Брад Тор
Необявена война (21)

20.

Северна Корея

Ерик Тъкър погледна към Фордайс и поклати глава. Лес Джонсън стоеше на пост, докато Танг успокояваше момчето на корейски. Времето ги притискаше, слънцето щеше да изгрее след час. Предстоеше им да вземат сериозни решения.

Бягайки, момчето бе стъпило в яма. Десният му крак беше счупен, Фордайс бе чул пукот на кости.

— Виждаш ли колко е хлабаво между коляното и глезена? — попита Тъкър.

Фордайс погледна. Тък бе срязал с ножицата си десния крачол на момчето, измъчено от страх и болка.

— Зле ли е? — попита Фордайс.

Тъкър поклати отново глава и разопакова една от двестамикрограмовите таблетки „Фентанил“, които носеха.

— Да — отвърна той. — Изглежда има фрактура на пищяла. — Подаде хапчето на момчето и каза на Танг: — Обясни му да я лапне и да я смуче бавно. Не бива да я дъвче. Кажи му, че ще облекчи болката.

Танг преведе инструкциите, докато Фордайс продължаваше да оглежда крака на момчето. Играеше ръгби във Военната академия и беше виждал доста лоши травми. Не беше медик, но разбираше, че фрактурата на момчето е сериозна. Не би могло да ходи.

Джонсън отлепи око от мерника на оръжието си и погледна към детето.

— Какъв е планът? — попита той. — Какво ще правим с него?

— Първо ще шинираме крака му — отговори Тък.

— А после?

— После ще разберем откъде е и какво знае — каза Фордайс.

Джонсън поклати глава.

— Лоша идея. Слънцето ще изгрее скоро. Ще дойдат да го търсят.

Били Танг улови ръката на момчето и погледна към Джонсън.

— И какво предлагаш? Да се оттеглим? Едва ли ще се доберем до хребета, преди да се развидели.

— По-кротко — предупреди го Фордайс.

— Ще цъфнем пред очите на всички. На дневна светлина — продължи Танг. — Да не споменаваме, че шофьорът ни ще дойде чак утре вечер.

Джонсън не бе харесал агента на ЦРУ от самото начало. Той погледна отново през мерника на карабината си и повтори:

— Ще дойдат да търсят момчето.

Фордайс разбираше, че има право. Всички го разбираха, включително Били. Танг обаче също имаше право. Бяха в безизходица. Слънцето щеше да изгрее скоро. Нямаше къде да отидат, нямаше как да бият отбой посред бял ден.

На всичкото отгоре детето сигурно бе оставило следи, по които би се ориентирал и слепец. Ако наистина тръгнеха да го търсят, всяка прекършена клонка и всяка стъпкана туфа трева щеше да ги доведе дотук.

Единственият начин да не ги намерят бе да предотвратят издирването. Тоест — да изоставят момчето на произвола на съдбата. Този план обаче имаше сериозен недостатък — разприказваше ли се детето, севернокорейците щяха да се спуснат след тях и афганистанската операция „Червено крило“ да се повтори. Фордайс не възнамеряваше да допуска подобна грешка.

— Лес е прав — каза той. — Ще дойдат да търсят момчето.

Нещо в тона му не допадна на Танг.

— Какво намекваш?

— Кракът му е счупен. Ще го нагласим да изглежда, че си е ударил и главата.

— Ще го убием? — възкликна Танг. — Леле, имам момче на неговата възраст!

— И именно за него трябва да помислиш! — отсече Фордайс. — Пропадне ли мисията ни, момчето ти и милиони други деца вкъщи ще загинат.

Танг погледна към детето със счупения крак и започна да му задава въпроси.

— Танг! — опита се да го прекъсне Фордайс, но агентът на ЦРУ не му обърна внимание. — Танг! — повтори той. — Престани да разговаряш с момчето. Това е заповед. Трябва да свършим работата и да заличим следите си, преди да съмне. Не ме ли чуваш, мамка му?

Джонсън беше най-близо до Танг. Вдигна крак и го ритна силно.

Танг се строполи на земята, но тутакси скочи с изваден пистолет. Насочи го към Джонсън и го заплаши:

— Докоснеш ли ме още веднъж, ще те убия.

Джонсън отвори уста да отговори, но Фордайс го прекъсна:

— Танг, имаш две секунди да се стегнеш! Свали оръжието.

Танг не отлепи очи от Джонсън.

Джонсън се усмихна. Виждаше нещо, останало скрито от погледа на Танг.

— Закова ли го, Тък?

— Да — отвърна Тъкър, който бе грабнал оръжието си и дулото му сочеше към главата на Танг.

— Давам ти последен шанс, Били — заповяда Фордайс. — Свали проклетия пистолет! Веднага!

— Няма да убиете детето — заинати се Танг.

— Не решаваш ти. Пусни оръжието. Незабавно.

— Момчето има сестра — отбеляза Танг и заговори отново детето.

— Казах ти да престанеш да говориш с него. Влошаваш положението — намеси се Фордайс. — За последен път те предупреждавам да прибереш оръжието, Били. Ще заповядам на Тъкър да те застреля. Ясно?

— Мислех, че тюлените са хора на честта.

— Застреляй го — каза Джонсън на Тъкър.

— Млъкни, Лес! — нареди му Фордайс. — Тук аз заповядвам! — Втренчи се в Танг: — Били, ще броя до три. Не оставиш ли оръжието, ще ме принудиш да взема единственото възможно решение. Едно…

Момчето, явно досетило се какъв е залогът, изля низ от думи, разбираеми само за него и Танг. Изразителният му тон накара Фордайс да спре да брои.

Щом то млъкна, Танг остави пистолета. Джонсън понечи да го удари с приклада на карабината си, но Фордайс вдигна ръка и му даде знак да отстъпи назад.

Забелязали изражението на Танг, всички се питаха какво му е казало момчето.

— Какво, по дяволите, бръщолеви? — попита Фордайс.

— Знае защо сме тук.

— Глупости — вметна Джонсън.

Фордайс му махна да не се меси. Погледна към Танг и попита:

— Как така знае, мамка му!

— Изглежда умно хлапе — отвърна агентът на ЦРУ. — Смята, че сме тук заради китайците.

— Е, и?

— Ще ни каже всичко, което ни интересува, ако помогнем на сестра му в лагера.

— Не се връзвай, лейтенант — намеси се отново Джонсън. — Дойдохме само да снимаме.

Фордайс погледна към Тъкър и той каза:

— Подкрепям Лес. Ще ни избият заради момчето.

— Някога застрелвал ли си дете?

Тъкър поклати глава.

Фордайс погледна към Джонсън.

— А ти?

Джонсън отвърна очи.

— Аз ще го направя — предложи Танг.

Всички погледи се устремиха към него.

— Ако информацията му се окаже безполезна, ще го направя — увери ги Танг.

— Нямаме време, Били — напомни му Фордайс.

— Започнете да заличавате дирите.

— А после?

— После ще ви донеса или информация, или убито дете.