Джоджо Мойс
Корабът с булките (26)

Двадесет и четвърта глава

Когато самолетоносачът „Виктория“ акостира в Плимут снощи… някои момичета, твърде нетърпеливи да зърнат Великобритания, се скупчили до един от пилоните и когато той се прекършил, двайсетина от тях паднали от близо два метра на палубата долу. Нямало ранени. Една от булките не можела да сподели всеобщото вълнение. Тя научила в края на своето пътуване от тринадесет хиляди мили, че съпругът й, който трябвало да я посрещне, е бил обявен за изчезнал при самолетен инцидент.

„Дейли Мирър“, сряда, 7 август 1946 г.

Осем часа до Плимут

Флотската униформа без човек в нея е любопитна гледка. С тъмната си плътна материя, с плетениците и месингови копчета тя говори за съвсем други измерения на живота, за паради, за усилията — гладене, кърпене, полиране, — които са нужни за поддръжката й. За коректност, рутина и дисциплина от страна на тези, които я обитават, както и на онези, чиито униформи са в тон с нея. В зависимост от райетата или отличителните символи тя свидетелства за миналото на войните. Разказва истории: за загубени и спечелени битки, за направени саможертви. Или за кураж и страх.

Но не ти казва нищо за живота. Хайфийлд се загледа в униформата си, грижливо изгладена от стюарда му, която сега висеше на закачалката под еполети от оризова хартия, готова за последното си представяне, когато „Виктория“ акостира на следващия ден. „Какво разказва за мен тази униформа?“, помисли си той, докато поглаждаше с длан ръкава. Дали разказва за човек, който знае кой е само когато е на война? Или за човек, който е разбрал, че точно онова, от което счита, че бяга — близост, човечност, — е нещото, което му е липсвало през цялото време?

Хайфийлд се обърна към картата, която лежеше сгъната върху масата заедно с пергела. До нея бе полуготовият му куфар. Знаеше къде би я сложил стюардът му и не се налагаше да пъха прекалено дълбоко ръцете под внимателно сгънатите дрехи, преди да стигне до рамката, която бе прекарала последните шест месеца, захлупена с лицето надолу в чекмеджето му. Сега я извади, разгърна меката опаковъчна хартия, в която Реник грижовно я бе завил. В сребърната рамка имаше снимка на млад мъж, прегърнал една усмихната жена, която се опитваше с една ръка да отметне от лицето си тъмните кичури коса, които вятърът развяваше.

Това ще превърне момъка в мъж, така бе казал на сестра си. Флотът правеше мъже от момчетата. Той щеше да се погрижи за него.

Загледа се в образа на младежа, който се усмихваше насреща му, преметнал ръка върху раменете на жена си. После премести леко картата и постави рамката изправена на масата. Това щеше да е последното, което ще вземе от кораба.

Оставаха им само няколко часа до Плимут. Когато жените се събудят, корабът вече щеше да е готов да ги излее от търбуха си към новия им живот. Утре от най-ранни зори тук щеше да е истински вихър от движение и задачи: безброй списъци трябваше да бъдат проверени и отметнати, мъжете и жените щяха да се редят за багажа си, а имаше и процедурни и церемониални задължения, свързани с акостирането на такъв голям кораб в пристанището. Бе виждал това и преди — вълнението, притеснението, очакването на мъжете да слязат на брега. Само че този път войната бе свършила. Този път знаеха, че отпускът им е сигурен, че завръщането им е постоянно.

Щяха да се изсипят от кораба направо в просълзените прегръдки на близките си, стиснали здраво очи с благодарност, в превъзбудената радост на децата си. Щяха да си тръгнат пеша или с шумни коли към домовете, които можеше и да не са такива, каквито ги помнят. Ако имаха късмет, щяха да изпитат усещането за запълнена празнина.

Не всички бяха късметлии. Бе виждал през годините да се появяват роднини и близки, дори и след като бяха получили злокобната телеграма, неспособни или нежелаещи да приемат факта, че техният Джон или Робърт, или Майкъл, няма да се върне у дома. Човек можеше да ги забележи дори в гъстата тълпа, вперили поглед в подвижното мостче, стиснали здраво чанта или вестник, надявайки се да се окаже, че има грешка.

А на борда имаше и такива като Хайфийлд. Чието завръщане нямаше да бъде отбелязано от радостни приветствия и шумна благодарност. Тези, които щяха незабелязано да се промъкнат през тълпите от блъскащи се в радостта си семейства и които щяха, може би, да бъдат посрещнати на много мили оттук от не особено ентусиазирани роднини, които ги приемат от стаено съчувствие или от семеен дълг.

Хайфийлд отново се загледа в униформата, която щеше да облече за последен път утре. После дръпна един стол, седна до бюрото си и се зае да пише.

Скъпа Айрис,

Имам новини за теб. Няма да идвам в Тивертън. Моля те, предай на лорд Хемуърт моите извинения и му кажи, че нямам нищо против да компенсирам всякакво финансово неудобство, което може да е било причинено от моето решение.

Реших, след обстоен размисъл, че животът на сушата вероятно не е за мен…

Никол не можеше да измисли къде другаде да иде. Дори и в един без четвърт през нощта столовата им бе препълнена с шумни мъже, превъзбудени от очакването и от допълнителната дажба алкохол. Те вадеха снимки от шкафчетата си и ги прибираха в претъпканите си вече торби, споделяха си плановете за това къде ще отидат, какво искат да направят най-напред. Ако съпругата намери кой да гледа децата… Не му се искаше да седи при тях, не мислеше, че е в състояние да отвръща подобаващо на добродушните им закачки. Трябваше да е сам, за да осмисли какво се бе случило с него.

Още усещаше вкуса й. Тялото му бе заредено с енергия, изпълнено с болезнено напрежение. Дали тя го мрази? Дали не си мисли, че е също толкова ужасен като Тимс и останалите? Какво й бе сторил той, след като тя бе прекарала седмици и дори години в презиране на мъжете, които я приемаха само по този начин?

Качи се на самолетната палуба.

Не бе очаквал да намери компания.

Капитанът стоеше на предната палуба пред мостика. Беше без шапка, само по риза на вятъра. При излизането си на палубата, Никол спря и понечи да се върне, но Хайфийлд го забеляза и Никол осъзна, че ще се наложи да го поздрави.

— Приключи ли твоята смяна?

Никол пристъпи напред и застана редом с капитана. Тук навън беше студено, за първи път усещаше истински студ, след като бяха потеглили от Австралия.

— Да, сър. Тази вечер не сме на пост пред спалните помещения на булките.

— Ти беше пред отделението на сестра Маккензи, нали?

Никол рязко вдигна поглед. Но изражението на капитана бе доброжелателно, замислено.

— Точно така, сър.

Не можеше да повярва, че тя не беше отвратена. Хладните й длани го бяха притегляли, а не отблъсквали. Никол бе направо замаян от чувството за несигурност. „Как можах да постъпя така, след онова, което Фей ми причини?“

Ръцете на капитана бяха напъхани дълбоко в джобовете му.

— Всички те са добре, нали? Чух, че две са били настанени в лазарета.

— Всички са добре, сър.

— Добре. Добре. Къде е Даксбъри?

— Той е… хм… вероятно е заспал някъде, сър.

Капитанът го погледна косо, забеляза нещо в изражението на Никол и изсумтя тихо под нос.

— Женен ли си, Никол? Не мога да се сетя дали Добсън ми е казвал.

Никол замълча за миг. Загледа се в мястото, където черното море срещаше небето и няколко звезди се показваха между разкъсаните облаци, а луната за кратко бе озарила неизменно променящия се хоризонт.

— Не, сър — отвърна той. — Вече не.

Забеляза въпросителния поглед на капитана.

— Не се привързвай прекалено към свободата си, Никол. Липсата на отговорност, на обвързаност… може да бъде нож с две остриета.

— Започвам да го разбирам, сър.

Двамата останаха известно време в непринудено мълчание. Мислите на Никол бушуваха като морето, кожата му настръхваше, когато се сетеше за жената долу. „Какво трябваше да направя?“, питаше се той отново и отново. „Какво да направя сега?“

Хайфийлд пристъпи малко по-близо до него. Извади от джоба си кутия с пури и му предложи една.

— Вземи. Да отпразнуваме — каза той. — Последната ми вечер като капитан. Последната ми нощ след четиридесет и три години във флота.

Никол взе пурата и позволи на по-възрастния мъж да я запали, докато с ръка прикриваше пламъчето от морския бриз.

— Ще ви липсва. Откритото море.

— Не, няма.

Озадачен, Никол се обърна към него.

— Веднага потеглям пак — каза Хайфийлд. — Ще събера екипаж за някой търговски кораб или нещо подобно. Казват, че има голямо търсене. Не знам, Никол. Тези момичета ме накараха да се замисля. Щом те могат да го направят… — Той сви рамене.

— Не мислите ли… че сте заслужили да останете на брега, сър?

Капитанът въздъхна.

— Не съм сигурен, Никол, че знам как да живея на сушата. Не и за по-дълго.

Някъде под краката им, занитените метални плоскости, от които бе направена самолетната палуба на „Виктория“, простенаха, сигнализирайки за далечно сериозно разместване. Двамата мъже се загледаха над пребоядисаните части към оградените с предпазни ленти зони, където вътрешността на кораба бе открита под нощното небе. Мислите им се насочиха към двигателя, чиято затруднена работа бе очевидна по тромавото тръскане и прекъснатата пяна след кораба, която трябваше да представлява един неспирен бял шлейф във водата. Корабът се задъхваше. И двамата го усещаха.

Капитан Хайфийлд дръпна от пурата си. Беше само по риза, но явно не усещаше студа.

— Знаеш ли, че е служила в Тихия океан?

— „Виктория“?

— Твоята повереница. Сестра Маккензи.

— Сър. — Какво ли правеше сега тя? Дали мислеше за него? Несъзнателно вдигна ръка към лицето си, където го бе докосвала. Едва чуваше какво говори капитанът.

— Смела жена. Всички те са смели всъщност. Помисли само. Утре по това време вече ще знаят накъде ще ги отведе съдбата им…

При онзи мъж, мъжа, когото Никол искаше да мрази, искаше да презре заради факта че има права над нея. Но начинът, по който тя го бе описала — как би могъл да мрази нежния, чувствителен войник? Как да презира мъж, който бе успял от болничното си легло да й бъде повече съпруг, отколкото самият той някога е бил…?

Никол целият пламтеше като трескав, въпреки хладния нощен въздух. Помисли си, че ще се наложи да си тръгне, да се усамоти някъде. Където и да било.

— Сър, аз…

— Горката. Тя е втората на борда, между другото.

Кожата му гореше. Изпита внезапна нужда да се гмурне в студената вода.

— Втората какво, сър?

— Вдовица. Получихме телеграма вчера за едно от момичетата на палуба Б. Самолетът на съпруга й се разбил в Съфолк. Тренировъчен полет, можеш ли да си представиш?

— Съпругът на госпожа Маккензи е бил убит? — Никол замръзна. Усети пристъп на угризения, сякаш го бе пожелал.

— Маккензи ли? Не, не, той… загинал е преди време. Още в Тихия океан. Странно решение всъщност да напусне Австралия, след като няма към какво да се стреми тук. Но това е войната. — Той подуши въздуха, сякаш можеше да долови близостта на сушата.

Вдовица?

— Погледни само. Вече няма смисъл да си лягаме. Хайде, Никол, ела да пийнеш едно с мен.

Вдовица? В думата отекваше великолепно чувство. Искаше му се да извика: „Тя е вдовица!“. Защо не му беше казала? Защо не беше казала на никого?

— Никол? Какво предпочиташ? Чаша шотландско?

— Сър? — Погледна назад към люка, изведнъж отчаяно закопнял да се върне в каютата й, да й каже какво е научил. „Защо не й казах истината?“, мислеше си той. „Тя можеше да ми се довери.“ Внезапно осъзна, че тя вероятно е смятала, че положението й на омъжена жена й предлага единствената закрила, която някога е имала.

— Твоята всеотдайност към службата е възхитителна, момко, но този път ти заповядвам. Отпусни се малко.

Никол усети как се навежда към люка.

— Сър, аз наистина…

— Хайде, пехотинецо, направи ми тази услуга. — Той изчака, докато се увери, че Никол върви към неговата каюта. После го погледна, а в лукавата му усмивка се таеше заговорническа нотка, което бе изключителна рядкост. — Освен това, как ще си почине някога онова малко кученце, ако непрекъснато се ослушва за стъпките ти пред вратата?

Докато влизаше в каютата, Хайфийлд размаха предупредително показалец.

— Нищо не ми убягва, Никол. Може и да съм пред пенсия, но едно ще ти кажа — няма нещо, което да се случва на кораба, за което да не знам.

Докато дойде време да напусне капитанските покои, вече ще е прекалено късно да я буди. Сега няма нищо против: знае, че разполага с време. Стомахът му е пълен с уиски, а в главата му отеква постоянно онази дума и той знае, че има цялото време на света. Примижава срещу прекалено ярката синева на небето, докато пресича самолетната палуба, забавя крачка по палубата с хангарите и после, когато стига до помещенията на жените, той спира, наслаждавайки се на утринната тишина, на крясъците на чайките от пролива на Плимут, звуците на дома.

Загледан във вратата, знае, че обича този метален правоъгълник, както не е обичал нищо друго досега. После, след мигновено колебание, се обръща, слага ръце зад гърба и застава отвън, здраво стъпил на опушения под, примигващ бавно, леко замаян от пиенето и от пурите.

Той е единственият пехотинец, който на сутринта ще носи неизгладена униформа без излъскани копчета. Единственият пехотинец, който нарушава заповедите, като стои в непозволена близост до булките.

Той е единственият пехотинец на пост по цялото протежение на хангарната палуба и по лицето му са изписани гордост и покровителствено чувство, примесени с неизразимо облекчение.