Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Последний рассвет, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2018)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Александра Маринина

Заглавие: Последно разсъмване

Преводач: Здравка Станчева Петрова

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Йорданка Траянова

ISBN: 978-954-26-1483-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8019

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

Дори когато съществува риск извършеното престъпление да получи шумен обществен резонанс и да се наложи постоянно да се докладва за хода на оперативно-следствените мероприятия пред началството, пак от някоя цепнатина ще се вмъкне някое недоглеждане. Науката нарича това „човешки фактор“.

Запитванията до Московската градска телефонна мрежа и до компанията за мобилни връзки, обслужваща телефона на Евгения Панкрашина, бяха съставени от дежурния следовател, възбудил производството по делото за убийство още в сряда, в първите часове след откриването на трупа. И ето че настъпи петък и съвършено неочаквано се разбра, че никой не е прикачил крака на документите — както са били оставени в папката, така си и лежат в нея до този момент и никой не се е сещал за тях. Следователката Риженко покрещя на Дзюба и нареди запитванията веднага да се отнесат по местоназначенията, а докато станат готови отговорите, да се предприеме всичко възможно за наваксване на изгубеното време.

След като разнесе запитванията и понесе всички унижения пред телефонните компании с молбите си „да стане по-бързичко“, Роман отиде право при Игор Панкрашин, в дома му. Той искрено не разбираше защо не може веднага просто да се разпечата от компютъра нужната информация и да се даде на правоохранителните органи. Защо е нужно да се правят на важни и досадно да изискват безброй подписи и печати от разни чиновници от съответната компания върху запитванията на следователя? Хем някои успяват да занесат запитването и веднага да се върнат с отговора. А на други, най-опитните и нахакани полицаи и следователи, им е достатъчно само да звъннат — и цялата нужна информация им се дава тутакси, по телефона. Но Роман Дзюба явно не беше нито опитен, нито нахакан.

За сметка на това явно беше от хората, завистливо наричани късметлии.

— Разбира се, аз имам всички отчети на телефонната компания, с детайлизирана информация за всички обаждания — веднага отговори Игор Николаевич Панкрашин.

Днес той изглеждаше много по-добре, личеше, че са го лекували правилно. Отвори вратичката на висок библиотечен шкаф и извади дебела папка с етикет на гръбчето „Мобилни телефони“. Панкрашин подаде папката на Дзюба и поясни:

— Номерът на Женя е оформен на мое име, аз плащам за него и също аз получавам всеки месец детайлизацията за обажданията. В договора сме предвидили такава услуга.

Ясно, помисли си Роман, нали се стремиш да контролираш всичко.

Панкрашин сякаш подслуша мислите му:

— Старая се да контролирам всички разходи, включително и тези. Не обичам да се бъбри с часове по телефона. Твърде добре помня колко трудно се печелят парите и нямам намерение да ги пилея. Имаш стационарен телефон с безлимитна тарифа — говори си по него колкото искаш, ако щеш — цял ден. Освен това на два пъти ни се случи гастарбайтери, предимно от страни от Югоизточна Азия, да се включат в номера и целият им многоброен колектив да общува със семействата си, а ние после получавахме невероятни сметки. И това трябва да се проверява. По същия начин контролирам и мобилния телефон на Нина. И ако видя в сметката прекалено голяма сума за някакъв разговор, веднага я питам чий е този номер. Ако знае чий е — просто я смъмрям строго, а ако не знае, отивам в телефонната компания да видя каква е тази работа. Налага се да вдигам скандали, но без това не може, иначе какви ли не крадци те яхат.

— Мога ли да взема това? — все още неповярвал в собствения си късмет, попита Роман.

— Разбира се, вземайте всичко, каквото ви трябва. Ако ви трябват и някакви други документи, само кажете, ще ги намеря. И ако е нужна някаква друга помощ, за да намерите човека, който… Женя… — Панкрашин се запъна. — Само ми кажете, всичко ще организирам.

— А пазите ли сметките за стационарния телефон?

— Тези сметки трябва да са някъде из документите на Женя, тя плаща… плащаше за всички комунални услуги и за телефона, това беше нейно задължение, там аз няма какво да проверявам. Да вървим да потърсим заедно.

Той заведе Роман в просторната спалня, където до беличкия малък дамски скрин стоеше също беличък шкаф за документи с множество чекмеджета и рафтове. Евгения Василиевна бе съхранявала всички документи в безупречен ред, в надписани папчици и джобове, както беше и при съпруга й: вероятно в това се бе проявявал навикът, опитът й от работата като деловодител, така че сметките за стационарния телефон се намериха буквално в първата минута.

Работата на оперативния работник, разбира се, е тежка и нервна, какво да си говорим. Но в нея има едно неоспоримо достойнство: понякога можеш да се намираш там, където ти е нужно, и по време, когато ти е нужно, въпреки работното време, и при това да не съобщаваш този факт на началството. След като се появеше сутринта в своя отдел, а после получеше задачата си от следователя, Роман ясно разбираше, че оттук нататък може да прави каквото иска. Но в края на деня да докладва резултат.

И той си отиде вкъщи. Вярно, с всичките тези документи можеше да се върне в отдела, да седне в кабинета, но нима там ще дадат на човека да поработи спокойно? Оперативните работници влизат и излизат, телефонът непрекъснато звъни, а ако на територията се случи нещо спешно — тогава може като нищо да грабнат и теб, за да те пратят на поредното местопроизшествие.

Вкъщи беше тихо, родителите му бяха на работа и щяха да се приберат след доста време. И в хладилника беше пълно с храна, което не беше без значение. Смята се, че такава работа трябва да се върши в службата, но… Детайлизацията на обажданията, която изпращат на абоната, се различава от детайлизацията, която се дава при запитване на правоохранителните органи. Различава се по една съществена подробност: докато на абоната се изпраща просто списък на телефонните номера, с които се е свързвал през съответния период, продължителността на разговорите и техните стойности, при официално запитване до всеки номер е изписано и името, на което се води този номер, и паспортните данни на съответния абонат. И се предполага, че оперативният работник, който разполага само с детайлизацията на абоната, без имената, трябва да иска сведения за всеки номер от специалната служба или да търси тези сведения в служебната база данни. Но ако работиш така, никога нищо не можеш да разкриеш, само ще си протъркаш панталоните от седене в кабинета. Роман Дзюба отдавна разполагаше с всички нужни бази. И макар че никой не говореше открито на тази тема, Дзюба беше сигурен, че не само той ги има.

Запаси се със солидно количество крекери, бисквити и нарязан на квадратчета кашкавал и седна зад бюрото в своята стая. Включи компютъра, разчисти място за книжата и се хвана за работа. За съжаление, в сметките за стационарния телефон нямаше детайлизация, само бе посочено как да се ползват услугите на вътрешнозоновата връзка и първите три цифри на номера, тоест кодът. Останалите седем цифри бяха заменени с кръстчета. А за свързванията с градски номера нямаше изобщо никаква информация. Добре де, каза си Дзюба, пъхна в устата си два крекера с квадратче кашкавал помежду им, ще работим с това, което имаме. Трябваше да намери любовника на убитата Панкрашина, при когото тя е ходила на срещи, като се е прикривала с посещения у приятелки, и който й е помогнал да се сдобие неизвестно откъде със скъпия накит. И ще го намери, каквото и да си мисли и да приказва Гена Колосенцев.

Проучваше номер след номер, търсеше информация в компютъра, обаждаше се, отново търсеше в компютъра, отново се обаждаше и… със съжаление отмяташе поредния ред в документа. Оказа се, че сред контактите на Евгения Панкрашина има съвсем малко мъже и нито един от тях не се връзва с представата за любовник, във всеки случай според Дзюба. Големият син, по-малкият син, зетят, шофьорът Шилов, зъболекарят, Георгий Владиленович Анишченко, заместникът на Игор Панкрашин, още няколко стари познати на мъжа й… Нищо подозрително.

За ролята на любовника нямаше нито един подходящ.

Освен вече познатия шофьор Шилов. Който или знаеше със сигурност за любовника, или любовникът беше именно той.

И Дзюба тръгна за гаража в бизнес центъра.

В отдела се върна към осем часа вечерта, уморен и разстроен. Разговорът с Шилов не бе дал никакъв резултат. Колкото и да се стара Дзюба, колкото и да се опитва да формулира въпросите си с максимално коварство, шофьорът твърдо си знаеше своето: когато Евгения Василиевна ходела на гости у приятелки, той после я вземал и я откарвал вкъщи. Понякога пътем се отбивали на пазара или в някой магазин. Никога не били пътували от приятелка до друго място, после отново до същата приятелка, а накрая до вкъщи. В края на краищата Дзюба си направи труда да препише от дневника за влизанията и излизанията от гаража всички придвижвания на Шилов със служебната кола за последните три месеца. Ако откриеше дори само едно несъответствие, можеше да вземе и по-дълъг период. Най-сетне, имаше адресите на приятелките, адреса на гаража и адреса на Панкрашина, така че спокойно можеше да прецени и пресметне маршрутите. Господи, боже мой! Кой е изтърсил приказката, че краката хранят оперативния работник? Само чугуненият задник храни оперативния работник. Роман си представи колко време ще трябва да прекара зад бюрото с всички тези издирвания и пресмятания и му стана лошо. Чак му притъмня.

— Ей, изтрепа се от работа бе, човек — проточи надникналият вечерта в отдела Колосенцев, който цял ден бе изпълнявал други поръчения на следователката, свързани с уточняването на сведенията за членовете на семейство Панкрашини. — С телефоните вече наясно ли си?

Роман уморено и кратко му разказа, че от обажданията от мобилния телефон на Евгения Василиевна не бе излязло нищо интересно, а за детайлизацията на обажданията от стационарния телефон още имаше да се чака. В наличните документи засега нямаше нищо, освен кодовете в случаите, когато градският номер се е свързвал с нечий мобилен.

Изглежда, Генадий днес не се беше уморил много, защото вместо обичайната язвителна забележка изведнъж даде (рядък случай!) на колегата си практичен съвет:

— Вземи да сравниш списъците на контактите от мобилния с тези от стационарния телефон, понякога изскачат много интересни разлики. И ако човек интерпретира правилно тези различия, може да стигне до извънредно любопитни изводи.

— До какви? — веднага се оживи Роман, моментално забравил за несгодите си.

Обичаше да се учи. И изобщо, обичаше да получава нова информация.

— Ами… — сви рамене Колосенцев. — До различни. Например излиза, че на някои номера човек звъни само от стационарния си телефон, а на други — само от мобилния. На някои номера може да има изобщо само входящи разговори, а на други — само изходящи. А това представлява система на контактуване, тоест характеристика на взаимоотношенията между хората, разбираш ли, Рома? Защо Иванов винаги се обажда на Петров, а през цялото време Петров нито веднъж не е звъннал на Иванов? Какво означават тези отношения? Е, и така нататък.

— Благодаря ти, Гена — искрено, от сърце благодари Дзюба.

— Моля — великодушно се усмихна Колосенцев, — влачи, малкият, докато съм жив, учи се от майстора.

 

 

Алексей Юриевич Сотников беше недоволен и от себе си, и от своята работа. Вече трети час работи върху майсторския модел на изделието и чувства, че нещо не върви, не става, някаква дреболия го боде в очите, но каква? Какво не е в ред? Пропорциите ли? Или рисунъкът, който в готовото изделие ще бъде украсен с камъни? Или е сбъркал с цвета на метала — поначало майсторският модел трябваше да се направи в жълт метал, а той го направи в бял, защото изделието съгласно ескиза трябваше да бъде от бяло злато. Може би беше сбъркал още при етапа на работата върху ескиза и от самото начало е трябвало да мисли за жълто злато? Но нали клиентът го хареса, утвърди ескиза още при първото представяне, пък и на самия Сотников много бе харесал проектът на жена му Людмила. Тя беше художник-дизайнер на бижута.

Сега излиза, че някъде се е промъкнал дефект. И колкото и да се мъчи Алексей Юриевич, не може да разбере: къде е грешката? Какво не е както трябва?

„Днес не ми е ден — помисли си ядосано. — Понякога погледна за две минути — и виждам всичко, и преправям, и се радвам на резултата. А понякога — също като днес. Някакво затъпяване. И защо ли хората смятат, че едно бижу може да се изработи набързо?“

За него, който от най-ранно детство бе наблюдавал работата на баща си, беше съвсем нормално и естествено Истинското изделие, индивидуалното, осмисленото, както се изразяваше Юрий Алексеевич Трети, да се изработва с месеци. Ами че само за ескиза отиваше от седмица до месец! Вярно, сега има програми 3–0 и работата върху ескиза върви по-лесно и по-бързо, но пак понякога е много трудно да угодиш на клиента и да нарисуваш нещо, което ще му хареса, налага се да правиш по три-четири варианта, докато човекът утвърди ескиза.

Още месец до месец и половина отиват за изработване на майсторския модел — въплъщаването на утвърдения ескиз в изделие от по-евтин метал. Сега Сотников изработва майсторските модели в своето производство, а баща му изпълняваше всички частни поръчки вкъщи и малкият Алексей обожаваше да разглежда многобройните мънички тигели за топене на метал, порцелановите мензурки за реактивите, различните инструменти, много от които бяха наследени от старите майстори и имаха полирани от времето дървени дръжки, клещички, пили — от обикновени до най-фини, отвертки, менгемета. Особено омагьосваше момчето шлифовъчната машинка, която приличаше на бормашина с множество различни бургийки. Всичките тези инструменти и до днес лежат на работната маса на бижутера Сотников, макар че не е редно да се занимаваш с изработка на бижута в жилищно помещение, но нали от памтивека това правило се е нарушавало! Важното е да имаш добра вентилация и лесно за проветряване помещение, е, разбира се, и газовата бутилка за заваряването и запояването да не представлява заплаха за безопасността на обитателите.

Алексей Юриевич изработи този майсторски модел във фирмата си и го донесе вкъщи, за да го доработи. Моделът трябваше да бъде показан на клиента, но предварително в него трябваше да се поставят изкуствени камъни вместо истинските, ако ескизът предвиждаше такива. Според ескиза в табакерата се предвиждаха камъни, но Сотников дори не беше започнал да ги поставя: безпокоеше го нещо неуловимо, неосезаемо, но пречещо на окото и ума да се наслаждават. Виж, когато открие това незнайно „нещо“, той ще постави камъните и ще покаже модела на клиента: точно така ще изглежда готовото изделие, само че ще бъде изпълнено вече от злато и декорирано с истински камъни. Ако майсторският модел не хареса на клиента, ще започне процес на съгласуване: бижутерът си изяснява какво не харесва на клиента и отстранява недостатъците. Понякога е достатъчна просто доработка, а понякога се налага наново да се прави друг вариант на модела. И току-виж, минали три месеца…

Когато клиентът приеме майсторския модел, започва нов етап в работата: изготвянето на восъчния. За целта майсторският модел се поставя върху специална гумена маса и се изрязва, получава се гумен калъп. В този гумен калъп се излива восък и когато той застине, гумата внимателно се сваля. Остава восъчният модел на бъдещото изделие. И за тази работа отива от седмица до месец време: бижутерът прави восъчни модели много пъти: излива — гледа — преправя — отново излива — и отново гледа…

След това от восъчния модел се прави отливка, която трябва да бъде мъничко по-голяма от размера на подготвяното изделие, та после с оглаждането и шлифоването да й се придаде точната форма. Много бижутери днес дават своите восъчни модели за изливане на други майстори, но много от тях изливат метала сами. И Сотников го излива сам. Така е приучен от дете.

После идва редът на монтирането и обработката, на шлифоването и полирането. В техните среди това се нарича „извеждане на отливката до формата на майсторския модел“. И този етап отнема от няколко часа до няколко дни, макар че на пръв поглед работата не е кой знае колко трудоемка, не се получава да я свършиш бързо: много се уморяват очите, затова майсторите работят час-два и си правят голяма почивка, понякога до следващия ден. В никакъв случай не бива да се работи с уморени очи! На този етап окото на бижутера трябва да бъде свежо и зорко.

И отново се кани клиентът. Ако се изработва някакъв предмет, например рамка за снимки или часовник за камина, или ръчно огледалце, тогава обикновено е по-просто: изделието се оценява само визуално, но ако става дума за накит, тогава клиентът трябва да го премери и ако нещо не е наред с размера на пръстена или обицата ляга неудобно на ухото, или гривната пречи по някакъв начин на китката, започва „доработване“, заради което предварително са подготвени възможности. Ако изделието е с камъни на клиента, те се вграждат в негово присъствие. Най-трудното е правилно да се подготви камъкът за закрепването. С дребните камъни е по-лесно, за един ден могат да се подготвят и вградят няколко десетки камъни, камък до един карат изисква за подготовка и закрепване от един до три часа, но ако камъкът е повече от карат, може да се мотаеш и цял ден с подготвянето на мястото, в което трябва да попаднат крапаните. В никакъв случай не бива да сбъркаш, един едър скъп камък може да се вгражда само веднъж. Самото закрепване е работа за минута, подготовката обаче… Най-рискованият и изискващ максимално внимание вариант е диамант с фасетиран рундист: самият рундист си е тесен, а на него, освен това са издялани и стените, та камъкът по-добре да пропуска светлината, така че ако поради непредпазливост избиеш с крапана микроскопично късче от фасетата, цената на камъка съществено пада. И започват проблемите.

Но преди да започне работата върху закрепването на камъните, трябва на изделието да се постави полученото от държавния Пробирен надзор клеймо, а и това изисква време, най-малко две седмици. Майсторът поставя на изделието своето лично клеймо и предава изделието без камъните в Пробирния надзор, където го проверяват и със свое клеймо удостоверяват: златото е именно от пробата, посочена в заявката.

Или не удостоверяват… Всичко се случва. И тогава се започва отначало: отливане, доработване, мерене.

Но ето че клеймото е поставено, камъните са закрепени, настъпва последният етап: завършващото шлифоване и полирането.

Сотников буквално до сълзи се трогва от хора, които идват и молят да им изработи „подарък за рожден ден, който да бъде готов след две седмици“. С такива клиенти дори не разговаря. Възможно ли е още да съществуват хора, които си въобразяват, че за две седмици може да се „изпраска“ произведение на бижутерското изкуство? Както е казвала Зинаида Гипиус, ако трябва да обясняваш, значи не е нужно нищо да обясняваш.

Но какъв е все пак проблемът с тази табакера? Клиентът го помоли да измисли и изработи изделие за мъж, който дълго и тежко боледува. В изделието трябваше да се вложат пожелания за здраве, дълголетие, умение човек да не пада духом и да се бори докрай. Сотников дълго размишлява с какви камъни да подкрепи идеята на дизайна. Самата идея се роди бързо, но с камъните се наложи да си поиграе доста. Той попита как се казва мъжът, каква зодия е и от какво точно боледува. Оказа се, че човекът на име Василий е Лъв и страда от заболявания на ставите и гръбнака. Алексей Юриевич се зарови в справочниците за камъни и разбра, че според всички критерии подходящ е единствено рубинът. Той не обичаше твърде рубините, но се зарадва, че единственият камък, който задоволява всички изисквания, не е диамант — работата с него пък Сотников никак не обичаше.

Алексей Юриевич Четвърти не можеше да понася диамантите, тъй като в основата на творчеството виждаше чувства, вълнения и мисли, а те според твърдото му убеждение не можеха да бъдат безцветни. Работеше само с цветни камъни, а диамантите смяташе за безсмислена демонстрация на богатство, която още от детството му причиняваше киселини в стомаха. Вярно, имаше и изключения, но те бяха съвсем особени случаи: например клиентът има диамант от друго изделие, иска да направи нещо ново, а няма пари да купи още един камък. Или клиентът иска да запази конкретен камък като спомен, като реликва. Тогава Сотников, разбира се, поемаше изпълнението на поръчката и работеше с необичания камък. Когато обаче целият дизайн и придобиването на камъните се възлагаше на самия бижутер, Алексей Юриевич избираше само „цветни“.

Впрочем имаше един случай, само веднъж, но наистина го имаше, когато Сотников доброволно взе решение да работи с диамант.

Посети го един мъж и го помоли да измисли и изработи прощален подарък за жена, която той вече не обича, но която по никакъв начин не желае да признае това, да го разбере и приеме. У него не останали никакви чувства към нея, бил опустошен и хладен, а тя горяла от страст и не желаела да види, че помежду им е зейнала непреодолима пропаст. Клиентът искаше изделието недвусмислено да обяснява това и същевременно да бъде спомен за годините, прекарани заедно. Алексей Юриевич дълго мисли и стигна до неутешителния извод: без диамант няма да стане. Измисли гривна, състояща се от две части. В долната част имаше катинарче, в горната — тънка верижка, единият край на която се закрепваше в пастта на лъв, а вторият — върху езика на змия. Когато закопчалката на верижката се отваря — едновременно се отваря и долното катинарче и гривната се разпада. Сотников смяташе да изработи тялото на змията от разположени ромбовидно ситни цветни камъни, тялото на лъва — от ситни жълти диаманти. Макар че можеше и от топази — ако клиентът имаше финансови ограничения, щеше да излезе по-евтино. Но клиентът твърдо заяви, че не поставя пред майстора никакви финансови рамки. Колкото по-скъпо, толкова по-добре. Освен това, докато очите на змията можеха да се обозначат с дребни изумруди, очите на лъва спокойно биха могли да са рубинови, но… дребните диаманти изглеждаха по-добре, макар да бяха по-скъпи. И най-важното: едър червен камък в пастта на лъва и едър диамант в пастта на змията. Да, необичаният рубин в този случай би могло да се замени с червен шпинел, обаче без бял прозрачен диамант „едно-едно“ (което означаваше: цветът е номер едно, най-белият, и чистотата е номер едно, най-високото качество) цялата идея отиваше по дяволите. Разбира се, Сотников не се предаде отведнъж, той помоли жена си да направи няколко ескиза — с планински кристал, с лунен камък, с някакви други светли камъни, но постоянно се получаваше нещо глупаво. Прекалено меко. Прекалено нежно. Прекалено неубедително. В изделието липсваше окончателност и решимост, твърдост и непреклонност. Само диамантът, святкащ и студен, можеше да придаде на гривната всичко това.

Но онзи случай беше единственият, когато Алексей Юриевич Сотников Четвърти лично избра диаманта за своето изделие.

Той замислено се разходи из стаята, преоборудвана в домашно ателие, погледа през прозореца, после отново премести поглед върху майсторския модел на табакерата: може би днес ще съумее да разбере къде е проблемът? Не, не го вижда. Впрочем май…

Той изтърва мисълта си, защото зазвънтя натрапчивата мелодия на мобилния телефон, на дисплея се появи надписът „Сева“. Всеволод, втората дясна ръка на Сотников във фирмата. Първата дясна ръка беше, естествено, съпругата му Людмила. Сева беше толкова добър като мениджър и организатор, че съпрузите Сотникови имаха възможността да ходят в офиса на фирмата в бившия завод „Кристал“ далеч не всеки ден.

— Алексей Юриевич, идваха от „Софико“, питаха за вас. Пак са изгубили шефа си.

Пак! На какво прилича това! „Софико“ е фирмата на Леонид Курмишов и тъй като всички знаят за тяхното старо и близко приятелство, когато не могат да намерят собственика, отиват първо при Сотников: или Курмишов е в кабинета му, или Алексей Юриевич знае къде да го намерят.

— Казват, че телефонът му не отговарял, нито домашният, нито мобилният, а той вчера бил в офиса и за днес си договорил делова среща, хората дошли, а него го нямало — бързо говореше Сева.

— Не знам, приятелю — въздъхна Алексей Юриевич, — точно днес не знам къде е вашият Леонид Константинович. Така че с нищо не мога да помогна.

Ах, Леонид, Леонид, какви ги вършиш! За теб такова поведение е нормално и общо взето, всички са свикнали с него. Както се свиква с лошото време. Но самото лошо време не става по-хубаво от това. И някой ден ще си изпатиш. Някой ден нечие търпение ще се изчерпи.

Сотников не се съмняваше: приятелят му чисто и просто е завъртял поредната ослепителна любов, в която е потънал до уши, и е зарязал и работата на фирмата, и всички други свои задължения. Такива неща се случваха редовно, въпреки дългогодишните му отношения с дъщерята на Иля Горбатовски Карина. При това Леонид се държеше толкова нахално и непредпазливо, че Карина със сигурност не просто се досещаше, а знаеше със сигурност кога кръшка. Но кой знае защо, се примиряваше. Защо ли? Тя е красива и умна млада жена. За какво й е всичко това? Нима до такава степен обича Леонид и в същото време не обича себе си?

Като малък Леонид не беше такъв. Или беше? Може би той, Сотников, просто не си спомня? Не е обръщал внимание? Не, Леонид беше кротък и старателен ученик на Юрий Алексеевич, бащата на Алексей, много искаше да овладее професията, учеше жадно, не искаше да се прибира вкъщи — трябваше да го гонят. Не криеше, че се стреми да стане бижутер не защото обича красотата и го влече изкуството — далеч не затова. „Трябва да се печелят пари — казваше Леонид. — Да си бижутер е доходна професия, по-добра от много други. Не е нужно и в институт да се потиш, а можеш да печелиш добри пари и да бъдеш уважаван човек.“

Дотогава всичко беше нормално. Виж, по-късно, когато Леонид започна да изпълнява частни поръчки, тогава се започна. И то не отведнъж, постепенно. Първи клиент, пети, двайсети… Леонид Курмишов тогава беше почти на трийсет. Някаква певица му беше поръчала пръстен, певица не много известна, но както се разбра впоследствие, близка позната на огромен брой прочути из цялата страна изпълнители. Изделието се получи твърде сполучливо, направи фурор сред познатите на клиентката и към Леонид като керван се проточи опашка от звезди от театъра, киното и естрадата, от художници, поети, композитори и скулптори. Мина се, не мина — и бижутерът Курмишов се превърна в свой човек в тези среди, канеха го на премиери, вернисажи и юбилеи, перестройката на Горбачов се вихреше, частнопредприемаческата дейност вече не беше наказуема и Леонид се разгърна нашироко. А родителите му, господ здраве да им дава още дълги години, не спираха да повтарят:

— Какъв си ни умен и талантлив, сине, браво, с какви хора си на „ти“ и се здрависваш, как само си проби път чак до върха, всички те търсят, на всички си нужен, какви прочути мъже не могат без тебе… и ти без тях…

И така докараха работите до днешното положение. Отгледаха у сина си прекомерно тщеславие. Тоест това тщеславие Леонид сигурно си го е имал по рождение, така и е щяло да си пресъхне от корен, ако възхитените от успехите на сина си мама и тате не бяха го поливали и отглеждали с любов. Тщеславието си е един вид съблазън, съблазънта да изглеждаш по-по-най от другите, а Леонид Курмишов не умееше да устоява на съблазните. Иначе беше честен и почтен човек, но слаб, а явеше ли се съблазън, не можеше да й устои. А съблазън беше всичко, като се започне от удоволствието да го снимат заедно със звезда до новата жена, която просто беше абсолютно невъзможно да пропусне. А и ТОГАВА, в ОНАЗИ ситуация го съблазни леката възможност да задоволи дребнавото си тщеславие, да се поперчи като човек знаещ, компетентен, при това владеещ някаква тайна. Слаб се оказа Леонид, не устоя.

Слабостта на характера му доведе до голямо хойкане наляво и надясно, жена му в края на краищата го заряза и замина с децата за родния си град. Не след дълго Леонид завъртя любов с Карина Горбатовская, момиче красиво и умно, което се влюби в Леонид до уши и не можеше да живее без него. Ала Курмишов нещо не бързаше да се жени за дъщерята на колегата си бижутер. А може би изобщо нямаше такова намерение. Мътеше главата на момичето, говореше за любов, правеше подаръци, и то далеч не евтини — той открай време си беше с широки пръсти, обичаше парите, но и не му се свидеха. И при това постоянно влизаше ту в съвсем кратки, ту в сравнително продължителни любовни връзки. Майката на Карина, кротка и много болна женица, която почти не ставаше от леглото, оставаше в неведение за личния живот на дъщеря си — гледаха да я пазят, баща й обаче, Иля Ефимович, имаше сложно отношение към връзката на Карина с Леонид. Ту го мразеше, ту страстно желаеше той най-сетне да направи Горбатовски тъст и дядо, ту пак го намразваше… Сега, ако се съди по направения по поръчка триъгълен пандантив, бе настъпил поредният период на омраза… Дали задълго?

Сотников отново се върна към табакерата и изведнъж си помисли, че е сбъркал с камъните. Да, според митологията на камъните тук трябва да се използва рубин, но може би именно обстоятелството, че камъните ще бъдат червени, лишава цялото изделие от хармония? Поиска да опита вариант с друг цвят, извади от чекмеджето на бюрото кутийка с разноцветни изкуствени камъни и посегна за пинсетата… Пинсетата я нямаше на мястото й. По принцип нищо страшно, изкуственият камък може да се взема и с пръсти, но нали трябва да има ред! На работната маса на бижутера Сотников всички предмети и инструменти лежаха в строго определен ред и той можеше да взема каквото му трябва, без да поглежда. Къде се е дянала пинсетата? Още повече че е старинна пинсета, той я наследи от дядо си и му беше скъп спомен. Пък и сега не правят такива — леки, удобни, здрави, в чиито лапички дори най-миниатюрните камъчета се закрепват здраво, като излетят, не се обръщат и не изпадат.

— Людмила! — високо извика той и надникна от ателието в коридора.

От кухнята излезе жена му — тесни панталонки, свободна дълга тениска с три номера по-голяма от необходимото, дизайнерска престилка с невероятно смешна апликация, в едната ръка — кухненска кърпа, в другата — чиния: Людмила подсушаваше измитите съдове.

— Да? Какво има?

— Да си виждала пинсетата ми?

— Видях я — засмя се Людмила. — Преди три дена.

— А днес виждала ли си я?

— Днес не съм влизала в ателието. Защо, не можеш да я намериш ли?

— Не мога — оплака се Сотников, като се любуваше на своята стройна младолика съпруга.

— Попитай децата — посъветва го Людмила, — сигурно някой от тях я е отмъкнал.

— Юра определено не я е вземал — възрази Алексей Юриевич и тъжно добави: — За съжаление. На него, уви, моята пинсета никога няма да потрябва. Скъпа, а какво става с неговата женитба? Чува ли се нещо? Момчето е на двайсет и седем и в това отношение традицията вече е нарушена, че и бижутер не стана.

— И без това традициите са нарушени — отвърна Людмила. — И да се ожени Юра, няма да се възстановят. Няма да се върне на двайсет и пет и бижутер няма да стане.

— Ами внуци! — с разпален шепот възкликна Сотников и погледна вратата към стаята на сина му. — Има надежда за внуци. Ако се родят през близките две-три години, ще успея да дочакам поне малко да отраснат, та да им предам занаята, да възпитам у тях любов към професията. А ако Юра протака с тази работа, може и да не дочакам. На кого ще предам делото си?

— Предай го на Маруся — сви рамене Людмила, — с тебе хиляди пъти сме си говорили за това. Маруся е влюбена в камъните, ще стане бижутер от нея, изобщо не се съмнявай. Или си обзет от мъжки шовинизъм и не виждаш жена като продължител на династията?

— Людмила, Маруся не обича бижутерското изкуство и не го разбира, тя само обича камъните, а това е малко по-различно. На теб ли трябва да го казвам. Така че, моля те, въздействай по малко на Юра, поговори му за женитба. Нали си има момиче, с което се среща вече около две години. Защо още не се жени за нея?

Людмила постави избърсаната чиния на скрина в коридора, отиде при мъжа си и го прегърна.

— Сотников — прошепна тя, едва докосвайки с устни ухото му, — обожавам те, ти си най-умният и най-талантливият мъж от всички, които познавам. Но те умолявам, Сотников: не се бъркай в чуждия личен живот. Остави Юра на мира. Да се среща с момичето си, да си пише книгата, да живее собствения си живот. А Маруся няма да те изложи, обещавам ти.

Но Сотников все пак реши да попита сина си за пинсетата. Юрий, висок и строен също като баща си, с фини черти на лицето и рано очертаващо се оплешивяване на темето — точно копие на Алексей Юриевич на младини, — пишеше нещо на ръка, седнал пред включения компютър. На стената до бюрото му висеше лист кадастрон с грижливо нарисувано генеалогично дърво на бижутерите Сотникови: име, години на раждане и смърт, съпруги, деца. Първо, най-отдолу, стоеше името Юрий Данилович Сотников, последно — името Алексей Юриевич Четвърти, роден през 1960 година.

Разбира се, Юра не бил вземал никаква пинсета. Което трябваше да се очаква.

— Сине, не разбрах твоя замисъл — угрижено проговори Сотников, след като прегледа бързо редовете на екрана на компютъра. — Откъсите, които ми даваш да прочета, имат ту чисто художествен, ту документален вид. Какво изобщо пишеш? Хроника или роман?

— Експериментирам — без да откъсва очи от бележките си, отговори Юрий. — Опитвам се да намеря собствен стил, съчетание от различни форми и жанрове. Тъй и тъй си дошъл, провери, ако обичаш, текста на екрана. Всичко ли е вярно? Има ли нещо сбъркано?

… Основателят на Бижутерийния дом „Сотников“ — Алексей Първи Юриевич Сотников, се родил през 1790 година в семейство на не твърде изтъкнат бижутер, който имал собствено малко ателие. Баща му Юрий Данилович Сотников през 1791 година получил неочаквано наследство, което му позволило да разшири предприятието си, и през 1792 година малкото скромно ателие се превърнало в подобие на производство. Роденият през 1790 година син Алексей превърнал това производство в Бижутерийния дом „Сотников“, придал му размах, развил го на широка нога, тъй като притежавал не толкова художествен вкус, колкото делови и финансови таланти. А за вкуса той винаги имал превъзходни майстори, истински творци в работата си. И макар че официално Бижутерийният дом „Сотников“ се появил като фирма едва през 1823 година, за дата на неговото основаване в семейството било прието да се смята годината, когато от едно обикновено малко ателие започнал полетът му към върховете — 1792 година.

— Всичко е вярно — кимна Алексей Юриевич, потупа сина си по рамото и отиде в стаята на Маруся, по-малката му дъщеря, кръстена на прочутата жена бижутер от деветнайсети век Мария Семьонова, собственичка на производство, в което работели над сто души.

Деветокласничката Маруся седеше до бюрото си, наведена над изсипана върху лист хартия тръстикова захар и някакви други разнокалибрени дреболии. И разбира се, в ръцете й беше тъкмо онази бижутерска пинсета, която безуспешно бе търсил баща й.

— И какво е това? — насмешливо попита Алексей Юриевич.

— Тренирам — кратко отговори момичето и взе с пинсетата поредното зрънце захар с размери на „едностотен“ камък — камък с тегло една стотна от карата, съвсем миниатюрен.

Маруся иска да стане гемолог, потънала е в изучаване само на физиката, химията, геологията и математиката, всичко останало не й е интересно. Привлича я, буквално я омагьосва само красотата на камъка, просто е луда по камъните, влюбена е в тях, докато, виж, самата работа на бижутера слабо я вълнува. И по рафтовете в нейната стая са наредени десетки томове справочници, учебници, енциклопедии… А художествена литература изобщо няма. Това съвсем сериозно тревожи Алексей Юриевич. Той е твърдо убеден, че е невъзможно да проумееш смисъла и дълбочината на красотата, ако нямаш сериозни знания и не си образован човек. Много пъти е говорил за това с дъщеря си. И сега отново ще й го каже:

— Маруся, по-добре да четеш романи или стихове — изрече с упрек. — Трябва да развиваш художественото си мислене, а ти само тренираш ръцете си.

— Стига де, тате — недоволно отвърна Маруся и ядосано изкриви физиономията си: поредният псевдокамък със заоблена повърхност се изплъзна от лапичките на пинсетата и се търколи на пода. — Михаил Першин е нямал абсолютно никакво образование, бил е прост селянин, самоук, а пък и тогава, и до днес не е имало равни на него майстори. Изделията му се продават на аукциони за стотици хиляди долари. Хем и той не е чел романи и стихове.

Това беше вярно. За Михаил Евлампиевич Першин, който живял твърде кратко, починал на 43 години, бе писал много в своите дневници Алексей Юриевич Втори, който се родил през 1845 година. На 26 години този удивителен човек станал старши майстор в Дома „Фаберже“ и изделията му се отличавали с толкова високо качество, че именно на Першин Фаберже възложил да отговаря за създаването на прочутите Императорски великденски яйца в продължение на седемнайсет години, тоест чак до смъртта на великия майстор, чието изкуство позволило славата на Фаберже да нарасне многократно. И Сотников знаеше, че на неотдавнашния аукцион в Ню Йорк за миниатюрното кресло бонбониера, изработено от Михаил Першин, е била предложена стартова цена 1 милион долара и накрая е било купено за 2 милиона и 280 хиляди долара от колекционер от Русия. Но нали сега Алексей Юриевич разговаряше с дъщеря си за съвсем друго…

— Маруся, красотата на един камък се вижда и само по него, трудно е да спори човек с това, но тя може и трябва да се представя правилно в изделието, тогава става наистина ослепителна. А за да заговори едно изделие, майсторът трябва да умее да предава във формите и линиите чувство и мисъл.

Но Мария Сотникова беше непоколебима:

— Чувствата, тате, винаги са еднакви. За какво ми е да чета за ревността или тъгата през деветнайсети век, когато и аз самата мога и да тъгувам, и да ревнувам. Едно и също е.

— Не, Маруся — поклати глава той, — не си права. Моралът се променя, а заедно с него се променят и чувствата и тези променени чувства изглеждат съвършено различно във визуално отношение. Разбираш ли ме?

Момичето най-сетне се откъсна от увлекателното си занимание и благоволи да погледне баща си.

— Не, тате, не те разбирам. Струва ми се, че усложняваш всичко.

Какво пък, ще трябва да прибегне до нагледни примери.

— Ето чуй — помоли той, — само не се разсейвай по твоите зрънца, слушай ме внимателно. Поетът Греков е написал това стихотворение през 1856 година, средата на деветнайсети век. Съпругата или любимата жена на човека е починала и той отива на гробищата.

Направи пауза и тихо издекламира:

Когато мъждукаме

звездите разлеят,

и света в мълчание

сън и мрак потопят,

с горчива мъка

в душата ми в тоз час

излизам от дома,

за да я срещна аз.

Очите на Маруся се напълниха със сълзи. Макар че главното в живота й бяха камъните, все пак си оставаше момиче, нежно и чувствително.

— А това е написано около половин век по-късно, то е вече изкуство на стила модерн, Гийом Аполинер.

Жената е в гроба! Ура! Свобода!

Понякога трепери твоята душа,

явиш ли се без пукната пара,

надава писък таз коза!

Очаква ме царски живот, господа!

И въздухът е чист! Каква синева!

Маруся се разсмя.

— Усещаш ли разликата? — оживено заговори Алексей Юриевич. — И в единия, и в другия случай става дума за човек, изгубил своята жена. Но колко различно го чувстват те! И не защото са различни хора, а защото времето е различно, системата на ценностите и усещанията се е променила, а заедно с нея се е променил и изобразителният подход, който предава тези усещания.

Той взе от рафта дебелия илюстриран том на енциклопедията на бижутерийното изкуство, бързо намери нужната страница и й показа снимка на брошка с емайл и диаманти, състояща се от пръстен и прокарана през него панделка. Изделието е било създадено около 1850 година, тоест приблизително тогава, когато е било написано стихотворението на Греков. Украшението беше необикновено изящно и някак печално, макар че на пръв поглед нищо особено: пръстен с диаманти, обвит с панделка от жълто злато, покрит със син емайл и флорален орнамент от ситни диаманти. Златната панделка беше украсена с филигран.

— Ето, погледни. — Той постави разтворения том на бюрото пред дъщеря си. — Дизайнът съчетава панделката и пръстена, изделието е украсено с характерен син емайл и флорален орнамент с диаманти. Тъмносиният емайл се свързва с нощта, пръстенът — с брачните връзки, тъмната на цвят панделка обвива пръстена като траурен венец. В краищата панделката се раздвоява като два езика и сложното й увиване демонстрира колко е трудно на две души да намерят взаимно разбиране. Единият е умрял, другият е останал да живее, тоест те са се озовали от двете различни страни на този пръстен. И въпреки това са си останали верни, заедно са, както са били и в брака. С помощта на добавените цветя е показано, че целият път до смъртта на съпругата е бил осеян с цветя, тоест мъжът много я е обичал и я е радвал с постоянното си внимание. Диамантите на пръстена говорят за твърдостта на намеренията му да останат навеки заедно. Синият цвят на емайла е синият цвят на вечността, сините небеса символизират мястото, което след смъртта обитава душата на любимата, твърдите диаманти — твърдостта на неговите намерения да я обича докрай. Филигранът в края на панделката символизира техния личен, интимен живот, който се състои от ежедневни радостни дреболии. Чувстваш ли как думите на стихотворението са свързани хармонично с тази брошка?

Маруся неуверено кимна, но по очите й Сотников разбра, че все още не е убедил момичето. Върна тома на рафта, извади друг, където, доколкото си спомняше, имаше снимка на друга брошка, направена през 1910 година от Йозеф Хофман. Разцветът на стила модерн, дизайнът на брошката беше изпълнен от бижутерите от Виенските ателиета, работили по ескизи на художници от Виенския сецесион. Според Алексей Юриевич тази брошка изключително добре отговаряше на стиховете на Аполинер.

— А сега погледни ето това изделие — каза той. — Това е брошка във форма на квадрат с три реда едри, средни и малко ситни полускъпоценни камъни в груби наситени цветове, вградени в злато. Две златни дървета — същият флорален мотив, всичко е праволинейно, няма изящество, сухо, грубо. Изразява примитивни инстинкти: аз съм свободен и искам да живея на дърво, като маймуна, тоест както си искам — така ще живея. Двете правоъгълни златни пластини, от които израстват клони с листа, напомнят две крила на врата, които се разтварят към свободния нов живот без съпруга. Във всеки ред камъните са различни, разположени по различен начин, няма никаква закономерност нито във формата, нито в цвета, нито в количеството, тоест това е израз на пълна свобода и липса на регулиране. Същевременно цялото изделие е абсолютно симетрично, три ивици камъни с еднаква ширина на равно разстояние един от друг, двете златни пластини са еднакви, флоралният мотив има еднаква площ от двете страни и всичко това е затворено в рамка с квадратна форма от злато и филигран. Тоест цялото изделие ярко демонстрира строгост на формите, липса на развитие, на фантазия. Сега разбираш ли как системата на чувстване се отразява в изобразителното изкуство?

Не, далеч е неговата Маруся от това, далеч е… Слуша баща си от уважение и обикновена учтивост, но дълбоко в душата си само чака той най-сетне да я остави на мира и да излезе от стаята. И то се знае, няма да започне да чете художествена литература.

Истинската образованост не се цени днес.

Странни времена…

 

 

Почти всеки ден, с редки изключения, Карина Горбатовская гостуваше на родителите си, дълго седеше, хванала ръката на майка си, разказваше й за работата си. Всеки път Иля Ефимович се радваше, че Карина си избра същата професия като жена му, завърши същия институт и започна работа в същата организация. И двете бяха икономисти и сега, когато жена му преди няколко години остана неподвижна и не можеше да работи, Карина зае нейната длъжност, стана главен счетоводител и се включи в колектива, в който бе прекарала дълги години майка й. Ето защо каквото и да разказваше дъщерята за своята работа, майка й я разбираше от половин дума, защото и работата познаваше, и хората отлично си спомняше, можеше да даде умен съвет, също така добре разбираше отношенията, създаващи се между служителите. Иля Ефимович се радваше като гледаше двете най-скъпи на сърцето му жени да си бъбрят кротко. Защото ако не бяха разговорите за работата и служителите, майката и дъщерята едва ли биха намерили друга, също толкова увлекателна тема за общуване. Карина няма съпруг, няма деца, за какво друго да си поговори жена му с дъщеря им? Докато съществува производствената тема, докато не секват разговорите за нея, жена му някак не се фокусира върху неуредения личен живот на Карина, която вече надхвърли трийсет. Ако нямаха за какво друго да си говорят, липсата на зет и внуци постоянно щеше да я тормози, да напомня за себе си и моментално да се превърне в сериозен проблем.

Жена му не знаеше… Не знае нищо, освен обстоятелството, че Карина си има Леонид, който се появи в живота на момичето, когато майка му беше още здрава. Нека го има, само тя да е щастлива. А в какво се превърна тази връзка, тя не знаеше. Карина направи аборт, защото Леонид не пожела да има други деца — и това не казаха на майка й. Тя не биваше да се тревожи.

„Не съм на възраст, на която отново да отглеждам хлапета“ — заяви тогава Курмишов.

И Карина послушно легна в болницата.

Горбатовски тогава за един ден остаря с десет години. Толкова му се искаше да има внучка или внук! Дори и Карина да нямаше съпруг, но да имаше детенце…

Жена му е в леглото, Карина се е наместила до нея, полулегнала, и я прегръща, двете тихичко си говорят, а Иля Ефимович седи в същата стая, в стария уютен фотьойл, с ноутбука на коленете, разглежда каталози от международни аукциони на бижутерийни изделия.

От антрето се чу мелодичен звук — някой звънеше на мобилния телефон на Карина. Защо ли никога не изважда телефона от чантата си? Забравя ли? Или не иска да разговаря пред майка си? Сигурно е последното. Ако телефонът е тук, до ръката й, ще е някак неучтиво да излиза, за да говори в друга стая, веднага става ясно, че иска да скрие нещо. А ако телефонът е в коридора, всичко се получава естествено и не буди подозрения.

— Карина — извика я той, — звъни твоят мобилен.

Тя ловко се изхлузи от широкия диван, на който денем постилаха за болната, и безшумно, но бързо, като с криле, се втурна към вратата. „Чака обаждане от Леонид — с кипващ яд си помисли Горбатовски. — Върти момичето на пръста си, а тя му позволява. Къде й е гордостта, питам?“

Той се приготви дъщеря му да не се върне скоро в хола, но Карина се появи само след две минути.

— Обади се Сотников — съобщи тя в отговор на въпросителния поглед на баща си. — Пак са изгубили Леонид. Мислел, че той може да е с мен или да знам къде е.

— А ти не знаеш ли? — присви очи Иля Ефимович.

— Не, тате — спокойно отговори Карина, — не знам.

„Аз обаче знам! — с внезапно лумнал гняв си помисли бижутерът. — С жена е, с оная, с която го видях на няколко пъти в един и същ ресторант. Явно този ресторант й харесва, затова Леонид я води там. Какво пък, нищо чудно, този ресторант харесва и на мен, и на Леонид, отдавна сме го харесали и при всяка възможност се отбиваме там. И мястото е удобно, и паркинг имат, и кухнята им е превъзходна. А сега Курмишов води в него своята нова любовница, дори без да се притеснява, че и аз ходя там често. От нищо няма страх кучият син! Ами ако кажа на Карина? Знае, животното, че няма да й кажа. Че не искам да травмирам момичето. А тая негова нова жена не ми хареса, ужасно не ми хареса. Опасна е. На пръв поглед — кротка като мишка, спокойна една, не ярка, не бие на очи. Но как я гледа Леонид! Как само я гледа мизерникът! Никога не съм го виждал да гледа така Карина.“

Иля Ефимович добре си спомняше как заблъска сърцето му онзи първи път, когато видя Курмишов с новата му любовница. И по-рано беше виждал Леонид с други жени, но само един поглед му беше достатъчен, за да определи: това е за седмица, максимум за две, Леонид просто още вилнее, бяга от наближаващата старост като дявол от тамян, затова се стреми да вдигне колкото може повече фусти от тези, които среща по пътя си. Гадно, но не смъртоносно и по никакъв начин не се отразява на отношенията му с Карина. Но с тази жена всичко беше другояче. Беше различна, не от онези, които Леонид „сваляше“ обикновено. И Курмишов край нея беше съвършено различен. Във всеки поглед, който двамата си разменяха, във всеки жест, с който се докосваха, дори в начина, по който седяха на масата, сближили глави, личеше не похот или бързо пламнал и лесно отшумяващ интерес, а истинско чувство, дълбоко, безразсъдно, неподдаващо се нито на описание, нито на определение, нито на обяснение.

Заради тази жена и заради такава любов Курмишов може да изостави Карина. Иля Ефимович Горбатовски разбра това веднага и напълно отчетливо. Какво ще стане с момичето му? Тя няма да го преживее. Вече удари трийсет, подходящи ухажори както преди, така и сега, няма, да не говорим за потенциални кандидати, а неподходящи ухажори като женените и обременени с деца колеги от службата на Карина не са й притрябвали, макар че такива постоянно се навъртат около красивата главна счетоводителка, и ако за нея не се ожени Леонид, след две-три години вече никой няма да се ожени. Значи Карина Горбатовская няма да има нито съпруг, нито деца, а нейните родители — внуци и радост от уредения семеен живот на дъщеря им. Ако можеше да я откъсне от Леонид сега, докато още не е станало прекалено късно, докато Карина не е изгубила своята привлекателност, докато здравето и възрастта й позволяват да ражда, тогава вероятно тя би могла да си намери добър съпруг.

В краен случай трябва да принуди Леонид да се ожени за нея. Не за такъв зет са мечтали съпрузите Горбатовски, но нали Карина толкова години вече обича този нехранимайко, няма как да не се съобразят с това.

И все пак… може би… ами ако връзката му с тази жена не потръгне? И Леонид се върне в предишното си русло на живот… Тогава ще има шанс да ощастливи Карина.

Ето защо Иля Ефимович твърдо реши да не казва нищо на дъщеря си за новата любовница на Леонид Курмишов. В края на краищата, щом Леонид сам не къса открито отношенията си с Карина, значи не е напълно сигурен. И още има надежда.

Но търпението на Горбатовски вече се изчерпва. Още малко — и той не може да гарантира за себе си. Леонид, както винаги, нищо не разбра от триъгълния пандантив и дори когато Алексей Сотников обясни всичко подробно, всички връзки и смисли, на Курмишов и окото му не мигна. Не усеща вината си. И не чувства опасността.

А трябва.