Сюзън Елизабет Филипс
Избрах теб (2)

2

Брайън Хибард прелистваше листовете в скута си.

— Извинявам се, че ви се натрапвам толкова скоро след погребението, госпожице Съмървил, но икономът ме осведоми, че планирате да летите за Манхатън утре вечер. Не бях разбрал, че ще се връщате толкова скоро.

Адвокатът беше нисък и закръглен мъж в края на четирийсетте си години, с червендалеста кожа и посивяваща коса. Добре скроеният въгленовочерен костюм не успяваше да скрие леко оформеното му коремче. Фийби седеше срещу него в едно кресло, разположено до масивната каменна камина, която се извисяваше в дневната. Винаги бе мразила тази тъмна стая с ламперия, сякаш дирижирана от препарираните птици, окачените животински глави и един жесток пепелник, изработен от копито на жираф.

Докато кръстосваше краката си, тънката златна верижка около глезена й проблесна на светлината. Хибард се престори, че не я забелязва.

— Няма причина да оставам по-дълго, господин Хибард. Моли се връща в лагера утре следобед, моят полет е няколко часа след нейния.

— Опасявам се, че това ще затрудни нещата. Завещанието на баща ви е сложно.

Баща й я беше осведомил добре за подробностите на завещанието, още преди последните шест месеца от живота си, когато бе диагностициран с рак на панкреаса. Тя знаеше, че е основал фонд за Моли и че Рийд трябва да наследи любимия му отбор.

— Наясно ли сте, че баща ви имаше някои финансови спънки през последните години?

— Не в подробности. Не говорехме много често.

Те бяха напълно отчуждени от почти десет години, от времето, когато тя беше на осемнайсет, докато се върна в Щатите след смъртта на Артуро. След това се срещаха рядко, когато той идваше в Манхатън по работа, но Фийби вече не беше плахото дебело дете, което можеше да тормози, и срещите им бяха гневни.

Макар че баща й имаше любовници и се женеше за кабаретни актриси, собственото му детство, изминало в бедност, го бе накарало да жадува за почтеност и нейният начин на живот го покрусяваше. Бърт беше войнстващ хомофоб и презираше изкуствата. Мразеше историите във вестниците и списанията, които се появяваха от време на време за нея, и обявяваше, че отношенията й с „женчовци и нехранимайковци“ го карат да изглежда като глупак пред бизнес партньорите му. Непрекъснато й нареждаше да се върне в Чикаго и да работи като негова безплатна икономка. Ако предложението му бе мотивирано от любов, тя щеше да го направи, но Бърт просто искаше да я контролира, както постъпваше с всички около себе си.

Остана твърд и безкомпромисен до края, като използваше нелечимото си заболяване, за да й напомня какво разочарование е била за него. Дори не й позволи да го посети в Чикаго, докато умираше — заяви, че не иска никакви проклети бдения. В последния им телефонен разговор й каза, че тя е единственият му провал.

Докато премигваше, за да прогони новия изблик на сълзи, Фийби осъзна, че Брайън Хибард още говори.

— … така че имуществото на баща ви вече не е толкова голямо, колкото беше през осемдесетте. Той нареди къщата да бъде продадена, а приходите да попълнят попечителския фонд на сестра ви. Личният му апартамент обаче няма да бъде пускан на пазара за недвижими имоти поне една година, така че вие и сестра ви можете да го използвате дотогава.

— Личен апартамент? Не знам нищо за това.

— Не е далеч от комплекса на „Старс“. Той… ъъъ, го държеше за лични нужди.

— За любовниците си — каза безизразно Фийби.

— Да. Е, апартаментът е празен от шест месеца, откакто се разболя. За жалост, това са единствените имоти, несвързани със „Старс“, които той притежава. Финансовата му ситуация обаче не е напълно безнадеждна.

— Не бих си го и помислила. Футболният му отбор сигурно струва милиони.

— Доста е ценен, макар че той също изпитва парични затруднения. — Нещо в изражението й сигурно бе издало чувствата й, защото той добави: — Не обичате ли футбол?

— Не, не обичам. — Каза го твърде напрегнато и той я изгледа любопитно. Фийби направи вял жест с ръка. — Аз съм от типа жени, които предпочитат да разгледат някоя галерия и да вечерят в „Льо Сърк“, преди да отидат на експериментална театрална постановка. Аз ям тофу, господин Хибард.

Помисли си, че забележката й е дяволски сладка, но той дори не се усмихна.

— Трудно е да се повярва, че дъщерята на Бърт Съмървил не обича футбол.

— Скандално е, знам — каза безгрижно, — но си е така. Алергична съм към пот — своя или чужда. За щастие, моят свят братовчед Рийд винаги се е потил изобилно, така че семейната футболна династия ще бъде продължена.

Адвокатът се поколеба, изглеждаше определено нещастен.

— Опасявам се, че нещата не са толкова прости.

— Какво имате предвид?

— Седем месеца преди смъртта на баща ви, той депозира ново завещание. Поне за кратко Рийд е лишен от наследство.

Изминаха няколко секунди, докато тя осмисляше тази изненадваща информация. Спомни си колко спокоен изглеждаше братовчед й на погребението.

— Очевидно той не го знае.

— Накарах Бърт да му го съобщи, но той отказа. Партньорът ми и аз сме натоварени с неизбежната задача да му предадем новината, когато се срещнем с него тази вечер. Той няма да приеме леко факта, че временно Бърт предава отбора на дъщеря си.

— На дъщеря си? — Фийби си спомни за тийнейджърката, която четеше Достоевски на горния етаж, и се усмихна. — Сестра ми ще остане в историята на професионалния футбол.

— Боя се, че не ви разбирам.

— Колко петнайсетгодишни момичета имат свой отбор в НФЛ?

Хибард изглеждаше притеснен.

— Съжалявам, госпожице Съмървил. Денят беше дълъг и не се изразявам ясно. Баща ви не остави отбора на сестра ви.

— Не е ли?

— О, не. Остави го на вас.

— Какво?

— Остави отбора на вас, госпожице Съмървил. Вие сте новият собственик на „Чикаго Старс“.

 

 

Същата нощ, докато Фийби се щураше из стаите на грозната си бащина къща, тя се опита да каже молитва за мъртвите животни, висящи по стените. Помоли се и за себе си, защото се страхуваше, че може да се превърне в някой от онези цинични хора, които, прегърнали старата горчивина, вечно предъвкват нанесената им несправедливост.

„Защо ми причиняваш това, Бърт? Толкова много ли искаш да ме контролираш, че трябва да ме подчиниш на волята си дори от гроба?“

Когато Брайън Хибард бе обявил, че Бърт й е оставил „Старс“, тя преживя момент на толкова невероятно щастие, че загуби дар слово. Не мислеше за парите или за властта, или дори за факта, че мрази футбола. Просто се зарадва, че след толкова много години на враждебност баща й бе показал, че все пак е мислил за нея. Спомни си как седеше замаяна, докато адвокатът й съобщаваше и останалото.

— Честно казано, мис Съмървил, не одобрявам условията, поставени от баща ви за унаследяването на „Старс“. Аз и партньорът ми се опитахме да променим решението му, но той отказа да се вслуша в думите ни. Съжалявам. Тъй като той определено беше със здрав разум, нито вие, нито Рийд можете да оспорвате успешно завещанието.

Тя се взираше безизразно в него.

— Какво имате предвид? Какви условия?

— Казах ви, че наследството е временно.

— Как може едно наследство да е временно?

— Като оставим правния жаргон настрана, идеята е съвсем проста. За да добиете собственост над отбора, идния януари „Старс“ трябва да спечели шампионата на Американската футболна конференция, нещо, което е доста невероятно. Ако не победят, ще получите сто хиляди долара, а отборът ще стане притежание на Рийд.

Дори новината, че може да получи огромна сума пари, не успя да се пребори със стопяването на радостта й. С попарено сърце тя осъзна, че това е поредната манипулация на баща й.

— Нима ми казвате, че ще притежавам отбора само до януари и после Рийд ще го вземе?

— Освен ако „Старс“ не спечели шампионата. В този случай отборът ще бъде ваш завинаги.

Тя отметна косата от лицето си с трепереща ръка.

— Аз… аз не знам нищо за футбола. За този шампионат. За Суперкупата ли става въпрос?

За своя чест Хибард се впусна в търпеливо обяснение.

— Това е една стъпка преди Суперкупата. Националната футболна лига е разделена на две конференции, Американска футболна конференция, или АФК, и Национална футболна конференция. Двата най-добри отбора във всяка играят за вътрешния си шампионат и победителите в тези игри се борят за Суперкупата.

Тя искаше да е сигурна, че е разбрала.

— За да запазя собствеността си, „Старс“ трябва да спечели предстоящия шампионат на АФК?

— Точно така. И честно казано, госпожице Съмървил, шансовете му дори да се доближи до това, са на практика нулеви. Отборът е добър, но повечето от играчите са все още млади. След две или три години може и да успее, но се опасявам, че няма да е този сезон. Точно сега АФК е доминирана от „Сан Диего Чарджърс“, „Маями Долфинс“ и разбира се, от миналогодишния шампион „Портланд Сейбърс“.

— Бърт знаеше ли, че „Старс“ няма да спечели тази година?

— Опасявам се, че да. Завещанието му заявява, че не можете да получите стоте хиляди долара, освен ако не ходите всеки ден на работа в комплекса на „Старс“, докато притежавате отбора. Разбира се, ще трябва да се преместите в Чикаго, но не бива да се тревожите, че не сте подготвена да управлявате професионален футболен отбор. Карл Поуг, мениджърът на „Старс“, ще върши нещата на практика.

Тъпа болка проряза гърдите й, когато намеренията на баща й й станаха ясни.

— С други думи, аз ще съм просто фигурантка.

— Карл няма разрешение да подписва документи. Това е задължение на собственика.

Тя не успя да скрие съвсем мъката в гласа си.

— Защо Бърт би направил нещо подобно?

И тогава Хибард й даде писмото.

Скъпа Фийби,

Както знаеш, смятам те за единствения си провал. От години ти ме унижаваш публично, като се движиш навсякъде с тези педали и женчовци, но повече няма да ти позволявам да ме предизвикваш. Поне веднъж в живота ще направиш това, което ти казвам. Може би това преживяване най-накрая ще те научи на отговорност и дисциплина.

Футболът превръща момчетата в мъже. Да видим ще може ли теб да превърне в жена.

Не прецаквай и това.

Бърт

 

 

Беше прочела бележката три пъти, докато адвокатът я наблюдаваше, и всеки път буцата в гърлото й ставаше все по-голяма. Бърт бе решен да я контролира дори от гроба. С преместването й от Манхатън мислеше, че ще може да я оформи като личността, която той желаеше да бъде. Баща й винаги бе обичал хазарта и очевидно беше решил, че за няколко месеца тя не може да причини големи щети на любимия му отбор. Сега най-сетне щеше да има точно това, което искаше. Рийд щеше да придобие „Старс“, а тя щеше да играе по свирката му.

Искаше й се да може да вярва, че решението му да постъпи така е било продиктувано от любов и загриженост. Така може би щеше да е способна да му прости. Но разбираше твърде добре, че Бърт не знаеше нищо за любовта, а само за властта.

И така, същата нощ обикаляше стаите из къщата и се молеше за душите на мъртвите животни и необичаните малки момичета, докато броеше часовете преди бягството си от това място, където бе познала само нещастие.

Пег Ковалски, икономка на Бърт през последните осем години, бе оставила една-единствена запалена лампа в голямата всекидневна, която заемаше задната част на къщата. Фийби се приближи до прозорците, които гледаха навън, и се опита да открие стария клен — любимото й скривалище, когато беше още дете.

Като цяло се опитваше да не мисли за детството си, но тази вечер, докато се взираше в мрака, то не й изглеждаше много далечно. Можеше да усети как миналото я дърпа към клена и ужасяващия звук на онзи тормозещ глас…

— Ето те и теб, Дундо. Слез долу. Имам подарък за теб.

Стомахът на Фийби се обърна от шумното присъствие на братовчеда Рийд. Погледна надолу и го видя, застанал до дървото, което беше нейното убежище в моментите, когато си беше у дома. Трябваше да замине за летния лагер на следващата сутрин и до момента бе успявала да не остава насаме с него, но днес бе свалила гарда. Вместо да си остане в кухнята с готвача или да помага на Ади да почиства баните, бе избягала в усамотението сред клоните.

— Не искам никакви подаръци — каза тя.

— По-добре ела тук. Ако не го направиш, ще съжаляваш.

Рийд не отправяше празни заплахи и тя отдавна се бе научила, че има малко защити срещу него. Баща й полудяваше, ако му се оплачеше, че Рийд я тормози или удря. Бърт я наричаше безгръбначно и казваше, че няма да води нейните битки. Но Рийд беше на дванайсет, с две години по-голям от нея и много по-силен, а тя не можеше да си представи да се бие с него.

Не разбираше защо братовчед й я мрази толкова много. Може и да беше богата, а той — беден, но майка му не бе умряла, когато бе на четири, както нейната, и не го пращаха в далечно училище. Рийд и нейната леля Рут, която беше сестра на баща й, живееха в тухлен блок на две мили от имението, откакто бащата на Рийд ги беше напуснал. Бърт им плащаше наема и даваше пари на леля й Рут, макар че не я харесваше особено. Рийд обаче харесваше, защото беше момче и бе добър в спорта, особено футбола.

Тя знаеше, че Рийд ще се качи на дървото, ако се дърпа, и реши, че ще се чувства по-уверена, ако го срещне на твърда земя. С нарастващо усещане за ужас започна да се спуска по клена, а едрите й бедра издаваха грозен звук, докато се търкаха едно в друго. Надяваше се, че той не гледа нагоре. Винаги се опитваше да наднича под шортите й или да я докосва, или да говори мръсотии зад гърба й, които тя невинаги разбираше. Тупна неловко на земята, задъхана, защото слизането беше трудно.

Рийд не беше необичайно висок за дванайсетгодишно момче, но беше набит, с къси, силни крака, широки рамене и развит гръден кош. Ръцете и краката му бяха постоянно покрити с драскотини и синини от спорта, карането на колело и битките. Бърт обичаше да оглежда нараняванията му. Казваше, че Рийд е „истинско момче“.

Тя обаче беше тромава и срамежлива, по-заинтересувана от книгите, отколкото от спорта. Бърт я наричаше Лоения гъз и казваше, че всички шестици, които изкарва в училище, няма да й помогнат в живота, ако не може да стои изправена и да гледа хората в очите. Рийд не беше умен, но това нямаше значение за Бърт, защото беше звездата в гимназиалния отбор.

Братовчед й беше облечен в прокъсана оранжева тениска и износени маратонки. Точно такива дрехи искаше да носи и Фийби, но икономката на баща й не би й позволила. Госпожица Мерц купуваше всички дрехи на Фийби от евтините детски магазини и за днес й беше приготвила чифт бели шорти, които подчертаваха кръглото й коремче, и памучно горнище без ръкави, което имаше една голяма ягода отпред и й убиваше под мишниците.

— И повече да не си казала, че никога не съм правил нищо хубаво за теб, Дундо. — Рийд държеше нещо тежко, увито в бяла хартия, малко по-голямо от книга с меки корици. — Познай какво е това?

— Не знам. — Фийби говореше предпазливо, решена да избегне всички уловки, които Рийд бе подготвил за нея.

— Снимка на майка ти.

Сърцето на Фийби прескочи.

— Не ти вярвам.

Той разви хартията и тя разбра, че под нея наистина има снимка, макар че моментът беше много кратък, за да види нещо повече от смътно изображение на красиво женско лице.

— Намерих я набутана в чекмеджето с боклуци на майка ми — каза той, отмятайки нетърпеливо гъстия тъмен бретон, който висеше неравно над веждите му.

Краката на Фийби омекнаха и тя осъзна, че не е искала нищо друго в живота си толкова силно, колкото тази фотография.

— Откъде знаеш, че е тя?

— Попитах майка ми. — Рийд покри снимката с ръка, така че Фийби да не може да я види, и я погледна. — Наистина е хубава снимка, Дундо.

Сърцето на Фийби биеше толкова силно, че тя се страхуваше, че той го чува. Искаше да грабне фотографията от ръката му, но остана неподвижна, защото знаеше от болезнен опит, че той просто щеше да я държи далече, колкото и да се опитва.

Имаше само една снимка на майка си и тя бе правена от толкова далече, че Фийби не можеше да види лицето й. Баща й никога не бе разказвал много за нея, освен че е била глупава блондинка, която изглеждала страхотно по прашки, и било много жалко, че Фийби не е наследила нейното тяло вместо неговия мозък. Бившата мащеха на Фийби, Куки, с която баща й се беше развел миналата година след поредния й спонтанен аборт, казваше, че майка й вероятно не е била толкова зле, колкото я описва Бърт, и че той бил труден човек. Фийби обичаше Куки. Тя лакираше ноктите й в божуренорозово и й четеше вълнуващи истории за реалния живот от списание „Истински признания“.

— Какво ще ми дадеш за нея? — попита Рийд.

Тя знаеше, че не трябва да му позволи да разбере колко скъпоценна е снимката, или той щеше да направи нещо ужасно, за да не й я даде.

— Аз вече имам много нейни снимки — отвърна му. — Защо трябва да ти давам нещо?

Рийд повдигна снимката пред себе си.

— Е, добре. Тогава просто ще я скъсам.

— Не! — Тя скочи напред, думата се изплъзна от устните й, преди да се усети.

Тъмните му очи се присвиха в коварен триумф и Фийби се почувства така, сякаш острите челюсти на стоманен капан се сключват около нея.

— Колко силно я искаш?

Беше започнала да трепери.

— Просто ми я дай.

— Свали си шортите и ще ти я дам.

— Не!

— Тогава ще я скъсам. — Той хвана горната част с пръсти, сякаш се приготвяше да го направи.

— Недей! — Гласът й трепереше. Захапа вътрешността на бузата си, но въпреки това очите й се напълниха със сълзи. — Ти не я искаш, Рийд. Моля те, дай ми я.

— Вече ти казах какво трябва да направиш, Дундо.

— Не. Ще кажа на баща ми.

— А аз ще му кажа, че си надута малка лъжкиня. На кого ще повярва, как мислиш?

И двамата знаеха отговора на този въпрос. Бърт винаги беше на страната на Рийд.

Една сълза падна от брадичката й върху памучното горнище и направи безформено петно върху листото на ягодата.

— Моля те.

— Свали си шортите или ще я скъсам.

— Не!

Той скъса леко снимката отгоре и тя не успя да сподави тревожния си хлип.

— Сваляй ги!

— Моля те, недей! Моля те!

— Ще го направиш ли, ревло? — Той удължи резката.

— Да! Спри! Спри и ще го направя.

Той наведе фотографията. Фийби видя през сълзи, че е направил неравен процеп в най-горните два сантиметра.

Очите му се плъзнаха по тялото й и спряха на мястото, където се събираха краката й, онова тайнствено място, където бяха започнали да растат няколко кичура руси косми.

— Побързай, преди някой да е дошъл.

В гърлото й се надигна ужасен вкус на повръщано. Тя се запъна с копчето на шортите си. Сълзите пареха очите й, докато се бореше с ципа.

— Не ме карай да го правя — прошепна. Думите потрепнаха, сякаш гърлото й беше пълно с вода. — Моля те. Просто ми дай снимката.

— Казах ти да побързаш. — Той дори не я гледаше в лицето, просто се взираше в мястото между краката й.

Лошият вкус в устата й се засили, докато бавно смъкваше шортите си през корема и бедрата и ги оставяше да паднат. Те оградиха глезените й в изкривена осмица. Беше скована от срам, докато стоеше пред него в сините си памучни гащички, обсипани с малки жълти рози.

— Сега ми я дай — помоли го.

— Първо си свали гащите.

Тя реши да не мисли за това. Опита се просто да си смъкне бельото, за да получи снимката на майка си, но ръцете й не помръдваха. Стоеше пред него, с увити около дебелите глезени шорти, а сълзите се стичаха по бузите й и тя знаеше, че не може да му позволи да я види.

— Не мога — прошепна.

— Направи го! — Малките му очи потъмняха от гняв.

Тя изхлипа, но поклати глава.

С грозно изкривена уста той скъса скъпоценната снимка на две, после още на две и пусна парчетата на земята. Зари ги с пръст с петата на маратонката си и избяга към къщата.

Спъвайки се в шортите, тя залитна на сляпо към съсипаната снимка. Докато падаше на колене, видя две раздалечени очи, извити нагоре като нейните. Пое си накъсано въздух и си каза, че всичко ще е наред. Че ще изглади и залепи парчетата.

Ръката й трепереше, докато подреждаше четирите намачкани късчета, първо най-горното, а после и останалите. Едва след като приключи, разбра злостния умисъл на Рийд. Над горната устна на майка й той беше нарисувал плътен черен мустак.

Това беше преди двайсет и три години, но Фийби все още чувстваше болка в гърдите си, докато стоеше до прозореца и се взираше през него. Цялото материално изобилие на детството й не можеше да компенсира израстването под сянката на грубия тормоз на Рийд и презрението на баща й.

Нещо докосна крака й, тя се наведе и видя Пух, която се взираше в нея с обожаващи очи. Наведе се да я вдигне, после я притисна към себе си и я понесе към дивана, където седна и загали меката бяла козина. Часовникът на дядо й тиктакаше в ъгъла. Когато беше на осемнайсет, този часовник стоеше в кабинета на баща й. Тя зарови розовите си нокти в козината на Пух и си припомни ужасната августовска нощ, когато светът й сякаш рухна.

Мащехата й Лара беше завела двумесечната Моли да види майка си в Кливланд. Фийби, по това време на осемнайсет, беше у дома и се подготвяше за първата си година в колежа „Маунт Холиоки“. Обикновено не я канеха на купона на щатския футболен отбор на Северозападен Илинойс, но сега Бърт го организираше в къщата, така че включиха и нея. По това време баща й още не беше купил лиценза на „Старс“ и беше обсебен от Северозападния. Рийд играеше в отбора и щедрата подкрепа на Бърт към фонда за атлетите го бе направил доста влиятелен.

Тя прекара деня в очакване, но и със стаен ужас от купона. Въпреки че по-голямата част от предишната й телесна маса се беше стопила, все още се чувстваше неловко от фигурата си и носеше разпуснати, безформени дрехи, за да прикрие гърдите си. Опитът й с Рийд и баща й я беше направил подозрителна към мъжете, но в същото време не можеше да не мечтае, че някой от популярните спортисти ще я забележи.

Прекара първите часове от купона, застанала в най-отдалечения край в опит да не привлича вниманието. Когато Крейг Дженкинс, най-добрият приятел на Рийд, дойде да я покани на танц, тя едва успя да кимне. Тъмнокос и красив, Крейг беше звездата на Североизточния и дори в най-дивите си мечти тя не се беше надявала, че ще я забележи, да не говорим да обвие ръка около раменете й, след като музиката спре. Започна да се отпуска. Танцуваха отново. Тя пофлиртува малко, смееше се на шегите му.

И после нещата се объркаха. Той бе пил твърде много и се опита да опипа гърдите й. Когато му каза да спре, не я послуша. Стана по-агресивен и тя избяга навън, насред гръмотевичната буря, за да се скрие в малката метална барака до басейна.

Крейг я намери и там, в дълбокия горещ мрак, я изнасили.

След това тя направи грешката, която бяха правили толкова други жертви на изнасилване. Замаяна и кървяща, се довлече до банята, където повърна и после заличи всички следи от насилието във вана с вряла вода.

Час по-късно, хлипаща и объркана, намери Бърт в кабинета му, където беше отишъл, за да си вземе кубинска пура. Все още помнеше недоверието, когато прокара пръсти през стоманеносивата си къса коса и я погледна изучаващо. Тя стоеше пред него в раздърпания си сив спортен екип, в който се беше намъкнала след банята, и никога не се бе чувствала по-уязвима.

— Искаш да повярвам, че момче като Крейг Дженкинс е бил толкова загорял за жена, че е трябвало да те изнасили?

— Вярно е — прошепна тя, едва успяваше да изстиска думите през свитото си гърло.

Над главата му се виеше цигарен дим като мръсна панделка. Той свъси рунтавите си прошарени вежди.

— Това е поредният ти жалък опит да получиш симпатията ми, нали? Наистина ли вярваш, че ще съсипя футболната кариера на това момче само защото искаш внимание?

— Не е вярно! Той ме изнасили!

Бърт издаде звук на отвращение и подаде главата си през вратата, за да изпрати някого за Крейг, който пристигна след няколко минути, придружен от Рийд. Фийби молеше баща си да отпрати Рийд, но той не го направи и братовчед й остана в стаята, като си пийваше бира и слушаше, докато тя със запъване разказваше историята си.

Крейг разпалено отрече обвиненията й и беше толкова убедителен, че и тя самата би му повярвала, ако не знаеше истината. Дори без да поглежда към баща си, осъзна, че е загубила, и когато той й заповяда никога повече да не повтаря историята, някаква част от нея умря.

Избяга на следващия ден в опит да се отърве от срама си. В колежанската й сметка имаше достатъчно пари, за да отиде до Париж, където срещна Артуро Флорес и животът й се промени завинаги.

Лакеите на баща й я посетиха няколко пъти по време на годините й с Артуро, за да й предават заплахите на Бърт и заповедите му да се върне. Беше лишена от наследство веднага след като се появи първият й гол портрет.

Облегна главата си назад и придърпа Пух по-близо. Бърт най-сетне я бе подчинил на волята си. Ако не направеше това, което й бе заповядал, нямаше да получи сто хиляди долара, пари, които щяха да й позволят да отвори собствена малка галерия.

Ти си единственият ми провал, Фийби. Единственият ми проклет провал.

Устните й се присвиха в упорита линия. Баща й с неговите сто хиляди долара и „Чикаго Старс“ можеха да вървят по дяволите. Не беше необходимо да играе играта, която Бърт бе организирал. Реши да приеме предложението на Виктор да прекара известно време във ваканционната му къща до Монтаук. Там, близо до океана, щеше най-накрая да се раздели с призраците на миналото си.