Александра Маринина
Последно разсъмване (11)

Единайсета глава

Роман Дзюба едва дочака да стане седем сутринта и се завтече към блока, където живееше Сергей Кузмич Зарубин. За детективите няма съботи и недели, за тях има почивни дни, които могат да вземат, когато извадят късмет. Ето защо беше невъзможно да се прогнозира къде ще бъде подполковникът в събота: вкъщи или в службата. След като в осем часа зае позиция срещу входа, Дзюба мислено се прекръсти и извади телефона си. Един господ знае какво ще трябва да изслуша сега! Но беше готов. Беше свикнал. Пък и си струваше.

Зарубин се оказа вкъщи, макар че се бе приготвил да тръгва нанякъде.

— Сега ще сляза — мрачно обеща той, — само да си обуя панталона. И да си знаеш, че имаш на разположение пет минути.

Той излезе след двайсетина минути, но Роман беше готов да чака и повече. През тези двайсет минути десетина пъти изговори наум това, което смяташе да съобщи на подполковника, като с всеки път се стараеше да направи съобщението си по-кратко и по-убедително, че нали му казаха: само пет минути.

Въпреки очакванията Сергей Кузмич го изслуша доста внимателно, но после въпреки всичко небрежно махна с ръка.

— През цялото време, докато ти игра, поне веднъж стана ли свидетел на толкова сериозен конфликт, заради какъвто може да последва убийство?

— Не — призна Дзюба, — не се е случвало. Тоест конфликти възникват постоянно, но не и такива, дето може да станат повод за убийство.

— Тогава откъде ти хрумна, че изобщо се случват?

— Гена ми е разказвал…

— Е — пренебрежително възкликна Зарубин, — Гена може всичко да ти е разказвал. Това, както се изразяват съдиите, са показания по чужди думи. В Америка те не се приемат като доказателство.

— Тук не сме Америка — тросна се Роман.

— Ама и тук не се приемат — кой знае защо, се усмихна и намигна подполковникът. — Ние вече получихме отговори за шестима от осмината работници, заминали за родината си в нощта на убийството, там всичко е наред, а останалите двама не могат и не могат да ги намерят. Усещам с кожата си, че именно те ни трябват. Защото какво прави един нормален бачкатор, когато си тръгва за вкъщи? Отспива си, отяжда си, гали жена си или там… приятелката, прекарва доста време с децата си — и това е нормално. А, виж, ако такъв гастарбайтер си заминава, но не се прибира вкъщи, това е подозрително. Така че не се притеснявай, Рома, скоро ще пипнем за гърлата тия типове. Върви по-добре да си вършиш работата, вашите бижутери с Антон реки от сълзи изплакаха, а ти само за глупости мислиш.

Не на такъв отговор бе разчитал Роман… Нима наистина няма да се намери никой, който би се вслушал в неговата информация и би се замислил за изводите от нея? Нима само той е обречен да се взира в своите подозрения и догадки?

Но нищо, за днес Антон си бе планирал да навести дъщерята на Горбатовски Карина, любовницата на Курмишов. Сташис каза, че Дзюба няма да му е нужен за това посещение, ще се справи прекрасно сам. Много добре, защото през това време той ще има възможност да се заеме със „своята“ работа и ще се опита да изясни кой е този загадъчен Телескоп.

 

 

Карина Горбатовская не приличаше на смазана от мъка жена и това веднага привлече вниманието на Антон Сташис. Той започна да задава обичайните в такива случаи въпроси за евентуалните врагове и недоброжелатели на убития Курмишов, а същевременно крадешком наблюдаваше любовницата на потърпевшия: да, безспорно беше разстроена, дори май потънала в мъката си. Но тя… Как да го каже… Не беше смазана. Нещо повече, някои нейни жестове и фрази подсказаха на Антон, че Карина за пръв път от много години насам е разкършила рамене и е задишала свободно.

Горбатовская не разказа нищо ново за личността на възможния заподозрян. По принцип Антон можеше да си тръгне, оставаше само да си изясни въпроса с огърлицата, намерена в сейфа на убития бижутер. И междувременно още да понаблюдава Карина. Можела ли е тя да убие любовника си? Защо не? Такива случаи — под път и над път. Друг е въпросът, че едрият широкоплещест и тежък Курмишов е бил удушен, а физическите данни на Карина не позволяваха да бъде подозирана, че е убиец удушвач, но нали, за съжаление, все още наемни убийци съществуват…

— Вие знаете ли какво колие е било намерено в сейфа на Леонид Константинович? За кого го е изработил?

Карина сви рамене.

— Нямам представа. Леонид изобщо почти никога не отваряше сейфа си пред мен.

— Почти? — попита Антон.

— Почти — повтори Карина, — защото, разбира се, го отваряше, когато изработваше някое изделие, за да го подари на мен. Тогава ме канеше, отваряше сейфа, изваждаше го и ми го подаряваше. Леонид обичаше да прави подаръци и се радваше като дете, когато мерех накитите или разглеждах някой красив предмет и му се възхищавах.

Тя не знаела какво изобщо съдържа сейфът на Курмишов и никога не е знаела. Но теоретично, изхождайки от опита на баща си, предполагала, че там трябва да има камъни, материали, ескизи, лицензи, документи от Пробирния надзор, някакви налични пари, печати, заготовки и готови изделия, които още не са били предадени на клиент, или които чакат, за да бъдат подарени. Да, спомни си Антон, именно всички тези неща фигурираха в описа, който бе чел.

— Погледнете, моля, тази снимка.

Той постави пред Карина снимката. Тя отначало й хвърли незаинтересован кратък поглед, после я доближи до очите си и пребледня.

— Значи, Леонид все пак го е изработил…

— Кое „него“?

— Почакайте. — Карина стисна главата си с длани, замижа, после отново дълго разглежда огърлицата от снимката.

— Да, то е. „Разсъмване над Егейско море“, никакви съмнения. Господи, Леонид…

На Антон му се стори, че тя ей сега ще се разплаче. Но Карина Горбатовская не се разплака, само още по-силно изопна гръб. И започна да разказва.

… Доста отдавна, през 2008 година, известният певец Виктор Волко се обърнал с молба към бижутера Курмишов да го свърже със Сотников: за своята 40 годишнина Волко искал да си подари нещо много специално, а бил чувал, че Сотников е потомък на известен бижутерски дом и прави много интересни неща. Самият Волко не знаел какво точно изделие иска да има, но то трябвало да носи значението „за творческо дълголетие“. И назовал сумата, с която разполагал за този подарък. Много внушителна сума, хубава поръчка, Леонид Курмишов винаги имал нужда от пари и не искал да изпусне клиента. Затова заявил на певеца, че самият той може да измисли и изработи такъв предмет. Нещо повече, може да създаде такава имитация на изделие от деветнайсети век, че нито един експерт да не е в състояние да го отличи от творба на Дома „Сотников“ от деветнайсети век.

— Чак пък нито един — усъмнил се Волко.

И Курмишов се развихрил:

— Самият аз съм експерт по Дома „Сотников“, само двама сме, които можем със стопроцентова гаранция да установим автентичността на изделие на Дома „Сотников“, защото съществува Секретният кодекс на Алексей Сотников Втори. В този кодекс са изброени признаците, по които може със сигурност да се установи автентичността на изделието. И този кодекс в момента е поверен само на двама души: на Алексей Сотников Четвърти, на когото вие искате да възложите работата, и на мен. Разбира се, вие можете да отидете при самия Сотников, но тогава изделието ще ви струва много по-скъпо, защото нали нямате собствени камъни, значи ще трябва да ги купувате, и трябва да имате предвид, че един майстор взема средно по 20% от стойността на камъните, Сотников взема 30%, заради името и репутацията си, а аз ще определя поносима цена. Така че решавайте.

Курмишов много искал да получи поръчката и успял да придума Волко. Докато подготвяли ескизите и съгласували подробностите, те се срещали много пъти, станали си симпатични, почти се сприятелили и когато веднъж Волко някак между другото го попитал какви са белезите, които позволяват да се отличи автентичното изделие от фалшификата, Курмишов отначало отговарял кратко и уклончиво, но като видял с какви пламтящи от любопитство очи го гледа звездата на шоубизнеса, не овладял тщеславието си и започнал да му обяснява и дори да му показва снимки. Сам не забелязал как му казал всичко. После, естествено, се сепнал, предупредил Волко на никого… и никога да не… нито дума…

Певецът, то се знае, се заклел във всичко свято, което имал в живота си. И само след седмица всичко станало достояние на широк кръг специалисти по бижутериен антиквариат, включително на аукционистите. Виктор Семьонович Волко продал тайните на Дома „Сотников“ срещу безумно много пари.

Курмишов изпаднал в ужас. На няколко пъти опитал да влезе в дома на певеца, за да търси обяснение, искал да вдигне скандал, но не могъл да си пробие път през охраната. Волко не вдигал телефона и изобщо повече не се видели.

След известно време Курмишов успял да го улови: случайно в един ресторант видял Волко да обядва сам. Курмишов седнал на масата му, започнал да му се кара, да го обвинява, да се опитва да го засрами. Волко не повикал охранителя си, който го чакал в колата: било минало много време, ситуацията вече не била толкова остра, той бил престанал да се страхува от Леонид. Нещо повече, мило се усмихвал и говорел за дивните багри на разсъмване над Егейско море. Леонид го обвинявал в непочтеност, възмущавал се:

— Как можа, Витя, нали те молих, нали те предупреждавах, а ти ми даде честната си дума! Измами ме, но мен — както и да е, обаче в резултат моят приятел, стар и близък, сега е почти разорен. Аз съм се учил при баща му, дължа всичко на Дома „Сотников“, а излиза, че съм се доверил на мошеник, заради когото пострадаха свестни хора.

Ала тези упреци и обвинения не направили никакво впечатление на Волко. Той спокойно продължавал да разфасова със сребърните щипци огромния омар и да си пийва от скъпото бяло вино.

— Я стига — бърборел весело, — това са глупости, няма да обеднее твоят Сотников. Плюй и забрави. Слушай, наскоро ходих до Егейско море. Какви багри! Особено на разсъмване! Ум да ти зайде! Ти ходил ли си някога на Егейско море? Не си? Непременно да идеш, това ще те вдъхнови за създаване на нови шедьоври.

— Така ли? — мрачно издумал Курмишов, който вече бил разбрал, че е безполезно да вика на помощ съвестта на този човек. — Добре, обещавам ти: ще отида и ще сътворя изделие, което ще нарека „Разсъмване над Егейско море“. И ти обещавам, че това ще бъде последното разсъмване, което ти ще видиш в живота си.

Станал и си тръгнал…

Каква история! Значи Виктор Волко неслучайно се е появил в криминалното дело редом с разкрасилата се с накита Евгения Панкрашина. Имало е връзка.

— И какво е станало после? — със затаен дъх попита Антон.

Карина едва-едва се усмихна и поклати глава.

— Леонид намисли да направи огърлица „Разсъмване над Егейско море“. Дори специално отиде там, за да види как изглежда то, защото никога по-рано не беше ходил в Гърция.

— А защо реши да направи такава огърлица?

— Беше много огорчен, задето Виктор толкова небрежно се отнесъл към постъпката си. Волко така и не бе разбрал цялата й низост и Леонид искаше нещо постоянно да напомня на Виктор за подлостта, която бе извършил. Както и да внуши на Виктор някакъв страх, ако не страх, поне тревога и опасения. С една дума, искаше да му вгорчи живота, да му го отрови. Но да се изработи такова украшение е много трудно, в смисъл на подбор на камъните.

— Да — кимна Сташис, — в течение съм, вече ми обясниха.

— Та така — продължи Карина, — той настойчиво и упорито търсеше камъните, купуваше ги, чакаше да се събере нужното за такова изделие количество. Но не ми каза, че е приключил с подбора на камъните и е пристъпил към работата.

— А чудно ли е, че не ви е казал? Или това е нормално?

— Зависи — нотки на нескрита горчивина прозвучаха в гласа на жената. — Ако в дадения момент нямаше сериозна връзка, той, естествено, ми разказваше всичко, което бе свързано с работата му. Защото аз съм дъщеря на бижутер, добре разбирах всичко, което ми разказваше Леонид, макар че професията ми е друга, икономист съм. Но съм расла край татко и неговите ученици, затова разбирам от бижутерия. Ако обаче се намираше в разгара на нова връзка, можеше и да не ми каже, защото в такива моменти цялото му внимание беше насочено към съвсем друга жена.

Значи е имало някаква сериозна връзка, при това продължителна, защото подборът на камъните е бил отдавна завършен, а Леонид Константинович чак до смъртта си така и не е казал на Карина за огърлицата.

— Кажете, Карина, нима позицията на експерт по изделията на конкретен автор е толкова уникална? Някак ми е трудно да повярвам, че Сотников сериозно е пострадал заради постъпката на Курмишов.

— Да, наистина като правило авторитетните експерти по всеки конкретен автор са двама-трима в целия свят — отговори Горбатовская. — Алексей Юриевич е получил изкуствоведческо образование, бе добре познат в Художествената академия, те признаваха заслугите му, дадоха му звание Народен художник на СССР и това му позволи да получи сертификат на експерт от международно ниво. Алексей Юриевич бе признат от всички най-големи аукционни къщи. И след като тайните на Дома „Сотников“ бяха разгласени, всичко това рухна.

Гледай ти! Какви тайни, направо тайните на Мадридския кралски двор! Сташис никога не бе предполагал, че в бижутерийното дело всичко е толкова сериозно.

— Интересно, какви са тези тайни? — попита той. — Можете ли да ми кажете? Просто ми е любопитно, никога не бях чувал за това.

Карина тъжно се усмихна.

— Да, разбира се, сега вече това не е тайна за никого. Първо, съставът на емайлите — той е индивидуален за всеки майстор. Второ, наличието на таен знак на тайно място. Например, ако става дума за пръстен, такова място може да има под камъка. Ако в едно изделие на Сотникови има мъничка ключалка, трябва да се отвинти винтчето, на което е гравирана определена буква, тя се вижда само с много мощна лупа. За всеки вид изделие е имало определено място, където е бил гравиран такъв знак. И трето: ако изделието се е състояло от няколко предмета, тогава всеки предмет е имал свой знак и всички тези знаци заедно или са се съчетавали в определен образ, или са носели определен смисъл. Ако образ или смисъл не са се получавали, можело е със сигурност да се твърди, че изделието е фалшификат. Дори някой да е успявал да намери тайното място, където трябва да е знакът, било е практически невъзможно да се подправи самият знак, ако човекът не е знаел Секретния кодекс.

Всичко е много по-сложно, отколкото си мислеше Антон… Значи е възможно убийството на Курмишов да е възмездие от страна на засегнатия Сотников? Минало е доста време, но се случва идеята да зрее с години и да чака удобния момент, за да се въплъти в реалност. А самият Сотников дори не продума за всичко това. Разказа за конфликта с Цирков, а за своя конфликт с убития премълча.

— И как реагира Сотников на постъпката на Курмишов? Нямаше ли намерение да отмъсти? Може би е казвал нещо в този смисъл?

На красивото лице на Карина Горбатовская се изписа изумление.

— Кой да е възнамерявал да отмъсти? Алексей Юриевич? Дума да не става! Познавам го от малка, още като хлапачка на 14–15 години бях тайно влюбена в него, изглеждаше ми като бог — толкова образован, такъв естет, толкова много знаеше, защото бе наследил огромната библиотека на Сотникови — единственото, което бе оцеляло при национализацията, когато болшевиките отнели Дома „Сотников“. Алексей Юриевич имаше безброй антикварни издания от осемнайсети и деветнайсети век.

— И къде се изгуби вашата влюбеност?

— Просто пораснах — отвърна Карина почти весело — и разбрах, че Алексей Юриевич не е героят на моя роман. Но за да отговоря на вашия въпрос, ще кажа със сигурност: той не е способен на отмъщение. Алексей Юриевич има много недостатъци, вярно е, той много критично се отнася към хората, дори към своите приятели и към хора, които явно обича. Макар понякога да ми се струва, че той не обича никого. И има много остър език, трябва да призная. Например Сотников смяташе, че Леонид е личност, лишена от творчески потенциал, ценеше неговата техника, но не го приемаше като художник и творец. И казваше това открито пред мен и пред татко, не се притесняваше. Трябва да му отдам дължимото: не казваше лоша дума за Леонид пред никого, освен пред мен и татко. Той изобщо е възпитан човек, всички го харесват, на всички е приятен. — Карина отново се позасмя: — Вероятно иска да прави добро впечатление. Но зад гърба на хората си позволява доста злобни изказвания. Но именно зад гърба им. В очите — никога и на никого нито една лоша дума. Какво пък, всеки човек е нееднозначен, няма хора, нарисувани само с една боя. И въпреки това ми беше обидно, защото Леонид беше истински талантлив. Но при все това Алексей Юриевич е човек безспорно благороден, широка натура.

Да бе, широка натура… И очевидно с остър и злобен език.

— И какво значи това, кажете ми го по-простичко? В какво се изразява широката натура на Сотников?

— Той прости на Леонид — простичко отговори Карина. — Вярно, Леонид никога не повярва на това, все му се струваше, че стореното от него не може да бъде простено. Но той съдеше по себе си, както правим всички. Самият той не би простил. Например не прости на Виктор Волко. А Алексей Юриевич… Не, не и не.

Тя говори за Сотников дълго и подробно, а междувременно Антон анализираше чутото и я наблюдаваше. Не, определено не беше смазана от мъка. И в същото време беше тъжна. Странно, много странно! Любящите жени според неговите представи би трябвало да се държат другояче. А тази… Дали все пак да съсредоточи вниманието си не върху Сотников, а именно върху нея, върху тази красива самотна жена, отдала на неверния си любовник десетина години от младостта си, така и не създала с него семейство, не родила дете?

Ако се вярва на Карина, с този характер на Алексей Юриевич едва ли тук има място за възможно отмъщение. Убийството за отмъщение е демонстративно, иначе губи смисъла си. Човек, който умее да се сдържа, да крие мислите и чувствата си, да се държи по определен начин, за да прави определено впечатление, или няма да отмъсти изобщо, или ще го направи не толкова открито и демонстративно. И при всяко положение няма да остави на трупа улики, които недвусмислено говорят, че убийството е извършено поради мотиви, свързани с бижутерската професия. Алексей Сотников е прекалено умен, за да извърши толкова глупави и неблагоразумни постъпки.

Или все пак е Волко? Господи, ту нямахме нито един заподозрян, ту ни се струпаха трима!

— А какво смяташе да прави Леонид Константинович с огърлицата, когато я завърши? — поинтересува се Антон. — Как смяташе да я връчи на Виктор Волко? Да му я подари? Да я изпрати по пощата? Или?

— Знаете ли, и аз съм питала Леонид за това, но той само махваше с ръка и отговаряше: „Сега няма да мисля за това, сега първостепенната ми задача е да комплектувам накита, да намеря камъни, подходящи по размер, цвят и оттенъци, а когато стане готов, ще помисля какво да правя с него“. Освен това аз не разбирах защо се изработва именно женски накит, нали на мъж е по-разумно да се подарява нещо мъжко, например табакера или ковчеже за часовници и украшения като бутонели или карфици за вратовръзка. Под мое влияние Леонид направи няколко опита да измисли мъжко изделие и бързо се отказа от тях.

— Защо?

— Казваше: така го виждам, нужни са ми плавни линии. Леонид изобщо беше почитател на стила арт нуво, а мъжките изделия предполагат прави ъгли, квадрати и правоъгълници, те не се вписваха в неговата концепция. Творческа личност, какво да се прави. Така виждаше нещата. И нищо различно от замисъла, роден от собствената му фантазия, не му се получаваше добре.

Антон погледна часовника си: колко много време само прекара в дома на Карина Горбатовская. И май за всичко я попита. За всичко, освен за едно: какво изпитва тя всъщност? Преди да е разбрал това, е невъзможно да я изключи от списъка на заподозрените.

Престори се, че е решил да си тръгне, но вече в антрето внезапно се обърна и попита:

— Карина Илинична, вие не приличате на жена, която току-що е изгубила своя любим. Човек може само да завиди на вашето самообладание. Сигурно ви се иска да ридаете, да крещите. Приемете моите съболезнования и ми позволете да изразя възхищението си от вас. Вие сте човек с необикновено силен дух.

Ето, на, топката е хвърлена. Да видим сега ще последва ли връщането на тази топка, или тя просто ще се изтърколи към края на терена.

— Каква да съм? — искрено се учуди Карина. — Аз да съм човек с необикновено силен дух? Какво говорите, Антоне! Аз съм слаба и безволева кокошка. И изобщо не ми се ридае.

— Така, значи? Може ли да попитам защо?

— Разбирате ли… Впрочем, ако ви е интересно… Но не съм сигурна…

Има си хас да не му е интересно! Та той започна целия този спектакъл само заради тази реплика.

— Интересно ми е — много сериозно отговори Сташис.

Той наистина искаше да разбере. Не само от съображения относно разследването, но и просто по човешки. Прекалено добре си спомняше своята собствена болка и отчаянието си, когато убиха жена му.

— Тогава да се върнем в хола — предложи Карина. — Защо да стоим в антрето… Искате ли чай?

— Искам — благодарно се усмихна Антон.

Той отново зае мястото си на дивана, на който допреди малко бе седял цели три часа, а Карина отиде в кухнята и скоро се върна с поднос, на който имаше чаши, чайник и захарница.

— Нямам нищо друго към чая — смутено се извини тя, — нито бонбони, нито бисквити. Не бива да ги ям, затова не купувам. Та така… историята на моите отношения с Леонид е една история на постоянно очакване и търсения. Той по рождение е самотник, не е човек на семейството, не е човек на отношенията, той е човек на безусловната и пълна свобода. Например разбираше телефона само като средство той да получава необходимата му информация, именно той, а не някой друг. Можеше с цели денонощия да не вдига, ако не му беше нужно нищо от никого. Забравяше да се обади и да предупреди, че ще се забави или просто няма да може да дойде. Всъщност не е точно така — лицето на Карина потрепна в болезнена гримаса, — не че забравяше, а именно не смяташе за нужно. Изчезваше, не се обаждаше и после страшно се учудваше защо хората се нервират и ядосват. Винаги носех у себе си пълен бележник с телефоните на неговите колеги, приятели и всякакви други хора, с които той можеше да прекарва времето си, и през първите няколко години упорито го издирвах чрез всичките тези телефони, мислех, че нещо му се е случило, някакво нещастие, а после престанах да звъня, само тъпо чаках. А той просто си изключваше мобилния и стационарния телефон и работеше денонощия наред. Така че аз не знаех дали си е изключил мобилния, защото работи, или защото е пострадал в катастрофа и вече е в моргата.

— Защо пък веднага мислехте за моргата? — учуди се Антон. — И защо непременно катастрофа?

— Леонид шофираше много лошо — обясни Горбатовская, — макар че имаше дълъг стаж зад волана, кой знае защо, не смяташе за необходимо да спазва правилата и аз постоянно се страхувах, че ще катастрофира.

— Но защо търпяхте всичко това? Защото много го обичахте?

— Ами как да ви кажа… Това е най-трудният за мен въпрос, нямам точен отговор. Сигурно през последните години вече не съм го обичала както преди. Отначало, разбира се, бях лудо влюбена, Леонид ми изглеждаше като божество — умен, талантлив, обаятелен, различен от всички, необикновен. Знаех, че е от бедно семейство, че родителите му не са имали никакво образование и връзки, че всичко, което той е постигнал, го е постигнал само благодарение на таланта и трудолюбието си. Това будеше у мен огромно уважение и възхищение. А после страстното влюбване се превърна в привързаност, в навик и аз, честно казано, исках тази връзка да приключи и да се освободя от нея. Но не ми достигаха собствените сили да прекратя всичко, все пак толкова години не се изхвърлят на бунището. Леонид бе пуснал корени в мен, трудно беше да ги изтръгна. И всеки път, когато не можех да го намеря, в душата ми се заселваше греховната и страшна мисъл, че би било по-добре да се случи най-лошото и всичко да се разреши от само себе си. После се засрамвах от тази мисъл, упреквах се, а после всичко се повтаряше. Знаех, че от време на време има връзки с други жени, а тъй като Леонид отдавна е в развод, всеки път смътно се надявах тази поредна връзка да се окаже наистина сериозна и работата да завърши със сватба, след което от мен няма да се изискват никакви решителни действия, а всичко ще се уреди от само себе си. Връзките обаче приключваха също тъй стремително, както и започваха, а аз оставах с него.

— Тоест Леонид Константинович се връщаше при вас?

— Не, не — усмихна се Карина, — той никога и не си е отивал от мен. Явно съм му била нужна, не знам защо. Вероятно съм удовлетворявала някаква негова душевна потребност. Веднъж-дваж съм предприемала опити да се обясним и разделим, но той ме гледаше с очи на пребито куче и казваше, че съм му нужна и без мен ще е загубен. И аз се подвеждах по тези думи, както се подвеждат деветдесет и пет процента от жените. Нали разбирате, ние, жените, сме същества зависими, необходимо ни е да се чувстваме нужни на някого, така че с тези думи е много лесно да ни покорят и манипулират.

— При мъжете това действа ли?

— Мъжете са устроени другояче, за тях не е от значение, че са нужни на жената, за тях е важно да се чувстват нужни на обществото — чрез работата си, чрез професията, на своите колеги и началници. Ако жена каже на един мъж, че й е нужен, това никога няма да го удържи, ако той поиска да я напусне. Виж, ако го каже началникът му, той няма да се премести на друга работа, дори тя да е по-интересна и по-високоплатена. Друг е въпросът, че жените генетично са тренирани да устояват на чувството на самота и ненужност, от това нас ни боли, но не умираме и дори не се разболяваме. Докато мъжете преживяват своята социална ненужност болезнено, прекършват се, пропиват се.

Разговорът кривна в някаква неочаквана посока и на Антон му стана ужасно интересно всичко, което говореше тази жена. И наистина, така си беше… Но той нито веднъж не се бе замислял защо всъщност става така.

— А защо жените са по-тренирани от мъжете? — любопитно попита той.

— Ами защото в полово зряла възраст юношите и мъжете винаги са по-малко от жените, това е статистика. В продължение на векове мъжете са загивали на лов и на война, в сбивания. И ние сме свикнали значителна част от нас да остава без мъж и семейство. При мъжете проблемът за самотата не стои толкова остро, честно казано, изобщо не стои в смисъл на възможности за избор, ако един мъж е самотен, това е само защото той сам е поискал това поради особеностите на характера и манталитета си. И това се среща крайно рядко. Ако няма съпруга, ще има любовница или случайни приятелки, но много трудно ще намерите напълно самотни мъже. Виж, напълно самотни жени се срещат на всяка крачка. Именно затова казвам, че жената е свикнала да се чувства самотна и ненужна, за нея това е болезнено, но нормално. А мъжете никак не могат да понасят своята ненужност, не умеят да се справят с нея, навиците им за това са загубени.

Тя погледна Антон неочаквано топло и попита:

— Да ви налея ли още чай?

Той с ужас разбираше, че не му се тръгва оттук. Беше му толкова хубаво в тази стая, на този диван, с чашата в ръце. Но най-важното — близо до тази жена, толкова красива и толкова… Не можеше да подбере думи, за да си обясни с какво толкова го привличаше Карина Горбатовская. Но нейната безусловна външна привлекателност не играеше никаква роля. Неговата бавачка Елвира беше много по-красива, ако там е въпросът. Но нито веднъж през всичките години той не бе изпитвал желание за близост с нея, дори не му бе хрумвала такава мисъл. И нито веднъж не бе изпитвал съжаление, когато Елвира се обличаше и си тръгваше от дома му. Не, въпросът не беше в красотата.

Другаде беше въпросът. В нещо неуловимо, което не му позволяваше ей така просто да стане и да си тръгне. Защото нямаше за какво друго да я пита и все пак трябваше да спазва приличието.

И като реши да спазва приличието, Антон Сташис подаде чашата си на Карина.

— Да, ако обичате, налейте ми. Вашият чай е много вкусен.

Макар че всъщност чаят беше съвсем обикновен, дори не много вкусен. Във всеки случай, Антон не обичаше точно такъв.

Но нима това имаше каквото и да е значение?

 

 

Тази събота Надежда Игоревна Риженко беше дежурен следовател и за Антон не представляваше големи усилия да се вклини между излизанията на дежурната следствено-оперативна група към някое местопроизшествие, за да докладва новата информация. Струваше му се, че Надежда Игоревна слуша не твърде внимателно, постоянно я дърпаха за нещо и я разсейваха, както всъщност става винаги по време на денонощни дежурства, когато трябва да вземаш решения по всички произшествия, каквито и да са те, и нямаш възможност да седнеш зад бюрото в кабинета си, да извадиш материалите на едно конкретно дело и да насочиш вниманието си единствено към него.

— Още не сте ли изяснили коя от жените, свързани по някакъв начин с Курмишов, е била неговата последна любовница? — с тон, който звучеше като нещо средно между въпрос и констатация, попита Риженко. — Защо? Толкова ли е сложно?

Антон се почеса по носа.

— Вижте, мисля, че е била Панкрашина. И тъй като тя е полагала наистина титанични усилия за това да не научи съпругът й, двамата са се криели много грижливо. Та нали Игор Панкрашин така и не е научил за общуването й с биологичната майка на тяхната осиновена дъщеря, макар че дамите са се виждали повече от две години.

— Слушай, ти тука ми описваш направо някакви шпионски страсти! — неочаквано се ядоса Надежда Игоревна. „Сигурно дежурството й е било трудно, уморена е, нервите й не издържат“ — съчувствено си помисли Сташис. — Добре, да допуснем, че Панкрашина е правила всичко възможно съпругът й да не заподозре нищо. Ами Курмишов? Защо той да крие от околните връзката си със съпругата на бизнесмена? И в края на краищата, нали е трябвало да се свързват по някакъв начин, да използват телефон. Онова момче, Надир, ми каза с абсолютна сигурност: сред телефонните номера, които е използвал убитият бижутер, не фигурира нито един номер на Панкрашина — нито на мобилния, нито на стационарния. И сред контактите на Панкрашина не фигурира нито един от телефоните на Курмишов. Надир е умно момче, проверил е не само мобилния, домашния и работния телефон на бижутера, но и телефоните на неговите най-близки помощници във фирмата, на хората, с които той е работел отдавна и които са му били предани. Знае ли човек, може да са се свързвали чрез мобилните телефони на началника на производството или на старши технолога! Ето какви мисли са споходили момчето! И нищо не е намерило. Ни-щич-ко! Ще ти кажа нещо повече: сетило се е дори да провери електронната поща на Курмишов и кореспонденцията му в социалните мрежи. Панкрашина изобщо не е използвала компютър. Дъщеря й каза, че ако й трябвало нещо, молела Нина да го намери или направи, но самата тя не докосвала компютъра и дори не знаела как се включва. Още повече че Нина го заключвала с парола, която майка й не знаела. Или смяташ, че любовниците са използвали писъмца и скривалища? Глупости!

— И все пак искам да разбера как огърлицата е попаднала от сейфа на Курмишов у Панкрашина и как се е върнала там — твърдо изрече Антон. — Разбира се, ако е била една и съща огърлица.

— Но нали самият ти каза, че е изключено да е имало копие — забеляза Риженко, вече поуспокоена. — Както и имитация.

— Казах — въздъхна Антон. — При всяко положение това трябва да се провери, особено като имаме предвид историята с Виктор Волко.

— Ами проверявай си, само не ми пречи и не ми нарушавай плановете. Аз лично ще разпитам Волко в понеделник, вие с Дзюба засега не го закачайте. Ясно ли е?

— Ясно. А може ли и аз още веднъж да проверя контактите на Курмишов и Панкрашина?

Риженко го погледна недоволно, поклати глава.

— Надир е добър оперативен работник, не е по-лош от теб. Той направи всичко, както трябва, и дори повече. Откъде у теб толкова високо самомнение?

Не, определено днес Надежда Игоревна не беше в настроение.

— Моето не е самомнение — меко поясни Сташис, — моето е твърдото убеждение, че шаблонните думи за замътения поглед не са се появили току-така. Между другото, в редакцията на всеки вестник и всяко списание винаги е имало служител с функция „свежо око“. Именно затова.

Риженко помисли още малко, после с въздишка отвори касата, прелисти забележимо набъбналата през последните два дни папка с материалите по делото и подаде на Антон листовете, скрепени с кламери.

— Копирай си ги, ксероксът е включен.

Сташис бързо копира страниците и върна оригиналите на следователката. Трябваше спешно да потърси Рома.

 

 

Телефонът на Дзюба упорито се намираше „извън обхват“ и Антон не можеше да разбере къде се е дянал неговият колега. Най-сетне, към осем часа вечерта Роман отговори на обаждането му.

— Но нали тъкмо ти ми каза, че днес не ти трябвам — объркано и дори някак обидено проточи той в отговор на нападките на Антон.

— Трябваш или не трябваш, не може да не си вдигаш телефона! — отсече Сташис. — Трябва да се видим, имаме работа с тебе.

Антон стигна до уговореното място, паркира, подпря тила си на облегалката и свали стъклото. Дъжд със сняг ли валеше, сняг ли с дъжд… Беше 1 декември, първият ден на зимата, а по времето не се разбира. Наближава ваканцията на децата, трябва да измисли нещо, да ги прати някъде да покарат ски ли, или просто да подишат чист въздух… Миналата година Елвира взе децата за зимната ваканция в своята извънградска къща, водеше ги на пързалка и в гората на ски, закара ги някъде да се возят на впрегната с кончета шейна, пак тогава за пръв път заведе Василиса на манежа при конете, та момичето на воля да пообщува с любимите си животни. Василиса, естествено, се запали от идеята да стане жокей, но това удоволствие не беше по джоба на Антон: конният спорт е много скъп. Дано бракоразводният процес на Александър Андреевич Трушчов се попроточи… Но дори и тази година, докато още не е омъжена, Елвира няма да може да вземе децата в дома си: в съседната къща живее нейният любовник и ще й е много по-интересно да прекарва времето си, както и нощите, с него, а не с чуждите деца. Какво да прави? Как да излезе от положението?

Дзюба нахълта в колата и Антон веднага забеляза, че якето му почти не се е намокрило. А би трябвало, при това време. Явно се бе намирал някъде наблизо, буквално на две крачки оттук… Ами да! Ей в онази сграда работят момчетата от Управление „К“ — подразделението по борба с престъпления в сферата на високите технологии. Значи Рома е бил при тях. Защо ли? Пак ли заради Колосенцев? Сега е ясно защо телефонът му беше изключен. Някои помещения там са така претъпкани с електронна апаратура, че обикновеният спътников сигнал се губи в безбройните полета, фонове и шумове. А в други кабинети всичко е нормално, сигналът минава и телефонът на Рома се е включил.

Но нищо не попита. Вместо това разказа на Дзюба историята, чута от Карина Горбатовская.

— Излиза, че певецът Виктор Волко е видял на шията на Панкрашина огърлицата и е реагирал по някакъв начин. Напълно е възможно. Панкрашина е знаела какво название е дал Курмишов на своето изделие и е много вероятно да е казала това на Волко. Така че ние имаме всички основания да смятаме, че певецът е реагирал на това, защото внезапно е избягал, без да си изпее третата част от договореното. Как мислиш, Роман, какво е направил Волко после?

— Как какво? — възбудено засвяткаха очите на Дзюба. — Убил е Панкрашина. Още на другата сутрин я е убил.

Антон поклати глава.

— Не всичко е толкова очевидно. Първо, това е много трудно.

— Кое е трудно? — не разбра Роман. — Да убиеш човек ли? Трудно е за нас, а за тях е нищо работа.

— Трудно е — търпеливо повтори Сташис, който се беше зарекъл да не се ядосва и да не нагрубява, както бе правил, за съжаление, покойният Генадий Колосенцев, а спокойно и достъпно да обяснява всичко, което Рома не разбира. Да го учи, докато има възможност. — Волко е избягал от приема към десет часа вечерта, а Панкрашина е била убита в единайсет сутринта на другия ден. Минали са само тринайсет часа. И за тези тринайсет часа е трябвало да отхвърли сума ти работа: да намери изпълнител, защото е ясно, че не лично Волко е стоял във входа с нож в ръцете, нали така? Значи е трябвало да наеме някого. И да събере информация за жертвата: коя е, къде живее, с какво се занимава, кога и къде ще ходи в близките дни, сама ли ще бъде… И забележи, от тринайсетте часа, които убиецът е имал на разположение, минимум седем са нощни, когато е трудничко да събираш каквато и да е информация. Не, Рома, Виктор Волко не би успял да организира това убийство, дори да е искал. И ето тук идва редът на най-важното. А за какво му е било на Виктор Волко да убива Евгения Панкрашина? Какъв смисъл е имало?

— Видял е огърлицата и си е помислил, че Панкрашина представлява опасност за него. Нали Курмишов го е предупредил: „Разсъмването над Егейско море ще бъде последното разсъмване, което ще видиш в живота си“. Волко не е забравил това, ето защо е приел появяването на Панкрашина с украшението като пряка заплаха — възрази Дзюба.

— Съгласен съм — кимна Антон, — но защо е решил, че Евгения Панкрашина представлява опасност за него? Какво е знаел за нея? Те дори не са се познавали, на онзи прием са се видели за пръв път. За да си помислиш, че някакъв човек представлява опасност за теб, трябва да разполагаш с поне малко информация, да имаш някаква история на отношенията си с този човек. Трябва да си се страхувал от него предварително. И точно тук нашите предположения с теб не се връзват. Друго нещо е Курмишов, той все пак открито се е заканил на певеца, макар и отдавна, преди цели четири години, но все пак го е заплашил. Такава верига би била ясна: видял е огърлицата — спомнил си е за Курмишов — уплашил се е — убил е. Но той би убил Курмишов. За какво да убива Панкрашина?

— Антоне — бавно проговори Дзюба, — а може наистина именно Волко да е убил Курмишов? И ще се получи точно веригата, за която говориш.

Антон се позасмя.

— Ами това беше първото, което ми хрумна, когато Карина ми разказа всичко. Теоретично, разбира се, може всичко да е било така, но на практика е малко вероятно. Курмишов е бил убит в неделя вечерта, а ние с теб посетихме Волко в понеделник. Той беше ядосан, разсеян, но не приличаше на човек, който предната вечер е отнел нечий живот. Дали лично си извършил убийство, или някой го е извършил по твоя поръчка, когато на следващата сутрин те посещава полиция, не може да не реагираш. Реакциите биват различни, от откровен страх до истерия, от нервно треперене до пълна апатия, но непременно се наблюдават. Поне някаква реакция. А при Виктор Волко не видяхме реакция. Никаква. Ти го видя с очите си. Ако предположим, че Волко наистина е убиецът, ще трябва да признаем, че той не е певец, не е артист, а е студен циничен убиец с огромен опит. Прилича ли ти той на такъв?

Роман отрицателно завъртя глава и въздъхна печално.

— Та затова, Рома, ето ти всички документи, трябва още веднъж да се направи сравнение между контактите на Панкрашина и Курмишов.

— Защо? — безучастно попита Дзюба.

Той изглеждаше разстроен и вял, въпреки че само преди няколко минути очите му горяха от готовност да се хвърли в бой. Сигурно пак се сети за Колосенцев, съчувствено си помисли Антон.

— Разбери, Рома, ние с тебе имаме само два варианта. Първият е: в деня на приема Панкрашина е носела друго колие, не онова, което бе намерено в сейфа на Курмишов, а негово точно копие или евтина имитация. На нас най-достъпно ни обясниха, че вероятността за това е почти нулева. И вторият вариант: огърлицата все пак е била същата, изработената от Курмишов. И тогава ще трябва да намерим връзката между бижутера и Панкрашина, за да разберем по какъв начин то е попаднало у Евгения Василиевна и как после се е върнало при Курмишов. Именно някъде по този път се намира човекът, който е смятал, че Панкрашина ще носи огърлицата със себе си, когато отиде в района на Речната гара при приятелката си Татяна Дорожкина. Точно него трябва да открием. Защото точно той е убил Панкрашина. Той, а не Виктор Волко.

Роман бавно кимна, после вдигна очи и се извърна към Антон.

— Добре де, ами Волко? Него няма ли да разследваме?

— Къде ще се дене Волко, Рома? Та той е сигурен, че в нищо не го подозират. Надежда Игоревна ще го разпита лично в понеделник, така ми каза.

— А я си представи, че все пак той е убиецът! Нали приемът е бил във вторник, а Курмишов е бил убит в неделя вечерта, времето е напълно достатъчно, за да…

— Ама какъв убиец може да е той! В краен случай е поръчал убийството. Но всичко това е твърде малко вероятно, Рома.

— Но защо? Извинявай, Антоне, но ти не ме убеди — упорито възрази Дзюба. — Струва ми се, че Волко може да има нещо общо и с убийството на Панкрашина, и с убийството на бижутера.

— Може — замислено повтори Антон, — може… И все пак не може. Ясно е, че Волко лично не е убивал никого, но разбира се, може да е поръчал, дума да няма. Източникът на заплаха за него е бил Курмишов. Панкрашина по никакъв начин не се вписва в тази схема. Ако е гледал на нея именно като на заплаха, той щеше да се ограничи само с нейното убийство, защо е трябвало тогава да убива Курмишов? И изобщо не виждам смисъл в тези убийства. Ако Волко наистина се е страхувал от Курмишов, той, първо, е нямало да направи това, което е направил, второ, щял е да убие Курмишов още през 2008 година, когато бижутерът за пръв път му се е заканил, и трето, щял е да се постарае да убие и Сотников. Защото от неговата постъпка са пострадали двамата бижутери, а не само Курмишов. Следователно, Сотников също може да му е изглеждал като източник на заплаха и опасност. А Сотников си е жив и здрав, слава богу. Не, Рома, схемата е друга. Затова сядай, друже мили, над бумагите, чети ги внимателно, сравнявай телефонните номера, а не само имената, а като цяло търси каквито и да било съвпадения в списъците на контактите на Курмишов и Панкрашина. Дори да се окаже, че двамата са ходели при един и същ зъболекар, всичко върши работа, на всичко обръщай внимание.

Накрая Антон понечи все пак да попита Дзюба какво е правил в Управление „К“, но кой знае защо, не му зададе никакви въпроси. Ако поиска — сам ще си каже. И оперативните работници си имат своя етика, според която не бива да надничаш нито в папките на своите колеги, нито в работите им, докато самите колеги не те помолят за това.

 

 

Обаждането на Карина Горбатовская откъсна Алексей Юриевич Сотников от новия ескиз, над който двамата с жена му Людмила увлечено се трудеха повече от няколко часа. Сотников искаше да вложи в изделието посланието, че вярата и надеждата имат огромна сила, но не за всички, а само за онези, които умеят да бъдат милосърдни. Без милосърдие не „работят“ нито вярата, нито надеждата. Традиционно вярата, надеждата и милосърдието се обозначаваха със сложен символ, състоящ се от кръст, котва и сърце, но Сотников не обичаше кръстовете. Защо — и той не знаеше. Не му се нравеше твърде и котвата. Прекалено праволинейно се получаваше… Но имаше варианти: наред с кръста и образът на чаша символизираше вярата, а надеждата, освен с котва и кораб, можеше да се изрази с помощта на образите на гарван и цвете. За милосърдието пък съществуваше цял арсенал от изразителни средства — пламък, деца, плод или пеликан. Вярно, децата не се допускат в бижутерийно изделие, но огнените езици биха могли да се окажат твърде приемливи. Людмила пробваше съчетания от различни символи, но резултатът все още не ги задоволяваше.

— Алексей Юриевич, посетиха ме от полицията. Разказах им всичко. Простете ми.

Гласът на Карина звучеше печално и уморено. Изглежда, горкото момиче се чувства виновно, задето е разказало на полицаите неща, които самият Сотников би предпочел да премълчи. Интересно, кой ли точно я е посетил? Онова рижаво момче, дето знае много за историята на Дома „Сотников“? Или другият младеж, който е по-красив и мълчалив? А може би и двамата?

— Разбирам, вие не бихте искали това да се знае… Ако не сте искали да го скриете, щяхте вие да им го разкажете, имали сте тази възможност, нали сте разговаряли и със следователя. Но нищо не сте разказали. А аз излъгах очакванията ви — продължи да говори Карина. — Простете ми, ако можете.

— Няма нищо, Карина — меко отговори Сотников, — не е страшно. Рано или късно щеше да се наложи да разкажем всичко. Ако не ти, някой друг щеше да посвети полицията в тази история. Нищо, миличка, не се кори, всичко е наред.

— Но нали сега ще ви подозират…

— Е, какво да се прави — усмихна се Сотников. — Види се, такава ми е била съдбата.

Той остави слушалката върху апарата до себе си на бюрото, отрупано с чернови ескизи. Значи, Карина е разказала… Защо? Господи, защо? Нима не е могла да премълчи?

И тогава като хлъзгава змия в главата му пропълзя мисълта: Карина се е защитавала. Отхвърляла е подозренията срещу самата нея. Била е готова да разкрие всички чужди тайни, та полицаите да подозират когото и да било, само не и нея. Нима тя е…

Настроението му веднага се развали, в устата му се появи горчив привкус. Людмила въпросително погледна мъжа си, който вместо отново да се заеме с ескизите, мълчаливо стоеше до бюрото, неподвижно взрян в стената.

— Карина ли се обади? — попита жена му. — Случило ли се е нещо? Ти сякаш не си на себе си.

— Нищо, скъпа, не ми обръщай внимание — виновно се усмихна той. — Продължавай без мен, а?

— Не се ли чувстваш добре? — разтревожи се Людмила. — Боли ли те нещо?

— Всичко е наред, просто трябва малко да помисля.

— Е, добре тогава — въздъхна тя. — Иди си полегни, аз ще поработя още, а след час-два ще погледнеш какво съм направила.

— Благодаря, мила. Не забравяй: вяра, надежда, милосърдие. И се постарай да минеш без кръста, банално е, нали?

Сотников побутна вратата към стаята на сина си. Стаята беше празна, компютърът — изключен: Юрий бе заминал за почивните дни с момичето си за Санкт Петербург. Не е най-доброто време на годината, за да си съставиш правилно впечатление за този дивен, уникален, потресаващ град. Впрочем знае ли човек кое впечатление е правилното… Лятното ли, с високото светло небе, с ослепително сияещите кубета и остри кулички, с ярките ситни вълнички по Нева под студеното искрящо слънце и усещането за невероятен, безкраен простор, който обземаше Сотников всеки път, когато той се озоваваше на Дворцовия мост. Или есенно-зимното, мрачното, депресивното. Знае ли човек какъв е този град в действителност! Стои си от триста години, а никой и до днес не го е проумял докрай, никой не е разкрил същността му…

Алексей Юриевич затърси из папките с разпечатки, прелистваше, хвърляше по някой поглед из страниците, докато не намери каквото търсеше. Синът му още не бе превърнал в художествен текст тази част от бележките в дневника на Юрий Алексеевич Сотников Втори, който се бе родил през 1877 година и се падаше прадядо на Алексей Юриевич, но вече я бе преработил до чернова. Сотников извади от папката нужните му листове, седна в стаята на сина си и се зачете.

Старият бижутер Алексей Юриевич Сотников Втори предава своите тайни. Той е бил единствен син в семейството, имал е и две по-големи сестри, които напуснали Русия през 1918–1919 година, а той останал с цялото си семейство, за него били ценни гробовете на предците му, не можел да ги изостави. Арестуван през 1919 година, през септември 1920 година освободен. В затвора на ЧК лежал заедно със сина на Фаберже, Агафон Фаберже. Освободили ги едновременно по личното разпореждане на Троцки и с една и съща цел: да съставят списък на всички скъпоценности на императорското семейство, попаднали в ръцете на новата власт, подробно да ги опишат и фотографират, а също така да помогнат за експертната оценка на стойността и автентичността на изделията, предназначени за продажба в чужбина за диктатурата на пролетариата. Двамата, и Сотников, и Агафон Фаберже, били включени в състава на комисията на академик Ферсман по описването на Руския диамантен фонд (1922–1923 г., от декември 1922 година — Диамантен фонд на СССР). Именно тогава Алексей Юриевич Втори чува разговор, който не би трябвало да чуе: че отначало ще разпродадат каквото имат в наличност, а ако това не се окаже достатъчно, ще започнат да изработват фалшификати, защото самите бижутери били избягали в чужбина, а всички майстори, работниците, останали в Русия, знаели всички тайни и можели да изработят чудесни имитации, още повече че сред тези работници имало изтъкнати майстори със собствени печати. Може би в този подслушан разговор някой мъмри младия чекист, който е арестувал двайсетина майстори и се опитва да ги тормози. (Да се посъветвам с татко как ще е по-добре: Алексей Юриевич случайно ли чува разговора, или някой му разказва за него, може би Антон Фаберже?) Буквално: „Трябва на ръце да ги носите, да ги коткате, те са залогът за оцеляването на нашата млада Съветска република. Не дай си боже да им повредите ръцете или очите. Незабавно да ги освободиш!!!“.

Когато чува този разговор, Алексей Юриевич Втори, който тогава е на 75 години (роден е през 1845 година, освободен от затвора през 1920 година), разбира, че изделията на Дома „Сотников“ може да пострадат покрай останалите: ако станело нужда, щели да започнат да ги имитират също както изделията на Фаберже, Семьонова, Хлебников и другите. Ето защо той, като си припомнил старателно всичко, на което навремето го бил учил баща му, и всички свои изделия, формулирал основните принципи, тоест фактически разработил цяла система за защита на своите изделия: написал Кодекса, в който изброил нещата, които никога и при никакви условия не може да бъдат намерени в неговите изделия. Например, ако в орнамента се предвиждат цветя с четен брой листенца, броят на самите цветя непременно трябва да бъде нечетен, или обратното: ако листенцата са нечетен брой, самите цветя трябва да са четен. Ако изделието се състои от два предмета (например чифт обеци или двойна гривна) или повече, авторските знаци трябва да бъдат различни, но заедно да съставят определен символ. Ако изделието има ключалка, тайният символ се поставя… Ако изделието има крачета, символът се поставя… Ако пръстенът…

Алексей Юриевич работил върху списъка дълги месеци, като се стараел нищо да не изпусне или обърка, и всеки миг благодарял на Бог, задето в Дома „Сотников“ тайните знаци били поставяни от самите Сотникови. Те имали превъзходни майстори, майстори със собствени печати, но всяко изделие в определен момент (например преди вграждането на камъка в пръстена или в обеците) непременно било занасяно в малкото лично ателие на господаря, където той, оставайки насаме с произведението на бижутерското изкуство, поставял само в известно нему място разбираем единствено за него знак. (Между другото, да не забравя да се позова на писмото от 1896 година, което съпругата на Алексей Юриевич написала на сестра си и в което се казва, че „Алексис няма доверие на никого, дори на старшите майстори, макар че ги обича и уважава. Ако след нанасянето на знака изделието се нуждае от още някаква доработка, позволяваща да се види самият знак, той го доработва сам и го връща вече напълно готово. А вече прехвърли петдесетте, опасявам се за зрението му и смятам, че ръчните работи на тази възраст може да подкопаят здравето му“.)

Старият бижутер създал това, което после нарекъл свой Секретен кодекс на Дома „Сотников“, но не го показвал на никого. Макар синът му Юрий Алексеевич да знаел и че баща му работи върху него, и причините, подтикнали стареца да се заеме с тази работа. Преди смъртта си Алексей Юриевич предал Секретния кодекс на сина си и на един свой любим ученик, който не емигрирал след революцията, а останал до Учителя, като по този начин му декларирал своята изключителна преданост (в дневниците има малко информация за този ученик, ще трябва да го измисля по-ярък или да се поровя в архивите, да попитам татко, може дядо му да му е разказвал нещо за този човек, в дневниците е написано само името му, трябва да се създаде образ). На смъртния си одър Алексей Юриевич Втори казал на сина си и на ученика: „Само вие ще можете да бъдете истински експерти по изделията на Дома «Сотников», само вие ще знаете истинско ли е едно изделие, или е имитация. С благословията на новата власт вече фалшифицират Фаберже, знам го със сигурност, скоро ще стигнат и до нашите изделия. С годините цената на нашите бижута ще расте, опити за фалшифициране ще има много, все повече и повече, и хората, които знаят със сигурност как да отличат истинския предмет от имитацията, ще струват колкото златото, ще забогатеят, защото тяхното експертно заключение ще струва много скъпо. Това е, което ви оставям като наследство, моят прощален подарък“.

Двамата, получили Секретния кодекс — синът Юрий Алексеевич Втори, автор на бележките в дневника, и останалият в Русия предан ученик на Алексей Юриевич Втори, — сключили спогодба, че до смъртта си ще останат единствените носители на знанието и ще го предават буквално преди смъртта си много предпазливо, само на децата, наследили професията бижутер, а в случай че такива няма — на проверени и доверени ученици. Ученикът на Алексей Юриевич нямал наследници, починал внезапно, преди да успее да предаде тайните на Сотников на свой ученик, ето защо през следващите години кодекса притежавали и се разпореждали с него единствено самите Сотникови…

Алексей Юриевич внимателно върна страниците на мястото им и затвори папката. Винаги е любопитно да наблюдаваш процеса на превръщането на едни бележки в готов текст. Това превръщане прилича на получаването на готово бижу от ескиз. Ще трябва непременно да прочете отново този откъс, когато синът му Юрий го превърне в „художествен“. И разбира се, родителското сърце се стопляше от думите, поставени от сина му в скоби: „да попитам татко“. Признава синът, че баща му знае повече и може да бъде полезен. Приятно е.

И отново мислите му се върнаха към Леонид Курмишов. Ах, Леонид, каква я свърши ти!

 

 

Роман Дзюба наистина бе отишъл при момчетата от Управление „К“ заради случая с Колосенцев. Бедуина му бе казал, че неизвестният играч с ник Телескоп наистина ползва анонимайзър, който му позволява да запазва пълна анонимност. Но за Управление „К“ това не би трябвало да е прекалено голям проблем.

По принцип излезе, че е точно така.

— Само трябва да намерим време — казаха на Дзюба. — Като поприключим с основната си работа, някъде привечер, може и да го направим. Зависи. Може и утре да е.

И Роман търпеше и чакаше. Когато се прибра, подреди пред себе си получените от Антон разпечатки и тъпо се завзира в тях. Разбираше, че трябва да се работи. Но нямаше сили. И настроение.

С усилие на волята се захвана с дългите, многобройни страници със списъци. Бързо прехвърли с поглед всичко, свързано с Панкрашина, и лицето му се изкриви в гримаса: имаше чувството, че вече знае наизуст тези телефонни номера и имена — нали прекараха сума ти време в търсене на подозрителни контакти на Евгения Василиевна. И името Курмишов с абсолютна сигурност го нямаше там, Роман Дзюба можеше да се закълне в това. Остави настрана детайлизацията на обажданията на Панкрашина и се захвана с материалите, отнасящи се до загиналия бижутер. Тези списъци бяха много по-обширни, Леонид Константинович бе водил активен и изпълнен с общуване живот, беше се свързвал с най-различни хора.

Почти веднага очите му започнаха да се затварят. Няколко нощи поред Роман не бе спал нормално, бе прекарвал по половин нощ пред компютъра в игра, която всъщност не му беше интересна, и ето го резултатът… Защо пък да не подремне, поне половин час, та главата му да не е толкова мътна?

Подскочи от иззвъняването на мобилния телефон. Отвори очи и разбра, че е заспал бързо и дълбоко. Дълго не можа да разбере откъде идва звукът, опита се опипом да намери будилника, после се сети да запали лампата и видя светещия дисплей на телефона. Търсеха го от Управление „К“.

— Тоя си е въобразявал, че е най-умният — разнесе се в слушалката гласът на служителя, когото днес Роман бе помолил за помощ. — Тръгнал да ми се крие през Ирландия, че през Нова Зеландия, че през какви ли не други Ландии. Мислел си е, че не можем да го проследим. Фасулска работа! С една дума, запиши си, Рома: Денис Владимирович Фролов, адрес… телефон…

Дзюба си помисли, че още не се е събудил напълно, затова просто мълчаливо си записваше данните, които му диктуваха по телефона. После дълго седя, вперил очи в направените от собствените му ръце бележки.

Телескопа е Денис Фролов? Същият, който бе разказал на него и Антон как Генадий Колосенцев стоял зад ъгъла с някакъв непознат младеж.

Да. Какво особено има в това? Фролов е геймър, това го знаем. Защо е следвал Пума по петите? Защото Пума е бил известен като един от най-добрите играчи и е абсолютно естествено да прояви интерес към неговите похвати в играта, за да си изясни обичайните стереотипи на майстора и да си изработи собствени похвати за контраатакуване. Гена беше убит — и Фролов е престанал да играе. Станало му е безинтересно.

Не, не е така. Телескопа е престанал да играе на сървърите на техния сайт. Но кой е казал, че изобщо е престанал да играе? Той просто се е преместил на други сайтове, където успешно прилага похватите, научени, докато е наблюдавал Пумата. Това е.

А защо не каза на него и на Антон, че се е учил от Пумата? Или им каза? Роман напрегна паметта си… Определено се бе възхищавал от Генадий. Бе казал, че по време на състезанията е търсил с очи Пумата, защото е искал да види легендарния геймър. Тоест Фролов нито за миг не се бе опитал да скрие, че е знаел: Пумата е истински майстор. И Фролов е играел отскоро, сам им го каза, когато ги посъветва да се обърнат към по-опитни играчи.

Тоест излиза, че той за нищо не е излъгал и нищо не е скрил.

Защо тогава си е поставил анонимайзър? Може да го е сложил за какво ли не! Предложението съществува само тогава, когато има търсене, това Дзюба го знаеше още от училище. Щом съществуват програми анонимайзъри, значи има маса причини, поради които хората ги поставят на своите компютри. И от тази маса причини, както обикновено, десетина процента са от престъпни, а останалите деветдесет — от напълно законни и обясними съображения.

„Опитвам се да го оправдая — мярна се мисъл в главата на окончателно събудилия се Дзюба. — Ами ако опитаме откъм другия край? Ако предположим, че Денис Фролов е убил Гена и опитаме да намерим възможната причина, мотива?“

Да предположим, че между Гена и Фролов се е породил някакъв конфликт. Но как? Ако играчите не са излъгали и Телескопа е играел без микрофон, значи не е разговарял с никого и не е могъл да се скара с когото и да било. Бедуина, новият администратор, каза, че Телескопа се обаждал само в чата, при това бил безупречно коректен. Значи не може да се е породил конфликт.

Тогава къде е мотивът? Къде е изгодата от убийството на Колосенцев?

Ами ако Фролов е извършил престъпление, за което е научил Генадий? И Денис е убил оперативния работник, докато той още не е разказал на никого за него… Дзюба повъртя новата неочаквана мисъл в главата си, огледа я от всички страни и реши, че идеята не струва. Какво престъпление може да извърши системният администратор в малка фирма Денис Фролов? Професията на Денис е мирна, не е свързана с парични потоци, а и за да започне Гена да го подозира в каквото и да било, е трябвало да има престъпление, с което Фролов да е бил свързан по някакъв начин. Има ли такова престъпление? Не знаем. Ще трябва да опитаме да научим. Но от друга страна, ако Фролов е свързан с дело, ако не е чист или е просто съучастник, за кой дявол се е включил в състезания, в които ще играе заподозрелият го оперативен работник? Искал е отново да се мерне пред очите му? Глупаво. Не е знаел, че Пумата е същият оперативен работник, който го подозира? И е научил това едва когато го е видял на живо? Възможно е. Тогава какво би направил един разумен и психически здрав човек? Правилно: тутакси би си вдигнал чукалата от интернет клуба. А Фролов не само че не се е покрил, ами е и присъствал на церемонията по награждаването, а после заедно с всички е тръгнал за заведението „Орбита“ да празнува победата на отбора. И по пътя е видял Гена с неизвестния младеж…

Не се получава, нищо не се връзва! Хвърлиха толкова усилия и време, за да изтеглят късата клечка. Обидно.

Погледът на Роман отново се плъзна по разхвърляните на пода разпечатки: значителна част от работното бюро е заета от компютъра, толкова книжа могат да се подредят само на пода и на дивана, но ако човек спи на дивана, тогава… По дяволите, колко не му се иска отново да се заравя в тези телефонни номера и имена!

Реши да поиграе малко. Съвсем мъничко. Колкото да се разсъни. Хем, между другото, ще послуша разговорите на геймърите, може да кажат нещо за Гена…

В два часа през нощта Дзюба реши да се стегне и все пак да се заеме с омразните списъци. Изключи компютъра и седна на пода.

В два и петнайсет тежко се надигна и отиде в кухнята, за да си направи кафе и сандвич.

В два часа и четирийсет и две минути през нощта в събота срещу неделя Роман Дзюба откри в списъка на контактите на Леонид Курмишов една госпожа на име Нитецкая. Вероника Валериевна Нитецкая.

Лекомислено пренебрегна необходимостта да погледне часовника, преди да грабне телефона. Гласът на оперативния работник на име Надир звучеше на фона на гръмка музика и далечни шумове: явно момчето прекарваше нощта си в много весела и голяма компания.

— Ти да не откачи, защо се обаждаш по това време! — нахвърли му се Надир.

— Но нали не спиш — учуди се Дзюба.

— Знаеш ли, драги, аз наистина не спя, но се занимавам с нещо, на което телефонни обаждания никак не помагат — ядосано отговори оперативният работник. — Какво искаше? Какъв е тоя пожар?

— Извинявай — измънка Роман, който едва сега проумя от какво занимание е откъснал Надир. — Когато се занимавахте с контактите на Курмишов, проверихте ли Вероника Валериевна Нитецкая?

— Нитецкая ли? — попита Надир, после отново повтори: — Нитецкая, Нитецкая… Аха, онази, дето продава козметика ли? Проверихме я. Не е любовница на бижутера, просто клиентка. Поръчала е при Курмишов пръстен.

— А ти видя ли този пръстен?

— Естествено, тя ми го показа.

— Ти пък откъде знаеш какво точно ти е показала — усъмни се Роман.

— Виж какво — ядоса се Надир, — не знам откъде знам, ама на този пръстен видях личния печат на Курмишов, точно съвпадащ с печатите, които ние бяхме намерили в сейфа му. Така че е абсолютно сигурно, че той го е правил.

— Тоест Вероника Нитецкая не е била любовница на Курмишов?

От яд на Роман му се дощя да се разплаче. Или поне да строши нещо.

— Не, не, няма такова нещо — омекна гласът на Надир. Той явно схвана до каква степен се е разстроил събеседникът му, — била е просто клиентка.

Роман ядосано срита разпечатките на пода, бързо се изми, съблече се и се тръшна в леглото. Като си изгубиш късмета, изгубваш го тотално.