Джоджо Мойс
Корабът с булките (20)

Осемнадесета глава

Сега разбирате защо британските войници уважават жените в униформа. Те са заслужили правото на най-голямо уважение. Когато видите момиче в униформа в защитен цвят или синята униформа на военновъздушните сили с малка лентичка на туниката — спомнете си, че тя не я е получила за това, че е оплела повече чорапи от всеки друг в Ипсуич.

„Кратък пътеводител за Великобритания“, Министерство на военните сили и флота, Вашингтон, Държавен департамент

Тридесет и три дни

Губернаторът на Гибралтар бе известен не само във Флота, а и сред Британските правителствени служби като изключително интелигентен човек. Беше си изградил репутацията на брилянтен стратег по време на Първата световна война, а и в дипломатическата си кариера бе прославен като безкомпромисен тактик и анализатор. Но дори и той бе останал вторачен в асансьорната шахта в продължение на няколко мига, преди да осъзнае какво виждат очите му.

Капитан Хайфийлд, който го водеше към самолетната палуба, където го очакваше специално изпълнение на Кралския пехотински оркестър, се прокле наум, задето не е проверил предварително маршрута. Една асансьорна шахта си бе просто шахта. Никога не би му минало през ум, че ще дръзнат да проснат бельото си точно там. Бели, цветни, посивели от носене или нежни като паяжина и поръбени с френска дантела, сутиените и долните дрехи се вееха весело по цялото протежение на просторната шахта като имитация на тържествените флагчета, които приветстваха този велик мъж на борда. И ето че сега най-изтъкнатият британски дипломат стоеше на борда на страховития боен кораб на Хайфийлд, заобиколен от строени чинно и безукорно спретнати моряци и зяпаше невярващо въжетата с долни гащи по тях.

Добсън. Той сигурно е знаел, но не го беше предупредил. Капитан Хайфийлд прокле крака си, задето го бе принудил да остане в кабинета си сутринта и да даде тази възможност на по-младия мъж. Не се чувстваше добре и бе решил да си почине, защото знаеше, че денят ще бъде дълъг и тежък, и се бе доверил на Добсън в грижите по посрещането. Трябваше да се досети, че той ще намери начин да го изложи.

— Аз… Ще разберете, че това е доста необичайно плаване — осмели се да каже капитан Хайфийлд, когато се овладя достатъчно, за да заговори. — Опасявам се, че се налага да сме малко… по-прагматични относно реда.

Губернаторът стоеше с отворена уста и по страните му бе избила червенина. Лицето на Добсън, спокойно под шапката му, бе напълно безучастно.

— Бих добавил, Ваше Превъзходителство, че това в никакъв случай не е израз на уважението, което изпитваме към вас. — Опита се да вкара шеговита нотка в думите си, но не се получи.

Съпругата на губернатора, стиснала здраво дамската си чантичка, побутна тайничко мъжа си. Тя склони леко глава.

— Не е нещо, което да не сме виждали преди, капитане — любезно отбеляза тя, докато по устните й играеше весела усмивка. — Мисля, че войната ни направи свидетели на много по-страшни гледки от тази.

— Точно така — обади се губернаторът. — Точно така. — Но тонът му намекваше, че не е съвсем убеден.

— Всъщност дори е възхитително какви компромиси правите, за да осигурите комфорта на пасажерите си. — Тя сложи ръка върху ръкава му, а по лицето й бе изписано съчувствие. — Ще продължим ли нататък?

Нещата потръгнаха по-добре на самолетната палуба. След като бе качил губернатора и другите пътници в Аден, „Виктория“ бавно се носеше на север по Суецкия канал — тънка сребърна нишка от вода, оградена от пясъчни дюни, която искреше толкова ярко под жаркото слънце, че онези, които гледаха от двете страни на кораба, трябваше да засенчват очите си. Независимо от жегата, булките бяха бодри и весели под чадърите и слънчевите си шапки, а оркестърът упорито свиреше, въпреки дискомфорта на музикантите дори и в тропическите им униформи при тези температури.

Мъжете се бяха заели с обичайните си задължения, а губернаторът и съпругата му се бяха съгласили да бъдат жури на състезанието по степ, което бе поредното от множеството изпитания пред претендентките за титлата Кралица на „Виктория“, които имаха за цел да ангажират вниманието на жените. Защитен от слънцето от огромен чадър и въоръжен с леден джин с тоник, изправен пред редица ухилени момичета, дори и губернаторът се бе отпуснал. Съпругата му, която бе отделила време да поговори с всяка участничка, най-накрая бе връчила отличието на едно красиво русо момиче, което явно бе любимка и на останалите, съдейки по бурните овации. След това тя бе споделила с капитана, че смята австралийките за „доста приятни жени. Ужасно смели, щом са решили да напуснат близките си и да изминат такова голямо разстояние сами“. Заразен от веселието на следобеда, Хайфийлд трудно можеше да не се съгласи.

А после всичко отново отиде по дяволите.

Капитан Хайфийлд тъкмо се канеше да обяви края на състезанието и да предложи на новите си пътници да се оттеглят на долната палуба, където готвачът бе приготвил късна гощавка, когато забеляза оживено ръкомахане по дясната страна на кораба. „Виктория“ бавно преминаваше край някакъв военен лагер и булките, забелязали голям брой бели мъже, се бяха събрали край перилата на самолетната палуба. Облечени в пъстри рокли, развети от бриза, те махаха весело на загорелите от слънцето млади мъже, които бяха спрели работа, за да ги наблюдават и да им подвикват някакви поздрави. Когато се наведе, за да види по-добре, чу радостните писъци на жените и успя да различи ентусиазираното ръкомахане на голите до кръста мъже долу на сушата, които сега се бяха прилепили до телената ограда и присвиваха очи срещу слънцето.

Хайфийлд остана загледан в сцената, докато се увери, че подозренията му са верни. После с натежало сърце посегна към микрофона на радиоуредбата.

— Много съм щастлив, че посрещнахте толкова топло нашите гости — губернатора и жена му — каза той, загледан в скования гръб на губернатора, който наблюдаваше сцената долу. — Ще има допълнителни освежаващи напитки на предната палуба за онези, които искат да се възползват. Междувременно, може би ще е добре да знаете, че младите мъже, на които махате за поздрав, са германски военнопленници.

 

 

Айрийн Картър отиде при нея след състезанието, за да й каже колко се радва, че Ейвис е спечелила.

— Най-добре да се възползваш от краката си, преди да се появят разширените вени, нали така? — Както и да се похвали с новите си писма. Беше получила цели седем, при това четири от съпруга си.

— Трябва да ни прочетеш твоите — подкани тя Ейвис, скрила очи зад слънчевите си очила. — Майка ми казва, че непрекъснато кани твоята майка на чай, откакто са разбрали, че сме на един и същи кораб. Сигурна съм, че нямат търпение да научат какво правим.

„А аз съм сигурна, че вече всичко си й разказала“, помисли си Ейвис.

— Чао-чао. Отивам да си прочета писмата от Харолд. Ти получи ли някакви?

— О, купища — отвърна Ейвис и размаха своите във въздуха. Имаше само едно от Иън. Беше го скрила зад писмото на майка си, за да не види Айрийн. — Успех на следващото състезание, все пак — каза тя. — Ще бъде за карнавален костюм, мисля, затова съм сигурна, че ще се справиш по-добре. Толкова тен си хванала, че може да си сложиш един шал на кръста и да минеш за туземка. — И стиснала „грамотата“ си, Ейвис отмина с високомерно вдигната брадичка.

Франсис не беше в каютата. Вече рядко се задържаше там. Ейвис смяташе, че се крие някъде. Маргарет беше на някаква лекция за забележителностите в Англия. Събу обувките си и се излегна, готова да прочете последното писмо на Иън в усамотение, което бе рядко удоволствие.

Набързо прегледа писмата от баща си (бизнес, пари, голф), майка си (пътувания, дреболии, рокли) и сестра си („много съм щастлива и сама, благодаря, и т.н., и т.н.“), после стигна и до плика от Иън. Загледа се в почерка му, питайки се как може да се усети присъщата му властност дори само от мастилото и хартията. Майка й винаги казваше, че има нещо незряло в мъже с лош почерк. Навежда на мисълта, че характерът им не е напълно завършен.

Погледна часовника на ръката си: имаше десет минути до първата смяна за обяд. Тъкмо време да го прочете. Отвори плика и въздъхна от удоволствие.

Четвърт час по-късно още се взираше в него.

 

 

Франсис и Маргарет седяха в столовата на палубата, когато ги намери морякът. Хапваха сладолед. Франсис вече бе свикнала с мълчанието, което се възцаряваше наоколо, когато се осмелеше да се появи сред хора. Маргарет на свой ред бъбреше с мрачна решителност. Веднъж или дваж бе попитала най-нахалните зяпачи дали не искат да опитат от сладоледа й и бе изругала тихичко, когато другите се изчервят.

— Госпожа Франсис Маккензи? — попита морякът. Изглеждаше толкова млад: вратът му едва изпълваше яката на униформата му.

Тя кимна. Беше очаквала това дни наред.

— Капитанът би искал да ви види в кабинета си, госпожо. Наредено ми е да ви заведа.

В столовата цареше пълна тишина. Маргарет пребледня.

— Мислиш ли, че е заради кучето? — прошепна тя.

— Не — вяло отвърна Франсис. — Напълно сигурна съм, че не е това.

По физиономиите на жените наоколо можеше да се убеди, че и те са на същото мнение. „Не идвай, не си желана“, тихичко прошепна някой. Само че този път булките не изглеждаха притеснени.

— Не се бави — подвикна глас, докато излизаше от столовата. — Иначе хората ще почнат да приказват.

 

 

Ейвис лежеше на леглото. Някъде наблизо се чуваше странен звук, ниско гърлено стенание, и с известна изненада установи, че излиза от собственото й гърло.

Впери очи в ръката, стискаща писмото, после в халката на тънкия си пръст. Стаята сякаш изчезна около нея. Внезапно скочи от леглото, падна на колене и повърна обилно в купата, която така и не бяха махнали от дните, когато й прилошаваше преди. Повръща, докато ребрата я заболяха и гърлото й запари, стиснала ръце около тялото си, сякаш те бяха единственото, което я спираше да не изтръгне вътрешностите си. През силната кашлица чуваше собствения си глас задавено да повтаря: „Не! Не! Не!“, сякаш отказваше да повярва, че този ужас е истина.

Най-накрая, изтощена, тя се облегна на леглото, косата й бе залепнала на сплъстени кичури по лицето, краката й бяха протегнати неудобно на коравия под, без да я е грижа за роклята и грима й. Чудеше се дали всичко не е някакъв сън. Може би писмото не съществуваше. Морето можеше да ти причини това — чувала бе много моряци да го казват. Но ето че то лежеше на възглавницата й. С почерка на Иън. Неговият красив почерк. Неговият красив, ужасяващ, кошмарен почерк.

Навън се чуваше потропването на женски токчета и бъбренето на някакви преминаващи жени. Мод Гон, застанала точно зад вратата, надигна глава, сякаш очакваше да чуе познат глас сред тях, а после, разочарована, отново отпусна глава върху лапичките си.

Ейвис остана, заслушана в гласовете, докато главата й се въртеше като на пияница. Чувстваше се изолирана и далеч от всичко. Нямаше нищо, което да иска, освен да си полегне. Имаше чувството, че огромна тежест е налегнала главата й. Не можеше да помръдне дори и само стоеше вторачена в нагънатия метален под.

Бутна купата обратно под леглото. Въпреки миризмата, коравия метал под нея и влажната й коса, тя легна и се загледа в другото писмо, разгърнато пред нея. Майка й бе написала:

Казах на всички, че празненството ще бъде в „Савой“. Татко ти получи много добра цена, благодарение на контактите си в хотелските среди. И, Ейвис, скъпа — не можеш да познаеш, — семейство Дарли-Хендерсън ще го направят част от околосветското си пътешествие и ако това не е достатъчно вълнуващо, губернаторът и съпругата му казаха, че също ще дойдат. Хората изглеждат толкова по-спокойни и решени да пътуват след края на войната. И ще се погрижат снимката ти да се появи в „Татлър“. Скъпа, може и да съм имала някои резерви относно сватбата ти, но трябва да споделя, че съм безкрайно доволна от това пътуване. Ще направим тържество, което ще накара не само Мелбърн, но и половин Англия да говори само за това месеци наред!

Твоя любяща майка

ПС: Не обръщай внимание на сестра си. Малко е кисела в момента. Подозирам, че я мъчи зеленоокото чудовище.

ППС: Още нямаме вест от родителите на Иън, което е жалко. Би ли го помолила да ни изпрати адреса им, за да се свържем сами с тях? Искам да знам дали има някой специален гост, когото искат да поканят.

 

 

Беше дълъг и доста изморителен ден и щеше да му коства доста усилия да стане, когато момичето влезе в кабинета му, затова капитан Хайфийлд остана зад бюрото си, за да може при нужда да се облегне на него. Пристигането на губернатора и съпътстващите го тревоги бяха изчерпали силите му и поради тази причина — и може би, за да спести неудобството на момичето — бе решил да проведе поредната среща без помощта на свещеника или служителка на женския корпус.

Тя стоеше на прага на кабинета му, когато морякът оповести влизането й, и остана там, стиснала малка чанта в ръце, дори и след като той излезе. Беше я виждал отблизо вече два пъти и я намираше за физически привлекателна. Единствено излъчването й пречеше да бъде наречена истинска красавица. Тя явно бе развила умението да се слива с фона и сега, след като бе прегледал информацията, която му бяха дали за нея, той разбираше защо.

Капитан Хайфийлд я покани с жест да седне. Той остана загледан в пода за известно време, докато се опитваше да измисли как да подхване темата, и му се искаше, поне този път, да може да прехвърли отговорността на друг. Дисциплинарните наказания на екипажа му бяха съвсем ясни: спазваше правилника и ги навикваше, ако сметне за нужно. Но жените са по-различни, мислеше си той с отчаяние, притеснен от жената насреща му, както и от другите, които бяха стояли там преди нея. Те носеха със себе си на борда всичките си проблеми заедно с багажа си и създаваха и нови тревоги в добавка — а после те караха да се чувстваш виновен, гузен, че просто си следвал правилата.

Навън по радиоуредбата прозвуча сигнал „свободно“, който обявяваше началото на обедната почивка на екипажа. Изчака, докато настане тишина.

— Знаете ли защо ви повиках да дойдете тук? — попита той.

Тя не отговори. Примигна бавно и го погледна, сякаш беше негово задължение да обясни действията си.

„Хайде, човече“, скара се той мислено сам на себе си. „Приключвай вече. После може да си налееш едно голямо питие.“

— Осведомиха ме, че преди няколко дни сте били замесена в някакъв инцидент долу. Докато разследвах случая, чух неща, които… ме накараха да се притесня.

Реник му беше казал предната вечер. Един от огнярите отишъл при него и споделил, че се мътят разни неприятности и после му казал и какво се приказва за момичето. Реник не се бе поколебал да обясни на Хайфийлд: никой не би споменал подобно нещо пред стюарда, ако не вярваше, че ще стигне до ушите на капитана.

— Става въпрос за вашия… живот, преди да се качите на борда. Опасявам се, че трябва да повдигна темата, колкото и неприятна да е за вас. За доброто на екипажа ми и за благоприличното поведение на всички на борда, трябва да знам дали тези… слухове са верни.

Тя не каза нищо.

— Мога да предположа от мълчанието ви, че не са… неверни?

Когато и третия път не му отговори, той се почувства неловко. Това, в комбинация с физическата болка, го направи нетърпелив. Стана, вероятно с цел да й внуши по-добре властта си, и заобиколи бюрото.

— Не се опитвам нарочно да ви атакувам, госпожице…

— Госпожа — поправи го тя. — Госпожа Маккензи.

— Но правилата са си правила и аз не мога да позволя жени от… вашата категория да пътуват на кораб с толкова много мъже.

— Моята категория.

— Знаете какво имам предвид. Достатъчно сложно е да превозваме толкова много жени в такова ограничено пространство. Научих за вашето… минало и не мога да допусна присъствието ви да дестабилизира кораба ми. — Само Господ знаеше какво би казал губернаторът на Гибралтар, ако разбереше за присъствието на точно тази пътничка. Да не говорим за съпругата му. Тъкмо бяха престанали да потръпват от мисълта за развеселените германски военнопленници.

Тя остана загледана в обувките си известно време. После вдигна глава.

— Капитан Хайфийлд, да не би да искате да ме свалите от кораба? — Гласът й бе тих и спокоен.

Той изпита облекчение, че тя го бе казала гласно.

— Съжалявам — каза той. — Не мисля, че имам избор.

Тя сякаш се замисли за нещо. По лицето й се четеше, че няма нищо изненадващо в казаното от него. Но в лекото присвиване на очите личеше и известно презрение.

Не бе очаквал това. Гняв, вероятно, да. Истерични викове, както предишните две нещастни жени. Беше наредил на моряка да стои отвън на пост.

— Можете да кажете каквото пожелаете — каза той, когато тишината стана потискаща. — В своя защита, имам предвид.

Последва дълго мълчание. Тя сключи длани в скута си.

— В своя защита ще кажа, че аз съм сестра. Медицинска сестра, за да съм по-точна. Била съм такава четири години и половина. През това време съм лекувала хиляди мъже и съм спасила живота на мнозина.

— Много е хубаво, че сте… успели да…

— Да стана достойно човешко същество? — Тонът й бе остър.

— Не това…

— Но не мога, нали? Защото не ми е позволено да забравя така нареченото си минало. Не и дори на хиляди мили разстояние.

— Не намеквах, че…

Тя го погледна право в очите. Той си каза, че може би е изправила гордо рамене.

— Знам отлично какво намеквахте, капитане. Че служебното ми досие е най-маловажното нещо в живота ми. Както повечето хора на този кораб, и вие избрахте да съдите за характера ми по първото нещо, което сте чули. И да действате съответно.

Приглади полата над коленете си и си пое дълбоко дъх, сякаш се сдържаше с усилие на волята.

— Онова, което се опитвах да кажа, капитан Хайфийлд, преди да ме прекъснете, е, че съм лекувала по време на службата си хиляди мъже, някои от които са били измъчвани и физически осакатени. Някои бяха наши врагове. Мнозина бяха полумъртви. И нито един… — Тя спря да си поеме дъх. — Нито един от тях не се е отнасял към мен с неуважението, което вие току-що ми показахте.

Не бе очаквал тя да е толкова овладяна. И красноречива.

Нито да се окаже в ролята на обвиняем.

— Вижте — подхвана той с любезен тон, — не мога да се престоря, че не знам за вас.

— Не, нито пък аз, изглежда. Единствено мога да се опитвам да водя достоен живот. И да не мисля прекалено за нещата, които може да са били извън мой контрол.

Останаха в неловко мълчание. Мислите му препускаха трескаво, докато се опитваше да прецени как да се справи с тази необичайна ситуация. Навън се чуваше приглушен разговор и той снижи глас, намерил може би начин да спаси достойнството и на двете страни.

— Вижте… да не би да казвате, че не е било по ваша воля? Че може би прегрешението е било извършено върху вас, а не вие сте прегрешила?

Само ако се помолеше за спасението си, ако обещаеше добро поведение за в бъдеще, тогава може би…

— Казвам, че не е ваша работа изобщо. — Пръстите й бяха побелели от сдържана с мъка емоция. — Единственото, което ви засяга, капитане, е моята професия, която, ако бяхте си дали труда да проверите в списъка с пътниците и служебното ми досие, е медицинска сестра, семейното ми положение и поведението ми на борда на вашия кораб, което, вярвам, че ще признаете, отговаря на всички норми на благоприличието.

Гласът й бе станал по-силен. Връхчетата на ушите й бяха порозовели, което бе единственият признак на вътрешна борба.

Той осъзна, с известна почуда, че има усещането, че е сбъркал в нещо.

Погледна към документите, в които бяха описани правилата за сваляне на булка от борда.

„Свалете я в Порт Саид“, бе казала отговорничката на австралийския Червен кръст. „Може да се наложи да изчака известно време да мине кораб в обратна посока. Но пък и доста от тях изчезват в Египет.“ В последните й думи се долавяше непогрешима нотка на презрение.

Господи, каква каша. Проклета бъркотия. Щеше му се изобщо да не е подхващал този разговор и да бърка в кошера с пчели. Но тя вече бе влязла. Ръцете му бяха вързани.

Вероятно разчела нещо в изражението му, тя стана на крака. Косата й, дръпната назад от челото, подчертаваше високите й, почти славянски скули, сенките под очите й. Зачуди се за миг дали на излизане и тя ще се опита да го удари, както младото момиче преди това, а после се почувства гузен, че изобщо си го е помислил.

— Вижте, госпожо Маккензи, аз…

— Знам. Искате да си тръгна.

Той търсеше отчаяно какво да каже, нещо, което може да предаде адекватно смесицата от съжаление и дълг, които го мъчеха.

Тя вече бе на половината път към вратата, когато каза:

— Искате ли да погледна крака ви?

Последните думи замръзнаха на устните му. Той примигна.

— Виждала съм ви да куцате. Когато си мислите, че сте сам. Вече мога да ви кажа, че преди често стоях на самолетната палуба нощем.

Хайфийлд бе напълно слисан. Осъзна, че е преместил болния си крак зад здравия.

— Не мисля, че това е…

— Няма да ви докосна, ако това ви безпокои.

— Нищо му няма на крака ми.

— Значи няма да ви притеснявам повече.

Стояха в двата края на кабинета един срещу друг. Никой не помръдваше. В погледа й нямаше и следа от покана.

— Аз не съм… не съм го споменавал пред никого — чу се да казва той.

— Доста ме бива в пазенето на тайни — каза тя, без да откъсва очи от лицето му.

Той седна тежко на стола си и вдигна крачола си. От няколко дни се опитваше да не гледа много крака си.

Тя за миг омекна. Дръпна се, после пристъпи напред и го огледа внимателно.

— Явно е възпален. — Посочи към крака му, сякаш търсеше позволение, после го докосна с ръце и опипа цялата дължина на раната, подутата червена кожа около белега. — Имате ли температура?

— Бил съм и по-добре — призна си той.

Тя продължи прегледа още няколко минути. Той осъзна, с леко стеснение, че изобщо не е трепнал, когато бе докоснала кожата му.

— Мисля, че вероятно имате остеомиелит, инфекция, която е стигнала до костта. Трябва да бъде почистена гнойта и ви е нужен пеницилин.

— Имате ли такъв?

— Не, но доктор Даксбъри трябва да има.

— Не искам той да се меси.

Тя не изрази учудване. Той се запита дали цялата история нямаше леко налудничав привкус. Не можеше да забрави стреснатото й лице, когато за първи път бе зърнала крака му. И как мигновено се бе овладяла.

— Трябва ви медицинска помощ — заяви тя.

— Не искам доктор Даксбъри да знае — повтори той.

— Значи съм ви дала професионалното си мнение, капитане, и уважавам правото ви да го пренебрегнете.

Тя стана и избърса ръце в панталона си. Той я помоли да изчака, после мина покрай нея и отвори вратата. Повика моряка от коридора. Момчето влезе, оглеждайки поред капитана и жената пред него.

— Заведи госпожа Маккензи до лечебницата — нареди Хайфийлд. — Тя трябва да вземе оттам някои неща.

Тя се поколеба, явно очакваше да чуе някакво разпореждане, някакво предупреждение. Такова не последва.

Той протегна ключа към нея. Когато го пое от ръката му, тя се постара пръстите им да не се докоснат.

Иглата проникна дълбоко в крака му, тънкото метално острие се плъзгаше механично навътре и навън от плътта му, докато източваше гнусната течност отвътре. Въпреки болката от процедурата, Хайфийлд усети как тревогата, която го измъчваше от няколко дни, се разсейва.

— Трябва ви нова доза пеницилин след около шест часа. После по една дневно. Двойна доза в началото, за да пробуди тялото ви за борба с инфекцията. А когато стигнете в Англия, трябва веднага да отидете при лекаря си. Вероятно ще ви задържи в болницата. — Тя отново се загледа в раната. — Но имате късмет. Не мисля, че е стигнало до гангрена.

Каза го спокойно, с лишен от емоция тон, без да го поглежда почти. Накрая, след като сложи и последния памук в марлята за превръзката на краката му, тя седна на пети и се облегна, за да смъкне той крачола си. Носеше същите панталони в защитен цвят и бяла риза, както в онзи ден, когато бе придружила в кабинета му по-младото момиче.

Той въздъхна с облекчение при мисълта за една нощ без болка. Тя започна да събира медицинските пособия, които бе донесла от лечебницата.

— Добре е да оставите някои от тези неща тук — каза тя, все така загледана в пода. — Ще трябва да смените превръзката утре. — Написа инструкции на лист хартия. — Дръжте крака си на високо, когато сте сам. И се старайте да е сух. Особено във влажния въздух. Можете да вземате болкоуспокояващите таблетки по две наведнъж.

Остави превръзките и лепенките на бюрото му, после затвори писалката му с капачето.

— Ако започне да се влошава, ще трябва да ви прегледа хирург. И този път не можете да си позволите да отлагате.

— Ще кажа, че е станало недоразумение. — Тя вдигна глава. — Сбъркана самоличност. Ако можете да отделите малко време и да ми правите инжекциите с пеницилин, бих бил много благодарен.

Тя го изгледа, изправи се на крака. И вероятно за първи път в този ден изглеждаше стресната. Преглътна с усилие.

— Не го направих заради това — каза тя.

Той кимна.

— Знам.

Стана от стола и предпазливо отпусна тежестта си върху болния крак. После й протегна ръка.

— Благодаря — каза той. — Госпожо Маккензи… Сестра Маккензи.

Тя остана взряна в нея цяла минута. Предвид забележителното й самообладание, демонстрирано досега, когато я пое и вдигна очи, той се изненада да види сълзи в тях.