Брад Тор
Необявена война (14)

13.

Втори отдел, Пекин

Полковник Шъ разбра кой стои пред вратата му още преди да чуе потропването. Димът от цигарата на генерал И Мин-У обикновено го изпреварваше.

— Влез — каза Шъ.

У — едър мъж на шейсет години с кръгло лице, пожълтели от никотина пръсти и изпъкнало шкембе — отвори вратата и се вмести с мъка между ръкохватките на един от възтесните столове пред бюрото на Шъ. Извади пакет цигари и предложи на Шъ. Полковникът поклати глава.

Генералът пъхна цигара в устата си и я запали с предишната. Всмукна дълбоко и смачка угарката в пепелника в края на бюрото.

— Трябва пак да пропушиш — посъветва го той. — Умът ще заработи по-бързо.

Сега Шъ тичаше по пет пъти седмично и се чувстваше по-здрав от всякога. Колкото и да уважаваше генерала и начина, по който управляваше Втори отдел, не би се вслушал в здравните му съвети.

Шъ чакаше от няколко часа шефът му да се върне от съвещание и изгаряше от нетърпение да заговорят по същество.

— Как мина?

Генералът избълва две струи пушек от ноздрите си, които се издигнаха към пожълтелите плочки на тавана над бюрото.

— Не особено добре.

Очакванията на полковника се оправдаха.

— В какъв смисъл?

— Генералният секретар е разтревожен, че си изгубил един от агентите си.

Шъ поклати глава.

— Ти им обясни, разбира се, че не аз съм изгубил сомалиеца?

У сви рамене. Думи.

— Операцията е твоя. Ти си отговорен.

— Добре. Аз съм отговорен. Отговорен съм за студентите по инженерство от Емирствата, както и за сомалийските им помощници. Кажи ми сега какво реши Постоянният комитет?

— Обсъдиха много въпроси. Предвид предстоящия колапс на Америка и глобалните икономически сътресения, Китай се запасява тихомълком с храна, гориво и медикаменти.

— Не толкова тихомълком се запасява със злато — додаде Шъ.

Генералът махна пренебрежително с ръка.

— Цената на златото ту се качва, ту пада. Всички купуват. Навсякъде се трупат дългове и вече никой не вярва на валутата. Някои държави си прибират златото, оставено на съхранение в чужбина, защото искат да им е подръка. Не е необичайно, че и ние купуваме злато.

Шъ смяташе, че Китай купува твърде много и твърде бързо. Неведнъж изразяваше загриженост, но никой не го чуваше. Сега обаче това не бе основният въпрос.

— Какво решиха в крайна сметка?

— Някои подозират, че ти си инсценирал проблема.

— Аз ли? — изненада се полковникът. — Абсурдно!

— Моментът е много подходящ, не мислиш ли?

— Смяташ, че бих организирал изчезването на член на ударното звено, излагайки на риск операцията ни и националната сигурност?

— Не — въздъхна генералът, — но аз те познавам. Казвам ти какво мислят те. Искаха атаката да се проведе два дни след Китайската нова година. Ти настояваше за септември. Внезапно са принудени да приемат решението ти. Ти не би ли се усъмнил?

— На мен ми плащат да се съмнявам — възрази Шъ. — На тях им плащат да са политици.

— Но те са отговорни и имат последната дума.

— И какво? Сега ли ще проведем атаката?

— Не — поклати глава генералът.

— Не? Не разбират ли колко голям е залогът? Изгубихме контакт с член на ударната група. Налага се да предположим, че прикритието му е компрометирано и в момента американците изстискват от него всеки грам информация.

— Нищо не сочи към нас.

Шъ разпери смаяно ръце.

— Шестте клетки от ударното звено тренираха заедно. Знаят как ще се проведе нападението.

Генералът кимна.

— Знаят как, но не и с какви средства.

— От сведенията на когото и да било от групата опитният разпитващ би нарисувал по-мащабна картина.

— С приблизителни щрихи — уточни У. — Всеки би успял да нарисува голяма картина. Без подробностите обаче американците нямат нищо.

— Ще имат достатъчно. Затова трябва да ударим. Не го ли направим сега, ще пропуснем шанса си. А ако американците проумеят какво става, ще имат причина да ни нападнат. Длъжни сме да нанесем първия удар.

Генералът всмукна дълбоко от цигарата, издиша облак дим и отговори:

— Комитетът е съгласен.

Шъ ококори очи и зяпна. Поднасяха го.

— Не разбирам. Хем са съгласни, хем не искат да нападнем? Как така?

— Предлагат друг начин.

— Друг начин ли? Какъв друг начин? Няма друг начин. Или атакуваме, или чакаме да ни атакуват.

— Искат да се уверят, че липсващият член на ударната група наистина е компрометиран, преди да дадат зелена светлина за нападение.

Шъ поклати глава. Политици.

— Пропусна четири комуникационни прозореца. Не е проверявал имейла си и не отговаря на мобилния си телефон. Няма начин да разберем какво точно му се е случило. Налага се да предположим, че…

— Комитетът иска да изпратим Чън — прекъсна го генералът.

Шъ се облещи отново.

— Откъде изобщо са разбрали за Чън?

— От генералния секретар. Той обича да се шегува пред приближени, че Чън е китайският Джеймс Бонд.

— Не е Джеймс Бонд — възрази ядосано Шъ. — А генералният секретар не бива да го споменава пред никого.

— Съгласен съм с теб, но стореното — сторено. Генералният секретар и комитетът настояват да използваме Чън.

— Дори след това, което се случи?

— Не драматизирай — упрекна го У. — Те нямат представа какво се е случило. Знаят, че е било инцидент.

— Но ние с теб знаем друго. Знаем, че висш кадър на Комунистическата партия е изнудил съпругата на Чън да преспи с него. Чън разбрал и го убил. Просто го инсценирал като инцидент.

— Правил ли е самопризнания пред теб?

— Не — призна Шъ. — Но и не отрече, когато го попитах без заобикалки.

— Не бива да задаваме въпроси, чиито отговори не искаме да научаваме.

— Както и да е. Той не е готов да се върне.

— Имаме ли друг оперативен агент, толкова добре запознат с Америка и с толкова убедително прикритие? — попита У.

Въпросът бе риторичен. Шъ все пак отговори:

— Имаме няколко.

Генералът го погледна и се усмихна.

— Чън е по-добър от всички. Ще събере необходимата информация и ще направи каквото трябва да се направи. Което ме подсеща за още нещо… — Генералът извади лист от джоба си и го плъзна върху бюрото на подчинения си.

Шъ започна да чете и веднага заклати глава.

— Невъзможно. Няма начин.

У очакваше реакцията му. Заповедите обаче си бяха заповеди.

— От деветимата членове на Постоянния комитет на Политбюро петима имат деца или внуци, учещи в американски университети. Всички ще се връщат в Китай за Новата година.

— Галеници — изпуфтя презрително Шъ.

Така наричаха пренебрежително децата на влиятелните фигури в Китайската комунистическа партия. Генералът не обърна внимание на сарказма.

— Готови са да пожертват китайския дипломатически корпус и другите висши държавни служители. Децата обаче са друго нещо. Ако Чън потвърди, че операцията „Снежен дракон“ е компрометирана, ти ще проведеш незабавно атаката, но едва след като имената в списъка са в безопасност.

— Уточни „безопасност“.

Генералът замълча за миг, преди да отговори.

— Роднините им искат веднага да се върнат у дома. Очевидно няма как да го направим.

— Очевидно — натърти Шъ. — Американците ще разберат, че се мъти нещо. Как да приберем и петимата, щом…

У бе подготвил отговора.

— Американците не ги следят непрекъснато. ФБР не разполага с достатъчно човешки ресурси да ги наблюдава денонощно. Предполагаме, че в социалните им кръгове има информатори и подслушват електрониката им. Това обаче няма да попречи на Чън да…

— Чакай. Настояват да използваме Чън и за тази операция ли?

— Поставят безопасността на децата си на първо място — отвърна генералът. — Искат най-доброто. Което значи Чън.

Шъ и съпругата му не бяха успели да създадат дете. С оглед на работното си време Шъ приемаше липсата като благословия. Разбираше обаче човешкия порив да се закриля потомството — една от малкото слабости на китайските политици, която бе склонен да прости, макар мнозина да разглезваха отрочетата си, докато публично славословеха революцията на Мао и величието на комунизма.

— Ако Чън успее да открие всички… — подхвана полковникът.

— Когато Чън открие всички — поправи го У.

— Добре, когато Чън открие всички, тогава какво? Програмата за дубльорите вече не съществува.

Генералът дръпна бавно от цигарата си. Всеизвестно бе, че американците следят визите на всички китайски граждани, влизащи в САЩ, особено на свързаните с върхушката в Китайската комунистическа партия. В отговор Китай бе създал дублиращата програма. Във всеки университет, където учеше дете на висш функционер на партията, министерството на държавната сигурност изпращаше агент със сходна външност. Когато ги привикваха у дома по дисциплинарни или други причини, които Китай искаше да запази в тайна от САЩ, царчетата вземаха назаем документите на двойника, а той ги „заместваше“ в учебното заведение. Усъвършенстваните биометрични устройства на американските имиграционни и митнически служби ги бяха принудили да отменят програмата.

Понечеха ли петимата младежи да напуснат страната с един или дори с пет различни самолета, САЩ не само щяха да разберат, но и да започнат да свързват точките и не след дълго въпросите щяха да се отприщят. Китай не биваше да рискува. Втори отдел трябваше да намери друг начин.

След известен размисъл генералът попита:

— Какво ще кажеш за Медуза?

Медуза бе кодово име на агент на китайската армия в югоизточната част на Америка. Шъ сбърчи вежди.

— Ще го използваме да ги изведе от страната и да ги докара в Плантацията?

Плантацията бе китайското разузнавателно поделение в Хавана.

Генералът кимна.

— Там ще ги чака наш самолет.

Интересен план — с едно изключение.

— Медуза ни е подвеждал преди. Ако нещо се обърка, комитетът и генералният секретар ще потърсят сметка от мен и теб.

— Ето защо ни е нужен Чън. Той няма да ни подведе. Ще се погрижи нищо да не се обърка.

Полковникът не бе убеден. Безпокоеше се не само дали Чън ще се справи със задачата; ако наистина бяха пипнали изчезналия сомалиец и го бяха пречупили, американците имаха преднина от два дни.

Да възложат на Чън и двете мисии не бе ефективно, а провалеше ли се, щяха да хвърлят вината върху Шъ. Той погледна началника си и отбеляза:

— Възлагаш твърде големи надежди на един човек.

— Не — поклати глава У. — Разчитам на двама — на теб и на Чън.

— Ако планът се провали и комитетът разбере какво знаем за Чън, с теб сме мъртъвци.

— Тогава се постарай да не се провали и да осъществиш операцията, преди американците да надушат какво става.