Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Numero Zero, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
NomaD (2015 г.)

Издание:

Автор: Умберто Еко

Заглавие: Нулев брой

Преводач: Мария Панева

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: италиански (не е указан)

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман (не е указано)

Националност: италианска

Излязла от печат: 27.04.2015

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-579-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3438

История

  1. — Добавяне

8

Петък, 17-и април

 

През следващите дни, докато всеки си пишеше домашните (както вече ги наричаха), Симеи ни занимаваше с проекти, които макар да не бяха спешни, трябваше да започнат да се обмислят.

— Все още не знам дали ще бъде в брой 0/1, или в 0/2, защото и в 0/1 имаме още много бели страници, не казвам, че трябва да тръгнем с шейсет страници като „Кориере дела Сера“, но двайсет и четири трябва да напълним. Няколко ще оправим с реклама, няма значение, че никой не ни дава реклами, ще ги прекопираме от други вестници и ще се престорим, че са наши — и така ще вдъхнем доверие на поръчителите, че могат да очакват добри бъдещи печалби.

— А колонка с некролози? — предложи Мая. — И това са пари в брой. Позволете ми да я измисля. Обожавам да убивам хора със странни имена и безутешни семейства, но най-вече ми харесват обявите за кончината на важни личности, с опечалени a latere, които не страдат особено нито за покойника, нито за семейството, а използват некролога като name dropping, в смисъл, виждате ли, и аз го познавах.

Както обикновено находчива. Но след разходката от онази вечер я държах на разстояние, тя също странеше от мен. Чувствахме се реципрочно беззащитни.

— Съгласен съм за некролозите — каза Симеи. — Първо обаче довършете хороскопите. Но си мислех и друго. За бордеите, тоест за старите публични домове. Аз ги помня, през петдесет и осма, когато ги затвориха, вече бях голям.

— Аз вече бях пълнолетен — каза Брагадочо — и бях пообиколил някои.

— Не говоря за този на улица „Киаравале“, пълен бардак, с писоари на входа, за да може посетителите да се облекчат, преди да влязат…

— … и дъртите грозни курви, които минават с широка крачка и се лензят на войниците и на уплашените селяни, и мадам, която крещи „напред, младежи, какво висите тук“…

— Моля ви, Брагадочо, тук има дама.

— Може би, ако ще пишете за това — реагира Мая без смущение, — трябва да кажете, че хетери на синодална възраст се разхождали лениво, правейки неприлични мимики, пред пламналите от желание клиенти.

— Браво, Фрезия, не точно така, но със сигурност ще се наложи да намерим по-деликатни изрази. А и защото аз бях очарован от по-уважаваните домове като този на „Сан Джовани сул Муро“, направо ар нуво, пълен с интелектуалци, които ходеха там не заради секса (така казваха), а заради историята на изкуството…

— Или онзи на улица „Фиори Киари“, ар деко с шарени плочки — каза Брагадочо с глас, в който се прокрадваше носталгия. — Кой знае колко от читателите ни ги помнят.

— А тези, които още не са били пълнолетни по това време, са ги виждали във филмите на Фелини — добавих, защото когато нямаш свои спомени, ги вземаш от изкуството.

— Погрижете се вие, Брагадочо — заключи Симеи. — Напишете ми хубав материал, колоритен, от типа колко беше хубаво едно време.

— А защо да се връщаме към бордеите? — попитах аз, изпълнен със съмнение. — Това може да развълнува старците, но да скандализира стариците.

— Колона — каза Симеи, — ще ви разкрия нещо. След затварянето през 58-а, някъде през шейсетте, някой купи стария бордей на улица „Фиори Киари“ и го превърна в ресторант, много шик с цветните плочки. Но бяха запазили една-две тоалетни и бяха позлатили бидетата. Да знаете само колко дами с вълнение молеха съпрузите си да ги заведат в този бардак, за да разберат какво е ставало там едно време… Е, това просъществува само за кратко, следователно и на дамите е омръзнало, а може би кухнята не е била на висотата на останалото. Ресторантът затвори, и край. Но слушайте внимателно, мисля си за тематична страница: отляво материалът на Брагадочо, а отдясно за деградацията на околовръстните пътища с неприлично разхождащите се жрици на любовта — вечер човек не може да си пусне децата да минат оттам. Никакъв коментар, който да свързва двете явления, ще оставим читателите да си направят изводите, в дъното на сърцето си всички са съгласни да се върнат здравословните публични домове, жените — защото мъжете няма да спират по шосетата, за да качват курви и да умирисват колата на евтин парфюм, мъжете — за да могат да свърнат в някой от тези входове и ако някой ги види, да казват, че минават заради местния колорит или може би за да видят стила ар нуво. Кой ще направи разследването за жриците на любовта?

Костанца каза, че иска да се заеме, и всички се съгласиха. Няколко нощи край шосетата значеха да се охарчиш за бензин и имаше опасност да се натъкнеш на някой нравствен патрул.

 

 

Същата вечер бях впечатлен от погледа на Мая. Сякаш бе осъзнала, че е в гнездо на змии. Затова, преборил всяко благоразумие, я изчаках да излезе, постоях няколко минути на тротоара, като казах на другите, че трябва да остана в центъра, за да мина през една аптека — знаех откъде ще мине тя — и я настигнах по средата на пътя.

— Тръгвам си, тръгвам си — каза ми почти през сълзи, цялата трепереше. — В що за вестник съм попаднала? Моите романтични връзки поне не вредяха на никого, най-много да увеличат оборота на дамските фризьорски салони, където жените ходят точно за да четат моите материали.

— Мая, не се формализирай, Симеи прави умствени експерименти, не е казано, че наистина ще публикува всичко това. Сега сме във фазата на съчиняването, правят се предположения, сценарии, това е добър опит, никой не те е карал да обикаляш шосетата, преоблечена като проститутка, за да интервюираш някоя от тях. Но тази вечер всичко ти върви наопаки, трябва да спреш да мислиш за това. Какво ще кажеш да идем на кино?

— В онова там дават филм, който вече съм гледала.

— В онова там ли?

— В онова, което подминахме току-що, на отсрещната страна на улицата.

— Но аз те държах под ръка и гледах теб, не съм гледал отсреща. Знаеш ли, ти си страхотна работа!

— Ти никога не виждаш нещата, които виждам аз — каза тя. — И все пак съм съгласна за киното, да си купим вестник, за да видим какво дават.

Гледахме филм, от който не помня нищо, защото, понеже чувствах, че тя продължава да трепери, в един момент я хванах за ръка, отново топла и признателна, и седяхме така като влюбени, но от тези около кръглата маса, които спели с меч помежду си.

Изпратих я до тях — беше малко по-спокойна, — целунах я братски по челото, потупах я леко по бузата, както подобава на възрастен приятел. В крайна сметка (казвах си) бих могъл да съм й баща.

Или почти.