Сюзън Елизабет Филипс
Избрах теб (8)

8

На слепоочието на Дан се изду една вена, докато крещеше.

— Фенстър! На трийсет и две отиваш наляво, тейлбекът отива наляво! В противен случай щяхме да казваме на трийсет и две надясно, дявол да го вземе! — Той хвърли клипборда на земята.

Някой се приближаваше до него, но той гледаше тейлбека толкова напрегнато, че изминаха няколко минути, преди да се извърне. Когато го направи, не разпозна мъжа веднага и тъкмо щеше да му каже да се разкара от игрището, когато осъзна кой е.

— Роналд?

— Тренер.

Хлапето не приличаше на себе си. Изглеждаше като южноамерикански жиголо. Косата му беше зализана назад, носеше тъмни очила с черна тениска, торбести панталони и едно от онези четвъртити европейски спортни палтенца с обърната нагоре яка и навити до лактите ръкави.

— Исусе, Роналд, какво си направил със себе си?

— Вече съм безработен, не се налага да се обличам като идиот.

Дан забеляза цигара в ръката му.

— Откога пушиш?

— Отказвам ги и ги започвам. Просто никога не съм смятал, че е добра идея да пуша край мъжете. — Той забоде цигарата в ъгъла на устата си и размаха ръка към игрището. — Пробвате новия тейлбек.

— Само Фенстър да различаваше ляво от дясно.

— Бъкър изглежда добре.

Дан все още беше разсеян от промените в Роналд, не само във външния му вид, но и в необичайното му хладнокръвие.

— Справя се.

— Е, Фийби избра ли нов генерален мениджър? — попита Роналд.

— Не, по дяволите.

— Така си и мислех.

Дан изсумтя гневно. Фийби бе получила списък с кандидатите в деня, в който пристигна, преди повече от седмица, но вместо да реши, му каза, че иска Роналд да се върне. Той й напомни, че имат споразумение, и заяви, че по-добре да го спази или ще си търси друг старши треньор. Когато осъзна, че е сериозен, тя спря да спори. Но отборът беше загубил последния си предварителен мач миналия уикенд и за откриващата сезона среща с „Бронкос“ тази неделя тя все още не беше интервюирала и един кандидат.

Вместо да работи, седеше на бюрото в стария офис на Роналд и четеше модни списания. Не използваше офиса на Бърт, защото обзавеждането не й харесвало. Когато някой й дадеше и най-простото нещо за подпис, основата на носа й се набръчкваше и тя казваше, че ще го направи по-късно, но това така и не се случваше. В понеделник, когато нахлу при нея, защото по някакъв начин бе успяла да забави чековете на всички, тя си лакираше проклетите нокти! Тогава побесня, но едва бе започнал да крещи, когато устните й започнаха да треперят и тя му каза, че не може да й говори така, защото има ПМС.

По някое време тази седмица Фийби беше задминала Валъри в способността си да го подлудява. Собствениците на отбори в НФЛ трябваше да вдъхват комбинация от уважение, благоговение и страх у своите служители. Дори опитните главни треньори стъпваха на пръсти край мъж като Ал Дейвис, волевия собственик на „Рейдърс“. Дан знаеше, че няма да може да държи главата си отново изправена, ако някой откриеше, че притежателката на отбора му не може да търпи крясъци, защото има ПМС!

Тя без съмнение беше най-безполезното, безгръбначно, глупаво подобие на човешко същество, което бе срещал в живота си. Първоначално се зачуди дали не е възможно да е по-умна, отколкото дава вид, но сега знаеше, че е по-глупава, отколкото изглежда, класна кукла, която съсипваше отбора му.

Само ако нямаше такова убийствено тяло. Дори за човек като него беше трудно да го игнорира, а той беше видял всичко, което една жена можеше да предложи, още преди да стане на двайсет и една. Знаеше, че обществото смята живота на професионалните футболисти за голяма оргия и че е доста близо до истината. Дори сега, когато сексът беше преизпълнен с опасности, жените се редяха в хотелските лобита и на паркингите на стадионите, викаха на играчите, набутваха им телефонни номера, написани на голите им кореми, понякога им натрапваха и повече.

Той помнеше началото на кариерата си, когато вземаше една, понякога дори две от тях, и посвещаваше дълги нощи на секса. Беше правил неща, за които останалите мъже само си мечтаеха, но когато всичко това започна да му омръзва, осъзна колко жалки са тези срещи. Когато стана на трийсет, вече беше заместил футболните групита с жени, които имаха и друго освен знойно тяло, и сексът отново стана забавен. После срещна Валъри и се хлъзна надолу по спиралата. Но тази посока беше на път да се промени, когато Шарън Андерсън влезе в живота му.

Във вторник следобед бе успял да се отбие отново в яслите, за да я погледа с децата, и я заведе на кафе, след като те си тръгнаха. По дрехите си имаше петна, заради които му се искаше да я прегърне: гроздов сок, лепило, ивица мръсотия от площадката. Беше тиха и сладка, точно качествата, които търсеше в една жена, и това правеше физическата му реакция на Фийби Съмървил още по-дразнеща. Тази жена беше само за кожени ботуши и жартиери, възможно най-несъвместимото нещо с група невинни деца.

Роналд подпря крака си на скамейката и се загледа в игрището.

— Фийби непрестанно ме пита да й кажа кой е най-добрият кандидат за работата?

Дан му хвърли остър поглед.

— Виждал ли си я?

— Ние… ъъъ… прекарваме доста време заедно.

— Защо?

Роналд сви рамене.

— Тя ми вярва.

Дан не каза нищо и прикри неудобството си. Фийби ли беше отговорна за промените в Роналд?

— Май не осъзнавах, че двамата сте приятели.

— Не точно приятели. — Роналд дръпна от цигарата. — Жените се държат особено с мен. Предполагам, че Фийби не е изключение.

— Какво имаш предвид под „особено“?

— Ами заради Круз. Повечето мъже не забелязват, но жените смятат, че приличам на Том Круз.

Дан изсумтя потресен. Първо Боби Том решаваше, че прилича на филмова звезда, а сега и Роналд. Но като го погледна по-внимателно, не можа да отрече, че има смътна прилика.

— Аха, предполагам, че е така. Не бях забелязал.

— Това кара жените да чувстват, че може да ми се доверят. Освен другото. — Той дръпна силно от цигарата си. — Макар че така любовният ти живот става ад.

Инстинктите за опасност на Дан бяха толкова добре развити, колкото и на кален в битките войник, и сега косъмчетата по врата му настръхнаха.

— Какво имаш предвид? — попита той внимателно.

— Жените могат да са много взискателни.

— Предполагам, че никога не съм мислил за теб като за голям сваляч на жени.

— Справям се прилично. — Рон хвърли цигарата си и я угаси с върха на обувката. — Трябва да тръгвам. Късмет с Фийби. Тя е истинска тигрица и те чакат трудни времена.

Това беше достатъчно за Дан. Той замахна с ръка и хвана Роналд през раменете, като почти го повали.

— Прескочи любезностите. Какво, по дяволите, става?

— Какво имаш предвид?

— С теб и Фийби.

— Тя е необикновена дама.

— Какво си й казал за кандидатите за генерален мениджър?

Въпреки хватката на Дан, погледът на Рон остана твърд и смущаващо уверен.

— Ще ти кажа какво не съм й казал. Не съм й казал, че Анди Керъгърс е най-добрият човек за работата.

— Знаеш, че е така.

— Не и ако не може да се справи с Фийби.

Дан бавно го пусна и каза с опасно тих глас:

— Какво точно се опитваш да кажеш?

— Казвам, че си загазил, Дан, защото точно сега единственият човек, на когото тя вярва, че знае каквото и да е за футбола, съм аз. А аз бях уволнен.

— Заслужаваше си го! Не си вършеше работата.

— Накарах я да подпише онези договори още първия ден, нали? От това, което чувам, никой друг не е успявал да постигне и толкова.

— Имаше време след смъртта на Бърт да се докажеш и се провали. Не свърши нищо.

— Нямах правомощията да действам, защото Фийби не ми отговаряше. — Той запали нова цигара и прояви нахалството да се усмихне. — Но ти гарантирам, че сега ми отговаря.

Дан се вбеси и сграбчи с юмрук модните европейски ревери на Роналд.

— Ах, ти, кучи сине! Спиш с нея, нали?

Трябваше да му признае това — Роналд малко пребледня, но устоя на атаката.

— Не ти влиза в работата.

— Без повече игрички. Какво целиш?

— Не си глупав, Дан. Сам разбери.

— Няма да се върнеш на работа.

— Тогава си в голяма беда, защото Фийби няма да направи нищо, освен ако аз не й кажа.

Дан стисна зъби.

— Ще се наложи да ти избия това от главата.

Роналд преглътна тежко.

— Не мисля, че това ще й хареса. Тя е луда по лицето ми.

Дан мислеше бясно, но можеше да стигне само до един извод. Роналд го беше притиснал зад линията на сблъсъка и край него нямаше свободен играч. Принципите му не позволяваха да падне върху топката, но изглежда, нямаше избор. Той отпусна бавно дрехата му.

— Добре, засега се връщаш на работа. Но по-добре я контролирай, или ще те изтърбуша и ще те окача на колчетата. Разбра ли ме?

Роналд хвърли цигарата си и после вдигна яката на спортното си яке с палци.

— Ще го обмисля.

Слисаният Дан само го изгледа как се отдалечава.

Докато стигне до колата си, Роналд вече се беше изпотил. Дан! Беше се обърнал към треньора с „Дан“ и все още беше жив. О, боже. О, господи!

Между цигарите и лудешкото сърцебиене започна да хипервентилира. В същото време никога през живота си не се беше чувствал по-добре. Настани се зад волана и грабна телефона си. След като обърка няколко пъти бутоните, се свърза с Фийби.

Задиша тежко и измъкна видеокасетата на „Рискована работа“, която тя му беше дала, изпод бедрото си.

— Успяхме, Фийби.

— Шегуваш се! — Можеше да си представи широката й великодушна усмивка.

— Направих точно това, което ми каза. — Той вдиша. — И се получи. Освен че сега май получавам инфаркт.

— Дишай дълбоко. Не искам да те изгубя. — Тя се разсмя. — Не мога да повярвам.

— Нито пък аз. — Той започваше да се чувства по-добре. — Нека да се преоблека и да измия тази гадост от косата си. После идвам.

— Не би могъл да подраниш и да искаш. Имаме тонове работа, а аз нямам никаква идея какво да правя. — Тя направи кратка пауза. — Оо. Трябва да затварям. Чувам приближаване на заплашителни стъпки.

Фийби затвори набързо, грабна огледалцето си за гримиране с трепереща ръка и вдигна кутре към веждите си точно когато Дан връхлетя в офиса й. Зърна изумената си секретарка зад него, преди той да затръшне вратата.

Прозорецът й гледаше към игрището, така че вече би трябвало да е свикнала с неговата агресия. Беше го виждала да хвърля клипбордове и да се втурва на терена, когато не харесваше изпълнението на някого. Наблюдаваше го да хвърля незащитеното си тяло към играч в пълно снаряжение, за да му демонстрира някакво мистериозно футболно движение. А веднъж, когато тя бе останала в офиса до късно, а всички играчи си бяха тръгнали, го наблюдава да прави обиколки на игрището в изпотена тениска и чифт сиви спортни шорти, които разкриваха мускулестите му крака.

Като преглътна тежко, тя го погледна невинно.

— О, боже. Големият лош вълк ми издуха вратата. Какво пак съм направила?

— Спечели.

— Охо. И каква е наградата?

— Роналд. — Той скръцна със зъби. — Реших, че няма да заставам на пътя ти, ако искаш да го наемеш отново.

— Това е чудесно.

— Не и от моята гледна точка.

— Рон не е толкова некомпетентен за колкото го смяташ.

— Той е кренвирш.

— Е, а ти си хотдог, така че би трябвало да се сработите отлично.

Дан се намръщи, после огледа цялата стая с нахалство, което не си беше позволявал до този момент.

— Роналд със сигурност е измислил как да получи от теб това, което иска. Но може би има нещо, което трябва да знаеш. Умните бизнес дами не спят с мъжете, които работят за тях.

Макар че не беше направила нищо лошо, от този удар я заболя и трябваше да се насили да му се усмихне подкупващо.

— Ревнуваш, че съм избрала него вместо теб?

— Не. Просто се страхувам, че ще продължиш с играчите ми.

Тя стисна юмруци, но преди да успее да отговори, той беше излязъл.

 

 

Рей Хардести стоеше в сенките на боровете извън телената ограда и наблюдаваше как Дан Кейлбоу крачи по игрището. Скоро трябваше да се връща на работа, но не помръдваше. Вместо това се закашля, запали друга цигара и размести фасовете по земята, като се разтъпка. Някои от тях бяха пресни, но други се бяха разпаднали от бурята миналата седмица, оставяйки след себе си само подгизнали пожълтели филтри.

Всеки ден си казваше, че няма да идва повече тук, но винаги се връщаше. И всеки ден, когато жена му го попиташе къде е бил, казваше „Тру Валю“. Никога не се връщаше у дома с нещо купено, но тя продължаваше да го пита. Вече едва я гледаше.

Рей потърка с гърба на дланта наболата си челюст и не беше изненадан, когато не усети нищо. Сутринта, когато полицаите дойдоха в дома му, за да му кажат, че Рей-младши е умрял в катастрофа, спря да усеща разликата между студено и топло. Жена му каза, че е временно, но Рей знаеше, че не е, точно както знаеше, че никога вече няма да може да гледа сина си да играе футбол със „Старс“. От онази сутрин сетивата му бяха объркани. Гледаше телевизия часове наред, докато осъзнае, че така и не е пуснал звука. Слагаше сол в кафето вместо захар и забелязваше вкуса едва когато чашата беше почти празна.

Нищо не беше както трябва. Той стана голяма работа, когато синът му започна да играе в „Старс“. Хората, с които работеше, съседите му, момчетата в бара, всички се отнасяха с уважение към него. Сега го гледаха със съжаление. Сега той беше нищо и за това беше отговорен единствено Кейлбоу. Ако Рей-младши не беше толкова притеснен заради изгонването му от „Старс“, нямаше да се забие в онази мантинела. И заради Кейлбоу Рей-старши не можеше да държи главата си изправена.

Рей-младши му разказваше от месеци как Кейлбоу го е нарочил, как го обвинява, че пие твърде много и че е някакъв проклет наркоман само защото взема малко стероиди, както всички останали в НФЛ. Може би Рей-младши наистина беше леко див, но точно това го правеше страхотен играч. И със сигурност не беше наркоман. Хейл Брюстър, бившият треньор на „Старс“, никога не се беше оплаквал от него. Едва когато уволниха Брюстър и назначиха Кейлбоу, започнаха бедите.

Всички винаги отбелязваха колко много си приличат той и синът му. Рей-младши имаше същото безформено лице на професионален боксьор, голям нос, малки очи и буйни вежди. Но синът му не живя достатъчно дълго, за да натрупа тлъстини по кръста, и когато го погребаха, в косата му нямаше сиви косми.

Животът на Рей-старши беше пълен с разочарования. Мислеше си как беше мечтал да стане полицай, но когато се кандидатира, сякаш вземаха единствено негри. Искаше да се ожени за красива жена, но се примири с Елън. Първоначално Рей-младши също беше разочарование. Но неговият старец го беше закалил и в горния курс Рей се чувстваше като цар, когато седеше на трибуната и гледаше как синът му играе.

А сега отново беше никой.

Започна да кашля и му отне минута да овладее спазмите. Преди година лекарите му казаха да спре да пуши, защото сърцето му е слабо и има проблеми с дробовете. Не му казаха направо, че ще умре, но той го знаеше и вече не го беше грижа. Мислеше единствено как да си разчисти сметките с Дан Кейлбоу.

Рей-старши вкусваше с наслада всяка загуба на „Старс“, защото това доказваше, че отборът не струва нищичко без неговия син. Беше решен да остане жив до деня, в който всеки узнае каква грешка е направило онова копеле, като е изгонило Рей-младши. Щеше да остане жив до деня, в който Кейлбоу ще получи възмездие за онова, което бе сторил.

 

 

Когато следващата неделя Фийби влезе в ложата на собственика, я обви миризма на скоч и скъпи пури. Правеше това, което се бе заклела да не прави — да присъства на футболен мач — но Рон я беше убедил, че собственикът на „Старс“ не трябва да пропуска откриването на редовния сезон.

Шестоъгълният стадион „Мидуест Спортс Доум“ всъщност беше построен в изоставена кариера, разположена насред стотици акри земя, на север от магистралата. Когато „Старс“ не играеше, отличителният купол от стомана и стъкло приютяваше какво ли не, от сбирки на религиозни фанатици до състезания с трактори. Разполагаше с условия за банкети, елегантен ресторант и места за 85 000 души.

— Това е доста скъп имот — промърмори Фийби на Рон, докато разглеждаше ложата — два телевизора и прозрачна стена, която гледаше към игрището. Тя бе научила, че ложите в „Мидуест Спортс Доум“ се дават под наем за 80 000 долара годишно.

— Ложите са една от малкото възможности за печалба, които имаме при окаяния договор, който Бърт подписа — отвърна Рон, докато затваряше вратата зад тях. — Тази всъщност е съставена от две слети.

Фийби се взря през цигарения дим в луксозното златно-синьо обзавеждане: дебел килим, удобни кресла, добре зареден бар от махагон. Вътре имаше деветима или десетима мъже, все приятелчета на баща й или собственици на петнайсетте процента от „Старс“, които Бърт бе продал преди няколко години, когато му трябваха пари.

— Рон, забелязваш ли нещо не на място тук?

— Какво имаш предвид?

— Себе си. Аз съм единствената жена. Никой от тези мъже ли си няма съпруга?

— Бърт не позволяваше в ложата на собственика да има жени по време на мачовете. — В очите му проблеснаха пакостливи искри. — Твърде много бърборят.

— Майтапиш се.

— Съпругите си имат места на трибуните. Не е необичайна практика в НФЛ.

— В мъжкия клуб.

— Именно.

Един дебел мъж, който тя смътно си спомняше, че е срещнала на погребението на баща си, се приближи към нея, а очите му леко се изцъклиха, когато я погледна. Носеше роклята, която Симон определяше като подходяща за автомивка, защото прилепналата розова тъкан беше разрязана в широки ленти от точката малко над коляното до подгъва по средата на прасеца. При всяка стъпка, която правеше, краката й си играеха на криеница със сексапилните розови ленти, докато дълбокото деколте на горната част без ръкави обвиваше плътно гърдите й. Мъжът държеше кристална чаша, пълна до ръба с алкохол, и прочувственият му поздрав я накара да подозира, че не му е първата.

— Надявам се, че ще ни донесеш късмет, малка лейди. — Той погледна влюбено гърдите й. — Миналата година имахме тежък сезон и неколцина от нас не са сигурни, че Кейлбоу е подходящият човек за тази работа. Той беше страхотен куотърбек, но това не означава, че става за треньор. Защо не използваш красивото си лице, за да го накараш да поотвори нападението? С рисийвър като Боби Том трябва да се хвърля надълбоко. Освен това трябва да вкара Бришки вместо Рейнолдс. Кажи му това, чу ли?

Беше непоносим и тя снижи гласа си, докато не стана дрезгав.

— Ще му го прошепна на възглавницата още тази нощ.

Роналд я дръпна бързо настрани от стреснатия мъж, преди да свърши още поразии, и я представи на другите. Повечето мъже дадоха свои предложения за промените, които искаха да направи Дан относно играчите в мача, и маневрите, които смятаха, че трябва да добави. Тя се зачуди дали всички мъже не си мечтаят тайно да са футболни треньори.

Пофлиртува с тях, докато не успя да се измъкне, след това отиде до прозореца, за да гледа надолу към стадиона. До началния удар оставаха само десет минути, но имаше твърде много празни седалки, въпреки факта, че „Старс“ играеше откриващия мач срещу популярния „Денвър Бронкос“. Нищо чудно че отборът имаше толкова много финансови проблеми. Ако скоро нещо не се променеше, уволненията, за които Дан бе споменал, щяха да станат реалност.

Мъжете в ложата гледаха краката й, докато тя гледаше как един телевизионен коментатор обяснява защо „Бронкос“ ще победи „Старс“. Рон застана до нея. Пристъпваше нервно от крак на крак и тя си припомни, че изглеждаше неспокоен, откакто я взе.

— Нещо не е наред ли?

— Много ли ще ти е неприятно да дойдеш с мен?

— Разбира се, че не. — Тя взе малката си чантичка и го последва извън ложата в коридора. — Случило ли се е нещо, за което трябва да знам?

— Не точно. Просто… — Той сви към един от частните асансьори и натисна бутона. — Фийби, това всъщност е забавно. — Вратите се отвориха и той я дръпна вътре. — Ти вероятно си чувала, че играчите са пословично суеверни. Някои от тях настояват да носят един и същи чифт чорапи цял сезон или да подреждат екипа си в абсолютно еднакъв ред. Много от тях през годините са развили сложни ритуали преди всеки мач — коя врата да използват, как да се приближат към стадиона. Слагат си муски за късмет в униформите. Глупави неща, но им дават увереност, така че не вреди.

Тя го изгледа подозрително, докато асансьорът се спускаше.

— Какво общо има това с мен?

— Ами не точно с теб. Е, всъщност с Бърт. И с определени членове на отбора. — Той загледа нервно часовника си. — Включва и „Беърс“. И Майк Макаски.

Макаски беше внукът на Джордж Халас, легендарния основател на „Чикаго Беърс“. Той беше също и спорният президент и изпълнителен директор на мечките. Но за разлика от нея, Макаски знаеше как да управлява футболен отбор, така че Фийби не виждаше връзката.

Вратите се отвориха. Докато двамата излизаха навън, тя видя слънчева светлина, макар да знаеше, че е под стадиона. Осъзна, че се намират в коридор, който завършваше с голям тунел, водещ към игрището. Рон я обърна към него.

— Рон, започваш много да ме изнервяш.

Той измъкна малка кърпичка от джобчето на гърдите си и я притисна към челото.

— Майк Макаски прекарва първата четвърт от всеки мач на „Беърс“ на игрището, до скамейките. Не се меси в играта, но винаги е там и това е ритуал. — Мушна кърпичката обратно в джобчето. — Бърт не харесваше факта, че Макаски е на терена, докато той е в ложата на „Старс“, така че преди няколко години започна да прави същото и ъъъ, то стана част от ритуала. Играчите са суеверни и за това.

В нея се зароди смущение.

— Рон…

— Трябва да останеш на игрището с отбора през първата четвърт — избърбори той.

— Не мога да го направя! Аз не искам да съм дори в ложата, какво остава на игрището!

— Налага се. Момчетата го очакват. Джим Бийдерот е започващият куотърбек, а той е един от най-суеверните играчи, които съм срещал. Куотърбековете са като тенорите, лесно се разстройват. А Боби Том изрази това съвсем ясно преди мача. Той не иска да си съсипе кармата.

— Не ме интересува кармата му!

— Какво ще кажеш тогава за твоите осем милиона?

— Няма да отида там.

— Ако не идеш, загърбваш отговорностите си и значи не си човекът, за който те смятах.

Той изрече последното набързо и я накара да се замисли. Но идеята да стои на игрището я изпълни със страх, с който не искаше да се сблъсква. Потърси мислено приемливи извинения освен паниката.

— Дрехите ми не са подходящи.

Очите му светнаха от възхищение, докато я оглеждаше.

— Изглеждаш прекрасно.

Коляното и голяма част от бедрото й проблеснаха през розовите ленти, когато повдигна крак, за да покаже на Рон сандала с каишки и триинчовото токче.

— Майк Макаски не е принуден да стои на игрището, облечен по този начин! Освен това ще потъвам.

— Настилката е изкуствена, Фийби, хващаш се за сламки. Честно казано, очаквах повече от теб.

— Една част от теб се наслаждава на това, нали?

— Трябва да призная, че когато те видях в тази рокля, ми хрумна, че видът ти може да засили продажбите. Може дори да помахаш на публиката.

Фийби изпусна дума, която почти не беше използвала.

Той я изгледа с нежен укор.

— Нека ти припомня за първоначалното ни споразумение. Аз доставям знанието, а ти — куража. Точно сега обаче не изпълняваш своята част.

— Не искам да излизам на терена! — възкликна тя отчаяно.

— Разбирам те. За жалост обаче, се налага. — Той стисна леко ръката й над лакътя и започна да я насочва към полегатия наклон, който водеше към края на тунела.

Тя се опита да прикрие паниката си зад сарказъм.

— Преди две седмици ти беше приятен мъж без лидерски качества.

— Все още съм приятен мъж. — Той я изведе през тунела на яркото слънце отвън. — А ти ми помагаш да развия лидерските си качества.

Придружи я по бетонната алея, през оградата и до игрището, като я насочваше през въртящите се играчи към едно място, точно в края на скамейката. Тя знаеше, че се поти, и през нея премина вълна от гняв към баща й. Този отбор беше неговата играчка, не нейната. Докато се взираше във футболистите, към телата им, уголемени от подплънките до свръхчовешки размери, беше толкова уплашена, че изпита замайване.

Слънцето, което струеше през стъклените шестоъгълници в центъра на купола, освети сексапилната й розова рокля и някои от хората в публиката извикаха името й. Тя се изненада, че знаят коя е, докато не си спомни, че историята за завещанието на Бърт бе станала публично достояние. Вече бе отказала няколко молби за интервюта, от местните вестници чак до Ен Би Си. Насили се да се усмихне широко с надеждата, че никой няма да забележи колко е неуверена.

Осъзна, че Рон е готов да я остави, и сграбчи ръката му.

— Не си тръгвай!

— Трябва. Играчите смятат, че нося лош късмет. — Той отмести пръстите й. — Ще те чакам в ложата след първата четвърт. Ще се справиш. И ъъъ, Бърт винаги пляскаше Боби Том по задника.

Преди да осмисли тази нежелана информация, той напусна игрището и я остави сама с дузини сумтящи, потни, закоравели в битки мъже, които бяха настървени да се впуснат в мелето. Тя отвори юмрука си и се взря в ръката си с изумление. Защо Рон й беше дал пакетче дъвки?

Дан се появи до нея и тя трябваше да се пребори с лудешкото си желание да се хвърли в ръцете му и да го помоли да я защити. Поривът й се изпари, когато той я прониза враждебно с поглед.

— Не мърдай оттук до края на първата четвърт. Ясно ли е?

Тя успя само да кимне.

— И не проваляй работата. Сериозно, Фийби. Имаш отговорности и е по-добре да понесеш всяка от тях. Двамата с теб можем да смятаме, че суеверията на играчите са нелепи, но те не мислят така. — Той се отдалечи без повече обяснения.

Срещата им бе продължила едва няколко секунди, но тя имаше чувството, че е била прегазена от булдозер. Преди да успее да се възстанови, един от мъжете се запъти към нея, като полюшваше шлема си за предпазителя. Макар че се бе държала настрана от играчите, Фийби разпозна Боби Том Дентън от снимката му: руса коса, широки скули, голяма уста. Изглеждаше напрегнат и нервен.

— Госпожице Съмървил, не се познаваме, но… искам да ме плеснете по задника.

— Ти, ъъъ, трябва да си Боби Том. — Богатият Боби Том.

— Да, мадам.

Абсолютно изключено беше да направи това. Може би някои жени бяха родени да пляскат дупета, но тя не беше от тях. Бързо повдигна глава, целуна прътите си и ги притисна към устните му.

— Какво ще кажеш за нова традиция, Боби Том?

Изчака търпеливо, за да види дали не е направила нещо необратимо с кармата му и така да е пропиляла осемте милиона. Той понечи да се намръщи и следващото, което Фийби усети, бяха цикламените ленти, обвити около краката й, когато той я сграбчи, повдигна я от земята и залепи звучна целувка върху устните й.

Боби Том се ухили и я остави обратно на земята.

— Това е дори по-добра традиция.

Стотици хора в тълпата бяха видели тази процедура и докато той се отдалечаваше, Фийби чу смях. Дан също бе видял целувката, но определено не се смееше.

Към нея се отправи друго чудовище. Докато я доближаваше, излая някаква команда на някой зад себе си и тя видя името „Бийдерот“ на гърба на небесносиньото му горнище. Това трябва да беше неуравновесеният й куотърбек.

Когато най-накрая спря до нея, тя огледа синьо-черната му коса, извития му като кука нос и малката, почти женска уста.

— Госпожице Съмървил, вие трябва — баща ви… — Той се взря в една точка над лявото й ухо и снижи глас. — Преди всяка игра той винаги ми казваше: „Яж лайна, голям клоун“.

Сърцето й потъна.

— Може ли, може ли вместо това да те плесна по задника?

Той поклати глава със свирепо изражение.

Тя се наведе и каза думите колкото може по-бързо.

Куотърбекът въздъхна облекчено.

— Благодаря, госпожице Съмървил. — И се отдалечи с подтичване.

„Старс“ спечели жребия с монетата и двата отбора се подредиха за началния удар. За нейно изумление Дан се затича странично към нея, докато очите му оставаха неизменно вперени в игрището. Беше ограничен от дългия кабел на слушалките, но това по никакъв начин не спъваше движенията му. Спря до нея, с все така вперени в терена очи.

— В теб ли е дъвката?

— Дъвката?

— Дъвката!

Тя изведнъж си спомни за пакетчето дъвки, което Рон бе набутал в ръката й, и отвори пръстите си, които се бяха сключили около него.

— Тук е.

— Подай ми я, когато кикърът постави топката. Използвай дясната си ръка. Зад гърба. Схвана ли? Не се издънвай. Дясната ръка. Зад гърба. Когато кикърът постави топката.

Тя го зяпна.

— Кой е кикърът?

Той започваше да изглежда леко налудничаво.

— Дребният пич в средата на полето! Нищо ли не знаеш? Ще издъниш всичко, нали?

— Няма да го издъня!

Очите й пробягаха по полето, докато трескаво се опитваше да идентифицира кикъра. Избра си най-малкия от играчите, с надеждата да е права. Когато той се наведе, за да постави топката, изстреля дясната си ръка зад гърба и плесна пакетчето в отворената длан на Дан. Той изсумтя, завря го в джоба си и се отдалечи, без дори да каже „благодаря“. Фийби си припомни, че само преди минути бе нарекъл суеверията на играчите „нелепи“.

Секунди по-късно топката се извиси във въздуха и пред нея се развихри адът. Нищо не би могло да я подготви за злокобните звуци на двайсет и две мъжки тела в пълно бойно снаряжение, опитващи се да се убият взаимно. Тракаха шлемове, блъскаха се раменни подплънки, а въздухът бе изпълнен с проклятия, ръмжене и стонове.

Тя притисна ръце до ушите си и извика, когато взвод от мъже се втурна към нея. Замръзна на място, докато играчът на „Старс“, който носеше топката, препускаше към нея. Отвори уста да изпищи, но от нея не излезе и звук. Тълпата полудя, докато той спринтираше към страничната линия, преследван от глутница бяло-оранжеви чудовища. Фийби видя, че няма да може да спре — щеше да връхлети отгоре й — но не можеше да се спаси, защото коленете й бяха омекнали. В последния момент той сви и се отправи към съотборниците си на страничната линия.

Сърцето й се качи в гърлото и си помисли, че ще припадне. Пребори се със закопчалката на малката си чанта, извади очилата с кристали, почти ги изпусна, но ги улови и тромаво си ги сложи като защита.

Първата четвърт се точеше мъчително бавно. Тя усещаше потта на играчите, виждаше понякога замаяните, понякога налудните им изражения, чуваше мръсотиите, които крещяха, вулгарност след вулгарност, докато повторението не лиши и най-мръсната дума от всякакъв смисъл. В някакъв момент осъзна, че вече не стои там, защото трябва, а като изпробване на силата си, като свой личен символ на кураж. Може би ако издържеше това изпитание, щеше да успее да се справи и с остатъка от живота си.

Никога преди не бе усещала по-ясно секундите като минути, а минутите като часове. С ъгъла на окото си наблюдаваше мажоретките на „Старс“ в евтините им златни костюми със сини пайети и аплодираше всеки път, когато и те го правеха. Ръкопляскаше прилежно, когато Боби Том хващаше пас след пас срещу това, което по-късно чу да описват като „силна защита“. И по-често, отколкото й харесваше, отклоняваше очи към Дан Кейлбоу.

Той крачеше покрай линията, а яркото слънце, проникващо през центъра на купола, полираше тъмнорусата му коса. Бицепсите му се напрягаха под късите ръкави на тениската, а по мускулестия му врат изпъкваха вени, докато крещеше инструкции. Не оставаше никога на едно място. Крачеше, вилнееше, крещеше, пронизваше въздуха с юмрук. Когато едно решение на съдията го разяри, той изскубна слушалките и се втурна на терена. Трима от играчите му скочиха от скамейката и го издърпаха силом — реакциите им бяха толкова координирани, че тя имаше чувството, че са го правили и преди. Макар че законно погледнато, неговият екип беше неин, тя знаеше, че те му принадлежат. Дан я ужасяваше и очароваше. Би дала всичко, за да може да е така безстрашна.

Най-накрая прозвуча сигналът за края на първата четвърт. За изненада на всички „Чикаго Старс“ бяха наравно с „Бронкос“, 7:7.

Боби Том се спусна към нея, а изражението му беше толкова ликуващо, че тя не сдържа усмивката си.

— Надявам се, че ще сте ми подръка, когато играем с „Чарджърс“ другата седмица, госпожице Съмървил. Носите ми късмет.

— Мисля, че талантът ти носи късмет.

Разнесе се свирепият глас на Дан.

— Дентън, идвай тук! Имаме още три четвърти, да не си забравил?

Боби Том й смигна и изприпка към него.