Александра Маринина
Последно разсъмване (15)

Петнайсета глава

И все пак Роман беше истинска „чучулига“: докато през нощта го спохождаха упадъчни настроения и горестни мисли за собствената му нищожност и несъстоятелност, сутрин той обикновено се събуждаше лъчезарен, бодър и изпълнен с оптимизъм.

Ето защо първото, което направи на следващия ден, беше да отиде на „Петровка“, където, както знаеше, между девет и половина и десет часа можеше да свари и Антон, и Зарубин. Двамата седяха в кабинета и си разменяха ядни реплики в опит да си изяснят кой е виновен, задето на съвещанието в десет часа началникът щеше да им трие сол на главата.

Роман сложи пред Зарубин разпечатаните текстови файлове.

— И какво е това? — намръщи се подполковникът. — Десетина пъти съм го гледал. Защо ми го показваш? Махай го, не мога да гледам тая идиотщина.

Роман послушно прибра листовете и ги сложи на бюрото на Антон.

— Погледни, ако обичаш — помоли той. — Как мислиш, какво е това?

Антон бързо прегледа текста и недоумяващо впери поглед в Дзюба.

— Какво да е всъщност? Откъде го взе?

— От компютъра на Гена — поясни Дзюба. — Как мислиш, може ли да са бележки за бъдещи книги?

— За книги? — замисли се Антон. — Знам ли, може и да е. Мислиш, че Гена е започнал да пише книги ли? Казвал ли ти е нещо такова?

— Не, нищо не ми е казвал, но знаеш ли, спомних си за Фролов, с когото разговаряхме. Спомняш ли си, той каза, че е от лесно по-лесно да напишеш кримка, а се плащат добре. Затова си помислих, че Гена може да е опитал.

Антон мълча известно време, вероятно обмисляше чутото, но тогава внезапно се обади Зарубин:

— Знаеш ли, Рома, ти май си прав. Не си глупчо, както ми изглеждаше. Богата идея е тази.

Роман изумено се извърна към подполковника, а той продължи въодушевено:

— Антоне, ти спомняш ли си как с тебе разсъждавахме защо Колосенцев не е напуснал полицията, когато е надхвърлил казармената възраст? Тъкмо ти тогава подхвърли идеята, че Гена се е нуждаел от творческа дейност, за да води начина на живот, който е искал. И ето, започнал е да опитва.

— Освен това съм чувал, че много хора, които са работили в милицията и полицията, започват да пишат книги — подхвана зарадван Дзюба, — градят сюжетите върху делата, с които са се занимавали. Факти — бол, защо да стават зян.

Те още известно време обсъждаха възможността служители на полицията да процъфтят на литературното поприще, след което се съгласиха, че ще е добре текстът да се покаже на още няколко души. Вярно, това може да са бележки за художествено произведение, но е напълно възможно да не са. При всяко положение трябва да са напълно наясно какво е това и защо го е написал Генадий, защото то може да ги насочи към нов кръг хора, с които оперативните работници още не са разговаряли.

Загледан във вратата, която се затвори след Роман, Антон Сташис почувства, че не може да се отърве от някакво безпокойство, породило се преди няколко минути, но така и не разбра какво точно го бе захапало.

 

 

Докато изпълняваше задачата, поставена му от следователката — да провери възможните връзки на Григорий Дубинюк с убития бижутер, — Дзюба при всеки удобен случай показваше разпечатаните текстове на всички наред с надеждата да… Всъщност и той не знаеше на какво се надява. Вероятно на чудо. Почти всички ги прочитаха, разглеждаха таблицата и свиваха рамене, някои казваха: „Глупости някакви, да се чудиш какво значат“, други откровено се разсмиваха и изказваха предположението, че това наистина са бележки за художествено произведение, смесица от жанровете криминале и фентъзи.

И чак привечер се намери един човек, който не отхвърли листовете с презрителен жест, а ги прочете внимателно, след което уверено каза:

— Това са бележки за ролева игра.

— За какво, за какво? — слиса се Роман, който бе очаквал какво ли не, само не и това.

— За ролева игра — търпеливо повтори неговата събеседничка — млада жена, от която Дзюба се бе опитал да научи наистина ли приятелката на Дубинюк на име Тамара работи нощна смяна във вторник и петък и дали тя не е имала познат на име Леонид Курмишов: не можеха да отхвърлят и версията ревност. — Ето, вижте, това е типично въведение, късче от текст за роля, а тази таблица е необходима за провеждането на играта.

Дзюба твърде смътно си представяше какво представляват ролевите игри, защото никога не се бе интересувал от тях, но знаеше, че те съществуват в изобилие на много различни сайтове.

— Тоест излиза, че човекът, който е написал това, е създавал ролеви игри? — уточни той.

— Не бих го твърдяла със сигурност — засмя се младата жена. — Играя от дълги години и мога да ви кажа, че тези малки текстове са дилетантски, накъсани и изобщо — слаби. Истинските игри не се пишат така. Но че това е именно опит да се напише игра, съм сигурна, можете да не се съмнявате. И още нещо: това не е обикновена игра.

— А каква е?

— Най-вероятно е поръчкова.

— А по-просто казано? — помоли Роман. — Разбирате ли, изобщо не съм наясно с тези неща.

— Поръчковата игра е игра за тесен кръг любители с определени вкусове и изисквания — обясни тя. — Събират се хора, които искат да играят, поръчват на автора сценарий. Специално за тях, разбирате ли?

— Смътно — призна Дзюба. — И какво, значи — те поръчват игра и плащат за нея?

— Различно става. Понякога членовете на такъв клуб пишат игри поред, сами, а понякога ги поръчват на някое трето лице. И му плащат, естествено. Между другото, една хубава, сериозна игра струва доста скъпо.

— Хубава и сериозна — какво значи това?

— Ами такава, която може да се играе дълго. Не ден-два, а поне две седмици. Но за нея трябва да се измислят такава завръзка и такива обстоятелства, че всеки дълго да си блъска главата, а това не е лесно. Така че, нали разбирате, струва доста пари.

Това било, значи! Излизаше, че Гена Колосенцев е припечелвал от писане на игри. Или само се е канел да го прави, ако се вярва на тази жена, че текстът е несръчен.

Трябваше спешно да намери Антон и Зарубин. Всъщност Антон нямаше никакво отношение към убийството на Колосенцев, но в негово присъствие Роман някак по-лесно общуваше със Зарубин.

Антон и Сергей Кузмич се намирали на оглед във връзка с поредно убийство, което веднага било предадено в Московското управление.

— Скоро свършваме тук — тихо каза Антон по телефона. — Още най-много час — час и половина. Ако искаш, ела, докато сме на огледа с Кузмич.

И му продиктува адреса.

Роман отиде и още цял час чака оперативно-следствената група да завърши работата си на мястото на убийството. Въпреки очакванията на Роман Зарубин не се ядоса, когато го видя, напротив, намигна му и подхвърли в движение:

— Някакви успехи? Прекрасно! После ще докладваш.

След като изслушаха заплетения разказ на Дзюба, Антон и Зарубин се спогледаха.

— Любопитно — проточи Сергей Кузмич. — Изглежда, почерпката ще е от мен за теб, а не обратното. И какво предлагаш да направим?

— Трябва да потърсим възложителя — твърдо отговори Роман. — Нали някой му е поръчал тази игра.

— Не е сигурно — не се съгласи подполковникът. — Твоят Колосенцев може и сам да се е пробвал, без да му е поръчана.

— Не, Кузмич — намеси се Антон, — Гена при всяко положение е знаел кой ще бъде купувачът, ако играта стане сполучлива. Нали не я е съчинявал за собствено удоволствие.

— Може да се е пробвал, да е тренирал? — предположи Зарубин. — Да е опитвал да се научи, затова да е правел пробни бележки?

— Да се научи ли? — скептично отвърна Антон. — А, не! Ако ставаше дума за Рома, бих повярвал, нашият Роман обича да се учи, той вечно търси нови знания. А у Гена не съм забелязвал чисто любопитство. Когато правеше нещо, той винаги ясно виждаше целта и разбираше перспективата. Прав ли съм, Рома?

— Прав си — потвърди Дзюба. — Излиза, че е имало хора, които са обещали да купят от него игра и да му платят добре. Трябва да намерим тези хора.

— Ама за какво са ни? — явно отново взе да се ядосва Сергей Кузмич. — Какъв е смисълът да ги търсим? Нима смяташ, че те може да са убили Гена? За какво им е това? Какъв мотив може да са имали? Ти разследва, изясни какво представляват текстовете, браво за това. Но тези текстове нямат отношение към убийството.

Дзюба наведе глава и цялата му яка фигура изрази само непоклатимо упорство.

— Не знам какъв може да е бил мотивът. Те може и да не са имали мотив, но може да знаят нещо, което да ни помогне.

Не, все пак Роман Дзюба не разбира от хора! Нищо не разбира. Преди малко му се стори, че Сергей Кузмич отново ще го прати по дяволите, както вече много пъти се е случвало… Обаче не.

— При всяко положение няма къде другаде да търсим, вече всичко проверихме — неочаквано се съгласи той. — Може пък дъртият ми мозък да е закърнял, а? Може нещо да бъркам? Убеди ме, Рижав, още утре ще пратя момчетата да потърсят тези възложители. Между другото, къде да ги търсят? Имаш ли идеи?

— Имам — радостно рапортува Дзюба. — Трябва да се започне от геймърите, от същите, които сме разпитвали като свидетели, които са видели Гена на състезанието. Да подберем и другите, които са играли на един сайт с него. Ако един човек обича да играе онлайн, той може да обича не само военизираните, но и ролевите игри. При всяко положение те се въртят в едни и същи среди.

— Става, Рижав — кимна Зарубин. — Ох, усещам аз, трябва вече малко по малко да се оттеглям, съвсем млади момчетии са ми по петите.

 

 

Животът на Григорий Дубинюк се оказа богат на събития и хора и оперативните работници се видяха в чудо, докато разравяха биографията му, докато той спокойно се скатаваше в килията. Антон Сташис, Роман Дзюба, Надир, който работеше в района, където бе намерен трупът на Курмишов, и още един-двама оперативни работници се мъчеха с всички сили да намерят поне каква да е връзка, която би позволила да се говори за убийство, извършено поради лични мотиви. И нищо не намираха.

— Значи, какво имаме налице? — уморено направи равносметката Антон след поредния ден на безплодни търсения. — Можем да предполагаме, че Гена Колосенцев е отишъл по някаква своя работа при тези гаражи и е освободил Курмишов, който по това време се е свестил. Предадохме всичко за експертиза, на ножовката наистина има следи от Гена, тоест именно той е разрязал веригата на белезниците. А после какво е станало? Кой е откарал бижутера оттам? Кой му е свалил втория белезник и къде го е дянал? И кой, в края на краищата, го е убил и защо? И това листче, прободеното с кръста… Нищо не пасва, никъде никаква логика. Да допуснем, че именно Дубинюк е убил Курмишов, макар да не мога да разбера защо. Но съм готов да предположа, че е имал мотив. Защо е трябвало да убива бижутера след трите дни заточение в този гараж? Да го тъпче с приспивателни… Можел е веднага да го убие и да не си прави този труд.

— Излиза, че първоначално той не е планирал убийство — каза Роман. — Че наистина е искал само да го сплаши. А после, някъде към сутринта в неделя да е научил нещо, заради което е решил да убие Курмишов.

— Аха — кимна Антон. — И какво толкова може да е научил? Хайде, напрегни си фантазията, твоята работи отлично. Само не забравяй, че имаме и трупа на Панкрашина, по който изобщо престанахме да работим, защото не знаем какво друго можем да направим. Мислехме, че историята с огърлицата ще ни насочи към нещо, а тя ни вкара в задънена улица.

Роман разстроено замълча. Седяха в колата на Антон и вяло дъвчеха купените в един павилион хамбургери, които, незнайно защо, се оказаха ужасно безвкусни.

— Не знам — унило продума най-сетне Дзюба. — Нищо не мога да измисля.

— И аз не знам — с въздишка призна Антон. — Е, да се прибираме. До метрото ли да те закарам, или някъде другаде?

Роман понечи да помоли да го хвърли до заложната къща, където работеше чудесното момиче на име Евдокия — беше му на път, но зазвъня мобилният на Антон. Сташис изслуша събеседника си и се усмихна на Роман.

— Не тъгувай, Рома, ще дойде празник и на нашата улица. Обади се Кузмич и помоли да отидем, имал новини за теб. И гласът му е един… знаеш ли… Изобщо, да тръгваме, ще те откарам при Зарубин, макар че мен не ме е канил, нареди само да намеря и заведа теб, но и аз искам да се порадвам.

Зарубин ги чакаше в автосервиза, където поправяха автомобила му. Сергей Кузмич седеше в просторното заведение, зад чиято стъклена стена работниците от сервиза се занимаваха с колите, а стопаните на тези коли, ако не се доверяваха на тяхната добросъвестност, имаха възможността да наблюдават манипулациите върху техните скъпоценни превозни средства. Когато видя Антон и Дзюба, той размаха ръка за поздрав.

Веднага при тях дойде луничава сервитьорка и оперативните работници, които още не бяха се отървали от неприятния привкус на хамбургерите, единодушно си поръчаха по кафе и по пирожка със зеле. Вярно, след като помисли, Дзюба извика след момичето:

— И нещо сладичко, а?

Докато им сервираха, подполковникът седеше с непроницаемо лице и говореше за повредите в колата си. Най-сетне му омръзна да изтезава двамата уморени детективи.

— Радвайте се, деца мои. Какво ще ви разкажа сега! Момчетата здравата са се постарали.

И им разказа, че оперативните работници провели повторен разпит на геймърите, с цел да издирят сред тях почитатели или поне познавачи на ролевите игри. И много бързо открили човека, който им трябвал. Един от свидетелите, които играели на един и същи сайт с Колосенцев, също се оказал любител на ролеви игри. Разказал им, че когато научил къде работи Гена, при личен контакт го попитал не иска ли да се пробва в писане на игри: за това плащали доста пари, а на хората, които играели, им трябвал човек с достатъчни знания, свързани с разследването на заплетени престъпления. Генадий отначало се поколебал, но после се съгласил, защото пари са нужни винаги, парите никога не са излишни. А когато разучил по-подробно същината на работата, съвсем се отпуснал: Колосенцев не се съмнявал в силите си, бил абсолютно сигурен, че ще се справи, кискал се и казвал, че срещу толкова пари ще им измисли такива игри, че по цяла година ще си блъскат главите, докато отгатнат загадките, защото имал идеи и жив материал колкото щеш.

Оказало се, че съществува практика да се създават игрови сайтове за тесен кръг потребители…

— А сега чуйте, специално за вас донесох записа, та да не си хабя езика — заяви Зарубин и извади от джоба си диктофон.

— Съобщих за новото познанство на другите играчи, участници в нашия сайт. Те много се зарадваха, защото нашият автор, тоест човекът, който пишеше игри за нас, май се беше изчерпал, идеите му вече губеха блясъка и оригиналността си, беше започнал да се повтаря, така че играта не беше интересна и завършваше много по-бързо. При това положение притокът на свежа енергия щеше да ни дойде добре.

— Колко автори пишат игри за вас?

— Един.

— Само един?

— Че за какво са ни повече? Ние всички сме хора делови, трябва да печелим пари, можем да изиграваме не повече от една игра на месец, а и невинаги успяваме да я изиграем. Така че един автор ни е напълно достатъчен.

— Значи сами сте създали сайт за себе си? И играете на него?

— Ами да. Сайтът бе създаден специално за нас и по наша инициатива: ние сме 16 души, всички обичаме ролевите игри и сме готови да плащаме за увлечението си. Поръчахме разработка на сайт, платихме я, на него можем да играем само ние, сайтът е абсолютно затворен.

— А кой води играта? Авторът ли?

— Не, той си има постоянна работа, не може да води нашите игри, за целта сме наели специален човек.

— Гледай ти, аз пък съм чувал, че да водиш чужда игра не е много приятно и винаги е по-добре да я води самият автор.

— Така е, но авторът не може да хаби за нас толкова време, нали ви обяснявам, че той си има своя работа, а писането на игри по наши поръчки е нещо допълнително, за припечелване на пари. Но ние изискваме авторът да не запазва нищо за себе си и да пише всичко много подробно, тогава човекът, който води играта, е напълно в течение и може да действа в качеството на гейм майстор. Вярно, за автора това е допълнителен труд, но ние му плащаме добре.

— Вашият автор знаеше ли, че смятате да използвате услугите на Колосенцев?

— Е, това не знам. Лично аз не съм му казвал.

— А другите членове на вашата компания казвали ли са му?

— Не знам, тях питайте…

Зарубин изключи диктофона и тържествуващо погледна Роман.

— Слушай, ти интуиция ли имаш, или просто тъп инат? Как само ме притисна, а! Влачеше се, влачеше, мрънкаше ми на главата, замалко да те пречукам, честна дума! А излезе, че си уцелил десетката!

— Защо десетката? — не разбра Дзюба. — Или не сте ни казали всичко?

— Не съм пълен идиот, та веднага да ти изпея всичко — ухили се Сергей Кузмич. — Обичам човекът да се поизмъчи, да пострада. С една дума: знаете ли как се казва онзи единствен автор на ролеви игри, когото за една бройка са щели да заменят с Колосенцев?

— Как? — хорово попитаха Антон и Роман.

— Казва се Денис Фролов.

— Денис Владимирович? — за всеки случай попита Дзюба, който все още не вярваше, че чудото, на което вече бе престанал да се надява, все пак бе станало.

— Владимирович, Владимирович — потвърди Зарубин. — И свидетелят ни даде пълния списък на хората, които играят на сайта. Така че утре от ранни зори моите момчета се завтичат да ги разпитват. Ако искаш, Рижав, можеш да се присъединиш. Разрешавам. Използвай, че сега съм добър.

— Той не иска — засмя се Антон, — той мечтае за това, но аз не го пускам. Имаме на главите си два трупа, бижутерът и Панкрашина, така че ти се оправяй с твоите момчета. Не прави помен с чужда пита, кажи благодаря, че Рома ти подаде идеята. Но ако понапреднем с нашите трупове, добре, ще прикрия Ромка от следователката и ще го пусна да пооре на твоята нива. Между другото, ти как реши въпроса със следователя? Защото той все дърпа към гастарбайтерите. Само чака онези двама да стигнат до домовете си и ще започне да ги тормози.

— Следователят ли — тросна се Зарубин, — нищо не съм му разказал… Да не съм луд? Да си ги изчака — и добре, ще видим. Ами ти какво така се оклюма, Рижав? Аз ти поднесох такава прекрасна новина, а ти се гневиш нещо.

— Не се гневя — започна да се оправдава Роман. — Просто си припомням тоя Фролов… Момче като момче. Нищо особено… Вярно, не разбрахме защо ни излъга, че смята да пише криминалета, след като всъщност е разработвал ролеви игри.

— Ами точно затова ни е излъгал — каза Антон. — И ако е знаел, че са предложили на Гена да пише игри, може да е гледал на него като на потенциален конкурент. Нали току-що чу с ушите си какво е казал свидетелят: нужен им е само един автор, значи или Фролов, или Колосенцев. Друг е въпросът, че още не сме научили дали Фролов е знаел, че вече си има конкурент, или не е знаел.

— Там е работата, че не сме научили. Свидетелят казва, че лично той не е казвал нищо за това на Фролов. Но е казал на цялата си компания. И няма гаранция, че на Фролов не е съобщил някой друг. И все пак някак не ми се вярва…

— Странно момче си, Рижав — възмути се Зарубин. — Продъни ми ушите със своите версии, че са убили Колосенцев заради геймърски работи, а сега се съмняваш. Не, драги, сега ме убеди и не можеш да ме спреш. Край, махайте се оттук, скоро ще трябва да си взема колата, а още не съм се разбрал с дамата си.

Оперативните работници излязоха от автосервиза сред пронизващия декемврийски вятър.

— Ама вярно, Рома, ти защо реагираш така? — угрижено попита Антон и запали двигателя. — Всичко се получава, както ти искаше. Или нещо те смущава?

— Не знам — сви рамене Дзюба. — Нещо ми се… Не знам. Отначало много исках да докажа, че съм прав, а сега ме достраша.

— Това го разбирам — кимна Антон, — и на мен ми се е случвало много пъти. Слушай, аз съм пълен профан в тези игри, само децата ми ги играят. Хайде кажи ми: нима може да се извърши убийство заради това?

— Да не мислиш, че игричките онлайн се различават от кой да е друг бизнес? — спокойно възрази Дзюба. — Конкуренция има навсякъде, това е законът на капиталистическите джунгли.

— И пак ми е някак странно, не вярвам, ами че това са някакви си игрички! Да, макар и за пораснали чичковци и лелки, ама пак са си игри!

— Какво значение има? Нали хората са същите и психологията им е същата, и принципите на решаване на проблемите остават същите. Ето, ти не играеш, и аз не обичам това, но след смъртта на Гена започнах да играя и там се наслушах на такива неща! Мъжете се карат напълно сериозно, сякаш става въпрос поне за милион долара или за договор за строителство на нов град, а всъщност просто трима са се закотвили на една кула и прострелват всичко наоколо, докато плажът остава неприкрит. Можеш ли да си представиш? Ето заради това така си крещят, такива псувни ръсят, че пази, боже! За тях всичко там е сериозно.

— Сега е ясно защо на Фролов са били нужни наши истории от практиката: не му достига собствената му фантазия. Интересно, колко ли печели от писане на игри?

Роман сви рамене.

— Не обичам да броя парите в чуждите джобове. Но по принцип, ако наистина реши да пише криминалета, сигурно ще спечели повече. Така че Денис Фролов може и да не ни е излъгал, като каза, че иска да се пробва като писател. Има достатъчно въображение, за да създава игри, там можеш да измислиш какво ли не — и извънземни, и гномове, и някаква там телекинеза… А в книгата всичко трябва да бъде като в живота, така че той не може да мине без помощта на специалисти — нали не знае нищо за истинските престъпления и за нашата работа.

И тогава Антон си спомни странното и неприятно чувство, което го бе обзело в кабинета, когато Рома за пръв път му показа разпечатаните листове, изписани от Колосенцев.

— Рома, носиш ли диктофона със себе си?

— Ами всъщност, да — след кратка пауза отговори Дзюба. — Имам два. Ти кой искаш?

— Трябва ми онзи със записания твой разговор с Фролов.

— Той е у мен.

Антон рязко завъртя волана и доближи колата до тротоара, търсейки възможност да паркира.

— Ти какво така? — уплаши се Дзюба.

— Дай да го чуем — настоятелно помоли Антон и извади бележника си, в който бе правил своите бележки.

Ето го мястото! Там, където ставаше дума за Колосенцев, Фролов бе споменал, че знае къде и като какъв работи Генадий, но не бе казал нито дума повече за това. А щом му е толкова нужен оперативен работник като разказвач, защо не е опитал да се запознае с Генадий на състезанието? Дори не го е спрял, за да го заговори. И когато Антон предложи на Фролов да го запознае с опитен специалист, Денис не прояви ентусиазъм. Но при това в думите на Фролов не се усетиха и най-малки признаци за лъжа… Той нищо не си измисляше.

Разбира се, помисли си Сташис, той нищо не си е измислял. Денис Фролов е казвал чистата истина. За себе си. За това как е стоял с Генадий Колосенцев зад ъгъла на пресечката. За това как миналите покрай тях геймъри са извикали на Генадий. Просто е говорел за себе си, но в трето лице. Оттук можеха да се направят дори някои изводи за характера му: любов към риска, към напрежението, към изхвърлянето на адреналин, към стремежа да се движи по острието на бръснача и да изпитва удоволствие от това. Ами, да, когато един човек казва истината, това все още нищо не гарантира. Непълната истина, в която липсва само миниатюрна подробност, е по-страшна от най-отявлената лъжа.

Как посипа главата си с пепел Антон Сташис, задето веднага не бе забелязал това, бе го пропуснал, остана сигурен, че версията на Роман за връзката на убийството на Колосенцев с играта не струва и до нищо няма да ги доведе, и затова бе невнимателен и безкритичен.

— Дявол да го вземе — тръшкаше се той, — как, как можах веднага да не забележа това?!?! За нищо не ставам, Рома, рано е да се учиш от мен, самият аз трябва още дълго да събирам опит.

Дзюба го утешаваше, колкото можеше.

— Не се разстройвай, де, всички грешат, нали все пак го изчислихме.

— Ама не — поклати глава Сташис, — ако бях се сетил навреме, вие отдавна щяхте да пипнете тоя Фролов, а той може вече и да се е скрил някъде, върви, че го търси.

— А може всичко това да са глупости, Антоне? Може Фролов изобщо да не е знаел, че Гена му е конкурент? Това е само наше с теб предположение, не е доказано. Като тръгнат оперативните работници да обикалят участниците в тази игрова компания, като поговорят с всеки, чак тогава ще научим дали Фролов е знаел, или не.

Антон разбираше, че Дзюба просто се мъчи да го успокои. И му беше благодарен за това.

— Благодаря ти, Рома, добър човек си ти. Е, къде да те закарам сега? В заложната къща ли? Или на друго място?

Дзюба погледна часовника си и тъжно въздъхна:

— Вече няма смисъл за заложната къща, затворили са. Хайде до метрото.

— Я стига — позасмя се Антон, — ще те закарам до вас, нали днес си нашият герой.

Излязоха на шосето. Роман мълчеше, а Сташис преценяваше как да планира времето си за утре, та да успее да свърши повече работа и да си освободи поне малко време през почивните дни: искаше му се да бъде заедно с децата… И с Елвира трябваше да решава нещо, по-точно не със самата бавачка, а с проблема покрай предстоящото й напускане. Да си търси съпруга! Лесно се дават съвети. Ама как да го направиш? Макар че наоколо е пълно с млади неомъжени жени…

И изведнъж се сети за Светлана Дорожкина. Може би неслучайно му се бе сторило, че нещо с нея не е наред? Нали и тя бе говорила чистата истина, и другите свидетели бяха потвърдили всичко, но той имаше чувството, че нейните реакции не бяха отговаряли нито на ситуацията, нито на произнасяните думи. Може пък и тя — като Нитецкая и Фролов — да бе казвала всичко, освен някоя миниатюрна подробност?

Колко странно дело разработва този път: всички уж казват истината и същевременно всички лъжат.