Умберто Еко
Нулев брой (16)

16

Събота, 6-и юни

 

Брагадочо си беше взел няколко дни отпуска, за да подреди разкритията си, и в четвъртък прекара цялата сутрин, затворен със Симеи в кабинета му. Излезе към единайсет, а Симеи му заръчваше:

— Това го проверете още веднъж, моля ви, искам да е сигурно.

— Не се съмнявайте — отвърна му Брагадочо, от когото бликаха добро настроение и оптимизъм. — Довечера ще се видя с един човек, на когото вярвам, и ще направя последна проверка.

Останалите от редакцията бяха заети да определят рутинните страници на първия брой нула: спорт, игрите на Палатино, няколко опровержения, хороскопите и некролозите.

— Но колкото и да си измислим — каза в един момент Костанца, — май няма да ги докараме до двайсет и четири страници. Трябват ни други новини.

— Добре — каза Симеи, — помогнете и вие, Колона, ако обичате.

— Новините няма нужда да ги измисляме — отбелязах аз, — достатъчно е да ги издирим.

— Как?

— Хорската памет е къса. Парадоксално е, че всички би трябвало да знаят, че Юлий Цезар е убит на мартенските иди, но идеите са объркани. Да намерим нова английска книга, в която се говори за историята на Цезар, после ни трябва само сензационно заглавие: „Невероятно откритие на историците от Кеймбридж. Цезар наистина е убит на мартенските иди“. Разказваме всичко и става статия за чудо и приказ. Е, с Цезар преувеличих, добре, но ако говорим за аферата с Пио Алберго Тривулцио, ето че може да се роди статия за аналогиите с историята на римската банка. Това е случай от края на деветнайсети век и няма нищо общо с актуалните скандали, но един скандал припомня друг, достатъчно е да се намекне за някои слухове и да се разкаже историята за римската банка, все едно е станала вчера. Мисля, че Лучиди ще знае как да струпа нещо хубаво.

— Чудесно — каза Симеи. — Какво има, Камбриа?

— Прочетох една новина от агенциите, още една Богородица е започнала да плаче в едно южно градче.

— Великолепно, направете сензационна статия!

— Нещо за повторяемостта на суеверията…

— Нищо подобно! Да не сме бюлетин на асоциацията на атеистите и рационалистите! Хората искат чудеса, а не скептицизма на радикалния шик. Да разкажеш за чудото не значи да се компрометираш, като кажеш, че списанието вярва. Разказва се фактът или се казва, че някой е станал свидетел на факта. Дали божиите майки плачат наистина, не е наша работа. Заключенията трябва да ги извади читателят, а ако е вярващ, ще повярва. Заглавие на много колони.

Всички развълнувано се хванаха за работа. Минах покрай бюрото на Мая, много съсредоточена върху некролозите, и й казах:

— И да не забравите, безутешното семейство…

— И приятелят Филиберто се притиска развълнуван в любимата Матилде и милите Марио и Серена — отвърна тя.

— По-добре Жесика с Ж или Съманта. — Усмихнах й се окуражително и си тръгнах.

 

 

Прекарах вечерта у Мая, като успявах, както ставаше понякога, да трансформирам в алков купищата книги, натрупани на нестабилни кули.

Сред купчините имаше и много плочи, стари, винилови, наследство от баба й и дядо й. Понякога дълго лежахме и слушахме. Тази вечер Мая беше пуснала Седмата симфония на Бетовен и с насълзени очи ми разказваше, че още от момиче й се плачело на втората част.

— Започна, когато бях на седемнайсет: нямах пари и един познат ме вкара гратис в една ложа, но нямах място и се бях свила на стъпалата, малко по малко почти се излегнах. Дървото беше твърдо, но не го усещах. И на втората част си помислих, че бих искала да умра така, и се разплаках. Бях малко лудичка. Но продължих да плача дори след като улегнах.

Никога не съм плакал на музика, но се трогнах от факта, че тя го прави. След няколко минути мълчание Мая добави:

— Той обаче е глупак.

— Кой той?

— Ами Шуман — каза Мая, сякаш съвсем бях изкуфял.

— Шуман е бил глупак?

— Ами да, много романтични излияния, и има си хас предвид епохата, но всичко е премислено. И толкова си е изстисквал ума, че е откачил. Разбирам защо жена му се е влюбила в Брамс. Друг тембър, друга музика и bon vivant. Но все пак не казвам, че Роберт е толкова зле, разбирам, че е имал талант, не е от големите тромбони.

— Кои?

— Като шумния Лист или досадния Рахманинов, те със сигурност са пишели лоша музика, всичко е показно, за пари, концерт за тъпаци в до мажор, такива работи. Ако потърсиш, няма да намериш техни плочи в тази купчина. Изхвърлих ги. Селското стопанство е загубило, че те не са останали там.

— А според теб кой е по-добър от Лист?

— Сати, естествено.

— Но на Сати не плачеш, нали?

— Разбира се, че не, той не би искал, плача само на втората част на Седмата. — След това след кратка пауза: — От тийнейджърските си години насам плача и на нещо от Шопен. Но не и на концертите.

— Защо на концертите не?

— Защото като го махнеш от пианото и му дадеш оркестър, вече не знаеш къде е. Писал е пиеси за струнни, медни духови и тимпани, но като за пиано. А и не си ли гледал оня филм с Корнъл Уайлд, където Шопен пръсва капка кръв по клавиатурата? Когато дирижира оркестър, какво ще направи — ще пръска кръв по първата цигулка ли?

 

 

Мая не спираше да ме смайва дори когато смятах, че я познавам добре. Значи с нея щях да се науча дори да разбирам музиката. Поне по нейния начин.

 

 

Това беше последната щастлива вечер. Вчера се успах и отидох в редакцията чак към обяд. Щом влязох, видях униформени мъже, които ровеха в чекмеджетата на Брагадочо, и един цивилен тип, който разпитваше присъстващите. Симеи беше на вратата на кабинета си, син-зелен.

Камбриа се приближи до мен и каза тихо, сякаш споделя тайна:

— Убили са Брагадочо.

— Какво? Брагадочо? Как?

— Един нощен пазач към шест сутринта, докато се прибирал вкъщи с колелото си, видял труп, паднал по очи и с рана на гърба. В този час му трябвало доста време да намери отворен бар, за да се обади в болницата и полицията. Удар с нож, установил веднага съдебният лекар, един-единствен, но нанесен със сила. Не са оставили ножа забит вътре.

— Но къде?

— В една уличка край улица „Торино“, как се казваше… „Баняра“ или „Баниера“.

Цивилният тип се приближи към мен, представи се накратко, беше инспектор по обществената сигурност, и ме попита кога съм видял Брагадочо за последно.

— Тук в офиса вчера — отговорих, — както, смятам, и всичките ми колеги. Освен това ми се струва, че си тръгна сам малко преди останалите.

Попита ме, както сигурно бе питал всички, как съм прекарал вечерта. Казах — на вечеря с приятелка и после съм си легнал. Очевидно нямах алиби, но май никой от присъстващите нямаше и инспекторът не ми се стори особено притеснен. Беше просто рутинен въпрос, както се казва в полицейските сериали.

По-скоро искаше да разбере дали смятам, че Брагадочо има врагове, дали като журналист не е тръгнал по опасна следа. Как ли пък не, щях да му кажа, не заради дадената дума, просто започвах да разбирам, че ако някой е очистил Брагадочо, това сигурно е било заради разследването му, и веднага ми се стори, че ако покажа, че знам нещо, някой би си помислил, че ще е добре и аз да бъда елиминиран. Не бива да говоря дори с полицията, казах си, Брагадочо нали ми каза, че в неговите истории са замесени всички, дори горските пазачи? И ако до вчера мислех, че е митоман, смъртта му му придаваше известна правдоподобност.

Потях се, но инспекторът или не забеляза, или го отдаде на емоцията.

— Не знам — казах му. — С какво се е занимавал точно Брагадочо напоследък сигурно ще може да ви каже доктор Симеи, той разпределя статиите. Като че ли си спомням, че правеше материал за проституцията, не знам дали тази посока може да ви бъде полезна.

— Ще видим — каза инспекторът и отиде да разпита Мая, която плачеше. Не го обичаше, знаех го, но убитият си е убит. Бедничката. Изпитвах съчувствие не към Брагадочо, а към нея — тя със сигурност се чувстваше виновна, че е говорила лошо за него.

 

 

В този момент Симеи ми кимна да вляза в кабинета му.

— Колона — каза ми, докато сядаше на бюрото, ръцете му трепереха, — вие знаете с какво се занимаваше Брагадочо.

— Знам и не знам. Той ми намекна нещо, но не съм сигурен, че…

— Не се правете на ударен, Колона, много добре знаете, че Брагадочо са го намушкали, защото смяташе да разкрие разни работи. Не знам кои са истина и кои си беше измислил, но макар разследването му да засягаше сто неща, сигурно е, че поне едно е нацелил и по тази причина са му запушили устата. Но понеже вчера разказа историята си и на мен, аз също знам това нещо, макар да не знам кое е. И понеже ми каза, че се е доверил и на вас, вие също го знаете. Така че и двамата сме в опасност. Не стига това, а преди два часа командор Вимеркате е получил телефонно обаждане. Не ми каза от кого нито какво са му казали, но заяви, че цялото начинание на „Утре“ е станало опасно и за него и е решил да го ликвидира. Вече ми изпрати чековете, за да ги раздам на редакторите, те ще получат плик със заплата за два месеца, и сърдечни думи на раздяла. Всички са без договор и не могат да протестират. Вимеркате не знаеше, че и вие сте в опасност, но мисля, че сега няма да ви е лесно да обикаляте да си осребрявате чека, така че ще го скъсам, имам пари в касата и във вашия плик съм сложил двата месеца в брой. До утре тези офиси ще бъдат изнесени. Колкото до нас двамата, забравяме за споразумението си, за задачата ви — книгата, която трябваше да напишете. „Утре“ умира: още днес. Но дори вестникът да се закрие, ние с вас продължаваме да знаем твърде много.

— Мисля, че Брагадочо е говорил и с Лучиди…

— Май нищо не сте разбрали. Това е проблемът. Лучиди е надушил, че нашият покоен приятел е напипал нещо опасно, и веднага е доложил на… на кого? Не знам, но със сигурност на човек, който е решил, че Брагадочо знае прекалено много. Никой няма да навреди на Лучиди, той е от другата страна на барикадата. Ще ви кажа какво ще направя аз. Веднага щом полицията си тръгне, пъхам в чантата си остатъка от касата, хуквам към гарата и хващам първия влак за Лугано. Без багаж. Там познавам един, който може да смени личните данни на всекиго, ново име, нов паспорт, нов адрес, ще видим къде. Ще изчезна преди убийците на Брагадочо да успеят да ме намерят. Надявам се да ги изпреваря. А от Вимеркате поисках да одобри ликвидацията на средствата ми в долари в „Кредит Суис“. Що се отнася до вас, не знам какво да ви посъветвам, но най-напред се затворете вкъщи и не се шляйте по улиците. После намерете начин да изчезнете някъде, аз бих избрал някоя източна страна, където никога не е съществувал stay-behind.

— Смятате, че всичко е заради stay-behind? Това е публична тайна. Или заради историята с Мусолини? Това е гротескна теория, на която никой не би повярвал.

— А Ватиканът? Дори историята да не е вярна, вестниците ще напишат, че църквата е помогнала на бягството на Дучето през 45-а и го е крила почти петдесет години. С всички проблеми, които и без това имат със Синдона, Калви, Марцинкус и така нататък, преди да докажат, че историята за Мусолини е партенка, скандалът ще се разпространи из целия международен печат. Не се доверявайте на никого, Колона, затворете се вкъщи поне тази вечер, после мислете къде да се разкарате. Можете да поживеете няколко месеца, да кажем, в Румъния, там животът е евтин и с дванайсетте милиона в този плик ще си поживеете царски известно време. Довиждане, Колона, съжалявам, че нещата приключиха така, като в оня виц на нашата Мая за каубоя в Абълийн: да му се не види, загубихме. Оставете ме да подготвя заминаването си, когато полицаите си тръгнат.

Исках да изчезна на мига, но онзи проклет инспектор продължи да ни разпитва, без да стигне доникъде, а междувременно взе да се свечерява.

Минах покрай бюрото на Лучиди, който отваряше своя плик.

— По заслуги ли са ви компенсирали? — попитах го и той със сигурност разбра какво намеквам.

Погледна ме отдолу нагоре и се ограничи да попита:

— А на вас какво ви е разказвал Брагадочо?

— Знам, че вървеше по някаква следа, но така и не пожела да ми каже повече.

— Наистина ли? — каза той. — Горкият нещастник, кой знае какви ги е забъркал. — После се обърна на другата страна.

Веднага щом инспекторът ме пусна да си вървя с обичайното „бъдете на разположение“, прошепнах на Мая:

— Върви си у вас и чакай да ти се обадя, но не вярвам да ти звънна преди утре сутринта.

Тя ме погледна с ужас.

— Ти какво общо имаш?

— Нищо, нямам нищо общо, какви ги говориш, но съм разстроен, естествено е.

— А какво става? Дадоха ми плик с чек и благодарности за ценното ми сътрудничество.

— Вестникът е закрит, после ще ти обясня.

— А защо не ми обясниш сега?

— Кълна се, че утре ще ти кажа всичко. Прибери се и не излизай. Моля те, послушай ме.

Тя ме послуша с изпълнени с въпроси и сълзи очи, а аз тръгнах, без да кажа друго.

Прекарах вечерта вкъщи, не ядох, изпих половин бутилка уиски и мислих какво да направя. После бях изтощен, изпих един стилнокс и заспах.

Сутринта чешмата не течеше.