Брад Тор
Необявена война (24)

23.

Мериленд

Харват неведнъж бе летял с абсолютни задници, но американският посланик в ОАЕ Лесли Конрад се оказа един от най-нетърпимите.

Американските посланици се назначават от президента. След избори или преизбиране всички подават оставка. Освобождават някои веднага, особено от по-примамливите посолства. Други запазват постовете си, докато им намерят заместници. Конрад бе сред помолените да останат, докато президентът му избере наследник.

Конрад получил дипломатическия пост, понеже събрал много средства за кампанията на предишния президент. Харват го оприличи на Питър О’Тул в „Лорънс Арабски“. Освен че се смяташе за вещ арабист, познаващ региона по-добре от всеки друг — както и каква следва да бъде американската международна политика — косата му изглеждаше твърде руса, зъбите — твърде бели, а кожата — с прекален слънчев загар за мъж на неговата възраст и с неговото положение. Харват вмени отговорността за тези явления на родителите, дали на сина си името Лесли.

Посланик Конрад очевидно не бе гласувал за сегашния президент и гледаше с пренебрежение на международната му политика. Явно гледаше с пренебрежение и на дълга си към държавата. Възмутил се, че го будят посред нощ, за да му тропосат някакъв „главорез“, както се изразил.

Отначало отказал да сътрудничи. После ресурсният му министър се свързал с него и му сръфал задника. Макар да не постигнал нищо забележително по време на службата си, Конрад държал на дипломатическия корпус и не искал да прекратят международната му кариера. Министърът използвал амбицията му, за да вдигне неблагодарния му задник от леглото, да го изнесе от резиденцията в Абу Даби и да го качи в колата, която го чакала отпред.

Харват и Ливай бяха претърсили целия апартамент на Кхурам Ханджур в Палм Джумейра и бяха събрали всичко с потенциална разузнавателна стойност. Коулс прибра документите и цялото съдържание на скрития под леглото сейф в комплект дизайнерски куфари, които Ханджур държеше в една от стаите за гости.

Харват и Ливай напуснаха комплекса „Океанът“ с мерцедеса на Ханджур и се срещнаха с екипа на ЦРУ, чийто автомобил бе паркиран наблизо. Прехвърлиха багажа и се качиха в него. След като смениха колите, Ливай предаде на хората си картата за отключване на Ханджур и им обясни как да влязат в сградата, за да отведат Коулс и затворника. После Харват и Ливай поеха по крайбрежното шосе към резиденцията на американския посланик в Абу Даби.

В обичайния случай пътуването би отнело час и половина, но Харват измина деветдесетте мили за четирийсет и пет минути. През цялото време Ливай разговаряше по телефона. Министерството на външните работи и ЦРУ поддържаха връзки с множество частни авиокомпании по света и Харват настоя да му осигурят възможно най-бързия самолет. Второто му изискване бе посланик Конрад да го придружи. В присъствието на американския посланик никой не би обърнал специално внимание на паспортите на антуража — особено на Харват. Същото важеше и за багажа.

Харват предложи да измислят мним семеен проблем в САЩ, наложил Конрад да отпътува спешно от ОАЕ. Понеже не бе запознат със семейното положение на Конрад, успя да даде само най-общи насоки. От там нататък Ливай пое нещата в свои ръце.

Тя докладва на шефа си Чък Годуин — кален ветеран от ЦРУ — който се свърза с щабквартирата на Управлението в САЩ. В Лангли направиха справка с досието на Конрад и решиха да използват възрастната майка на посланика в Кармел като повод за спешното заминаване.

След като съставиха плана, директорът на ЦРУ Боб Макгий се обади на външния министър. Той му даде зелена светлина и Годуин получи картбланш да събуди посланика. Обяснил на Конрад, че спешната семейна причина е прикритие, за да придружи до САЩ разузнавателен агент, пренасящ строго секретни документи и други материали. Уточнил любезно обаче, че информацията засяга националната сигурност и е класифицирана над служебното му ниво. Конрад попитал Годуин кой е оперативният агент и как е пребивавал в ОАЕ без неговото знание. Годуин му отговорил, че постът му не позволява достъп и до тази информация. Тогава Конрад се вбесил.

Чък Годуин го описа като „змийско съскане“. Посланикът се възмутил, че са провеждали тайна операция в задния му двор, без да поискат одобрението му. Не му харесвало да го държат на тъмно. А освен че го държат на тъмно, решили на своя глава да го използват като прикритие за изнасянето на плячката на ЦРУ от страната. Заявил, че е обиден „лично и професионално“ и не възнамерява да съдейства.

Чък Годуин едва сдържа презрението си към посланика — посредствен дилетант, купил дипломатическия си пост, за да организира партита, а не да служи на страната си. Според него посланикът бе абсолютно негоден.

Когато Конрад отказа да осигури прикритие на Харват и да пренесе багажа като свой, Годуин му благодари лаконично, излезе от стаята и се обади на седмия етаж в Лангли. Три минути по-късно министърът на външните работи се свърза лично с посланика и му прочете конско. След половин час бронираният „Събърбан“ на Конрад пое към летището. Харват също се качи в автомобила, седнал до него в ролята на охранител. Следеше неотклонно багажа. Бяха го инструктирали да не отлепя очи от него.

Персоналът на Конрад бе уведомил местните власти за семейния проблем на посланика. На летището ги посрещна държавен служител и ги придружи чак до пистата, където ги чакаше техният „Гълфстрийм“. Провериха паспортите им пред самолета с надлежното уважение към посланика и антуража му.

Екипажът предложи да прибере куфарите в багажното отделение на самолета, но Харват обясни, че посланикът предпочита да му е подръка по време на полета. Екипажът им обясни къде да ги подредят и им помогна да качат куфарите по стълбите и да ги пренесат в кабината.

Ултраскоростният G650 за ултра дълги полети се смяташе за златен стандарт в гражданското въздухоплаване. Удобните широки разтегателни седалки и стените бяха тапицирани в бяла кожа. Масите, шкафовете и фризовете бяха от яворово дърво. Шарките на дебелия килим с цвят на мока сякаш бяха изрисувани с клонка върху мокър пясък. В кабината имаше диван, който се разтягаше и се превръщаше в легло с прилични размери. Посланикът се насочи право към него. Харват и другите трима пътници се настаниха на седалките.

Харват бе запечатал циповете на куфарите с катинари „Темпъртел“, осигурени от Чък Годуин. Знаеше обаче, че всеки може да отвори ципа с химикалка, да огледа съдържанието и да го затвори, без никой да разбере. Не смяташе, че посланикът е толкова отмъстителен или толкова глупав, но не беше сигурен.

Беше нащрек и спеше леко. Събуждаше се при всеки необичаен шум или щом някой доближеше багажа — гаранция за дълъг полет.

За зла участ леглото на посланик Конрад се оказа точно до главната тоалетна. Когато асистентът или охранителите му минаваха край него, той се събуждаше и ги поглеждаше гневно. Харват се почуди дали мъжът мисли, че заслужава тоалетна, запазена само за него, а всички останали са длъжни да ползват тоалетната за екипажа в далечния край на самолета, или просто мрази да навлизат в „личното му пространство“. Навярно бе по малко и от двете, но всеки позив на природата, разбудил посланика, изпълваше Харват със злорадство.

Начинът, по който Конрад говореше на хората си, издаваше тираничния му характер. Харват мразеше насилниците. Бе доволен, че не се налага да работи за посланика.

Конрад обаче явно не съзнаваше или не го бе грижа, че Харват не работи за него. Когато Харват стана и тръгна към тоалетната, той го спря и се тросна:

— Много самодоволен изглеждаш.

— Моля? — повдигна вежди Харват.

— Чу ме добре — отсече посланикът. — За кого се мислиш с тази надута физиономия?

Тонът на Конрад не допадна на Харват, но той се овладя.

— Господин посланик, ако предпочитате да използвам тоалетната за екипажа, те сигурно няма да възразят.

— „Ако предпочитате да използвам тоалетната за екипажа“ — повтори подигравателно Конрад. — Не става дума за проклетата тоалетна. Питам се как си влязъл в страната ми без разрешение.

— Не знаех, че Обединените арабски емирства са вашата страна и че сте единственият, който разрешава да се провеждат операции на нейна територия.

— Недей да ми остроумничиш. Знаеш какво имам предвид. Нарушаваш протокола.

Протоколът. Харват поклати глава.

— Просто се връщам в САЩ, господин посланик.

— Глупости — процеди през зъби Конрад. — Искам да знам какво си правил в ОАЕ.

— Пазарувах, сър.

— Пазарувал си друг път. Мислиш, че нямам връзки? Мислиш, че не мога да усложня лайняния ти живот?

— Сигурен съм, че можете, сър — отвърна Харват.

— Кой си ти да ме измъкваш от леглото посред нощ? — заяде се посланикът.

Харват пристъпи леко встрани и забеляза бутилка бърбън до леглото. Някой се бе подкрепил.

— Никой съм, господин посланик — каза той и продължи към тоалетната.

Пресегна се към бравата, но Конрад го сграбчи за китката. Лош ход.

— Искам ясни отговори — заповяда той. — Схващаш ли?

Очите на Харват се стрелнаха към най-близкия телохранител на посланика. Той се преструваше на заспал, но наблюдаваше сцената. Харват поклати глава: „Не се меси“. В отговор мъжът се обърна с лице към прозореца.

Харват се отскубна от пиянската хватка на посланика и изви ръката му зад гърба. Приложи натиск, седна на ръба на леглото и го погледна право в очите.

Посланикът разкриви лице от болка.

— Слушай ме внимателно — подхвана Харват. — Не работя за теб. Появил съм се в страната ти, защото някой далеч по-важен от теб е загрижен за нещо. Схващаш ли?

Конрад разтегна устни да му се озъби, но Харват изви още по-силно китката му. Посланикът закима като марионетка.

— Да, да — заекна.

Харват отпусна захвата.

— Знам, че са ти го казали, но ще го повторя. Не е твоя работа какво съм правил в ОАЕ. Разбираш ли?

Посланикът го погледна смръщено и Харват се подготви да усуче отново китката му.

— Разбирам. Напълно — кимна Конрад.

— Добре — отвърна Харват. — Още нещо. Ти си обида за хората, които работят за теб. Всъщност ти си обида за всеки, избрал да служи на Америка. Мнозина рискуват много повече от теб, за да защитят страната ни. Накърнявайки достойнството на подчинените си, обиждаш всички нас. А ние си вършим работата, защото вярваме, че съществува нещо по-голямо от егото ни. Ако извадиш късмет да останеш в дипломатическия корпус и отново те помолят да помогнеш на сънародник, единственият ти отговор ще бъде „да“. Разбираш ли? Защото това е проклетата ти работа. Не да организираш партита, да яздиш камили и да угодничиш на петролни шейхове, та да имаш снимки за фукане. Работата ти е да служиш на нацията, на нашата нация. Ясно?

Харват изви китката му, за да подчертае думите си, и посланикът закима още по-бързо. Очите му се просълзиха от болка. Харват стана от леглото и понечи да пусне ръката му, но спря.

— Между другото — добави, — ако разбера, че пак тиранизираш персонала си, Лесли, ще те намеря и ще ти изтръгна ръцете от раменете. Разбрахме ли се?

Конрад продължи да кима, докато той не пусна китката му.

После Харват използва тоалетната и се върна на мястото си. Когато мина край посланика, той се престори, че спи. Не погледна към Харват до края на полета.

Когато самолетът най-сетне се приземи във военновъздушната база „Андрюс“, Харват остана в кабината, а посланикът и хората му слязоха от машината. Най-отзад вървеше охранителят, престорил се на заспал, докато Харват изнасяше урок на посланика. Той спря до седалката на Харват и го погледна в очите. Харват се почуди дали агентът от дипломатическата служба за сигурност ще го упрекне за непрофесионалното поведение.

Агентът обаче се усмихна и му протегна юмрук. Харват отвърна на жеста и мъжът слезе от самолета. Думите бяха излишни. Навярно всички в посолството в Абу Даби изгаряха от желание да направят това, което Харват бе направил по време на полета. Да видиш как тиранин получава кроше в носа, безотказно повдига духа.

Щом екипът на посланика напусна самолета, Лидия Райън се качи при Харват.

— Хубав самолет — отбеляза тя. — Как пътува?

— Средна седалка. Плачещо бебе — отвърна Харват и се изправи да й подаде куфарите. — Кажи ми, че имаш добри новини. Докъде стигнахме?

Райън се отмести да направи място на членовете на спешния екип, които щяха да отнесат багажа.

— Засега сме в задънена улица по отношение на шестимата студенти по инженерство. Не разполагаме с данни да са напуснали страната и предполагаме, че все още са тук. ФБР разпитва всички контактували с тях по време на стажантската програма в НАСА.

— А телефоните? Дали са им по един с инструкция да ги включат, щом пристигнат.

— Мнозина си включват телефоните, когато се приземят, особено на оживено международно летище като Хюстън. Националната агенция за сигурност състави списък на всички телефони, включени през онзи ден в района на летището. Опитват се да ги пресеят.

— Значи нямаме нищо друго — заключи Харват.

Доскоро Райън познаваше само репутацията на Харват. Неотдавна бяха работили заедно. Бюрократите и политиците се бояха от него именно заради качествата, благодарение на които успяваше. Той не се вместваше в клетка, където да му казват какво да прави. Действаше извън клетката и не спираше, докато не постигне крайната цел. Почти веднага Райън бе доловила страха му от провал. Харват бе един от най-целеустремените хора, които бе срещала.

Тя понечи да му отговори, но член от екипа й надникна и съобщи:

— Готови сме да тръгваме.

Райън му благодари и се обърна отново към Харват.

— Справи се отлично. Наистина отлично.

Похвалите обикновено го смущаваха. Както винаги той махна пренебрежително с ръка.

— Кой отговаря за операцията сега? Откъде се координира разследването?

— Шофьорът ти ще те информира.

— Шофьорът ми?

Райън посочи през прозореца към черен „Събърбън“.

— Рийд дойде да те вземе. Аз се връщам в Лангли. Искам компютърните ни спецове веднага да се заемат с лаптопите и другата електроника.

— Ще ме държиш ли в течение?

— Абсолютно — усмихна се Райън. — Междувременно гледай да си починеш. Изглеждаш ужасно.

Харват й се усмихна в отговор и я проследи с поглед как слиза от самолета. Екипът й бе натоварил куфарите в хеликоптер „Сикорски С-76“ и витлата му вече пореха влажния летен въздух. Хеликоптерът се вдигна веднага щом Райън се качи и си сложи каската и колана, шасито му се прибра и той се насочи на северозапад за краткия полет към Лангли.

Докато се спускаше по стълбите, Харват се замисли за разузнавателната информация, която Райън бе отнесла. Бяха успели да издирят и да заловят Ханджур, но той се почуди дали пленникът ще се окаже нишката, разплитаща целия заговор. В техния бранш нищо не бе лесно и никой не знаеше това по-добре от Рийд Карлтън.

Харват тръгна по пистата към черния „Събърбън“ с надеждата Стареца да му съобщи добри новини.