Умберто Еко
Нулев брой (3)

3

Вторник, 7-и април

 

Първа среща с редакторите. Шестима, повече от достатъчно.

Симеи ме беше предупредил, че няма да има нужда да обикалям и да правя фалшиви разследвания, а трябва да си седя в редакцията, за да записвам различните събития. И ето как, за да оправдае присъствието ми, заговори:

— Господа, да се запознаем. Това е доктор^[1] Колона, човек с огромен журналистически опит. Ще работи рамо до рамо с мен и затова ще го наречем помощник-директор. Основната му задача ще се състои в това да редактира всичките ви статии. Всички вие идвате от различни среди и едно е да си работил в крайно ляв вестник, или пък в, да кажем, „Ла Воче дела Фоня“ и тъй като (сами виждате) сме по спартански малцина, на някого, който е работил само по траурните обяви, може да се наложи да напише статия за правителствената криза. Така че трябва да се уеднакви стилът и ако някой от вас прояви слабостта да напише „палингенеза“, Колона ще ви каже, че не бива, и ще ви предложи алтернативен термин.

— Дълбоко морално прераждане — казах аз.

— Ето. И ако някой, за да определи някаква драматична ситуация, каже, че сме в окото на бурята, предполагам, че доктор Колона ще бъде достатъчно досетлив да му припомни, че според всички научни наръчници окото на бурята е единственото място, където цари спокойствие, докато бурята се вихри наоколо.

— Не, доктор Симеи — намесих се аз, — в този случай ще кажа, че трябва да използваме именно окото на бурята, тъй като не е важно какво казва науката, читателят не го знае, и тъкмо окото на бурята му внушава идеята, че се е забъркал в неприятности. Така са го приучили печатът и телевизията. Така, както са го убедили да казва съ̀спенс и менижмънт, а би трябвало да казва съспѐнс (и се пише suspense, а не suspence) и мениджмънт.

— Чудесна идея, доктор Колона, трябва да се говори на езика на читателя, а не на този на интелектуалците, които казват таксуване на пътния документ. От друга страна, нашият издател май веднъж каза, че зрителите на неговите телевизии са на средна възраст (ментална възраст) дванайсет години. Нашите не са, но винаги е полезно да припишеш дадена възраст на читателите си: нашите би следвало да са над петдесетгодишни, добри и честни буржоа, копнеещи за закон и ред, но лакоми за клюки и разкрития за различни форми на нередност. Ще тръгнем оттам, че не са точно силни читатели, напротив, голяма част от тях нямат нито една книга в дома си, въпреки че когато се налага, ще се говори за великия роман, отпечатан в милионен тираж по цял свят. Нашият читател не чете книги, но обича да си мисли, че съществуват велики хора на изкуството, ексцентрични и милиардери. Така, както никога няма да види отблизо дългобедрата красавица от екрана и въпреки това ще иска да знае всичко за тайните й любовници. Но нека оставим и другите да се представят. Сами. Да започнем с единствената жена, госпожица (или госпожа)…

— Мая Фрезия. Неомъжена, мома или single, както предпочитате. На двайсет и осем, почти дипломирана по литература, наложи се да прекъсна по семейни причини. От пет години съм сътрудничка в едно клюкарско списание, трябваше да се въртя в света на шоубизнеса, да душа кой с кого е свързан в романтична връзка и да организирам разположението на фотографите; по-често трябваше да убеждавам някоя певица или актриса да си измисли романтична връзка с някого и да ги заведа на среща с папараците — разходка за ръка или дори тайна целувка. Отначало ми харесваше, но вече ми омръзна да разказвам измислици.

— А защо, скъпа, приехте да се присъедините към нашето начинание?

— Смятам, че един ежедневник ще говори за по-сериозни неща и ще мога да се прочуя с разследвания, които нямат нищо общо със задушевните приятелства. Аз съм любопитна и мисля, че съм добро ловджийско куче.

Беше крехка и говореше с премерена енергичност.

— Чудесно. Вие?

— Романо Брагадочо.

— Странно име. Откъде идва?

— Вижте, това е една от многото мъки в живота ми. На английски, изглежда, има лошо значение, но за щастие на другите езици — не^[2]. Дядо ми е бил подхвърлено дете и както знаете, фамилията в тези случаи се измисля от общинския служител. Ако е садист, може да те кръсти и Фикарота^[3], в случая с дядо ми служителят бил само наполовина садист и имал известна култура… Що се отнася до мен, аз съм специалист по скандалните разкрития и работех точно за едно списание на нашия издател: „Какво се крие отдолу“. Но не бях на щат, плащаше ми се на парче.

От останалите четирима Камбриа беше прекарвал нощите си в спешните отделения или в полицията, за да напипа прясна новина — арест, смърт след ужасяваща катастрофа на магистралата, — и не беше направил кариера. Лучиди вдъхваше недоверие от пръв поглед и беше работил в издания, за които никой не беше чувал. Палатино идваше от дълъг стаж в седмичните издания за игри и различни загадки. Костанца беше работил като коректор в някои вестници, но вестниците вече имаха прекалено много страници и никой не можеше да препрочете всичко преди да влязат за печат, сега дори големите ежедневници пишеха Simone de Beauvoire или Beaudelaire, или Rooswelt и коректорът ставаше ненужен като пресата на Гутенберг. Никой от спътниците ни нямаше особено ентусиазиращо минало. Като в моста на Сан Луис Рей. Откъде ги беше изровил Симеи, не знам.

След като запознаването приключи, Симеи очерта характеристиките на вестника.

— Така, ще правим ежедневник. Защо „Утре“? Защото традиционните вестници разказваха и за съжаление все още разказват новините от предната вечер. Ето защо се наричат „Кориере дела Сера“, „Ивнинг Стандарт“ или „Льо Соар“. Сега новините от предния ден вече сме ги научили от телевизията в осем вечерта, така че вестниците винаги разказват неща, които вече знаем, ето защо се продават все по-малко. В „Утре“ тези новини, които вече смърдят като развалена риба, ще бъде, разбира се, добре да ги преразкажем и припомним, но ще е достатъчна само една колонка, която се чете за няколко минути.

— За какво ще пише вестникът тогава? — попита Камбриа.

— Съдбата на ежедневниците вече е да приличат на ежеседмичници. Ще говорим за това, което би могло да се случи утре, със задълбочени статии, приложения с журналистически разследвания, неочаквани предположения… Ще дам пример. В четири избухва бомба и на следващия ден вече всички знаят. Добре, ние от четири до полунощ, преди да влезем за печат, трябва да сме изровили някой, който да каже нещо неиздадено за възможните извършители, неща, които самата полиция още не знае, и да очертаем сценарий какво ще се случи в идните седмици заради този атентат…

Брагадочо:

— Но за да задвижим такива разследвания за осем часа, е нужна редакция поне десет пъти колкото нашата и много контакти, информатори и какво ли не…

— Така е, и когато вестникът започне да излиза наистина, така ще трябва да бъде. Но сега, за една година, трябва просто да покажем, че може да се направи. А то може, защото нулевият брой може да има каквато си ще дата и може чудесно да служи за пример как би изглеждал вестникът преди месеци, да кажем, когато са хвърлили бомбата. В този случай ние вече знаем какво е щяло да се случи след това, но ще говорим така, сякаш читателят още не знае. Следователно всичките ни изявления ще придобият вкус на нещо неиздадено, изненадващо, смея да кажа дори пророческо. Тоест на поръчителя трябва да кажем: ето какъв щеше да бъде „Утре“, ако беше излязъл вчера. Ясно? И с повече желание, дори никой да не е хвърлял бомба, бихме могли да направим един брой все едно е.

— Или сами да хвърлим бомбата, ако ни изнася — изкиска се Брагадочо.

— Не говорете глупости — предупреди го Симеи. А после добави, сякаш размислил: — Но ако наистина решите да го правите, аз не искам да знам.

 

 

След като срещата приключи, се озовах на стълбите с Брагадочо.

— Не се ли познаваме отнякъде? — попита той. Струваше ми се, че не, той се съгласи с леко подозрително изражение и веднага ми заговори на ти. В редакцията Симеи току-що беше започнал на вие, а аз по принцип спазвам дистанция от типа „не сме спали заедно“, но Брагадочо очевидно подчертаваше, че сме колеги. Не исках да изглеждам надут само защото Симеи ме беше представил като главен редактор или нещо подобно. От друга страна, този тип ми беше любопитен, а и нямах нищо по-приятно за правене.

Той ме хвана под ръка и ми каза, че отиваме да пийнем по нещо на едно местенце, което знаел. Усмихваше се с пълните си устни и леко кравешки очи по начин, който ми се стори отблъскващ. Плешив като Фон Строхайм и с тил, който се спускаше вертикално към врата, в лице той приличаше на Тели Савалас, лейтенант Коджак. Ето, пак цитат.

— Хубавичка е тази Мая, нали?

Смутено признах, че съм я погледнал само бегло — казах вече, от жените стоя настрана. Той ме сръга над лакътя.

— Не се прави на джентълмен, Колона. Видях те, зяпаше я, без сам да се усещаш. Според мен е от тези, дето са навити. Истината е, че всичките са навити, стига да ги подхванеш както трябва. Малко е кльощава за моя вкус, а и няма цици, но като цяло бива.

Бяхме стигнали на улица „Торино“ и на възвишението след една църква той ме бутна да завия надясно, за да се вмъкнем по една пряка, лошо осветена, с няколко кой знае откога затворени врати и нито един магазин, все едно беше изоставена отдавна. Стори ми се, че намирисва на застояло, но сигурно беше само синестезия заради обелените и покрити с избелели графити стени. Някъде горе имаше комин, от който излизаше дим и не се разбираше точно откъде, защото дори прозорците на горните етажи бяха затворени, все едно никой не живееше там. Може би коминът беше на къща, чиято фасада бе другаде, и хората не се тревожеха, че ще опушат изоставената улица.

— Това е улица „Баниера“, най-тясната в Милано, макар да не е като Rue du Chat-qui-Pêche в Париж, по която едва минават двама души един до друг. Казва се улица „Баниера“, но някога се е казвала Бански сокак, заради старите римски обществени бани.

В този миг иззад ъгъла се появи жена с детска количка.

— Безотговорна или зле информирана — изкоментира Брагадочо. — Ако бях жена, не бих минавал оттук, особено по тъмно. Като едното нищо ще те заколят. Би било грехота, защото мацето не е за изхвърляне, типичното мамче, което е готово да се пусне на водопроводчика, обърни се, виж я как се фръцка. Тук са ставали кървави неща. Зад тези сега залостени порти сигурно все още има изоставени мазета и вероятно тайни проходи. През деветнайсети век някой си Антонио Боджа, невзрачен тип, примамва тук в едно от тези мазета един счетоводител уж да му види сметките и го удря с брадва. Жертвата успява да се измъкне, Боджа е арестуван, обявен за луд от съда и въдворен в лудница за две години. Но веднага щом излиза, пак започва да лови наивни и заможни хора, подмамва ги в мазето си, обира ги, убива ги и ги заравя на място. Сериен убиец, както биха казали днес, но неразумен сериен убиец, защото оставя следи от търговските си отношения с жертвите и накрая е арестуван, полицията разкопава мазето, намира пет-шест трупа и Боджа е обесен край Порта Лудовика. Главата му е дарена на анатомичната лаборатория на Оспедале Маджоре — тогава са времената на Ломброзо и в черепите и чертите на лицето се търсят знаци за наследствени престъпни наклонности. След това тази глава, изглежда, е погребана в Музоко, но кой знае, такива находки са радост за окултистите и всякакви такива ненормалници. И до днес тук витае споменът за Боджа, сякаш си в Лондон на Джак Изкормвача, не бих минал оттук през нощта, и все пак ме привлича. Често се връщам, понякога си правя срещи тук.

Когато излязохме от улица „Баниера“, се озовахме на площад „Ментана“ и Брагадочо ме бутна по улица „Мориджи“, и тя възтъмничка, но с едно-две магазинчета и хубави входни врати. Стигнахме до едно разширение с просторен паркинг, заобиколен от руини.

— Виждаш ли — каза Брагадочо, — това отляво са римски останки, почти никой не помни, че Милано е бил и столица на империята. Така че не се пипат, въпреки че никой пет пари не дава. Но тези зад паркинга са къщи, изтърбушени от бомбардировките от последната война.

Изтърбушените къщи не притежаваха отколешното спокойствие на древните останки, вече примирени със смъртта, а се блещеха зловещо с неспокойните си лица, сякаш болни от лупус.

— Не ми е ясно защо никой не е опитал да строи в този район — каза Брагадочо. — Може да е защитен, може би на собствениците паркингът носи повече, отколкото ако построят къщи и ги дават под наем. Но защо са оставили следите от бомбардировките? Това местенце ме плаши повече от улица „Баниера“, но е хубаво, защото ми показва какъв е бил Милано след войната, в този град не са останали много места, които да припомнят как е изглеждал градът преди почти петдесет години. Е, това е Милано, който се опитвам да намеря отново, в който съм живял като бебе и дете, войната свърши, когато бях на девет, понякога нощем ми се струва, че чувам грохота на бомбите. Но не са останали само руините — виж на ъгъла на улица „Мориджи“, онази кула е от седемнайсети век и дори бомбите не са я срутили. А отдолу, ела, още от началото на двайсети век си стои тази таверна, таверна „Мориджи“, не ме питай защо таверната има една съгласна повече от улицата^[4], но сигурно общината е сбъркала, като са слагали табелите, таверната е по-стара и сигурно тя е права.

Влязохме в помещение с червени стени, белещ се таван, от който висеше стар полилей от ковано желязо, еленска глава над бара, стотици прашни бутилки вино по стените, грозни дървени маси (било рано за вечеря, каза ми Брагадочо, и още били без покривки, после щели да сложат покривки на червени каренца, а за храната трябвало да се погледне написаната на ръка черна дъска като във френските кръчми). По масите имаше студенти, по някой представител на старата бохема с дълга коса, но не като от шейсетте, а като поет, от тези, които някога са носели шапки с широка периферия и шалчета вместо вратовръзки, и още леко подпийнали старци, за които не беше ясно дали са там от началото на века, или новите собственици са ги наели за статисти. Похапнахме плато сирена, колбаси и сланина от Колоната и пийнахме много хубаво мерло.

— Хубаво е, нали? — каза Брагадочо. — Все едно сме извън времето.

— Но защо те привлича това Милано, което вече не би трябвало да съществува?

— Казах ти, искам да мога да видя това, което вече почти не помня, Милано на дядо ми и на баща ми.

Отпи, очите му блестяха, изтри с хартиена салфетка кръгчето вино, което се беше оформило върху масата от старо дърво.

— Семейната ми история е неприятна. Дядо ми е бил високопоставено лице на лошия режим, както казват. И на 25-и април един партизанин го познал, докато се опитвал да се измъкне недалеч оттук, на улица „Капучо“. Хванали го и го застреляли, направо там на ъгъла. Баща ми разбрал със закъснение, защото, верен на идеите на дядо, през 43-та се записал в Десета флотилия МАС^[5], пленили го при Сало и го пратили за една година в концентрационния лагер в Колтано. Измъкнал се на косъм, понеже нямало в какво да го обвинят, а през 46-а Толиати обявил обща амнистия: противоречията на историята — фашистите са реабилитирани от комунистите, но може би Толиати е бил прав, трябвало е на всяка цена да се върнем към нормалното. Обаче нормалното е, че баща ми с това минало и под сянката на своя баща не си намираше работа и го издържаше майка ми, която беше шивачка. Така той постепенно се отпусна, пропи се и от него помня само лицето му, цялото в червени вени, и воднистите му очи, докато ми разправяше фикс идеите си, не искаше да оправдае фашизма (вече нямаше идеали), но казваше, че антифашистите, за да заклеймят фашизма, разказвали много ужасяващи истории. Не вярваше за шестте милиона евреи, избити в газовите камери на лагерите. Не че беше от тези, дето и досега твърдят, че Холокост не е имало, но не вярваше на разказа, създаден от освободителите. Всички свидетелства са преувеличени, казваше ми. Четох, че според оцелели насред един лагер имало планини от дрехи на избити хора, високи повече от сто метра. Сто метра? Ама ти даваш ли си сметка, казваше, че купчина висока сто метра, понеже трябва да се издига като пирамида, трябва да има основа по-широка от целия лагер?

— Но не вземаше предвид, че човек, присъствал на нещо ужасяващо, когато си го спомня, използва хиперболи. Ти ставаш свидетел на катастрофа на магистралата и разказваш, че труповете лежали в море от кръв, но не искаш да накараш хората да повярват, че е било голямо като истинско море, просто искаш да предадеш идеята, че е имало много кръв. Постави се на мястото на човек, който си припомня един от най-трагичните моменти в живота си… — Замълча за момент. — Не го отричам, но баща ми ме научи да не приемам нищо за чиста монета. Вестниците лъжат, историците лъжат, телевизията днес лъже. Не си ли гледал по новините преди година, докато се водеше войната в Залива, омазания с петрол корморан, който агонизираше в Персийския залив? После се разбра, че през този сезон в Залива е невъзможно да има корморани и че кадрите са отпреди осем години по време на войната между Иран и Ирак. Или пък, казаха други, са взели корморани от зоопарка и са ги омазали с петрол. Така ще да са направили и с престъпленията на фашистите. Имай предвид, че не съм привърженик на идеите на баща си и дядо си, нито пък искам да се преструвам, че не са били избивани евреи. От друга страна, някои от най-добрите ми приятели са евреи. Но вече не вярвам на нищо. Американците наистина ли са кацнали на Луната? Не е невъзможно да са построили всичко в студио, ако се загледаш в сенките на космонавтите след прилуняването, не изглеждат правдоподобни. А наистина ли е имало война в Персийския залив, или са ни пробутвали парчета от стари репортажи? Живеем в измама и ако знаеш, че те лъжат, трябва да живееш в подозрение. Аз подозирам, винаги подозирам. Единственото истинско нещо, за което мога да получа доказателства, е това Милано отпреди толкова десетки години. Бомбардировки имаше наистина и между другото бомбардираха англичаните или американците.

— А какво стана с баща ти?

— Умря от пиене, когато бях на тринайсет. За да се освободя от тези спомени, когато пораснах, се опитах да се хвърля на противниковата страна. През 68-а бях над трийсетгодишен, но си пуснах дълга коса, носех канадка и пуловер и се присъединих към една прокитайска общност. По-късно разбрах, че Мао е избил повече народ от Сталин и Хитлер взети заедно, а и че вероятно и сред прокитайците има внедрени провокатори от тайните служби. И се посветих само на журналистическата професия, за да търся заговори. Така се спасих (а имах опасни приятелства) да не ме сгащят по-късно червените терористи. Вече не вярвах в нищо, освен че зад гърба ни винаги има някой, който ни мами.

— А сега?

— А сега, ако този вестник потръгне, може би съм намерил място, където да вземат на сериозно някои от моите открития… В момента се занимавам с една история, която… Освен вестника може и книга да излезе от нея. А тогава… Но glissons, ще говорим пак, когато сглобя всички данни… Само че трябва да побързам, трябват ми пари. Жълтите стотинки, които ни плаща Симеи, все пак са нещо, но не стигат.

— За да живееш ли?

— Не, за да си купя кола. Очевидно ще я купя на лизинг, но и вноските трябва да се плащат. Освен това ми трябва веднага заради разследването.

— Извинявай, казваш, че искаш да изкараш пари с твоето разследване, за да си купиш кола, но имаш нужда от колата, за да направиш разследването.

— За да реконструирам много неща, трябва да пътувам, да ходя на различни места, може би да разпитвам хора. Без кола и вързан в редакцията всеки ден, ще трябва да реконструирам всичко по памет, да работя само в главата си. И това да ми беше единственият проблем.

— А какъв е истинският проблем?

— Виж сега, не че съм нерешителен, но за да разбера какво да трябва да се направи, трябва да свържа всички данни. Поотделно те не казват нищо, но в цялост ти позволяват да разбереш това, което не е било явно на пръв поглед. Трябва да се види онова, което се мъчат да скрият от теб.

— Говориш за разследването си?

— Не, говоря за избора на кола…

Рисуваше по масата с топнат във вино пръст, сякаш проследяваше като в седмичните списания за игри и кръстословици поредица точки, които трябва да свържеш, за да разбереш каква е фигурата.

— Колата трябва да е бърза и от определен клас, естествено не търся някоя утилитарна кола. За мен или предно предаване, или нищо. Мислех си за „Ланча Тема“ турбо с шестнайсет клапана, от най-скъпите е, почти шейсет милиона. Бих могъл и да опитам, двеста трийсет и пет километра в час и ускорява за седем цяло и две. Почти максимумът.

— Скъпа е.

— Да де, но трябва да открия какво крият от мен. Когато не лъжат, автомобилните реклами премълчават. Стига да погледнеш техническите характеристики в специализираните издания и разбираш, че е широка сто осемдесет и три сантиметра.

— Това лошо ли е?

— И ти не си забелязал, че в разните реклами винаги дават дължината, която със сигурност е важна за паркирането или за престижа, но рядко дават ширината, която е фундаментална, ако гаражът ти е малък или ако мястото ти за паркиране е още по-тясно, да не говорим пък когато обикаляш като луд, за да намериш къде да се пъхнеш. Ширината е фундаментална. Трябва да се ориентираш под сто и седемдесет сантиметра.

— Предполагам, че се намират такива.

— Разбира се, но в кола сто и седемдесет сантиметра е тясно — ако има някой до тебе, нямаш място за десния лакът. Освен това липсват удобствата на широките коли, които имат много копчета на разположение на дясната ръка близо до скоростния лост.

— И какво?

— Трябва да внимаваш таблото да е достатъчно богато и да има копчета на волана, за да не ти трябват джаджите за дясната ръка. И ето че идентифицирах „Сааб 900“ турбо, сто шейсет и осем сантиметра, максимална скорост двеста и трийсет и слизаме на петдесет милиона.

— Това е твоята кола.

— Да, но в едно ъгълче ти казват, че ускорението е осем цяло и петдесет, а идеалното е поне седем като на „Роувър 220“ турбо, четирийсет милиона, ширина сто шейсет и осем, максимална скорост двеста трийсет и пет и ускорение шест цяло и шест, направо болид.

— Значи трябва да се ориентираш натам…

— Не, защото чак на края на техническите характеристики споменават, че е висока сто трийсет и седем сантиметра. Твърде ниска за едър човек като мен, почти само за млади пичове, които се правят на спортисти, докато ланчата е сто четирийсет и три, а саабът е сто четирийсет и четири и там влизаш като господар. А и ако си младок, не четеш техническите данни, които са като противопоказанията на лекарствата в листовките, написани с дребен шрифт, за да ти убегне фактът, че ако пиеш лекарството, ще пукнеш на другия ден. Роувърът 220 тежи само хиляда сто осемдесет и пет килограма — малко е, ако се блъснеш в ТИР, ставаш на кайма, човек трябва да се ориентира към по-тежки коли със стоманено подсилване, не чак волво, която е като танк, но е прекалено бавна, но поне „Роувър 820 TI“, към петдесет милиона, двеста и трийсет километра в час и хиляда четиристотин и двайсет килограма.

— Но предполагам, че си се отказал от него, защото… — отбелязах вече и аз обзет от параноя.

— Защото има ускорение от осем цяло и две — това е костенурка, няма бързина. Така както „Мерцедес С 280“, който е широк сто седемдесет и два, но цените почват от шейсет и седем милиона, има ускорение осем цяло и осем. И трябват пет месеца за доставка. Но и това е важно, като се има предвид, че за някои, които споменах, трябват два месеца, а други са готови веднага. Защо са готови веднага? Защото никой не ги иска. Не трябва да се доверяваш. Сякаш веднага ти дават „Калибра“ турбо, шестнайсет клапана, двеста четирийсет и пет километра в час, интегрално предаване, ускорение шест цяло и осем, широка сто шейсет и девет и малко над петдесет милиона.

— Идеална, струва ми се.

— Ами не, защото тежи само хиляда сто трийсет и пет, твърде е лека и е висока само сто трийсет и два, по-зле от всички останали — за клиенти богати, но джуджета. И да беше само това. Не сме сметнали багажника. Най-широк е този на темата шестнайсет клапана турбо, но тя е широка сто шейсет и пет. Сред тесните се спрях на Дедра 2.0 LX с обемен багажник, но тя не само има ускорение от девет и четири, но тежи малко повече от хиляда и двеста килограма и вдига само двеста и десет в час.

— И какво?

— Ами просто нямам мира. Умът ми е зает с разследването, а нощем се будя да сравнявам коли.

— Знаеш всичко наизуст?

— Направих си таблици, но проблемът е, че ги запаметих, и това е непоносимо. Започвам да си мисля, че колите са измислени, за да не мога да ги купя.

— Това подозрение не е ли преувеличено?

— Подозренията никога не са преувеличени. Подозирай, подозирай винаги, само така ще откриеш истината. Нима науката не ни учи да правим така?

— Учи ни и прави така.

— Глупости, дори науката лъже. Виж само историята за студения термоядрен синтез. Лъгаха ни месеци наред и накрая се оказа, че е партенка.

— Но я разкриха.

— Кой? Пентагонът, който вероятно е искал да покрие нещо смущаващо. Може онези със студения синтез да са били прави, а другите, които казаха, че първите са излъгали, да лъжат.

— Възможно е с Пентагона или ЦРУ, но нима искаш да кажеш, че всички автомобилни списания зависят от дебнещите тайни служби на демоплутоюдеокрацията. — Опитвах се да го върна към здравия разум.

— Така ли? — каза той с горчива усмивка. — И те са свързани с голямата американска индустрия и седемте сестри на петрола, които са тези, които убиха Матеи^[6], за което може пет пари да не давам, но те са същите, които са виновни за разстрела на дядо ми, защото са финансирали партизаните. Виждаш ли как е навързано всичко?

Но сервитьорите вече постилаха покривките и ни даваха да разберем, че моментът за хората, които само пият по чашка, е отминал.

— Някога на по чашка можеше да се седи до два през нощта — въздъхна Брагадочо, — но вече дори тук се целят в клиенти с пари. Може би някой ден тук ще открият дискотека с примигващи светлини. Тук все още всичко е истинско, разбери ме, но вече смърди все едно всичко е фалшиво. Представи си, собствениците на тази миланска кръчма от сума ти време са тосканци, така чух. Не че имам нещо против тосканците, сигурно и те са добри хора, но си спомням как като малък, когато се говореше за дъщерята на някакви познати, която се оженила несполучливо, един братовчед казваше: „Ами трябва да се вдигне стена под Флоренция“. А майка ми отвръщаше: „Под Флоренция ли? Направо под Болоня!“

Докато чакахме сметката, Брагадочо ми каза почти шепнешком:

— Ще можеш ли да ми дадеш пари назаем? Ще ти ги върна до два месеца.

— Аз ли? И аз съм без пукнат грош като теб.

— Сигурно. Не знам колко ти плаща Симеи и не ми е работа да го знам. Просто попитах. Ама нали ти ще платиш сметката?

Така се запознах с Брагадочо.