Брад Тор
Необявена война (44)

43.

Северна Корея

Лейтенант Фордайс взе автомата на Били Танг и го облегна на скалата до него.

— За протокола — прошепна той, — идеята все пак е лоша.

Танг кимна.

— Знам.

Фордайс погледна през рамо към хребета в далечината. Тъкър и Джонсън сигурно вече бяха стигнали до върха с Джин-Санг.

Лейтенантът се обърна отново към затворническия лагер, намести автомата си и се опита да се настани удобно. Удобно обаче бе много относителен термин. Нямаше да се почувства удобно, докато не се измъкнеха от тази забравена от Бога страна.

— Влизаш и излизаш — нареди той на Танг. — Максимум пет минути и нито секунда повече.

— Ясно — съгласи се агентът на ЦРУ.

Беше облечен в селските дрехи, под които криеше деветмилиметровия пистолет със заглушител. През рамо бе преметнал брезентовата торба на Джин-Санг. Вътре бе прибрал всичко необходимо, а след като се промъкнеше в лагера, щеше да сложи в нея и очилата си за нощно виждане. Надяваше се също тя да му помогне да убеди сестрата на момчето, че го е изпратил Джин-Санг.

През мерника на автомата Фордайс проследи с поглед как край оградата минава постови, спира за момент и продължава напред. Съвсем наблизо се издигаше сградата на лечебницата, където се намираше Хана, сестрата на Джин-Санг. Според момчето нито лекарят на лагера, нито затворникът, назначен да му помага, оставаха там през нощта. Умре ли пациент, все едно. Единствените ценности, които лекарят си правеше труда да заключва, бяха лекарствата и кабинетът му. За всеки случай Танг взе шперцовете си.

— Постовият се отдалечи. Време е да тръгваш — прошепна Фордайс.

— Каквото и да се случи, не прави глупости, за да ми спасяваш задника — заръча му Танг и се изправи.

— Не бой се. Не правим глупости.

Танг се усмихна и пое към оградата. Сърцето му вече биеше като чук в гърдите. През годините бе изпълнявал много опасни мисии в Северна Корея, но тази несъмнено бе най-опасната.

Разпита Джин-Санг за мини, препъващи жици и други мерки в района, но момчето му каза, че няма нищо подобно.

— Какво тогава задържа затворниците вътре? — попита го Танг.

— Страхът — отвърна детето.

Всички затворници вярвали, че по оградата тече ток. Не било така. Малкият поток в долината едва генерирал достатъчно електричество за насъщните нужди на лагера. Началството на затвора не можело да си позволи да пусне смъртоносен волтаж по оградата.

Въпреки уверенията на момчето, когато стигна на сто метра от оградата, Танг започна да подбира внимателно стъпките си. През очилата за нощно виждане различаваше смътно отъпканата пътека край оградата. Джин-Санг му бе обяснил, че дупката се намира там, където пътеката се слива с оградата.

Танг вдигаше глава от време на време да огледа вътрешността на лагера за стражи и за затворници. Всеки можеше да даде сигнал за тревога. Както бе казал Джин-Санг, двигател на лагера бе страхът.

Пътеката сви надясно и Танг забеляза пролуката в оградата. Препречваха я две тесни жици — горе и долу. Отворът не изглеждаше голям, но щеше да успее да се провре. Засега информацията на детето се потвърждаваше. Следващият въпрос бе дали не го е подвело за електричеството.

Когато попитаха Джин-Санг защо нощем няма светлина, той отговори, че китайците се разпоредили да е така. В Америка очаквали да се изправят пред множество трудности, сред които и липсата на ток.

Танг приближи до оградата, клекна пред пролуката, бръкна в брезентовата чанта и извади „експерименталния си уред“, Фордайс му бе отчупил метална пластинка от джобния си комплект инструменти „Ледърман“. С хирургическа лепенка Танг прикрепи към нея пластмасова спринцовка от оборудването на Тъкър. Издърпа буталото, за да удължи приспособлението, наподобяващо отвертка с дълга обезопасена дръжка. Ако по оградата течеше ток, металната пластина щеше да предизвика волтова дъга.

Танг протегна импровизираната отвертка към оградата. Тялото му се напрегна, когато металът докосна жицата, но реакцията беше само психологическа. Нищо не се случи. Оградата наистина не бе електрифицирана.

Танг прибра спринцовката и очилата си за нощно виждане в чантата. Провря се между жиците и ги намести бързо в предишното им положение.

Между оградата и лечебницата нямаше никакво укритие, та охраната да забелязва бързо и да застрелва бегълците. Това бе една от много причини Фордайс да не одобрява плана. Жребият обаче беше хвърлен. Били Танг беше вътре и не биваше да се помайва.

Тъмните му дрехи, безлунната нощ и липсата на прожектори и осветление в лагера му помагаха да изглежда почти невидим. Прекоси възможно най-бързо и безшумно откритата площ и се притисна към стената на едноетажната бетонна сграда.

Ослушва се няколко секунди. Дишаше дълбоко и чакаше сърцебиенето му да се успокои. Отвътре не долиташе нито звук. Не чуваше нищо и отвън. Дори нощните създания сякаш не припарваха на това място.

Фордайс настоя Танг да вземе радио, но той отказа. Заловяха ли го, севернокорейците веднага щяха да разберат, че не работи сам. Бе готов да рискува своя живот, но не искаше да застрашава ненужно и техните. Фордайс не хареса и тази част от плана, но се съгласи.

Щом дишането и пулсът му се стабилизираха, Танг се сниши под прозорците и пропълзя към вратата на лечебницата. Джин-Санг му бе описал възможно най-добре разположението на стаите. Сестра му Хана била изолирана, но не била сама. Вътре имало и други пациенти. Ако присъствието му им се стореше подозрително, щяха да вдигнат тревога и с него бе свършено. Лес Джонсън, тюленът, в когото се бе прицелил, даде просто, но брилянтно предложение:

— Маскирай се.

Звучеше разумно. Влизаше в лечебница. Хана вероятно страдаше от туберкулоза. Лекарят и помощникът му сигурно носеха хирургически маски, когато преглеждаха нея и другите пациенти с подобни симптоми. Проблемът обаче бе, че лекарят носи военна униформа, а помощникът — затворническа. Едва ли се разхождаха в селски дрехи.

Така или иначе, Танг нямаше избор и се надяваше маската и авторитетният му вид да са достатъчни да убедят пациентите в лечебницата, че има право да е тук. Надяваше се също присъствието на китайците и севернокорейските им съветници да е създало у затворниците нагласа да приемат необичайното. Разбираше колко необосновани са надеждите му, но нямаше на какво друго да заложи, ако иска да разпита Хана.

Били Танг си сложи маската, пое си дълбоко дъх и се подготви да влезе вътре.