Сюзън Елизабет Филипс
Избрах теб (7)

7

Влажният нощен бриз развя завесите и разроши тъмнокестенявата коса на Моли, която седеше в люлеещ се стол до прозореца в спалнята и четеше „Ребека“ на Дафни дю Морие. Макар да знаеше, че плюе в лицето на литературната критика, тя смяташе, че Дафни дю Морие е много по-добра писателка от Фьодор Достоевски.

Харесваше и Даниел Стийл повече от Достоевски, главно защото героините в романите й преминаваха през ужасяващи преживявания, които даваха на Моли кураж. Тя знаеше, че в истинския живот Даниел Стийл има много деца, и когато се разболя от грип в лагера, получи великолепни видения от треската, в които тя й беше майка. Дори когато беше будна, си представяше Даниел да седи на леглото й и да гали косата й, докато четеше някоя от книгите й. Знаеше, че е бебешко да мисли подобни неща, но не можеше да се сдържи.

Протегна се за кърпичка и си издуха носа. Грипът беше отминал, но й остави лека дихателна инфекция. В резултат на това директорката в „Крейтън“ не й разреши привилегията да отиде по-рано. Уведомиха Фийби и Моли бе принудена да се върне у дома само няколко дни след завръщането на сестра й от Чикаго. Не че смяташе тази ужасна къща за дом.

Щеше й се Фийби да я остави на мира. Тя продължаваше да й предлага да си вземат филми под наем или да играят на игри заедно, но Моли знаеше, че го прави само по задължение. Мразеше Фийби не само заради начина, по който се обличаше, но и защото баща й я беше обичал. Тя самата знаеше, че не беше обичана от баща си. Той й бе казвал многократно, че от нея „го побиват тръпки“.

— Сестра ти поне имаше куража да ми се опъне! А ти изглеждаш така, сякаш ще припаднеш всеки път когато говоря с теб.

Казваше й същото винаги когато се върнеше у дома. Критикуваше тихия й говор, начина, по който изглежда, всичко, и тя знаеше, че той тайно я сравнява с красивата й уверена по-голяма сестра. През годините омразата й към Фийби беше изградила твърда черупка около сърцето й.

Далечният кух звук на часовника на дядо й отбеляза девет часа и накара голямата къща да изглежда още по-празна, а нея — да се чувства още по-дребна и самотна. Отиде до леглото и клекна, за да извади предметите, които криеше там. Отпусна се на пети и притисна до гърдите си раздърпаната плюшена кафява маймуна с едно липсващо око.

Положи буза върху плешивото петно между ушите на маймуната и прошепна:

— Страх ме е, Мистър Браун. Какво ще се случи с нас?

— Моли?

При звука от гласа на сестра си Моли зарови Мистър Браун отново под леглото, грабна „Братя Карамазови“, набута „Ребека“ под възглавницата си и отново седна на стола.

— Моли, там ли си?

Обърна страницата.

Вратата се отвори и Фийби влезе в стаята.

— Не ме ли чу?

Моли внимателно прикри завистта си, когато погледна джинсите в цвят пепел от рози и плетения пуловер в същия нюанс, с които бе облечена сестра й. Пуловерът имаше дълбоко V-образно деколте с фестониран ръб, който се извиваше около гърдите на Фийби. Моли искаше да постави Достоевски върху своите гърди, за да скрие липсващата им форма. Не беше честно. Фийби беше стара и вече нямаше нужда да е красива. Нямаше нужда от русата коса и дръпнатите очи. Защо не можеше Моли да е красивата, вместо да е кльощава грозна пръчка с права кафява коса?

— Четях.

— Забелязвам.

— Страхувам се, че не съм в настроение за разговори, Фийби.

— Няма да ти отнема много време. Скоро започва училището и има няколко неща, които трябва да обсъдим.

Пуделът на Фийби дотича през вратата и се спусна към Моли, която се отдръпна и се загледа в сестра си.

— Откъде се взе това куче?

— Изглежда, че ще се установя тук за известно време, така че накарах Виктор да я качи на самолета.

Моли отмести краката си по-далече от пудела, който започна да атакува косматите й жълти чехли.

— Ще съм ти благодарна, ако не го пускаш в стаята ми. Имам силна алергия.

Фийби седна на края на леглото на Моли, протегна се и сключи пръсти около Пух, който дойде към нея.

— Пуделите не се скубят. Те са подходящи кучета за хора с алергия.

— Не искам животни в спалнята ми.

— През цялото време ли си толкова неприятна, или само с мен?

Устните на Моли се свиха инатливо.

— Уморена съм и искам да си лягам.

— Едва девет часът е.

— Бях болна.

Фийби гледаше как Моли свежда глава над книгата си и целенасочено я игнорира. За пореден път изпита познатата комбинация от объркване и симпатия, която я обземаше всеки път когато се опиташе да говори с момичето. Още не бе прекарала у дома и седмица, когато Моли бе върната от лагера, за да се възстанови от грипа. Вместо да се подобрят, през последните два дни отношенията им дори се бяха влошили.

Тя задърпа един шев от кувертюрата.

— Тази къща скоро трябва да бъде затворена, за да се обяви за продан. За жалост, изглежда, аз ще съм прикована тук през следващите няколко месеца, така че реших да се преместя в частния апартамент на Бърт, който не е много далече от комплекса на „Старс“. Адвокатите казват, че мога да остана там до началото на следващата година. — Тя беше получила също и ежедневни надбавки, с които да покрива разходите си, което беше хубаво, предвид факта, че банковата й сметка бе притеснително празна.

— Не виждам как ме засяга това, след като ще съм се върнала в „Крейтън“.

Фийби пренебрегна троснатата й забележка.

— Не ти завиждам, че ще се връщаш. Мразех това място.

— Не бих казала, че имам много избор, нали?

Фийби изведнъж замълча, докато по гръбнака й плъзна зловещо гъделичкане. Лицето на Моли беше непроницаемо и вкаменено с изключение на леко трептене в ъгълчето на устата й. Познаваше това упорито лице, отказа да поиска помощ или да признае слабостта си. Самата тя беше усвоила някои от същите стратегии, за да оцелее от нещастието и самотата на детството си. Докато я гледаше, все повече се убеждаваше, че идеята, която обмисляше от вчера, е добра.

— „Крейтън“ е малко заведение — започна внимателно. — Винаги съм си мислела, че ще съм по-щастлива в по-голямо училище, с по-голямо разнообразие от ученици. Може би и с теб ще е така. Може би ще ти хареса да ходиш в някое смесено училище.

Моли рязко изправи глава.

— Да ходя в училище с момчета?

— Защо не.

— Не мога да си представя какво е да има момчета в класната стая. Няма ли да са шумни?

Фийби се разсмя.

— Аз също не съм ходила с момчета на училище, така че нямам никаква представа. Вероятно.

Това бяха първите признаци на оживление у Моли и тя продължи внимателно.

— В тази област има няколко добри обществени училища.

— Обществено училище? — изсумтя Моли. — Качеството на обучение в тях е толкова занижено.

— Не е задължително. Освен това човек с твоя коефициент на интелигентност вероятно може да се самообучава, така че каква разлика би имало? — Тя погледна сестра си със съчувствие и добави тихо: — Струва ми се, че създаването на приятели и наслаждаването на тийнейджърските години е по-важно, отколкото упражненията по висша математика.

Защитната черупка на Моли незабавно се възстанови.

— Аз имам много приятели. Дузини. И освен това математиката ми харесва. Не бих се подложила на по-нисше образование само за да ходя в училище с някакви глупави юноши, които съм сигурна, че няма да са и наполовина толкова зрели, колкото моите приятели момчета в Кънектикът.

Фийби трябваше да й признае поне това — беше готова да е упорита до крайност.

Долната устна на Моли се нацупи.

— Ти не би го разбрала, понеже не си надарена.

— Не ми се ще да разбивам илюзиите ти, Мол, но и моето айкю не е за пренебрегване.

— Не ти вярвам.

— Изкарай си тетрадката тогава. Нека да порешаваме малко интеграли заедно.

Моли преглътна.

— Аз, аз още не съм стигнала до там.

Фийби прикри облекчението си. Тя също не бе решавала такива задачи от години и не помнеше нищо.

— Не съди за книгата по корицата, Мол. Ако хората трябваше да те преценяват само по външния ти вид, може би щяха да решат, че си неприветлива и малко превзета. Но и двете знаем, че това не е така, нали? — Искаше да накара Моли да мисли, не да я предизвиква, и се опита да отнеме малко от жилото на думите си с усмивка. Не се получи.

— Аз не съм превзета! Аз съм абсолютно приятен човек с дузини приятели и… — Тя ахна.

Фийби проследи посоката на погледа й и видя, че Пух изтегля някаква раздърпана плюшена маймуна изпод леглото на Моли. Тя бързо изскубна животното от устата на кучето.

— Няма проблем. Пух не направи нищо на играчката ти. Виж.

Лицето на Моли беше алено.

— Никога повече не искам това куче да влиза в спалнята ми! Никога! И това не е мое. Аз не си играя с играчки. Не знам как се е озовало там. Глупаво е! Изхвърли го!

Фийби имаше слабост към изгубените души, а отхвърлянето на очевидно любимата на сестра й плюшена маймуна я развълнува най-силно от всичко. В този момент нищо не можеше да я накара да отпрати това объркано, ужасено младо момиче.

Тя хвърли небрежно плюшеното животно край леглото.

— Реших да не те пращам отново в „Крейтън“. Ще ходиш в обществено училище от есента.

— Какво! Не можеш да го направиш!

— Аз съм ти попечител и със сигурност мога. — Тя подбра Пух и тръгна към вратата. — Другата седмица се местим. Ако не се получи с училището, можеш да се върнеш в „Крейтън“ за втория семестър.

— Защо правиш това? Защо си толкова отвратителна?

Фийби знаеше, че Моли няма да чуе истината, затова само сви рамене.

— Нещастните хора не обичат да са сами, нали знаеш? Налага се да бъда тук. Защо не останеш и ти?

Едва когато слезе по стълбите, я връхлетя осъзнаването за всички последствия от действията й. Вече беше затрупана с проблеми, които не знаеше как да реши, а сега беше добавила към тях още един. Кога щеше да се научи да сдържа импулсивността си?

В опит да избегне тревожните мисли, тя се отправи към френските прозорци в задната част на къщата и излезе навън. Нощта беше тиха и уханна, изпълнена с аромат на борове и рози. Прожекторите на гърба на сградата осветяваха края на гъстата гора отвъд двора, включително старото кленово дърво, където беше детското й убежище. Неусетно за себе си се отправи натам. Когато стигна до дървото, видя, че и най-долните му клони са твърде високо, за да се покатери. Облегна се на дънера и се загледа в къщата.

Въпреки спокойствието на нощта, не можеше да се отърси от тревогите си. Нямаше представа как се отглежда тийнейджър. Как се предполагаше да преодолее враждебността на Моли? Плъзна пръстите си в джобовете на панталона. Проблемите със сестра й не бяха единственото, което я притесняваше. Липсваха й приятелите й и Виктор. Чувстваше се като чудачка, когато отиваше в комплекса на „Старс“. Освен това отделяше твърде много време, за да мисли за Дан Кейлбоу. Защо беше толкова непреклонен в отказа си да й позволи да наеме отново Рон?

Тя въздъхна. Не се сещаше толкова често за него само заради отношението му към Рон. Усещаше го твърде силно. Понякога, когато беше наблизо, я връхлиташе чувство, много близко до паниката. Сърцето й се забързваше, пулсът й се ускоряваше и я сполиташе объркващото усещане, че тялото й се събужда след много дълъг сън. Беше нелепа идея. Тя знаеше твърде добре, че що се отнася до мъжете, е трайно увредена.

Въпреки че нощта беше топла, неочаквано потръпна и извади длани от джобовете, за да разтрие ръцете си. Заляха я спомени, нощните звуци я обгърнаха и тя сякаш бе всмукана обратно във времето на първите си месеци в Париж.

Когато пристигна, намери приятелка от „Крейтън“ и се премести в нейния мъничък апартамент на третия етаж в Монпарнас, недалече от оживената шумна пресечка, където се срещаха булевард „Монпарнас“ и булевард „Распай“. Седмици наред почти не напускаше леглото. Взираше се в тавана, докато постепенно се самоубеди, че по някакъв начин е отговорна за собственото си изнасилване. Никой не я беше принуждавал да танцува с Крейг. Никой не я беше карал да се смее на шегите му и да флиртува с него. Тя бе направила всичко по силите си, за да му се хареса.

Постепенно започна да вярва, че станалото е по нейна вина. Съквартирантката й, притеснена от отдръпването й, я молеше да излезе и най-накрая стана по-лесно да направи това, отколкото да й отказва. Започна да прекарва вечерите в пиене на евтино вино и в пушене на трева с пропадналите групи студенти, които висяха по тротоарите и в бирариите на Монпарнас. Нещастието й потискаше апетита и цялата й бебешка закръгленост се стопи, изтъни краката й и подчерта изпитостта на бузите й. Но гърдите й останаха все така пълни и въпреки безформените дрехи, момчетата ги забелязваха. Вниманието им задълбочи самоомразата й. Те знаеха какво момиче е тя и нямаше да я оставят на мира.

Без да осъзнава напълно как се случи, тя се наказа, като преспа с един от тях, млад германец, дошъл в Париж на обучение в ЮНЕСКО. После пусна в леглото си един брадат швед, студент по изкуство, а след него един дългокос фотограф от Ливърпул. Лежеше неподвижна под тях и ги оставяше да направят каквото искат, защото в сърцето си знаеше, че не заслужава нищо по-добро. Мразеше себе си повече и от техните потни тела и агресивни ръце.

Започна да идва на себе си много бавно. Отвратена от това, което бе позволила да се случи, тя все по-отчаяно търсеше начин да се защити. Мъжете бяха врагове. Да забрави това, означаваше да се изложи на опасност.

Започна да наблюдава младите красиви французойки, които вечер се разхождаха по булевард „Монпарнас“. Сядаше в някоя бирария и гледаше как накланят глави към любовниците си и ги съблазняват с дръзки, многозначителни погледи. Виждаше уверения начин, по който вървяха в тесните си сини джинси, с полюшване на бедрата и изпъчени гърди. Една нощ, докато наблюдаваше една млада страстна красавица да разтваря устни, за да позволи на зашеметения си любовник да пъхне една сладка хапка от мида между тях, всичко й стана ясно. Тези млади французойки използваха секса, за да контролират мъжете, а мъжете бяха беззащитни.

Тогава започна собствената й трансформация.

По времето, когато Артуро Флорес я намери в един магазин за художествени материали в Мадлен, скриващите фигурата дрехи бяха отстъпили пред тесни френски джинси и миниатюрни, впити бодита, които разкриваха гърдите й. Платинените кичури привличаха мъжките погледи към дългата копринена коса, която се виеше по раменете й. Тя ги оценяваше безмилостно и мълчаливо с дръзките си очи.

Можеш да гледаш, шери, но не си достатъчно мъжествен, че да пипаш.

Чувството на облекчение, което изпитваше, когато флиртуваха с нея, само за да подвият опашки между краката, щом ги отхвърлеше, я опияняваше. Най-накрая бе открила начин да бъде в безопасност.

Но Артуро Флорес не беше като останалите. Той бе по-възрастен, нежен, брилянтен и самотен мъж, който искаше единствено приятелството й. Когато я попита може ли да я рисува, тя се съгласи без колебание, макар да не си беше и мечтала за седемте години отдих, които получи с него.

Артуро беше част от тесен затворен кръг богати и изтъкнати европейски мъже, които пазеха в тайна хомосексуалността си и внимателно подбраните му приятели станаха и нейни. Те бяха остроумни, културни, често сприхави, но в общи линии внимателни и изискванията им към нея не бяха физически. Те търсеха вниманието й, симпатията й, привързаността й. В замяна я учеха на изкуство и музика, на история и политика. Тя получи по-добро образование от приятелите на Артуро, отколкото съучениците й получиха в колежа.

Но дори те не успяха да я накарат да забрави. Травмата й беше твърде дълбоко вкоренена, за да бъде победена така лесно, и Фийби продължи да наказва хетеросексуалните мъже с дребни жестокости: съблазнителни усмивки, провокативни дрехи, коварни флиртове. Научи се, че може да контролира всички, като позволи на тялото си да дава обещания, които никога не му разрешаваше да спази.

Толкова съжалявам, мосю, хер, сеньор, но не сте достатъчно мъжествен, че да пипнете.

Докато си тръгваше от всички тях, бедрата й се полюшваха в ритъма на френските момичета, които властваха над булевард „Монпарнас“.

Гореща ча-ча,

гореща ча-ча,

гореща, гореща

ча-ча ча-ча.

 

 

Беше на двайсет и шест, когато отново позволи на мъж да я докосне, на младия лекар, който се грижеше за Артуро по време на боледуването му. Беше красив и нежен и ласките от опитните му ръце бяха успокоителни. Наслаждаваше се на близостта им, но когато той се опита да задълбочи интимността им, замръзна. Той беше търпелив, но всеки път, когато ръцете му се плъзнеха под дрехите й, я връхлитаха спомените за нощта край басейна, за младите мъже, които бе допускала върху себе си. Лекарят беше истински джентълмен, за да й каже, че не е достойна за него, затова просто изчезна от живота й. Тя се насили да приеме факта, че е непоправимо увредена, що се отнася до секса, и реши да не допуска огорчение от това. След скръбта, предизвикана от смъртта на Артуро, откри други отдушници за по-нежните си чувства.

В Манхатън Фийби се обгради с нежни хомосексуалисти, някои от които умряха в ръцете й. Тези мъже получаваха цялата любов и привързаност, която тя притежаваше в изобилие. Тези хора заемаха мястото на любовниците, които само щяха да й напомнят, че й липсва женственост.

— Здрасти, братовчедке.

Тя ахна сподавено, завъртя се и видя Рийд Чандлър да стои, облян в светлина, в края на ливадата, само на десет ярда от нея.

— Още ли се криеш в храсталаците, Дундо?

— Какво правиш тук?

— Просто се отбих.

Тя вече не беше беззащитно дете и се възпротиви на страха, който той все още й вдъхваше. По време на погребението беше твърде вцепенена, за да забележи промяната във вида му, но сега видя, че беше възмъжал, изглеждаше почти същият като в колежа. Представи си, че жените сигурно още се чувстваха привлечени от гангстерското му лустро: гъстата синьо-черна коса, маслиновата кожа и силното набито тяло. Но пълните устни, които различните му приятелки намираха за чувствени, тя смяташе просто за твърде алчни. Тази жадна уста само й напомняше колко много иска от живота Рийд и колко много от това, което иска, й принадлежи.

Забеляза, че сега се облича повече като банкер, отколкото като гангстер. Оксфордката на сини и бели ивици и моряшкият му панталон изглеждаха ушити по поръчка, а когато запали цигара, на китката му проблесна скъп часовник. Фийби си спомни, че баща й й разказваше, че Рийд работи във фирма за недвижими имоти. Първоначално тя бе изненадана, че Рийд не е в „Старс“, но после осъзна, че е твърде лукав, за да даде на Бърт толкова голям контрол над живота си.

— Как ме откри тук?

— Винаги мога да те намеря, Дундо. Дори в мрака е трудно да не забележа русата ти коса.

— Не искам да ме наричаш така.

Той се усмихна.

— Винаги съм смятал, че е сладко, но ако не го харесваш, обещавам да се поправя. Мога ли да те наричам „Фийби“, или искаш да се обръщам към теб по-официално?

Шегата му бе успокоителна и тя се поотпусна.

— „Фийби“ става.

Той се усмихна и й подаде пакета с цигари. Тя поклати глава.

— Трябва да се откажеш от това.

— Отказвал съм се. Много пъти. — Докато издишваше, тя отново забеляза пълните му алчни устни. — Е, как се справяш? Отнасят ли се добре с теб?

— Любезни са.

— Ако някой ти създава неприятности, само ми кажи.

— Сигурна съм, че всичко ще е наред. — Тя никога не се беше чувствала по-несигурна, но нямаше да го признае.

— Напускането на Карл Поуг беше злополучно. Ако Бърт осъзнаваше, че има подобна вероятност, никога нямаше да направи това. Нае ли вече нов генерален мениджър?

— Не още.

— Не чакай дълго. Макдермит е твърде неопитен за работата. Вероятно би било уместно да оставиш на Стив Ковак да вземе решението. Аз също ще съм щастлив да помогна.

— Ще го имам предвид. — Гласът й оставаше умишлено безизразен.

— Бърт обичаше да манипулира хората. Не направи нещата лесни и за двама ни, нали?

— Не, не ги направи.

Той зарови едната си ръка в джоба и после я извади с неловко изражение. Тишината се проточи. Рийд пристъпи крачка, дръпна дълго от цигарата си и издуха дима в тънка, рязка струя.

— Виж, Фийби. Трябва да ти кажа нещо.

— О?

— Трябваше да говоря с теб за това много отдавна, но го избягвах.

Тя замълча.

Той извърна поглед.

— Няколко години след като се дипломирахме, Крейг Дженкинс и аз бяхме заедно на един купон.

Всеки мускул в тялото й се напрегна. Нощта внезапно стана много тъмна, а къщата — много далече.

— Крейг се напи и ми каза какво наистина се е случило онази нощ. Призна ми, че те е изнасилил.

От устните й се изтръгна тихо възклицание. Вместо оправдана, тя се почувства разголена. Не искаше да говори за това с никой и особено с Рийд.

Той прочисти гърлото си.

— Съжалявам, винаги съм смятал, че ти лъжеш. Отидох при Бърт веднага, но той не искаше да говорим за това. Вероятно трябваше да настоявам повече, но знаеш какъв беше.

Тя не можеше да се насили да говори. Истината ли й казваше? Нямаше представа дали е искрен, или просто се опитва да спечели доверието й, така че да получи влияние върху решенията й, докато притежава „Старс“. Не искаше да вярва, че баща й е научил истината, но никога не я е признал. Всички стари чувства на болка и предателство я заляха отново.

— Изпитвам нужда да ти се реванширам някак и искам да знаеш това. Тук съм, ако ти потрябвам. Доколкото зависи от мен, съм ти длъжник. Ако мога да направя нещо, за да облекча положението ти — всякакъв вид помощ — обещай да ми кажеш.

— Благодаря ти, Рийд. Ще го направя. — Думите й прозвучаха сковано и неестествено. Беше толкова напрегната, че имаше чувството, че ще се пръсне във всички посоки, ако не се махне от там. Въпреки привидната му загриженост, тя никога не би могла да му вярва. — Мисля, че е по-добре да тръгвам. Не искам да оставям Моли сама твърде дълго.

— Разбира се.

Вървяха до къщата в напрегнато мълчание. Когато стигнаха края на ливадата, той спря и се взря в нея.

— Доколкото зависи от мен, съм с теб, братовчедке. Наистина го мисля.

Той се наведе, допря алчните си устни до бузата й и си тръгна.