Джоджо Мойс
Корабът с булките (24)

Двадесет и втора глава

Запомнете, че армията няма да ви изпрати никъде, освен ако не е потвърдено, че „посоченият“ човек ви очаква там. Накратко, считайте се за пощенска пратка.

Съвет в брошурата, дадена на военните булки, пътуващи на борда на „Аржентина“, Имперски военен музей

Двадесет и четири часа до Плимут

Минаха няколко часа, преди температурата да спадне достатъчно, за да могат да проверят, но след като ремонтната бригада слезе в централното машинно отделение, веднага стана ясно, че няма какво да се поправя; огънят бе разтопил тръбите и заварил нитовете за пода. Стените и люковете се бяха огънали, а над него половината от моряшките столови бяха унищожени, при което палубите се бяха изкривили дотолкова от топлината, че няколко от металните стойки бяха пропаднали надолу. Други моряци бяха дали от своите одеяла и възглавници, за да може онези, които са загубили леглата и вещите си, да спят горе-долу комфортно в предната част на палубата с хангарите. Никой не се оплакваше. Онези, които бяха изгубили скъпоценни снимки и писма, се успокояваха с мисълта, че само след двайсет и четири часа ще могат да видят на живо любимите си хора. Тези, които си спомняха „Несломим“, просто изпитваха облекчение, че никой не е загинал. Ако войната изобщо ги бе научила на нещо, то бе именно това.

— Мислиш ли, че ще докуцукате до пристанището?

Хайфийлд седеше на мостика, загледан в сивото небе, където облаците почваха да се разкъсват и на места се откриваше чисто синьо небе, сякаш като извинение за предната вечер.

— Остава ни по-малко от ден път. Имаме един работещ двигател. Не виждам защо не.

— Май старото корито е пострадало доста. — Макманъс говореше тихо. — И едно птиченце ми каза, че е било доста напечено в един момент.

Хайфийлд се опита да не мисли за оръжейния склад и израненото си гърло. Отпи нова глътка от меда с лимон, забъркан от стюарда му.

— Всичко е наред, сър. Няма за какво да се тревожите. Мъжете… се погрижиха за мен.

— Отлично. Ще очаквам доклада ти. Радвам се, че сте успели да овладеете ситуацията — без да изплашите прекалено дамите, имам предвид. — Смехът му отекна кухо по линията.

Хайфийлд излезе от кабината на мостика и пристъпи на самолетната палуба. В задния край една редичка мъже бавно си проправяха път по палубата, като търкаха здраво следите от пушека, който бе стигнал дотук, и от кофите им се плискаше вода, докато напредваха упорито. Избягваха местата, които се бяха огънали и изгърбили, защото бе опасно да се стъпва по тях. Няколко пехотинци бяха заети със задачата да направят ограждения около тези участъци. Пораженията бяха видими, но ограничени и обозначени. Когато стигнеха до Плимут, корабът на Хайфийлд щеше да е под контрол.

Не беше загубил нито един човек.

Нямаше никого наблизо, за да чуе колебливата въздишка на облекчение, която Хайфийлд изпусна, когато се обърна отново към мостика. Но това не означаваше, че не се е случила.

 

 

Поне сто жени търпеливо чакаха на опашка пред главния люк след закуска, за да бъдат допуснати до каютите си. Приказваха си тихо за състоянието на вещите си, споделяха страховете си, че любимите им и грижливо подбрани тоалети за слизането на брега сега сигурно са съсипани от водата и пушека. Макар да нямаше видими поражения на тази палуба, леко докосване по стената или по някое легло оставяше тъмна следа, която показваше, че всичко е покрито с фин слой сажди. Докато стояха и си приказваха, като от време на време млъкваха, за да чуят внимателно поредното съобщение по уредбата, в очакване на разпореждане да влязат вътре, още жени се присъединяваха към опашката.

Маргарет, въпреки напредналата си бременност и тромавостта си, хукна първа през люка в мига, в който го отвориха, и вече бе в каютата си, докато другите булки стигнат до дъното на стълбите.

— Моди! Моди!

Вратата беше отворена. Тя коленичи и надникна под долните две легла.

— Моди! — повика я отново.

— Провери ли в столовата? Там още има доста жени. — Една от служителките от женския корпус бе надникнала през вратата. Маргарет се обърна и объркано я изгледа, докато се сети, че жената вероятно мисли, че тя вика някоя от другите булки.

— Моди! — Провери под всяко одеяло, повдигна матраците и смъкна чаршафите от леглата в отчаянието си. Нищо. Нямаше я в леглата, нито в някоя от чантите. Дори и в шапката на Маргарет, която беше обичайното й скривалище.

Маргарет тъкмо се ужаси от мисълта, че трябва да я търси навсякъде из кораба, когато чу писъка. За миг остана напълно неподвижна, после, когато някой друг викна: „Какво, за бога, е това?“, тя се хвърли през вратата и си запробива път по коридора към баните.

След това си казваше, че вероятно е знаела още преди да стигне там. Това бе единственото друго място, което Моди познаваше на кораба, единственото друго място, където можеше да се надява да намери Маргарет. Застана на прага, вперила поглед в жените, които се бяха скупчили до мивките. Проследи погледите им до малкото кученце, което лежеше свито до задната страна на вратата, а по стената до него имаше няколко черни драскотини, които показваха, че се е мъчило да избяга.

Маргарет пристъпи напред и падна на колене на влажния под. Дълбоко хлипане се изтръгна от гърлото й. Крачетата на кучето бяха вкочанени, тялото му — изстинало.

— О, не. О, не.

Лицето на Маргарет се сгърчи като на дете, готово да заплаче. Тя вдигна мъничкото телце.

— О, Моди, толкова съжалявам. Много, много съжалявам.

Остана така няколко минути, целуваше мократа му козина, мъчеше се с волята си да му вдъхне живот, макар да знаеше, че е безнадеждно.

Не заплака със сълзи, разказваха по-късно онези, които бяха свидетели, просто седеше и стискаше кучето, сякаш поглъщаше някаква непоносима болка.

Накрая, когато тревожните погледи на околните прераснаха в шепот, тя свали жилетката си и уви кучето в нея. После с пъшкане и опирайки се с ръка на омазаната със сажди стена, се изправи на крака. Стискаше вързопчето здраво до гърдите си, както би гушнала бебе.

— Искаш ли… искаш ли да повикам някого? — Една жена докосна леко рамото й.

Тя, изглежда, не я чу.

С горчиви сълзи по страните, Маргарет тръгна обратно по коридора, притиснала загърнатия си товар. Онези, които не бяха твърде заети със собствените си опушени вещи, надничаха към ръцете й, любопитни какво е това бебе.

 

 

Неловка тишина тегнеше над кораба. Жените, които се връщаха обратно в каютите си, не бъбреха облекчено, макар най-лошото, което бе сполетяло нечии вещи, да бе тънкият пласт от сажди. Нощта им бе показала колко рисковано е положението им и това дълбоко ги бе смутило. Плаването вече не им приличаше на приключение. Нямаше човек, който внезапно да не е обзет от непреодолимото желание да си бъде у дома. Където и да се намираше този дом.

Служителката на женския корпус подкрепи Франсис за лакътя, докато тя се повдигаше на леглото, изненадана колко уморена я накара да се почувства този дребен жест. Пехотинецът също махна ръката си, с която я придържаше през цялото време, и я пусна с неохота. Тя улови погледа му и изтощението й за миг се изпари.

— Добре съм — каза тя на служителката от женския корпус. — Благодаря, наистина съм добре. Спокойно мога да остана и в собственото си легло.

— Доктор Даксбъри смята, че всеки, който е бил във водата, трябва да прекара няколко часа под наблюдение. Може да имате хипотермия.

— Уверявам ви, че нямам.

— Заповедта си е заповед. Вероятно ще ви пуснат следобед за чая. — Жената отиде до леглото на Ейвис и подпъхна одеялото с отсечени и опитни движения, които внезапно напомниха на Франсис за болницата в Моротай. Но сега бяха в една стаичка, встрани от лазарета, някакъв склад за почистващи препарати, предположи Франсис, съдейки по кутиите наоколо и всеобхватната миризма на белина. По стените имаше окачени листове със списъци на запасите, а в заключени шкафове се съхраняваха вещества, които бяха леснозапалими. Франсис потрепери.

— Съжалявам за стаята — продължи жената. — Лазаретът ни трябва за мъжете, които са се нагълтали с дим, а не бива да сте заедно с тях. Това бе единственото помещение, където можехме да настаним вас двете. Само за няколко часа, нали така?

Пехотинецът, само на няколко сантиметра от леглото й, се взираше в нея. Франсис усещаше топлотата на погледа му и се наслаждаваше. Още можеше да почувства отпечатъка, оставен от ръката му по тялото й, докато я подкрепяше и почти я носеше обратно на борда, приближил главата си толкова, че ако тя извиеше леко шия, би могла да усети кожата му до своята.

— Е, госпожо Радли, удобно ли ви е така?

— Чудесно — отвърна Ейвис, заровила лице във възглавницата.

— Добре. Трябва да ида в съседната стая и да се погрижа за удобството на мъжете, но ще се върна възможно най-скоро. Когато съберете малко сили, съм ви донесла чисти дрехи, в които можете да се преоблечете. Ще ги оставя ето тук. — Остави грижливо сгънатите дрехи на един шкаф. — Така, сигурна съм, че вие, дами, ще искате чаша чай. Пехотинецо, би ли бил така добър да обслужиш дамите? Долу е истински хаос и никак не ми се иска да си пробивам път с чаши в ръка.

— С удоволствие.

Тя усети ръката му, краткото стискане, и за секунда забрави напълно за стаята, за Ейвис и пожара. Беше отново на спасителната лодка, очите й бяха впити в очите на този мъж и казваха всичко, което тя някога бе искала да каже, всичко, което не бе вярвала, че ще поиска да каже, без да отрони и една дума.

— По-късно ще погледна тези рани по лицето ти — прошепна му тя и се пребори с желанието да го докосне. Представи си какво е усещането на кожата му под пръстите й, нежността, с която щеше да се погрижи за наранената плът.

Той хвърли поглед през рамо, докато вървеше към вратата. Усмихна се, когато забеляза, че тя още го гледа, несъзнателно вдигнала едната си ръка към косата.

— Предполагам, че не ти е особено приятно да си затворена тук с мен, нали? — Когато той затвори вратата, гласът на Ейвис проряза тишината.

Франсис с неохота върна мислите си към жената пред нея.

— За мен няма значение с кого съм — отвърна хладно тя.

Сякаш часовете в малката спасителна лодка никога не бяха се случвали или може би Ейвис се чувстваше неудобно от факта, че е била спасена точно от нея, и сега бе твърдо решена да възстанови дистанцията помежду им.

— Боли ме стомахът. Корсетът ми е твърде стегнат. Ще ми помогнеш ли да го сваля?

Ейвис бавно се спусна от леглото, косата й бе разделена на бледи, солени кичури. Франсис й помогна да свали съсипаната вечерна рокля, коравия корсет и сутиена с професионално безразличие. Едва когато помагаше на Ейвис да се качи обратно в леглото, забеляза петното, което се разпростираше бавно по гърба на бледорозовия копринен халат. Наведе се да вдигне изцапаната рокля и видя допълнителното доказателство. Изчака, докато Ейвис си легне, после застана сковано пред нея.

— Трябва да ти кажа нещо — започна тя. — Кървиш.

В малката стая, затрупана с кашони, двете гледаха халата мълчаливо. Ейвис го съблече и се загледа в рубиненото петно, което вече растеше по чаршафа. По лицето на Франсис прочете какво означава това. По нейното лице не пролича някаква видима реакция. Прие подадената от Франсис чиста кърпа, без да каже нищо.

— Много съжалявам — каза Франсис със свито гърло. — Може… може да е било заради шока от студената вода. — Очакваше, че Ейвис ще й се развика, че ще използва възможността да добави и загубата на детето към списъка с предполагаемите грехове на Франсис. Но тя не каза нищо, само послуша тихия й съвет да лежи неподвижно, да сложи кърпата на мястото, да вземе болкоуспокояващо.

Накрая заговори.

— Най-добре е така всъщност — каза тя. — Горкото копеле.

След шокиращото откровение последва кратко мълчание, сякаш дори самата тя се изненада от избора си на дума. Франсис зяпна.

Ейвис поклати глава. После изведнъж се надигна и се наведе напред, сякаш се задушаваше, и се разплака с глас. Разтърсващите хлипания изпълниха малката стая и когато отново се отпусна и зарови лице в чаршафите, приглушените ридания продължиха да разлюляват цялото й тяло като сеизмични трусове.

Франсис пусна роклята, покатери се тихо върху леглото и седна до нея слисана. Остана така известно време, докато накрая не можеше повече да понася ужасните звуци и прегърна здраво момичето. Ейвис нито я отблъсна, нито се сгуши в нея. Сякаш бе толкова впримчена в собственото си нещастие, че не осъзнаваше какво се случва.

— Всичко ще се оправи — каза Франсис, без да е сигурна в думите си. — Всичко ще бъде наред.

Мина известно време, докато хлипането заглъхне. Франсис отиде за още болкоуспокояващи таблетки от аптечката, както и приспивателно, ако се окаже необходимо. Когато се върна, Ейвис бе обърнала гръб към стената и лежеше върху възглавницата си. Избърса очи, после махна на Франсис да й подаде роклята, от която извади омачкан и влажен лист хартия.

— Ето, сега можеш да го прочетеш цялото — каза тя.

— „Не идвай, не си желана“?

— Не. О, той ме иска, естествено…

Ейвис го бутна в ръката й и съзнавайки, че пресичат някаква граница, Франсис го взе и този път прочете внимателно онези места, които не бяха съсипани от водата в Атлантика.

Трябваше да ти го кажа отдавна. Но аз те обичам, скъпа, и не можех да понеса мисълта за тъжното ти лице, както и за най-малката вероятност да те изгубя… Моля те, не ме разбирай погрешно — не те моля да не идваш. Трябва да знаеш, че отношенията между съпругата ми и мен са повече като между брат и сестра, отколкото нещо друго. Ти, скъпа моя, означаваш за мен много повече, отколкото тя някога би могла…

Искам да знаеш, че държа на всяка дума, която съм ти казал в Австралия. Но ти трябва да разбереш — децата са толкова малки, а аз не съм от мъжете, които гледат лекомислено на задълженията си. Може би, когато те пораснат още малко, ще можем да го обсъдим отново?

Знам, че искам много от теб, но помисли над това в дните, които ти остават на борда. Имам заделени пари и мога да те устроя в чудесна малка къща в Лондон. И мога да прекарвам с теб няколко нощи в седмицата, което, като си помислиш, е много по-често, отколкото много от жените, омъжени за моряци, виждат мъжете си…

Ейвис, винаги си казвала, че най-важното е двамата да бъдем заедно. Докажи ми, скъпа, че това е истина…

Докато осмисляше последните му думи, Франсис не беше сигурна дали може да погледне Ейвис в очите. Не искаше тя да си помисли, че злорадства.

— Какво ще правиш? — попита внимателно.

— Ще се върна у дома сигурно. Не можех, докато го имаше… но сега, може да бъде, сякаш никога не се е случвало. Нищо не се е случило. Родителите ми и бездруго не искаха да тръгвам. — Гласът й бе студен и изтънял.

— Ще се оправиш, ще видиш.

В реакцията й този път имаше намек за предишната Ейвис: за онази надменност, която показваше на Франсис, че онова, което е казала, което представлява, няма никаква стойност. Ейвис пусна писмото на завивката. Погледът, който сега отправи към Франсис, бе открит, уверен.

— Как продължаваш да живееш — попита тя — с всичко, което тегне над главата ти? Целият позор?

Франсис разбираше, че поне този път думите й не са толкова жестоки, колкото звучаха. По бледото лице на Ейвис се четеше искрено любопитство.

Тя подбра внимателно думите си:

— Предполагам, че просто съм открила… че всички носим нещо дълбоко в себе си. Някакъв срамен товар.

Франсис се пресегна под тялото й, извади кърпата и провери размера на петното. Скри дискретно изцапаната и подаде друга.

Ейвис се намести на леглото.

— И ти си се освободила от него. Защото си намерила някого, който да те вземе. Въпреки твоята… твоето минало.

— Аз не се срамувам от себе си, Ейвис.

Франсис събра изцапаните кърпи на купчина, за да ги отнесе после жената от корпуса в пералното. После седна на леглото.

— Нямам против да ти кажа. В живота си съм направила само едно нещо, от което се срамувам. Не беше това.

 

 

Австралийската сестринска служба бе организирала наборен пункт в Уейвил, близо до полевата болница. Тя бе работила известно време като стажант-сестра в болницата в Сидни, като работеше в едно заможно семейство в Брисбейн, за да може да плати за обучението си, и сега, неомъжена, в добро здраве и без подопечни, придружена от блестящата препоръка на старшата сестра, новосформираната Австралийска обща болница нямаше търпение да я назначи на работа. Наложи се да излъже за възрастта си, но многозначителният поглед, който служителката от наборната комисия й бе хвърлила, когато пресметна новата й дата на раждане, й подсказа, че не е първата. Беше война все пак.

Да започне работа в Австралийската обща болница, разказваше тя, бе като да се върне у дома. Сестрите понасяха условията стоически, бяха способни, ведри и състрадателни, и най-вече истински професионалисти. Те бяха първите хора, които някога бе срещала и които я приемаха каквато е, оценяваха усилията и всеотдайността й. Бяха събрани от цяла Австралия и не се интересуваха от миналото й. Повечето имаха причина за липсата на съпруг, на подопечни и рядко някоя искаше да обсъжда тази причина. Освен това естеството на работата им ги караше да живеят ден за ден, в настоящето.

Никога не се бе опитала да се свърже с майка си. Казваше си, че вероятно това издава някаква безскрупулна нотка в характера й, но дори и тази мисъл не я изкушаваше да промени решението си.

През следващите няколко години всички те бяха работили заедно в Норфийлд, Порт Морсби и накрая в Моротай, където бе срещнала Чоки. През това време разбра, че онова, което й се бе случило, не бе най-ужасното нещо, което може да се случи на човек, не и когато се замислиш за жестокостите по време на войната. Бе прегръщала умиращи мъже, превързвала бе рани, от които й се повръщаше, почиствала бе вонящи тоалетни, прала бе мръсни чаршафи и бе помагала да вдигат палатките, които бяха почти прокъсани от употреба и влага. За нея това бяха най-щастливите дни в живота й.

Мъжете се бяха влюбвали в нея. Това си бе почти задължително в болницата — много от тях не бяха виждали момиче от доста време. Няколко мили думи, усмивка и те вече те надаряваха с качества, които може и да не притежаваш. Бе сметнала и Чоки за един от тях. Тя си мислеше, че в трескавото си състояние той не вижда друго, освен усмивката й. Молеше я да се омъжи за него поне веднъж дневно, но както и с другите, тя не обръщаше внимание на думите му. Никога нямаше да се омъжи.

До деня, в който се появи артилеристът.

— Той ли беше мъжът, в когото се влюби?

— Не. Той ме разпозна. — Тя преглътна с мъка. — Беше от поделението, което бе разположено близо до хотела, в който бях живяла преди толкова години. И си знаех, че ще дойде време, когато ще се наложи да напусна Австралия, че това ще е единственият начин някога да се отърва от… — Тя замълча за миг. — Затова реших да се съглася.

— Той знаеше ли? Съпругът ти?

Франсис бе отпуснала ръце в скута си. Сега сплете пръсти, после ги разплете и отново ги стисна.

— Първите няколко седмици от познанството ни той беше трескав през половината време. Познаваше лицето ми. В някои дни си мислеше, че вече сме женени. Понякога ме наричаше Вайълет. Някой ми каза, че това било името на починалата му сестра. Друг път, късно нощем, ме молеше да го държа за ръка и да му пея. Когато болките му станеха непоносими, аз го правех, въпреки че гласът ми е ужасен. — Позволи си лека усмивка. — Никога не съм срещала по-нежен човек. В нощта, когато му казах, че ще се омъжа за него, той се разплака от щастие.

Ейвис стисна очи от болка и Франсис изчака, докато спазъмът отмине. После продължи с ясен глас в смрачаващата се стая.

— Неговият командващ офицер, капитан Бейли, знаеше, че Чоки няма близки. Знаеше също, че аз няма какво толкова да спечеля от брака и че съвсем простичко, това ще го направи щастлив. Затова се съгласи да даде позволение, макар че мнозина на неговото място сигурно биха отказали. Не беше много достойна постъпка от моя страна, вярно, но наистина имах чувства към него.

— И си знаела, че това е начинът да се измъкнеш.

— Да. — Леко крива усмивка заигра по устните й. — Не е ли ирония това? Момиче с моето минало да се омъжи за единствения, който никога не я е докоснал с пръст.

— Но поне си запазила репутацията си непокътната.

— Не. Не стана така. — Франсис мачкаше полата си, същата корава от солта и изпоцапана пола, с която беше на спасителната лодка. — Няколко дни преди двамата с Чоки да се оженим, аз седях пред полевата кухня и перях превръзки, когато онзи артилерист се появи и… — Тя се задави. — … опита се да пъхне ръка под полата ми. Изпищях и го ударих силно през лицето. Само така можех да се откача от него. Но когато другите сестри изтичаха навън, той им каза, че само за това ставам. Че ме познавал от Ейнсвил. Това предопредели всичко, разбираш ли? Много малък град е, а аз им бях казала откъде съм. Решиха, че няма как да не е вярно. — Тя замълча за малко. — Мисля, че по-лесно биха приели, ако им беше казал, че съм убила човек.

— Някой каза ли на Чоки?

— Не. Но мисля, че това беше от съчувствие към него. О, някои решиха да не обръщат никакво внимание на инцидента. Предполагам, че когато си видял толкова много смърт отблизо, репутацията на хората не ти прави впечатление. Но всички знаеха какви са чувствата му към мен, а и състоянието му беше деликатно. Мъжете са лоялни един към друг… Понякога го изразяват по странен начин.

— Но сестрите са постъпили като мен в преценката си за теб?

— Повечето, да. Мисля, че старшата сестра беше на друго мнение. Бяхме работили заедно много дълго. Познаваше ме — познаваше ме като друг човек. Само ми каза, че трябва да се възползвам максимално от това, което ми е дал. Не всеки получава втори шанс в живота.

Ейвис лежеше и гледаше в тавана.

— Сигурно е била права. Никой не е длъжен да знае. Няма защо да знае… каквото и да било.

Франсис повдигна вежда, не особено уверена.

— Дори и след всичко станало?

Ейвис сви рамене.

— Англия е голяма страна. Има много хора. А и Чоки ще се погрижи за теб сега.

След като Франсис не отговори нищо, Ейвис попита:

— Нали никой не му каза накрая? Не и след всичко друго?

— Не — потвърди Франсис. — Никой не му каза.

От другата страна на вратата, където слушаше разговора, все още стиснал напълно студените вече тенекиени канчета с чай, пехотинецът отмести бавно глава от твърдата повърхност и затвори очи.