донякъде на малки омари и обикновено се заселват в панталоните. С изключение на изгарянето на всички дрехи няма известен начин за избавяне от тази напаст. По протежение на шевовете на панталоните ни те снасяха своите белезникави яйца, приличащи на малки зрънца ориз, които се излюпват и завъждат собствено потомство с ужасяваща скорост. Мисля си, че е уместно пацифистите да илюстрират своите брошури с увеличени снимки на въшки. Военна слава, друг път! По време на война всички въшлясват, поне когато е достатъчно топло. Мъжете, които са се сражавали при Вердюн, Ватерло, Флоден, Сенлак или Термопилите, всички те са били нападнати от въшки, пъплещи по тестисите им. Донякъде успявахме да ограничим броя на тези гадинки като изгаряхме яйцата им и се къпехме толкова често, колкото успявахме да понесем. Нищо, освен въшките не би могло да ме накара да се потопя в леденостудената вода на реката.

Всичко беше на привършване — ботуши, дрехи, тютюн, сапун, свещи, кибрит, зехтин. Униформите ни се разпадаха на парчета, много от войниците нямаха истински ботуши, а само увити с въже сандали. Човек постоянно се натъкваше на купчини износени обувки. Веднъж поддържахме огъня в продължение на два дни най-вече с обувки, които се оказаха не лошо гориво. По това време жена ми беше в Барселона и ми изпращаше колети с чай, шоколад и дори цигари, когато успееше да се сдобие с тях, дори в Барселона всичко беше на изчерпване, най-вече цигарите. Чаят беше истинска благодат, макар че нямахме мляко и почти никаква захар. От Англия към континента пътуваха неспирно колети, които обаче никога не пристигаха; храната, дрехите, цигарите — всичко беше или връщано от пощенските служби, или задържано във Франция. Любопитен е фактът, че единствените организации, които успяваха да доставят на жена ми пакети с чай — и дори при един наистина паметен случай, кутия с бисквити — бяха армията и военноморската складова служба. Горките! Те изпълняваха дълга си достойно, но вероятно биха били много по-щастливи, ако доставките бяха предназначени за Франко. Най-неприятен от всичко беше недостигът на тютюн. В началото получавахме по един пакет цигари дневно, след това дажбата намаля до осем цигари, а после до пет. Накрая се стигна до десетте убийствени дни, в които нямаше никакви доставки на тютюн. Тогава за пръв път в Испания видях това, което можеше да се види всеки ден в Лондон — хора, които събират угарки.

Към края на март ръката ми се инфектира и трябваше да бъде оперирана, след това известно време носих превръзка през рамо. Налагаше се да постъпя в болница, но не си струваше да ме изпращат в Сиетамо за такова дребно нараняване, така че останах в така наречената болница на Монфлорите, която беше по-скоро лазарет за първа помощ. Прекарах там десет дни, част от които на легло. Така наречените practicantes (фелдшери) откраднаха почти всичките ми вещи, които представляваха някаква ценност, включително фотоапарата и снимките. На фронта всеки краде, това е неизбежно следствие от недоимъка, но в това отношение болничният персонал винаги е най-лош. По-късно, в барселонската болница, един американец, който пътувал за да се присъедини към интернационална колона, но корабът му бил торпилиран от италианска подводница, ми разказа как е бил пренесен ранен на брега и когато санитарите го натоварили в линейката първата им работа била да свият ръчния му часовник.

Докато ръката ми беше превързана прекарах няколко блажени дни, скитайки се из околността. Монфлорите беше обичайната купчина кал и каменни къщурки, с тесни криволичещи проходи между тях, разкаляни от камионите до такава степен, че приличаха на лунни кратери. Църквата беше почти разрушена, но все пак се използваше като военен склад. В цялата околност имаше едва две по-големи ферми, Торе Лоренцо и Торе Фабиан, в които имаше две наистина големи постройки, вероятно домове на земевладелци, които някога са притежавали всичко наоколо; тяхната пищност контрастираше с нищетата, чийто печат носеха заобикалящите ги селски колиби. Точно отвъд реката, близо до фронтовата линия, имаше огромна мелница с малко имение, долепено досами нея. Изпълвах се с негодувание докато гледах как тези огромни и скъпи машини ръждясват без полза, а дървените улеи за брашно постепенно биват превръщани в подпалки. Впоследствие, за да се набави дърво за огрев за войската, групи от хора бяха изпратени с камиони, за да разрушат систематично цялата постройка. Обикновено дюшемето на подовете беше разбивано с ръчни гранати. Ла Гранха, която използвахме за кухня и склад, вероятно някога е била манастир. Имаше обширен двор, множество стопански постройки и конюшня за тридесет-четиридесет коня, разпростиращи се на площ от над един акър. Дворовете в тази част от Испания не представляват интерес от архитектурна гледна точка, но стопанските постройки от белосан камък, с кръгли арки и масивни трегери са прекрасни, построени са по начин, който вероятно не се е променил от няколко века насам. Понякога у мен се появяваше известна симпатия към бившите собственици, особено като виждах по какъв начин членовете на доброволните отряди се отнасят към постройките, в които са разквартирувани. Всяка стая в Ла Гранха, която не се използваше за друго, незабавно се превръщаше в отходно място — отвратителни купчини от счупени мебели и екскременти се валяха по пода навсякъде около нас. Подът на малката църквица, която се беше прислонила до основната сграда, също беше покрит с екскременти, а стените й бяха надупчени от куршуми. Големият двор, където готвачите разливаха порциите, будеше отвращение и беше засипан с консервни кутии, кал, тор от мулета и развалена храна. Той придаваше смисъл на старата военна песен:

Имаше плъхове, плъхове,

плъхове големи като котки,

в склада на интендантството!

Тези в Ла Гранха наистина бяха големи като котки, или почти толкова; огромни издути създания, които се клатушкаха върху дебелите пластове мръсотия и бяха толкова безочливи, че побягваха само ако стреляш по тях.

Пролетта най-после дойде. Синевината на небето беше по-нежна, въздухът изведнъж се изпълни с благоухание. Жабите се сношаваха шумно в канавките. В близост до мястото, където селяните водеха мулетата на водопой, открих прелестни зелени жабки с размер на монета от едно пени, толкова ярко оцветени, че младата тревица бледнееше пред тях. Момчета от селото обикаляха наоколо с кофи в ръце и събираха охлюви, които печаха живи върху тенекия. Щом се затопли, селяните се захванаха с пролетното разораване. Показателно за неясния начин, по който беше протекла революцията в испанското земеделие беше това, че никога не можеше да се каже със сигурност, дали земята е била колективизирана, или селяните просто я бяха разделили помежду си. Доколкото можех да преценя, вероятно тя беше колективизирана, поне на теория, поради което се намираше под управлението на POUM или на анархистите. Във всеки случай, земевладелците бяха прогонени, полята бяха обработвани старателно, а хората изглеждаха доволни. Приятелският начин, по който селяните се държаха с нас, не спираше да ме удивлява. За някои от по-старите войната вероятно изглеждаше безсмислена, тя видимо водеше до недостиг на всякакви стоки, животът, който водехме, беше ленив и отегчителен, освен това селяните със сигурност не одобряваха разквартируването на войници в къщите им. Въпреки това, те неизменно бяха настроени дружелюбно — вероятно си мислеха, че колкото и непоносими да сме, все пак единствено ние стоим между тях и някогашните земевладелци. Гражданската война е странно нещо. Уеска беше едва на пет мили, там беше градският пазар, който всички те са посещавали преди, всички имаха роднини в града, всяка седмица от живота си бяха ходили там, за да продават домашни птици и зеленчуци. А от осем месеца насам градът се намираше зад непристъпна стена, охранявана от бодлива тел и картечници. Естествено, от време на време те забравяха за това. Веднъж разговарях със стара жена, носеща едно от онези малки железни кандила, които испанците пълнят със зехтин. „От къде мога да купя такава лампа?“, попитах аз. „В Уеска“, отговори тя, без да се замисля, а след това и двамата се засмяхме. Селските момичета бяха прелестни, жизнени създания с гарвановочерна коса, изящна походка и прями, мъжки маниери, които вероятно бяха едно от страничните следствия от избухването на революцията.

Мъже с опърпани сини ризи, черни рипсени панталони и широкополи сламени шапки оряха полята, пристъпвайки зад двойки мулета, които ритмично помахваха с уши. Ралата, които използваха, имаха твърде окаян вид и просто размесваха почвата, без да прокарат нещо дори слабо приличащо на бразда. Всички земеделски сечива, които използваха, бяха напълно овехтели, причината очевидно беше високата цена на металните инструменти. Счупените палешници, например, очевидно бяха поправяни отново и отново, докато накрая се покрият целите с кръпки. Греблата и вилите бяха дървени. Както може да се предположи за хора, повечето от които нямат обувки, правата лопата беше непозната, копаеха с недодялани мотики, подобни на тези, които използват в Индия. Имаше също и някакъв вид брана, чийто вид те връщаше направо в каменната ера. Тя беше сглобена от скрепени една за друга дъски и беше голяма колкото кухненска маса, в дъските бяха издълбани стотици дупки, а във всяка от тях беше затъкнато парче кремък, издялано по същия начин, както преди хиляди години. Спомням си ужасът, който изпитах, когато се натъкнах на едно от тези неща в една изоставена барака в ничията земя. Прекарах доста време, чудейки се за предназначението му, докато накрая осъзнах, че това е брана. Призля ми, когато си помислих какъв труд е нужен за изработването на нещо такова, както и колко голяма бедност стои зад използването на кремък вместо стомана. От тогава насетне съм много по-положително настроен към индустриализацията. Все пак трябва да отбележа, че в селото имаше два новички трактора, вероятно присвоени от имението на някой едър земевладелец.

Няколко пъти имах възможността да се разходя из малкото оградено гробище, отстоящо на около миля от селото. Убитите на фронта обикновено бяха изпращани в Сиетамо, тук бяха погребани само покойници от селото. Гробището се различаваше по странен начин от английските. Никакво уважение към мъртвите нямаше тук! Всичко беше обрасло с храсталаци и висока трева, човешки кости стърчаха от земята навсякъде около мен. Истински озадачаваща, обаче, беше почти пълната липса на религиозни символи върху надгробните камъни, въпреки че всички те бяха поставени преди революцията. Само веднъж, струва ми се, видях нещо като „Молете се за душата на еди-кой си“, което е обичайно за католическите гробове. Повечето от гравираните надписи бяха съвсем светски, например нелепи поеми, възпяващи добродетелите на починалия. Върху един от четири-пет гроба беше поставен малък кръст, или някакво друго чисто външно позоваване на небесното царство, то, обаче, обикновено се оказваше старателно изчукано от някой работлив атеист с длето.

Това, че хората в тази част на Испания не изпитват никакви истински религиозни чувства, имам предвид религиозни чувства в общоприетия смисъл на думата, ме порази истински. Изглежда странно, но през цялото време на престоя ми в Испания не видях нито веднъж човек, който се кръсти — все пак естествено би било да предположим, че подобен инстинктивен жест би се запазил въпреки революцията. Очевидно е, че испанската църква щеше да се завърне рано или късно (според известната поговорка, йезуитите винаги се завръщат на следващия ден), но същевременно няма никакво съмнение, че избухването на революцията беше довело до нейното рухване, до обезсилването й в такава степен, която при подобни обстоятелства би била немислима дори за отмиращата англиканска църква. За испанския народ, поне в Каталония и Арагон, църквата не беше нищо повече от организирана форма на едро мошеничество. Изглежда тук християнството беше изместено от някаква форма на анархизъм, която беше получила широко разпространение и несъмнено имаше известен религиозен оттенък.

В деня, в който се завърнах от болницата, успяхме да придвижим фронтовата линия до там, където тя трябваше да бъде — с около хиляда ярда напред, до малкия поток, който се намираше на няколкостотин ярда от позициите на фашистите. Това трябваше да бъде направено няколко месеца по-рано. Причината да стане сега беше, че анархистите бяха атакували пътя за Хака и ние трябваше да отвличаме вниманието на фашистите, за да подсигурим успеха й.

Прекарвахме по шестдесет-седемдесет часа без сън, тогава спомените ми губеха ясните си очертания и пред очите ми започваха да се преливат редици от образи. Подслушване в ничията земя, на стотина ярда от Френската къща, укрепена ферма, която беше част от фашистките позиции. Седем часа неподвижно лежане в отвратително, обрасло с тръстики, смрадливо мочурище, в което тялото ти постепенно потъва все по-дълбоко и по-дълбоко, мирисът на тръстиките, пронизващия студ, неподвижните звезди в черното небе, пронизителното квакане на жабите. Макар да беше април, това беше най-студената нощ, която си спомням за цялото време, което прекарах в Испания. Едва на стотина ярда зад нас кипеше трескава работа, но тук цереше пълна тишина, нарушавана единствено от жабешките хорове. Само веднъж през тази нощ чух звук, различен от издавания от тях, това беше познатия шум от изсипване на чувал с пясък. Странно, но от време на време испанците бяха способни на истински организационни постижения. Цялата процедура беше планирана просто прекрасно: в рамките на седем часа шестстотин мъже изградиха 1200 метра насипи и окопи, разположени на разстояние между 150 и 300 ярда от фашистката линия, при това така тихо, че фашистите не чуха нищо, благодарение на което тази нощ дадохме само една жертва. Разбира се, имаше повече на следващия ден. Тогава, обаче, всеки изпълняваше поставената му задача, дори тези от нас, които имаха наряд в кухнята и неочаквано за останалите пристигнаха, когато работата беше вече свършена, носейки кофи с вино, примесено с бренди.

А след това изгря зората и фашистите изведнъж установиха, че ние вече сме там. Белият квадрат на Френската къща, макар и на двеста метра от нас, се извисяваше като кула над главите ни, а картечниците, разположени по укрепените с чували с пясък горни прозорци сякаш бяха насочени право към нашия окоп. Всички стояхме и се взирахме в тях, питайки се защо фашистите не ни виждат. В следващата секунда злобно изсвистя поток от куршуми и всички се хвърлихме на колене, копаейки като обезумели, окопавайки се все по-надълбоко, стремейки се да намерим, макар и малко, убежище. Ръката ми все още беше превързана, така че не можех да копая, затова прекарах по-голямата част от деня, четейки криминален роман — мисля, че името му беше Изчезналият лихвар. Не си спомням сюжета му, но в паметта ми се е запечатало съвсем ясно усещането, което изпитвах, седейки в окопа и четейки този роман; влажната глина на дъното на окопа под мен, постоянното отместване на краката ми от пътя на хората, които припряно изгребваха пръст от окопа, пукота на куршумите на няколко фута над главата ми. Томас Паркър беше улучен в горната част на бедрото, което, както той каза по-късно, едва не му докарало посмъртно удостояване с орден. Имаше жертви по цялото протежение на фронтовата линия, но те бяха нищо в сравнение с тези, които щяхме да дадем, ако снощи ни бяха хванали в крачка. По-късно един дезертьор ни разказа, че тогава разстреляли петима часови за проявена немарливост. Дори сега, обаче, можеха да ни избият до крак, ако бяха проявили известна инициативност и бяха докарали няколко минохвъргачки. Беше твърде неудобно да изнасяме ранените, провирайки се през тесния, претъпкан окоп. Тогава видях един нещастник, панталоните му бяха почернели от кръв, който се хвърли от носилката, пъшкайки в мъчителна агония. Трябваше да пренасяме ранените на големи разстояния, миля или повече, тъй като дори когато имаше проходим път, линейките никога не се приближаваха много до фронтовата линия. Ако се доближаха, фашистите ги обстрелваха, което е оправдано, тъй като в рамките на съвременния начин на водене на война никой не се притесняваше да използва линейките за пренос на амуниции.

На следващата нощ бяхме в Торе Фабиан и чакахме заповед за преминаване в настъпление, което беше отменено в последния момент. Подът на плевнята, в която се бяхме струпали, представляваше тънък слой слама, покриващ дебел пласт от размесени човешки и животински кости, освен това беше пълно с плъхове, мръсните гадинки буквално извираха отвсякъде. Ако има нещо, което мразя повече от всичко останало, това със сигурност е плъх, пъплещ по мен в тъмното. Все пак, изпитвах известно удовлетворение от това, че успях да нацеля един с юмрук, запращайки го високо във въздуха.

Малко по-късно вече стояхме на петдесет-шестдесет ярда от насипа, прикриващ окопите на фашистите, очаквайки заповед за атака. Дълга върволица мъже, пълзящи през напоителния канал, с щикове, надничащи над горния му ръб и очи, проблясващи в мрака. Коп и Бенджамин клечаха зад нас, заедно с един свързочник, който имаше радиостанция, привързана на гърба си. На хоризонта в западна посока припламваха изстрели, последвани след няколко секунди от мощни експлозии. След това се чу пращенето на радиостанцията и прошепнатата по нея заповед да се изтеглим, докато все още можем. Така и постъпихме, но изглежда не сме били достатъчно бързи. Дузина нещастни хлапета от JCI^[2] (младежките отряди на POUM, те бяха аналогични на JSU^[3], които принадлежаха към PSUC), заели позиция на едва четиридесет ярда от укреплението на фашистите, бяха заварени от утринните лъчи, без никаква възможност да се измъкнат. Те трябваше да лежат цял ден неподвижно, единственото им прикритие бяха големите туфи трева, а фашистите стреляха по тях дори при най-малкото движение. До падането на нощта седмина бяха убити, но пет успяха да се измъкнат, пълзейки в непрогледната тъмнина.

По-късно, във всяка една от идните утрини, чувахме шума от атаките на анархистите от другата страна на Уеска. Той винаги беше един и същ. През малките часове на деня всичко започваше ненадейно с трясъка на няколко касетъчни снаряда, които се взривяваха едновременно — дори на мили разстояние този звук е ужасен, раздиращ, а след това започва непрекъснатия рев на пушки и картечници, ехтящ и странно наподобяващ тътена на множество барабани. Постепенно огънят се разпространяваше във всички позиции, които обграждаха Уеска, а ние, измъквайки се от окопа, се излягахме сънливо върху земния насип до него, докато нестройния, безсмислен обстрел продължаваше да се сипе над главите ни.

Денем оръдията гърмяха на пресекулки. Торе Фабиан, новата ни кухня, беше обстрелван и частично разрушен. Странно е, но когато наблюдаваш оръдейна стрелба от безопасна дистанция винаги искаш мерачът да улучи своята цел, дори тя да представлява вечерята ти, придружена от няколко твои другари. Фашистите стреляха добре тази сутрин, вероятно на пост бяха немски артилеристи. Те се мереха чисто: един снаряд падаше зад Торе Фабиан, друг пред нея и след това — БУМ! Осколки от снаряда изхвърчаха във въздуха, а парчета скала се носеха във въздуха като захвърлени карти за игра. Следващият снаряд прилежно помете ъгъла на сградата като великан, който го е изрязал прецизно с остър нож. Въпреки това, готвачите успяха да сътворят вечерята навреме — бележит подвиг от тяхна страна.

С напредването на времето всяко от оръдията, които не можехме да видим, но чувахме всекидневно, добиваше отличима индивидуалност. Имаше две батареи с руски 75 милиметрови оръдия, които стреляха близо зад нас и по някакъв начин пораждаха в съзнанието ми образа на дебелак, който удря топка за голф. Това бяха първите руски оръдия, които виждах, или по-точно чувах. Имаха ниска траектория и много голяма скорост на снаряда, така че човек чуваше изстрела, свистенето на снаряда и избухването му почти едновременно. Зад Монфлорите имаше няколко оръдия с много голям калибър, които стреляха няколко пъти дневно с дълбок, глух грохот, който напомняше вой на чудовища, оковани някъде надалеч. Горе в Арагонската планина, в средновековната крепост, която правителствените войски бяха превзели с щурм миналата година (разказваха, че това се случвало за пръв път в историята й) и която охраняваше един от подстъпите към Уеска, беше разположено тежко оръдие, по всяка вероятност датиращо от деветнадесети век. Огромните му снаряди свистяха над главите ни така бавно, че ни се струваше, че можем да тичаме редом с тях. Звукът, който издаваха снарядите от това оръдие приличаше повече от всичко останало на звуците, които издава човек, който кара велосипед и си подсвирква. Стрелбата на минохвъргачките, колкото и малки да бяха, беше най-ужасяващият звук, който съм чувал. Техните снаряди представляват крилато торпедо, оформено като стреличките за дартс, които съм виждал да хвърлят в кръчмите, размерът им беше приблизително колкото еднолитрова бутилка. Те излитат с дяволски металически трясък, напомнящ за удрянето по наковалня. Понякога наши самолети прелитаха над главите ни, изстрелвайки въздушни торпеда, чийто страхотен ехтящ рев караше земята да се тресе в радиус от няколко мили. Откосите на фашистките противовъздушни оръдия веднага надупчваха небето с малки облачета с цвят на застояла вода, като се замисля, никога не съм ги виждал на разстояние по-малко от хиляда ярда от прелитащите самолети. Когато някой самолет пикираше и откриеше огън с картечницата си, звукът, който чувахме долу в окопите, беше подобен на плясъка на птичи крила.

Както вече казах, в нашата част от фронта не се случваше нищо особено. На двеста ярда вдясно от нас, където фашистите бяха заели едно възвишение, имаше снайперисти, които улучиха няколко от нашите другари. На същото разстояние в ляво, при моста, преминаващ над близкия поток, протичаше нещо като дуел между фашистките късоцевни оръдия и хората, които строяха бетонно укрепление, пресичащо моста. Гадните малки снаряди изсвистяваха над нас — бам-бам, издавайки още по-неприятен звук, когато попадаха върху асфалтовата пътна настилка. На разстояние от стотина ярда човек можеше да си стои в пълна безопасност и да наблюдава колоните от пръст и черен пушек, които се издигаха във въздуха след всеки изстрел като малки вълшебни дръвчета. Окаяните несретници при моста прекараха по-голямата част от деня, свивайки се в плитките заслони, които бяха изрили встрани от окопа. Въпреки това, имаше по-малко жертви, отколкото можеше да се очаква, а укреплението нарастваше равномерно, докато накрая се превърна в бетонна стена с дебелина два фута и амбразури за две картечници и малко полево оръдие. Бетонът беше подсилен с няколко стари пружини от легло, които изглежда бяха единственото желязо, което можеше да бъде използвано за тази цел.