Джордж Оруел
Почит към Каталония (14)

Приложение 2

Първоначално глава 11 в първото издание, разположена между глави 9 и 10 в настоящето издание, предшествана от последния параграф на глава 10 от първото издание (глава 9 в настоящето издание)

 

Ако не се интересувате от политически прения, от множеството партии и техните вътрешни подразделения с объркващите им названия (напомнящи имената на генералите в някаква древна китайска война), моля пропуснете следващите редове. Навлизането в детайлите на междупартийната полемика е ужасно начинание, което може да бъде сравнено само с гмурване в помийна яма. Въпреки това е необходимо да се опитаме да установим истината, доколкото това е възможно. Противните разпри, протекли в далечни градове, може да се окажат много по-важни за нас самите, отколкото ни се струва на пръв поглед.

Невъзможно е да се даде напълно точно и безпристрастно описание на Барселонските сражения, тъй като необходимите за това данни просто не съществуват. Бъдещите историци ще имат на свое разположение единствено купчината взаимни обвинения и резултатите от дейността на партийната пропаганда. Аз самият разполагам с много малко сведения, като изключим тези, които съм получил като пряк свидетел на събитията или съм научил от други подобни свидетели, които намирам за достатъчно надеждни. Надявам се поне да мога да оспоря някои от най-наглите лъжи, както и да помогна този въпрос да бъде разгледан в подходящата светлина.

Преди всичко, какво всъщност се случи тогава?

От известно време в Каталония се трупаше напрежение. Вече се опитах да опиша борбата между комунисти и анархисти. През месец май 1937 година нещата бяха стигнали дотам, че бъдещите изблици на насилие изглеждаха неизбежни. Непосредствена причина за покачването на напрежението беше заповедта на правителството хората да предадат личното си оръжие, съвпадаща по време с издаването на заповедта за създаване на тежковъоръжени „неполитизирани“ полицейски сили, които нямаше да включват членове на профсъюзите. Значението на този ход беше очевидно за всички. Също толкова очевидно беше, че следващата стъпка ще бъде овладяването на някои от основните промишлени производства, които до този момент бяха контролирани от CNT. Междувременно сред работническата класа се надигна вълна от негодувание, предизвикана от увеличаващата се пропаст между бедни и богати, както и от неясното усещане, че революцията е саботирана по всички възможни начини. Много хора бяха искрено изненадани, че бутът не започна още на първи май. На трети май правителството реши да сложи ръка на телефонната палата, която от началото на войната беше обслужвана от работници, близки до CNT. Предлог за действията им беше, че тя е зле поддържана, както и обвинението, че са били подслушвани конфиденциални разговори. Директорът на полицията Салас (въпросът дали в случая е превишил пълномощията си е без значение) изпрати три камиона с въоръжени подразделения на Нападателните отряди със заповед да превземат сградата й, по същото време улиците наоколо бяха опразнени от цивилни полицаи. Своевременно групи на Нападателните отряди заемаха стратегически позиции по близките сгради. Каквито и да са били истинските им намерения, всички решиха, че това е знак за атака срещу CNT от страна на Нападателните отряди и PSUC (комунисти и социалисти). Из града се понесоха слухове за нападения срещу сгради на работниците, въоръжени анархисти започнаха да се появяват по улиците, всички напуснаха работните си места и сраженията избухнаха почти незабавно.

През същата тази нощ, както и на следващия ден, из целия град никнеха барикади. Сраженията не спряха до 6-ти май, макар че бяха предимно отбранителни и от двете страни. Много сгради бяха обградени, но доколкото знам, никоя не е била щурмувана, не беше използвана и артилерия. Общо взето, силите на CNT-FAI-POUM контролираха работническите квартали, докато въоръжените сили на полицията и PSUC владееха централната част на града. На 6-ти май имаше примирие, но не след дълго сраженията избухнаха отново, вероятно поради преждевременни опити на Нападателните отряди да разоръжат работниците от CNT. На следващата сутрин, обаче, хората започнаха да напускат барикадите по свое собствено желание. Общо взето, до нощта на 5 май CNT бяха в по-изгодно положение и много от членовете на Нападателните отряди се бяха предали. CNT, за съжаление, нямаха общопризнати ръководители, нито определен план за действие — в действителност, нямаше никаква идея какво да се прави, освен неясната решимост за противопоставяне на Нападателните отряди. Ръководителите на CNT, заедно с тези на UGT, призоваваха всички да се върнат на работа, тъй като в града храната беше на привършване. При тези условия е трудно да запазиш решимостта си и да продължиш да воюваш. Следобед на 7 май ситуацията беше почти нормална. Същата вечер шест хиляди души от Нападателните отряди, пристигнали по море от Валенсия, дебаркираха на пристанището и установиха контрол над града. Правителството издаде заповед за предаване на цялото въоръжение, с изключение на това, което притежаваха редовната армия и полицията и през следващите дни беше конфискувано голямо количество оръжия. Според официалните сведения жертвите от сраженията бяха четиристотин убити и около хиляда ранени. Броят на убитите вероятно е преувеличен, но тъй като няма как да бъде потвърден, изглежда ще трябва да го приемем на доверие.

Второ — последствията от сраженията. Очевидно не може да се каже със сигурност какви бяха те. Няма доказателства, че бунтовете са повлияли върху хода на войната, макар че със сигурност това щеше да се случи, ако бяха продължили още няколко дни. Те бяха използвани като повод за поставяне на Каталония под прекия контрол на правителството от Валенсия, за ускоряване разформироването на доброволните отряди и споменатото вече обявяване на POUM извън закона. Без съмнение те допринесоха и за падането на правителството на Кабайеро. Можем да предполагаме обаче, че всички тези събития щяха да се случат така или иначе. Истинският въпрос е дали работниците от CNT, които излязоха по улиците, спечелиха или загубиха като се включиха в сраженията. Това е въпрос на догадки, но според мен те спечелиха повече, отколкото загубиха. Превземането на Телефонната палата беше просто една стъпка в дълъг процес. Още от миналата година пряката власт постепенно беше отнета от ръцете на синдикатите, общата тенденция беше към намаляване влиянието на работниците и установяване на централизирано управление, държавен капитализъм, или вероятно дори възстановяване на частния капитализъм. Обстоятелството, че в този момент беше оказана съпротива, вероятно забави този процес. Само година след избухването на войната трудещите се в Каталония бяха изгубили почти всичко спечелено преди това, но все още положението им беше относително благоприятно. Ако бяха отстъпили пред провокациите на правителството можеше да стане и по-зле. Понякога е по-добре да се бориш и да загубиш, отколкото изобщо да не се бориш.

Трето, какви бяха целите, които мотивираха избухването на въстанието? Опит за държавен преврат ли беше това или революционно действие? Беше ли еднозначно поставена целта за сваляне на правителството? Беше ли всичко подготвено предварително?

Моето мнение е, че всичко беше подготвено предварително единствено в смисъл, че всички го очакваха. Няма указания, че някоя от страните е имала определени планове по въпроса. От страна на анархистите всичко беше спонтанно, тъй като техните действия бяха дело на обикновените хора. Те излязоха на улицата и водачите им ги последваха неохотно, или не ги последваха изобщо. Единствените, които все още говореха за революция, бяха Приятелите на Дурути^[1], малка екстремистка група в състава на FAI, както и POUM. Тук отново повтарям, че тези организации просто следваха хората по барикадите, а не ги тласкаха към подобни действия. Приятелите на Дурути разпространяваха нещо като революционна брошура, но тя се появи някъде около 5 май и затова не може да се твърди, че е предизвикала сраженията, които започнаха два дни по-рано. Ръководството на CNT от самото начало се разграничи от действията на членовете си. За това имаше няколко причини. Първо, CNT все още имаше свои представители в правителството, поради което нейните водачи бяха доста по-консервативно настроени от обикновените партийни членове. Второ, основната цел на ръководството на CNT беше създаването на съюз с UGT, а битките допринесоха за влошаването на отношенията между тях. Трето — макар тогава да не знаехме нищо за това — водачите на анархистите се опасяваха, че ако работниците овладеят града, както вероятно можеше да стане на 5 май, ще последва външна намеса. Един британски кръстосвач и два разрушителя бяха акостирали в близост до пристанището, а със сигурност наблизо имаше и други военни кораби. Според британските вестници тези кораби били изпратени в близост до Барселона, за да „защитават британските интереси“, но в действителност те не направиха нищо подобно. От тях не дебаркира морска пехота, на борда им не бяха качени и бежанци. Не мога да твърдя това със сигурност, но беше твърде вероятно Британското правителство, което не оказа никаква подкрепа на правителството на Испания в битката с Франко, да се намеси бързо, за да го спаси от собствената му работническа класа.

Водачите на POUM не се задоволяваха да наблюдават отстрани. Всъщност те насърчаваха последователите си да останат по барикадите и дори одобриха (в La Batalla от 6-ти май) екстремистката брошура, издадена от Приятелите на Дурути. (Около въпросната брошура, копие от която вече е почти невъзможно да се открие, цари пълна неяснота. В някои чуждестранни вестници тя е описана като „подстрекателски позив“, разлепен из целия град. Подобен плакат, обаче, определено никога не е съществувал. Съпоставяйки различни свидетелства, мога да твърдя с известна убеденост, че брошурата е призовавала за: (а) съставяне на революционен съвет — junta; (б) разстрелване на отговорните за посегателството срещу Телефонната централа; (в) разоръжаване на Нападателните отряди. Не е ясно също и в каква степен La Batalla е подкрепила призивите в брошурата. Аз лично не съм виждал нито въпросната брошура, нито изданието на La Batalla от този ден. Единственият позив, който видях по време на боевете беше издаден от група троцкисти (болшевики — ленинисти) на 4 май. Посланието му беше просто: „Всички по барикадите — обща стачка във всички производства, които не обслужват войната!“ С други думи, той призоваваше към това, което така или иначе вече се случваше.) В действителност, отношението на водачите на POUM към случващото се беше колебливо. Те никога не са твърдели, че ще подкрепят каквито и да било размирици преди войната с Франко да бъде спечелена. От друга страна, когато работниците излязоха по улиците, ръководството на POUM възприе педантично марксистка позиция: след като трудещите се са на улицата, дълг на революционните партии е да бъдат до тях. С други думи, въпреки скандирането на революционни лозунги, призоваващи към „възраждане на духа на 19 юли“ и т.н., POUM направиха всичко възможно за ограничаване на действията на работниците до чисто защитни мерки. Доколкото знам те никога не са се разпореждали да бъде нападната някоя сграда, например, а просто издаваха заповеди последователите им да останат по местата си и, както вече споменах в 9 глава, да стрелят само при крайна необходимост. От своя страна, La Batalla разпространи призива никой да не напуска фронта *. Доколкото съм в състояние да преценя, отговорността на POUM се свежда до това, че призова хората да останат по барикадите и вероятно поради това поне част от тях са се задържали там повече, отколкото биха стояли в противен случай. Тези, които — за разлика от мен — тогава са били в пряка връзка с ръководството на POUM, твърдят, че то е било напълно объркано от случващото се, но същевременно разбирало ясно, че не може да остане безучастно. Това обстоятелство, разбира се, доведе до натрупване на политически капитал и Горкин, един от водачите на POUM, по-късно говореше за „славните майски дни“. От пропагандна гледна точка подобни действия изглеждат правилни и вероятно POUM са увеличили членската си маса през краткия период на поставянето им извън закона. От друга страна обаче, присъединяването към призива на Приятелите на Дурути (които бяха много малка организация, при това враждебно настроена към POUM) определено представлява тактическа грешка. Брошурата не казваше нищо повече от „останете на барикадите“, но след като вестникът на анархистите Solidad Obrera я заклейми публично, солидаризирането на POUM с нея помогна на комунистическата преса да представи всичко така, сякаш сраженията са метеж, организиран от POUM. Все пак, комунистите при всички положения щяха да представят нещата по този начин, а и това е нищо в сравнение с обвиненията, отправяни както преди, така и след майските събития в отсъствието на всякакви доказателства. От своя страна, лидерите на CNT също не спечелиха нищо с предпазливото си поведение. Похвалиха ги за лоялността, но по-късно и правителството, и военновременните власти в Каталония ги подложиха на преследвания при първия удобен случай.

Доколкото може да се съди по това, което говореха хората тогава, никой вече нямаше истински революционни намерения. Хората по барикадите бяха обикновени работници, членуващи предимно в CNT, а по-малък брой от тях — и в UGT. Те не искаха да свалят правителството, а да се противопоставят на това, което правилно или погрешно разбираха като атака срещу тях от страна на полицията. Действията им по същество бяха отбранителни; съмнявам се, че могат да бъдат описани като „въстание“, както предпочитаха да твърдят почти всички чуждестранни вестници. „Въстание“ означава, че са налице агресивни действия, зад които стои конкретен план. По-точно е да се каже, че това беше бунт — твърде кървав бунт, тъй като и двете страни разполагаха с огнестрелно оръжие и имаха желание да го използват.

Какво можем да кажем за намеренията на другата страна в конфликта? Ако това не беше анархистки опит за преврат, беше ли такъв от страна на комунистите? Беше ли това предварително планирана акция за нанасяне на фатален удар върху CNT?

Не вярвам, че е било така, въпреки че имаме основания за подобни подозрения. Трябва да отбележим, че нещо твърде сходно (завладяване на Телефонната централа от въоръжена полиция, действаща според заповедите на властите в Барселона) стана и в Тарагона два дни по-късно. Освен това, дори и в самата Барселона нападението срещу Телефонната централа не беше изолирано действие. В различни части на града групи от местните Нападателни отряди, придружени от поддръжници на PSUC, окупираха стратегически сгради, ако не преди започването на сраженията, то веднага след това, при това подозрително бързо. Нека да не забравяме, че мястото на събитията е Испания, а не Англия. Барселона е град с дълга история на улични сражения. На такива места всичко става много бързо, различните групировки винаги са в готовност, всички познават местната топография и когато пушките започнат да стрелят всеки заема мястото си, почти като при пожарна тревога. Вероятно хората, разпоредили атаката срещу Телефонната централа, са очаквали проблеми — макар и вероятно не чак такива, каквито последваха — и бяха готови да ги посрещнат. От това, обаче, съвсем не следва, че предварително са планирали атака срещу CNT по всички фронтове. Има две причини, поради което не вярвам, че някоя от страните е била готова за подобен мащабен конфликт:

(а) Нито една от враждуващите страни не разполагаше с войски в близост до Барселона. В сраженията участваха само тези, които бяха понастоящем в града, предимно цивилното население и полицията.

(б) Храната в града свърши почти незабавно след началото на сраженията. Всеки, който е бил на военна служба в Испания е наясно, че единствената военна операция, която испанците са в състояние да проведат успешно, е осигуряването на прехраната на войниците. Не мога да повярвам, че някоя от страните е предвидила сражения в продължение на седмица или две, при това придружени от обща стачка, и въпреки това не е доставила нужната за войските й храна предварително.

Най-накрая, що се отнася до това на чия страна беше справедливостта в цялата тази история, искам да кажа следното:

Чуждестранната антифашистка преса вдигна голяма шумотевица, но, както обикновено, само една от враждуващите страни получи думата. В резултат от това, сраженията в Барселона бяха представени като метеж на група вероломни анархисти и троцкисти, които „забили нож в гърба на испанското правителство“ и т.н. Нещата съвсем не бяха толкова прости. Без съмнение, когато си във война с опасен противник, по-добре е да не започваш междуособни конфликти. Струва си, обаче, да бъде припомнено, че за една кавга са нужни двама, както и че хората обикновено не започват да строят барикади, без да бъдат провокирани в достатъчна степен.

Проблемите започнаха със заповедта на правителството анархистите да предадат оръжието си. Английската преса преведе тази заповед по следния начин: това оръжие било нужно на Арагонския фронт, но не можело да бъде изпратено там, тъй като лошите анархисти не си го давали. Да формулираш нещата по този начин, означава напълно да пренебрегнеш ситуацията в Испания. Всички знаеха, че както анархистите, така и комунистите имат скрити оръжейни арсенали и това стана съвсем ясно, когато избухнаха боевете в Барселона. Анархистите добре разбираха, че ако предадат оръжието си, PSUC, която беше основната политическа сила в Каталония, не би направила същото — така и стана след края на сраженията. В същото време по улицата се разхождаха въоръжени до зъби патрули, чието оръжие би било крайно необходимо на фронта, но въпреки това беше запазено за „неполитизираните“ полицейски сили в тила. Под повърхността на случващото се оставаха непреодолимите различия между комунисти и анархисти, които рано или късно щяха да доведат до спречквания помежду им. От самото начало на войната Испанската комунистическа партия беше нараснала значително. В Испания пристигаха хиляди чуждестранни комунисти, много от които открито поддържаха тезата, че анархистите трябва да бъдат „ликвидирани“ още преди войната да приключи. При тези обстоятелства няма как да очакваме анархистите да предадат оръжието, което бяха придобили още през лятото на 1936 година.

Окупирането на Телефонната централа просто преля чашата на търпението. Можем да допуснем, че тези, които са разпоредили атаката, не са предполагали, че тя ще доведе до подобни последствия. Твърди се, че президентът на Каталония Компанис е заявил подигравателно няколко дни по-рано, че анархистите ще преглътнат всичко^[2]. Стореното определено не беше мъдра постъпка. Месеци наред в различни части на Испания възникваха въоръжени сблъсъци между комунисти и анархисти. Цяла Каталония и най-вече Барселона беше под такова напрежение, че често се стигаше до улични спречквания, убийства и други подобни. Изведнъж из града се разнесе мълвата, че въоръжени мъже нападат сгради, превзети от работниците по време на юлските сражения, които поради това имаха голяма сантиментална стойност за тях. Трябва да напомним, че жандармерията не се радваше на особено топли чувства от страна на работническата класа. Поколения наред la guardia беше служила вярно на земевладелците и фабрикантите. Омразата към нея се основаваше и на донякъде оправданото подозрение за нейната преданост към фашистите^[3]. Вероятно тъкмо тези емоции изкараха хората на улиците през първите няколко часа от началото на конфликта; същите емоции вече им бяха помогнали да се противопоставят на военния метеж в началото на войната. Естествено може да се допусне, че работниците от CNT биха предали Телефонната централа без възражения. Преценката на ситуацията в случая зависи от отношението към въпроса: кой трябва да упражнява реалната власт — централизирано правителство или работническата класа. В тази връзка бихме могли да кажем: „Да, вероятно CNT са имали своите причини да постъпят по този начин. Но, все пак, бушуваше война, затова не му беше времето да се започват сражения в тила.“ Тук съм напълно съгласен. Всички вътрешни разногласия вероятно са били в услуга на Франко. Какво, обаче, предшестваше тези сражения? Дори правителството да е имало правото да окупира Телефонната централа, в тогавашната ситуация това неизбежно щеше да доведе до въоръжен конфликт. Подобно действие не представляваше нещо повече от провокация, постъпка, която подсказва единствено следното: „Времето ви изтече — ние поемаме нещата от тук насетне.“ В такъв случай не можеше да се очаква нищо друго освен яростна съпротива. Ако човек има поне малко чувство за мярка, то би трябвало да признае, че вината не е и не би могла да бъде само в едната страна. Основната причина, поради която това едностранчиво тълкуване на събитията впоследствие беше прието така лесно, е, че испанските революционните партии не разполагаха с подкрепата на чуждестранната преса. В частност, дори след продължително ровене в английските вестници човек трудно би открил доброжелателно изказване за испанските анархисти. Те бяха систематично очерняни и — както знам от собствен опит — се оказа почти невъзможно да бъде публикува статия в тяхна защита.

Опитах се да представя обективно сраженията в Барселона, въпреки че очевидно никой не може да бъде напълно обективен, когато става дума за подобно нещо. На практика не можеш да останеш безучастен наблюдател и би трябвало да е станало ясно чия страна заех самият аз. Отново признавам — почти сигурно е, че съм допуснал известни фактически грешки, не само тук, а и в други части от разказа ми. За испанската война по правило се пише трудно, най-вече поради липсата на документи, които не са повлияни от партийната пропаганда. Предупреждавам ви за моите пристрастия, както и за грешките, които със сигурност съм допуснал. Все пак твърдя, че съм направил всичко възможно, за да остана докрай откровен. Ясно е, че моят разказ се разминава драстично с всичко публикувано в чуждестранната преса, това се отнася с особена сила за свързаните с комунистическата партия вестници. Тук ще се спра накратко на тяхната версия, тъй като тя беше най-пространно изложена, най-широко приета и най-шумно разгласена по целия свят.

Според комунистическата и прокомунистическата преса, POUM носи цялата вина за Барселонските сражения. Случилото се беше представено не като спонтанен бунт, а като обмислен и планиран метеж срещу правителството, организиран от POUM с помощта на няколко заблудени „луди глави“. Нещо повече, в случая със сигурност ставало дума за фашистки заговор, осъществен по пряка заповед на Франко и целящ избухването на гражданска война в тила на правителствените сили, която напълно да парализира тяхната отбрана. POUM беше наричана „петата колона на Франко“ — „троцкистка“ организация, сътрудничеща на фашистите. Според Daily Worker от 11 май: Немските и италианските агенти, които прииждали в Барселона, за да подготвят прословутия „конгрес на четвъртия интернационал“, имали една основна задача: Да организират в сътрудничество с местните троцкисти избухването на безредици, които да доведат до кръвопролития, така че немците и италианците да обявят, че „са неспособни да упражняват ефективен контрол върху крайбрежието на Каталония поради безредиците в Барселона“ и, следователно, „нямат друг избор, освен да разпоредят дебаркиране на военни сили в Барселона“.

С други думи, целта им била създаването на ситуация, при която правителствата на Германия и Италия да могат открито да изпратят морска пехота по каталонското крайбрежие под претекст, че го правят „в името на реда“…

Инструментът, който немците и италианците използвали за тази цел, беше троцкистката организация POUM.

Тя, действайки в сътрудничество с добре известни престъпни елементи, както и с някои заблудени лица, принадлежащи към анархистки организации, планирала, организирала и провела атака в тила на правителството, която съвпадала по време с атаката при Билбао и т.н. и т.н.

По-нататък в статията барселонските сражения са наречени „атака на POUM“, а в друга статия в същия вестник е изказана тезата, че „цялата вина за кръвопролитията в Барселона трябва да бъде стоварена върху POUM“. Изданието на Inprecor^[4] от 29 май твърди, че барикадите в Барселона „са били издигнати единствено от членове на POUM, които за тази цел са получили преки разпореждания от своята партия“.

Мога да продължа с цитатите, но това е безсмислено. Според всички тях POUM носи цялата отговорност за случилото и е действала по заповед на фашистите. След малко ще приведа още цитати от комунистическата преса, което ще ми позволи да докажа, че те не просто са взаимно противоречиви, но и напълно лишени от всякакъв смисъл. Преди да направя това, бих искал да посоча аргументи, които a priori опровергават тезата, че майските сражения са просто фашистки бунт, организиран от POUM.

(а) Тази партия нямаше нито достатъчно членове, нито достатъчно влияние, за да предизвика безредици от такава величина. Още по-малко пък можеше самостоятелно да предизвика обща стачка. Това беше политическа организация, която не разполагаше с безрезервната подкрепа на профсъюзите и можеше да предизвика стачка в Барселона точно толкова, колкото Английската комунистическа партия би могла да обяви обща стачка в Глазгоу, да кажем. Както отбелязах по-рано, водачите на POUM вероятно са удължили сраженията в някаква степен, но не можеха да ги започнат, дори и при най-голямо желание.

(б) Хипотезата за фашисткия заговор се основава единствено на голи обвинения, докато всички свидетелства сочат точно в обратната посока. Твърди се, че планът предвиждал немското и италианското правителство да изпратят войски, които да дебаркират в Каталония. Никакви техни кораби, обаче, дори не доближиха брега. Що се отнася до „конгреса на четвъртия интернационал“ и прословутите „немски и италиански агенти“, това си е чиста измислица. Доколкото ми е известно, възможността да бъде свикан конгрес даже не е обсъждана по това време. Имаше неопределени идеи са свикване на общо събрание на POUM и побратимени партии от чужбина (английската ILP, немската SAP^[5] и други подобни), но то трябваше да бъде проведено през юли — два месеца по-късно — и нито един от делегатите все още не беше пристигнал. Споменатите агенти от Германия и Италия съществуваха единствено на страниците на Daily Worker. Всеки, който е пресичал испанската граница в този момент знае, че никак не е лесно множество хора, пристигащи извън страната, просто „да се струпат“, където и да било.

(в) Нито в Лерида, където беше основната крепост на POUM, нито на фронта имаше някакви безредици. Очевидно, ако лидерите на партията искаха да помогнат на фашистите, те биха наредили на своите доброволци да се изтеглят от фронта, откривайки пространство за настъплението на фашистки войски. Никой дори не си помисляше да направи нещо подобно. Преди избухването на сраженията също не бяха изтегляни войски, въпреки че би било лесно две или три хиляди души да бъдат дислоцирани в Барселона под някакъв измислен претекст. Отсъстваха дори опити за косвено саботиране на военните действия. Транспортирането на храна, амуниции и т.н. продължаваше както обикновено, по-късно лично се уверих, че наистина е било така. Преди всичко, планирано въстание от този вид би предполагало месеци предварителна подготовка, подривна пропаганда сред доброволните отряди и т.н. Напълно отсъстваха свидетелства за подобна дейност от страна на POUM. Въпросът може да се счита за решен окончателно предвид обстоятелството, че доброволните отряди на фронта не взеха участие в конфликта. Ако POUM наистина планираше въоръжен преврат, би било странно да не включи в плановете си десетте хиляди въоръжени бойци, които бяха единствената ударна сила на нейно разположение.

От казаното дотук е ясно, че теориите на комунистите за някакво „въстание“, организирано от POUM по заповед на фашистите не се основават на никакви факти. Все пак ще добавя още няколко извадки от комунистическата преса. Те представят инцидента, който постави началото на събитията — атаката срещу Телефонната централа. Съпоставянето им е твърде интересно, тъй като показва, че те не се съгласуват в нищо, освен в това, че обвиняват само едната страна в конфликта. Заслужава внимание и факта, че английската преса първоначално хвърля цялата вина за сраженията върху анархистите и едва по-късно намесва POUM. За това има напълно очевидно обяснение. Не всички в Англия бяха чували за така наречения „троцкизъм“, но всеки англичанин изтръпва при споменаването на думата „анархизъм“. След като веднъж в цялата история са замесени анархистите, това задейства съответните предразсъдъци, по-нататък е детска работа вината да бъде прехвърлена върху „троцкистите“. Daily Worker започва по следния начин (на 6-ти май):

В понеделник и вторник малка група анархисти превзе и се опита да окупира сградите на телефонната и телеграфната централа, стреляйки безразборно по минувачите.

Нищо не е по-добро от увертюра с размяна на ролите. Местните Нападателни отряди атакуваха сградата, в която бяха разположени хора на CNT. Излиза, че CNT са атакували собствените си позиции — накратко, самите себе си. От друга страна, Daily Worker от 11 май твърди:

Левият каталонски министър на обществената сигурност, Айгаде, както и генералният комисар на общественият ред, Родриго Салас, който представлява обединените социалисти, изпратиха въоръжената републиканска полиция в сградата на Telefonica, за да разоръжат барикадиралите се там работници, повечето от които са членове на профсъюза CNT.

От пръв поглед личи, че двете статии не се съгласуват изобщо, но въпреки това в Daily Worker няма да откриете и следа от признание, че първото твърдение е било лъжа. Daily Worker от 11 май твърди, че брошурата на Приятелите на Дурути — категорично осъдена от ръководството на CNT — се е появила на 4 или 5 май, по време на сраженията. Inprecor от 22 май твърди, че тя се е появила на 3 май, тоест, преди сраженията, добавяйки, че „имайки предвид този факт“ (тоест, появата на множество подстрекателски материали):

Полицията, ръководена лично от своя директор, е окупирала централната Телефонна палата на 3 май следобед. Полицаите били обстрелвани, докато изпълнявали задълженията си. Това било сигнал за провокаторите да започнат да стрелят навсякъде в града, създавайки масова паника.

А ето го и Inprecor от 29 май:

В три часа следобед другарят Салас, комисар по обществената сигурност, влезе в Телефонната централа, която предишната нощ беше окупирана от различни непокорни елементи, сред които около петдесет души, свързани с POUM.

Това звучи доста любопитно. Окупирането на Телефонната централа от 50 души, свързани POUM би могло да се нарече забележително обстоятелство, затова е странно, че никой не го е установил по време на самите събития. Изглежда този факт е констатиран едва три или четири седмици по-късно. В друг брой на същия вестник петдесетте души от POUM са представени като членове на доброволните отряди. Едва ли в толкова малко думи могат да бъдат побрани повече противоречиви твърдения. Първо, работниците от CNT нападнаха телефонната централа, след това те се оказаха нападнати. Брошурата се появява преди окупирането на централата и е причина за него или пък се появява след това в резултат на окупирането й. Хората в централата са ту членове на CNT, ту на POUM. На всичкото отгоре, в броя на Daily Worker от 3 юни господин Дж. Кембъл ни съобщава, че правителството окупирало централата, защото барикадите вече били издигнати!

Поради недостиг на място тук подбрах описания на една единствена случка, но същите противоречия се налице във всички текстове на комунистическата преса, засягащи разглежданите събития. В добавка към това, някои от изказаните в нея твърдения са чиста измислица. Ето един цитат от Daily Worker от 7 май, който твърди, че препечатва откъс от официална нота на испанското посолство в Париж:

Отличителен белег на въстанието беше това, че старото знаме на монархията беше окачено но балконите на много къщи в Барселона, без съмнение поради увереността на тези, които предизвикаха въстанието, че са установили пълен контрол над ситуацията.

Daily Worker вероятно са отпечатали на доверие това изказване, без да го проверят. Онези от испанското посолство, обаче, със сигурност са лъгали съвсем съзнателно. Всеки испанец би разбрал какво означава подобно твърдение. Знамето на монархията в Барселона! Подобно нещо би обединило за секунда всички враждуващи групировки. Дори местните комунисти вероятно са се подсмихвали, четейки тази очевидна глупост. Същото се отнася и до репортажите на различни комунистически вестници, описващи оръжието, използвано от POUM по време на така наречения „бунт“. Човек може да им повярва, само ако няма никаква представа за ситуацията. В Daily Worker от 17 май господин Франк Питкеърн твърди:

В грубо нарушение на всички норми те използваха разнообразни оръжия. Месеци наред бяха крали и крили различно огнестрелно оръжие, затова разполагаха дори с танкове, похитени от казармите преди започването на бунта. Можем уверено да твърдим, че много картечници и няколко хиляди пушки са все още на тяхно разположение.

Inprecor от 29 май твърди същото:

На 3 май POUM имаше на свое разположение дузини картечници и няколко хиляди пушки… На площад „Испания“ троцкистите използваха батареи от 75 милиметрови оръдия, доставени от Арагонския фронт, чието предназначение беше умело прикрито от доброволците, които ги съпровождаха.

Господин Питкеърн не ни казва откъде и как му е станало ясно, че POUM притежава много картечници и няколко хиляди пушки. Вече споменах приблизителния брой на оръжията, складирани в трите основни сгради на POUM — около 80 пушки, няколко гранати и никакви картечници. С други думи, точно толкова, колкото бяха нужни на часовите, които по това време всички политически партии разполагаха пред своите централи. Твърде странен е фактът, че когато POUM беше обявена извън закона и всичките й сгради бяха окупирани, тези хиляди пушки така и не се появиха. Още по-странно е къде са се дянали танковете и полевите оръдия, които не е никак лесно да бъдат укрити. Забележителното в тези изказвания е пълното непознаване на ситуацията, проявено от техния автор. Според господин Питкеърн POUM били откраднали танкове от „казармите“. Той не ни казва от кои казарми по-точно. Доброволците на POUM, които бяха в Барселона (доста малко на брой, тъй като прякото набиране на войници от страна на партиите беше прекратено) обитаваха казармата „Ленин“ заедно с многочислени войски на Народната армия. С други думи, господин Питкеърн ни уверява, че POUM са откраднали танковете с мълчаливото съгласие на Народната армия. Същото важи и за 75 милиметровите оръдия, за които съвсем не става ясно откъде са се появили. Тези оръдия, изстрелващи снаряди от площад „Испания“, присъстват в много вестникарски статии, но с голяма степен на убеденост мога да твърдя, че никога не са съществували. Както споменах по-рано, въобще не чух оръдейна стрелба по време на сраженията, въпреки че бях само на миля от площада. Няколко дни по-късно минах оттам и не видях и следа от оръдеен обстрел. Един от преките свидетели на събитията, който се е намирал съвсем наблизо през цялото време, също твърди, че не е имало никакви оръдия. (Цялата история с откраднатите оръдия вероятно е раздухана от руския генерален консул Ангонов-Овсеенко. Изглежда, той я е разказал на известен английски журналист, който след това лековерно я преразказал в своята статия за един от популярните седмичници. По-късно Антонов-Овсеенко беше „очистен“. Не мога да преценя доколко този факт ни казва нещо за неговата надежност като източник на информация.) Истината е, че всички тези нелепи разкази за танкове, оръдия и други подобни бяха измислени единствено за да се обяснят мащабите на сраженията в Барселона на фона на твърде малобройните членове на POUM. Необходимо беше упорито да се твърди, че POUM са еднолично отговорни за избухването на сраженията. Необходимо беше също да се повтаря отново и отново, че това е незначителна партийка със слаба подкрепа, наброяваща „едва няколко хиляди души“ според сведенията на Inprecor. Единственият начин тези твърдения да се съвместят беше като се разправя измислицата, че POUM е била въоръжена до зъби и че е разполагала с цялото въоръжение на една съвременна армия.

Човек не може дори да прелисти репортажите на комунистическата преса, без да осъзнае, че тъй като те са насочени към публика, която не познава фактите, очевидно целят единствено да наложат един нелеп предразсъдък. Това обяснява изказвания в стила на господин Питкеърн в Daily Worker от 11 май, според когото „бунтът“ бил потушен от Народната армия. Целта на подобно твърдение е да създаде впечатлението, че цяла Каталония е оказала единен отпор на „троцкистите“. Народната армия, обаче, не се намеси в сраженията. Всеки, който е бил по това време в Барселона знае много добре това, ето защо е трудно да се приеме, че господин Питкеърн не е наясно с фактите. Или пък да вземем начина, по който комунистическата преса манипулираше броят на убитите и ранените, преувеличавайки прекомерно мащабите на безредиците. Диас, генералният секретар на Испанската комунистическа партия, обширно цитиран от всички комунистически вестници, твърдеше, че по време на сраженията са били убити 900 и ранени 2 500 души. Каталонският министър на пропагандата, който едва ли е искал да омаловажи ситуацията, изнесе данни за 400 убити и 1 000 ранени. Това означава, че в случая комунистите просто са удвоили „залога“, щедро добавяйки няколко хиляди пострадали за всеки случай.

Чуждестранната капиталистическа преса като цяло беше склонна да хвърли вината върху анархистите, но малка част от вестниците се придържаха и към комунистическата версия. Един от тези вестници беше английския New Chronicle, чийто кореспондент, господин Джон Лангдън-Дейвис; беше в Барселона по време на сраженията. Ще си позволя да приведа откъси от неговата статия:

ТРОЦКИСТКИ БУНТ

… Това не беше анархистко въстание. В случая става дума за неуспешен опит за преврат от страна на „троцкистката“ POUM, използваща контролираните от нея организации „Приятели на Дурути“ и „Свободна младеж“^[6] Трагедията започна в понеделник сутринта, когато правителството изпрати полицейски части в сградата на телефонната централа, за да разоръжат намиращите се там работници от CNT. Ужасните нередности в тяхната работа неведнъж бяха предизвиквали обществено недоволство. Голяма тълпа се събра на площад „Каталония“ пред централата. Мъжете от CNT оказаха ожесточена съпротива, отстъпвайки етаж по етаж до самия покрив на сградата… Обстоятелствата, при които започна конфликта, трудно могат да бъдат уточнени, но едва ли ще сбъркаме ако кажем, че в случая правителството се противопостави успешно на анархистите. Улиците бяха пълни с въоръжени мъже… До падането на нощта всеки работнически център и всяка правителствена сграда бяха барикадирани, в десет през нощта се чуха първите изстрели и линейки започнаха да свистят по нощните улици. Първите лъчи на слънцето обляха един град под обсада… С напредването на деня броят на убитите достигна сто души, лесно можеше да се предположи какво се случва в този момент. На теория анархистите от CNT и социалистите от UGT не бяха излезли на улицата. Всъщност, стоейки зад барикадите, те наблюдаваха напрегнато и стреляха по всеки въоръжен човек, който се появеше на улицата… Ситуацията се утежняваше поради присъствието на pacos — добре прикрити мъже по покривите, повечето от които бяха фашисти — те стреляха безцелно, допринасяйки за общата суматоха… В сряда сутринта започна да се изяснява кой е предизвикал бунта. Всички стени бяха облепени с подстрекаващи към насилие плакати, които призоваваха за революция и незабавно разстрелване на водачите на социалистите и републиканците. Те бяха подписани от „Приятелите на Дурути“. В четвъртък сутринта всекидневника на анархистите отрече съпричастието им към случая, но La Batalla, който е свързан с POUM, препечата техиото послание, възхвалявайки дръзките им действия… Барселона, първият град на Испания, се оказа в центъра на кръвопролитен конфликт, предизвикан от агент-провокаторите на тази подривна организация.

Това не се съгласува напълно с разказите на комунистите, които представих по-горе, а и взета сама по себе си тази история е абсолютно противоречива. Първо, случилото се е описано като „троцкистки бунт“, след това е посочено, че той е резултат от полицейската акция в Телефонната централа, както и от общата увереност, че правителството е „вдигнало мерника“ на анархистите. Целият град бил блокиран и както CNT, така и UGT стояли на барикадите. По-късно се появява подстрекателският плакат (всъщност брошура), но въпреки това се твърди, че той е в основата на всичко — резултатът предшества причината. Описанието съдържа и една сериозна неточност. Господин Лангдън-Дейвис описва „Приятелите на Дурути“ и „Свободната младеж“ като „контролирани от POUM организации“, но това са анархистки групи, които нямат нищо общо с POUM. „Свободна младеж“ беше нещо като младежка организация на анархистите, аналогична на социалистическата JSU. „Приятелите на Дурути“ бяха малобройна организация в рамките на FAI и общо взето бяха враждебно настроени към POUM. Доколкото знам, двете нямат общи членове. Със същото право може да се твърди, че социалистическата лига е „контролирана“ от Английската либерална партия. Известно ли е това на господин Лангдън-Дейвис? Ако да, то би трябвало да подхожда по-внимателно, когато пише по толкова сложни въпроси.

Не поставям под въпрос неговата почтеност, но допускам, че е напуснал Барселона непосредствено след края на сраженията, точно когато за пръв път се е появила възможност да направи истинско разследване по случая. Въпреки това, цялото му описание носи печата на официалната версия за „троцкисткия бунт“, без да се опира на никакви преки доказателства. Това личи дори само от цитирания откъс от статията му. „До падането на нощта“ са издигнати първите барикади, „в десет часа“ се чуват първите изстрели. Това не са думите на пряк свидетел. От казаното човек може да заключи, че е обичайно да изчакаш противника да издигне барикади и тогава да започнеш да стреляш по него. Налага се впечатлението, че е имало известна пауза между издигането на барикадите и началото на стрелбата, а съвсем естествено е тъкмо обратното. Аз, както и много други, станахме свидетели на първите изстрели още в ранния следобед. Освен това, споменава се за някакви „фашисти“, които стреляли от покривите на сградите. Господин Лангдън-Дейвис не ни обяснява откъде е разбрал, че те са фашисти. Предполагам, не се е катерил по покривите да ги интервюира. Следователно, той просто преповтаря това, което му е казано, възпроизвежда официалната версия, без да я поставя под въпрос. В действителност, Лангдън-Дейвис, без да иска, разкрива вероятния източник на своята информация като в началото на статията си непредпазливо споменава името на министъра на пропагандата. Чуждите журналисти в Испания бяха поставени в пълна зависимост от министерството на пропагандата, затова и самото му споменаване е достатъчен повод за съмнение. Разбира се, вероятността министъра на пропагандата да предостави обективни сведения за събитията в Барселона беше също толкова малка, колкото да кажем лорд Карсън^[7] да бъде обективен по повод на Дъблинските бунтове от 1916.

Приведох различни причини, поради които не можем да приемем на доверие комунистическата версия за случилото се. В допълнение към това, бих искал обсъдя и общото обвинение, че POUM била тайна фашистка организация, финансирана от Франко и Хитлер.

Това обвинение се повтаря в комунистическата преса непрестанно, най-вече от 1937 година насам. То беше част от световната кампания на комунистите срещу „троцкизма“, за чийто представител в Испания се считаше POUM. Според издавания във Валенсия комунистически вестник Frente Rojo, „Троцкизмът не е политическо учение. Троцкистите са официална капиталистическа организация, фашистка шайка, отговорна за множество престъпления и саботажи, насочени срещу интересите на народа“. POUM беше определена като „фашистка организация, сътрудничеща с фашистите, част от Петата колона на Франко.“ От пръв поглед се вижда, че това обвинение се изказва декларативно с авторитетен тон, без никакви реални аргументи. Атаката срещу POUM се отличаваше с огромно количество лични нападки и пълна липса на съобразяване с това, какво влияние биха могли да имат те върху хода на войната. В името на изпълнението на задачата за пълно очерняне на POUM, много комунистически вестници не се поколебаха да издадат важни военни тайни. В един от февруарските броеве на Daily Worker Уинифред Бейтс си позволява да твърди, че POUM разполага с двойно по-малко войници в даден участък на фронта, отколкото посочват официалните източници. Това не беше вярно, но изглежда авторката е била убедена в достоверността на информацията си. Следователно, самата тя, както и редакцията на вестника, желаеха да предадат на врага най-ценната военна информация, която може да бъде получена от страниците на един вестник. В New Republic господин Ралф Бейтс заявява, че „войниците на POUM играели футбол с фашистите в ничията земя“, при това точно в момента, когато войските ни дадоха много жертви и голям брой мои лични приятели бяха убити или ранени. През това време първо в Мадрид, а след това и в Барселона продължаваше разпространението на злобната карикатура, която представяше POUM като човешка фигура, която повдига маската със сърп и чук и изпод нея ваднича фашистка свастика. Ако правителството не беше под пълния контрол на комунистите, никога не би се стигнало до разпространяването на подобна карикатура по време на война. Това беше съзнателно насочен удар върху бойния дух, не само на доброволците от POUM, но и на тези военни части, които бяха дислоцирани близо до тях.

Човек, определено, не би се почувствал особено окуражен ако му кажат, че хората, с които се бие рамо до рамо, до един са предатели. Съмнявам се, че това оскърбление, тази атака в гръб, наистина е успяла да демобилизира доброволците от POUM. Със сигурност, обаче, такава е била целта и виновните за това трябва да понесат отговорността си пред цялата антифашистка общност.

Обвиненията срещу POUM в общи линии се свеждаха до следното: тези няколко хиляди души, принадлежащи предимно към работническата класа, многобройните им чуждестранни съмишленици и симпатизанти, които бяха основно бежанци от държави с фашистки режим, както и няколкото хиляди члена на доброволните отряди, са просто спонсорирана от фашистите шпионска организация. Това противоречеше на здравия разум, на практика цялата история на POUM опровергава подобно твърдение. Всички водачи на POUM имаха биографията на изявени революционери. Някои бяха участвали в бунта от 1934 година^[8], повечето от тях бяха затворени за социалистическата си дейност по времето на правителството на Льору^[9] или още по времето на монархията. През 1936 година тогавашният ръководител на POUM — Хоакин Мурин — беше един от делегатите, които предупредиха Кортеса за предстоящия бунт на Франко. Известно време след началото на войната той прекара в плен на фашистите, докато се опитваше да организира въоръжена съпротива в тила на Франко. Когато започнаха бунтовете, POUM взеха дейно участие в съпротивата, в Мадрид много от членовете й загинаха по време на уличните сражения. Това беше една от първите организации, основали свои доброволни отряди в Каталония и Мадрид. Невъзможно е всичко това да бъде обяснено на фона на твърденията, че POUM сътрудничи на фашистите. Ако беше така, то партията щеше чисто и просто да заеме тяхната страна в конфликта от самото начало.

По време на войната също нямаше никакви знаци за връзки на POUM с фашистите. Може да се допусне — макар че аз не съм съгласен с подобно разбиране — че оказвайки натиск за по-революционна политика, POUM е внесла раздор в правителствените сили и така е помогнала на фашистите. В този смисъл всяко реформистко правителство има правото да третира партия като POUM като към опасна заплаха. Това, обаче, няма нищо общо с предателството. Не може да се обясни защо ако POUM беше наистина фашистка организация, нейните доброволни отряди останаха лоялни на правителството. Между осем и десет хиляди члена на POUM отбраняваха важни участъци на фронтовата линия при непоносими условия в мразовитата зима на 1936–1937 година. Много от тях бяха прекарали без прекъсване четири, дори пет месеца в окопите. Трудно е да се разбере защо не са напуснали фронтовата линия или не са се предали. Винаги имаха възможност да го направят, а в някои случаи това щеше да окаже голямо влияние върху хода на войната. Въпреки това, те продължаваха да се бият. Дори скоро след поставянето на POUM извън закона, когато спомените за това още бяха ярки и живи, нейните доброволци — преди отрядите й да бъдат размесени в редиците на Народната армия — участваха в убийствената атака срещу Уеска, при която загинаха няколко хиляди души само за два дни. На фона на тези обвинения човек би очаквал приятелско отношение към врага и постоянен поток от дезертьори. Броят на дезертьорите, обаче, беше изключително малък. Можеше също да се очаква и профашистка пропаганда, пораженчески настроения и т.н. Нямаше и следа от нещо подобно. И макар че в POUM без съмнение е имало фашистки шпиони и провокатори, каквито има във всяка лява партия, няма никакви доказателства, че там са били повече, отколкото другаде.

Истина е, че в някои от нападките на комунистическата преса се споменаваше, макар и неохотно, че само водачите на POUM, но не и обикновените членове, са били подкупени от фашистите. Но това беше просто опит за разделяне на обикновените членове на партията от нейното ръководство. Самата същност на обвинението предполагаше, че обикновените членове, доброволците и всички останали, са замесени в евентуалния заговор. Очевидно ако Нин, Горкин и останалите бяха подкупени, по-вероятно е това да стане известно на техните последователи, които са в непрекъснат контакт с тях, а не на журналистите от Лондон, Париж или Ню Йорк. Във всеки случай, след поставянето на POUM извън закона, контролираната от комунистите тайна полиция изхождаше в действията си от допускането, че всички са еднакво виновни. Тя арестуваше всеки, който е бил свързан по някакъв начин с POUM, включително ранените, милосърдните сестри, съпругите на членовете на партията, а в някои случаи дори децата им.

В крайна сметка, между 15 и 16 юни, POUM беше забранена. Това беше едно от първите постановления на правителството на Негрин при встъпването му в длъжност през май. Когато членовете на Изпълнителния комитет бяха хвърлени в затвора, комунистическата преса изфабрикува поредната история за ужасяващ фашистки заговор. Известно време комунистическите вестници по цял свят раздухваха тази история (Daily Worker от 21 юни, обобщавайки информацията от различни испански вестници, съобщаваше следното):

Испанските троцкисти заговорничат с Франко

След арестуването на голям брой изявени троцкисти в Барселона и други градове… в края на седмицата станаха известни подробностите за един от най-отвратителните случаи на шпионаж във военната история, които същевременно разкриват противното предателство на троцкистите… Документите, с които разполага полицията, както и пълните признания на не по-малко от 200 души доказват, че и т.н. и т.н.

Всички тези разкрития „доказваха“, че водачите на POUM предавали военни тайни на Франко чрез радиовръзка, били в постоянен контакт с Берлин и сътрудничели на тайна фашистка организация, базирана в Мадрид. В допълнение към това, бяха изнесени сензационни подробности за тайни съобщения с невидимо мастило, мистериозни документи, подписани с буквата „N“ (явно заместваща името на Нин) и други подобни небивалици.

Резултатите от всичко това са следните: шест месеца след споменатите събития, всички водачи на POUM все още са в затвора, но срещу тях няма повдигнато обвинение, а евентуалната радиовръзка с Франко така и не е официално документирана. Ако наистина бяха виновни по обвинение в шпионаж, те щяха да бъдат осъдени и разстреляни в рамките най-много на седмица, както вече се беше случило с толкова много фашистки шпиони. Само че не бяха открити никакви доказателства в подкрепа на това обвинение, ако изключим необоснованите нападки, които бълваше комунистическата преса. Що се отнася до споменатите двеста „пълни признания“ — ако съществуваха, щяха да бъдат достатъчни за осъждането на всеки от самопризналите си. За тях, обаче, не чухме никога повече. Вероятно в случая ставаше дума по-скоро за двеста творения на нечие въображение.

На всичко отгоре, повечето членове на испанското правителство отрекоха обвиненията срещу POUM. Наскоро кабинетът прие с пет гласа „за“ и два „против“ декрет за освобождаването на всички политически затворници антифашисти. Гласувалите „против“ бяха единствено от комунистическата партия. През август международна парламентарна делегация, водена от Джеймс Макстън, посети Испания за да разследва обвиненията срещу POUM и изчезването на Андрес Нин. Прието, министър на националната отбрана, Ирухо, министър на правосъдието, Сугазагойтия, министър на вътрешните работи, Ортега — и — Гасет, главен прокурор, Прат Гарсия и други, отхвърлиха отправените срещу POUM обвинения в шпионаж. Ирухо добави, че никога не е виждал с очите си официален доклад по този случай, че никоя от така наречените „улики“ не би издържала в съда, както и че подписаните с „N“ документи са обикновени фалшификати. Прието считаше водачите на POUM за отговорни за майските сражения в Барселона, но отхвърли идеята, че те са фашистки шпиони. „Най-тъжното е“ — добави той — „че арестуването им не беше разпоредено от правителството, полицията осъществи тези арести на своя глава. Отговорност за това носи не ръководството на полицията, а неговото обкръжение, което е пълно с комунисти“. По същия начин Ирухо обяви, че полицията е „полунезависима“ и в действителност е под контрола на комунистически организации извън Испания. Прието намекна пред делегацията, че правителството не е можело да си позволи да обиди комунистите при положение, че руснаците са единствен източник на оръжейни доставки. Когато друга делегация, ръководена от члена на английския парламент Джон Макгавърн, пристигна в Испания през декември, тя получи същите отговори. Тогава Сугазагойтия, министърът на вътрешните работи, повтори намека на Прието по още по-недвусмислен начин: „Ние получихме помощ от Русия и затова трябваше да допуснем определени действия, които не одобрявахме“. Показателно за независимостта на полицията е фактът, че дори разполагайки със заповед от директора на затворите и министъра на правосъдието, Макгавърн и останалите не бяха допуснати в „тайните затвори“, които комунистическата партия беше изградила в Барселона^[10].

Смятам, че казаното дотук достатъчно ясно показва как стояха нещата. Обвиненията в шпионаж срещу POUM се основаваха единствено на писанията в комунистическата преса и дейността на контролираните от комунистите тайни служби. Водачите на POUM и хиляди нейни членове все още са в затвора, в продължение на шест месеца комунистическите вестници не спряха да настояват за екзекутирането на „предателите“. Но Негрин и останалите членове на правителството запазиха здравия си разум и отказаха да сложат началото на така желаното от някои избиване на „троцкистите“. Като се има предвид натиска, който беше оказан върху тях, трябва да им отдадем заслуженото за това, че отказаха да го направят. На фона на приведените до този момент факти е трудно да се повярва, че POUM наистина е прикрита фашистка организация, освен ако не допуснем, че Макстън, Макгавърн, Прието, Ирухо, Сугазагойтия и останалите до един са фашистки шпиони.

Накрая бих искал да обсъдя обвинението, чс POUM са „троцкисти“. Тази дума понастоящем се размахва наляво и надясно, често напълно съзнателно тя е използвана по твърде подвеждащ начин. Заслужава си да спрем за момент и да се опитаме да я дефинираме. Думата „троцкист“ се използва в три напълно различни смисъла:

(а) Някой, който подобно на Троцки защитава идеята за „световна революция“, противопоставяйки се на доктрината за „революция в една отделна страна“.

Използвана в този смисъл думата означава просто „революционен екстремист“.

(б) Член на организация, ръководена от Троцки.

(в) Прикрит фашист, представящ се за революционер, който действа в разрез с интересите на СССР или застрашава единството и съществуването на левите сини.

В първия смисъл POUM вероятно може да бъде описана като троцкистка организация. Това се отнася и за английската ILP, немската SAP, левите социалисти във Франция и т.н. POUM, обаче, нямаше никакви връзки със самия Троцки, или с ръководената от него троцкистка (болшевишко — ленинистка) организация. Когато започна войната троцкистите, които пристигаха от чужбина в Испания (общо петнадесет или двадесет души) първоначално работеха в POUM, тъй като нейната линия беше най-близо до собствените им разбирания, но никой от тях не стана член на партията. По-късно Троцки нареди на последователите си да атакуват политиката на POUM и троцкистите бяха изхвърлени от партийната централа, макар че няколко от тях останаха в доброволните отряди. Нин, който стана водач на POUM след залавянето на Мурин от фашистите, в даден момент е бил секретар на Троцки, но го напуснал няколко години преди да вземе участие в учредяването на POUM чрез сливането на различни опозиционни комунистически организации и Блока на Работниците и Селяните. Някогашните връзки на Нин с Троцки бяха използвани от комунистическата преса като доказателство за това, че POUM в действителност е троцкистка организация. По същата логика може да се твърди, че английската комунистическа партия всъщност е фашистка организация, като в подкрепа на тази теза се позовем на отношенията между господин Джон Страчи^[11] и сър Освалд Мозли^[12].

Във втория смисъл на думата, който единствен подлежи на еднозначно дефиниране, POUM определено не е троцкистка организация. Важно е да внесем това уточнение, тъй като повечето комунисти приемат, че всяка организация, която е троцкистка във втория смисъл е такава и в третия, т.е., че всички троцкисти са просто фашистки шпиони. Понятието „троцкизъм“ привлече общественото внимание по време на проведените в Русия процеси за саботаж, затова да наречеш някого „троцкист“ е същото като да го обявиш за убиец, агент-провокатор и т.н. В същото време всеки, който критикува открито политиката на комунистите от леви позиции рискува да бъде обявен за троцкист. Трябва ли тогава да считаме, че всеки ляв екстремист е фашистки шпионин?

На практика това силно зависи от особеностите на местната политическа обстановка. Когато Макстън пристигна в Испания със споменатата делегация, Verdad, Frente Rojo и останалите испански комунистически вестници незабавно го обявиха за „троцкист — фашист“, шпионин на Гестапо и т.н. За разлика от тях, английските комунисти бяха по-предпазливи. В английската комунистическа преса Макстън е определен като „реакционер и враг на работническата класа“, което е напълно неясно. Причината за това разбира се е фактът, че английската комунистическа преса вече беше получила няколко болезнени урока за това колко неприятно нещо са личните нападки. Обстоятелството, че обвинението във фашизъм не беше повторено в страна, където щеше да се наложи да бъде доказвано, е достатъчно доказателство, че то почива върху откровени лъжи.

Вероятно съм отделил прекалено голямо внимание на обвиненията срещу POUM. В сравнение с нещастията, които съпътстват всяка гражданска война, този вид междуособни вражди между различните партии, с неизбежната за тях несправедливост и лъжливи обвинения, изглеждат почти тривиални. Това, обаче, съвсем не е така. Убеден съм, че систематичното очерняне на политическите опоненти чрез вестникарски кампании от този вид, както и мисловните навици, свързани с подобни действия, биха могли да се окажат най-голямата опасност за каузата на антифашизма.

На всеки, който се е занимавал поне малко с този въпрос е добре известно, че тактиката на комунистите да се разправят с политическите си опоненти посредством скалъпени обвинения, съвсем не е нещо ново. Днес ключовата дума е „троцкист — фашист“, вчера същата роля играеше „социал — фашист“. Едва шест-седем години са изминали, откакто съдебните процеси в Русия „доказаха“, че водачите на Втория Интернационал, включително хора като Леон Блум и изявени членове на Британската Лейбъристка Партия, кроят заговор за военно нападение срещу СССР. Въпреки това, френските комунисти приемат Блум за свой водач, а английските комунисти са готови на всичко, за да бъдат приети в Лейбъристката партия. Не мисля, че подобно нещо може да намери оправдание от каквато и да било гледна точка. Същевременно няма никакво съмнение, че обвинението в „троцкизъм — фашизъм“ е гибелно. Редовите членове на комунистическата партия навсякъде по света се оказват въвлечени в безсмислено преследване на троцкистите, а на партии като POUM насилствено е наложена безплодната роля на антикомунистически организации. Вече са налице първите наченки на едно опасно разделение в световното движение на работническата класа. Още няколко подобни атаки срещу изявени социалисти, още няколко нагласени обвинения като тези срещу POUM и това разделение може да се окаже непреодолимо. Единствената надежда е политическите спорове да бъдат удържани на такова ниво, при което задълбоченото обсъждане на различните гледни точки е все още възможно. Между комунистите и тези, които са или претендират да бъдат вляво от тях в политическия спектър, са налице действителни различия. Комунистите твърдят, че фашизмът може да бъде победен чрез сътрудничество с капитализма (Народния фронт), а според техните опоненти подобна стъпка само увеличава обществената подкрепа за фашистките партии. Този спор трябва да се състои, защото избирайки погрешното решение ще се обречем на векове робско съществуване. Докато не разчитаме на аргументи, а се ограничаваме до кресливи обвинения в троцкизъм — фашизъм, истинското обсъждане на въпроса дори не може да започне. За мен, например, би било невъзможно да обсъждам с член на комунистическата партия случилото се в Барселона, тъй като никой комунист — по-точно никой „истински комунист“ — не би могъл да приеме моето повествование за майските сражения. Ако се придържа строго към партийната „линия“, той би трябвало да заяви или че лъжа, или че съм подведен, а всеки, който е зърнал дори за миг заглавията в Daily Worker, намирайки се на хиляди мили от мястото на събитията, е запознат по-добре от мен с фактите. При подобни обстоятелства не може да има истински спор, тъй като не е налице минималната обща основа, без която всеки разговор е немислим. Какъв е смисълът да се твърди, че хора като Макстън са подкупени от фашистите? Единственият отговор е: за да бъде направена невъзможна рационалната дискусия. Нещо подобно би се случило, ако по време на турнир по шах единият от съперниците започне да крещи, че другият е подпалвач и двуженец. Тогава същината на нещата остава незасегната. Клеветите просто не решават проблема.