Александра Маринина
Последно разсъмване (2)

Втора глава

Огледа на местопроизшествието ръководеше дежурният следовател, тук бяха и оперативните работници от дежурната група. Роман Дзюба, млад, енергичен и любознателен, понечи да се втурне към следователя да докладва, че служителите от териториалния отдел по вътрешните работи са пристигнали, но по-опитният Генадий Колосенцев го дръпна за ръкава на куртката.

— Не бързай, Ромчик, там и дежурните са достатъчни. Дай да се огледаме, докато следователят не ни е забелязал, защото веднага ще ни натовари със задачи.

Дежурният следовател стоеше с гръб към тях, с папка в ръцете, и записваше в протокола това, което му диктуваше приклекналият до трупа съдебномедицински експерт.

Трупът на жената лежеше във входа на най-обикновен девететажен панелен блок. Многобройни прободни рани, нанесени с нож. Жената беше облечена просто и евтино, до нея се търкаляше отворена чанта, тип пазарска, по пода беше разхвърляно съдържанието й: обикновени женски дреболии — гребен, опаковка хартиени носни кърпички, някакви хапчета, пакетчета с ванилия и канела, форма за торта — чантата беше толкова обемна, че в нея се бе побрала дори формата. Портмоне липсваше, телефон — също. По това съдържание на чантата личеше, че жената е ходила до магазина за подправки, взела е от някого назаем формата за торта и се е прибирала, значи е живеела в този блок.

— Сега ще ни пратят да обикаляме апартаментите — прошепна Колосенцев. — Със сигурност.

Следователят, сякаш чул шепота на оперативния работник, рязко се извърна, намръщи се и кимна на новодошлите:

— Докога трябва да ви чака човек — избуча недоволно. — Тръгвате по апартаментите.

— Защо, не е ли установена личността на потърпевшата? — попита Колосенцев. — Липсват ли документите й?

Следователят мълчаливо му подаде паспорта на убитата и отново се извърна към съдебния медик. Генадий отвори паспорта и започна да го разлиства:

— Евгения Василиевна Панкрашина, родена през 1956 година, регистрирана… обаче излиза, че изобщо не е регистрирана тук — забеляза той. — Така че няма никакъв смисъл да обикаляме апартаменти.

— Това нищо не значи — тръсна следователят, без да се обръща, и продължи да пише протокола за огледа на трупа, — днес малко хора живеят там, където са регистрирани, наемат жилище, купуват друго, местят се… С една дума, трябва да се обиколят апартаментите. Хич не ми се измъквай, Колосенцев. Знам те аз тебе.

Роман Дзюба извърна поглед и горестно въздъхна. В думите на следователя прозвуча чистата истина: Генадий Колосенцев прекрасно си разбираше от работата, но не я обичаше. Ама никак! Нито грам! Той обичаше само компютърните игри с много стрелба, поради което постоянно му се спеше и изобщо, гледаше по-скоро да претупа работата и да хукне за вкъщи при любимия си компютър. Роман отдавна подозираше, че пристрастеността на неговия по-възрастен колега е нещо като заболяване и се нарича игромания, но никога не произнасяше това на глас: уважаваше Генадий, стараеше се да учи от него тънкостите на професията и се отнасяше с огромен респект към него.

Следствено-оперативната група работеше във входа, а на стълбището постепенно се струпваха привлечените от шума и суматохата обитатели на блока. Не бяха твърде много — делничен ден, ранен следобед, повечето хора бяха на работа или по учебни заведения. Никой от тях не познаваше убитата жена. Дама на средна възраст си проправи път надолу по стълбището, източи врат, за да погледне трупа, после истерично писна и припадна. След няколко секунди някъде нагоре по етажите изтропа врата и се чу звънлив момичешки глас:

— Какво е станало? Кой пищи там?

Колосенцев, който в този момент стоеше до Дзюба между втория и третия етаж, високо извика в отговор:

— Слезте тук, ако обичате! Работата е спешна!

И като погледна хитро Роман, едва чуто добави:

— Ако има възможност да не се качваш при свидетеля, а да го извикаш, трябва да я използваш. Учи се да пестиш усилията си.

И отново високо, вирнал глава, извика:

— Само че не чакайте асансьора, слезте пеша, асансьорът е блокиран!

След минута-две отгоре се чуха стъпки на няколко чифта крака: притежателката на звънливия глас явно водеше със себе си цяла делегация. Така и излезе: младото момиче, много хубава блондинка с разкошни форми, слизаше първа, следваше я жена на повече от петдесет години. Двете много си приличаха, и възрастната беше пълна и светлокоса, явно беше майката. Слизаше и друга двойка — мъж и жена на по около четирийсет и пет години.

— Кажете, моля, говори ли ви нещо името Евгения Василиевна Панкрашина? — започна Колосенцев.

— Леля Женя ли? — веднага отговори момичето. — Да, да, познаваме я. Защо питате?

Вероятно беше много наивна и още не беше виждала почти нищо страшно, затова лошите мисли дори да спохождаха хубавата й главица, това се случваше твърде рядко. Майка й обаче се оказа много по-прозорлива. Без да откъсва очи от Колосенцев, тя взе да пребледнява и да се свлича, подпряна на стената.

— Какво е станало с Женя? Защо някой пищеше? Кои сте вие? От милицията ли сте?

Но трябваше да й се признае — не припадна, удържа се, макар краката й да се подкосяваха и доста трудно успя да се върне в жилището си на осмия етаж: Дзюба и Колосенцев трябваше да я крепят от двете страни, буквално да я носят. Момичето наистина се оказа нейна дъщеря, а слезлите заедно с тях съпрузи — съседи от отсрещния апартамент.

Петнайсетина минути минаха, докато подействат лекарствата, които момичето на име Светлана Дорожкина накапа на майка си, Татяна Петровна, след което тя започна заплетения си, прекъсван от сълзи разказ, който изясни следното:

Женя, тоест Евгения Василиевна Панкрашина, приятелка на Татяна Дорожкина от над двайсет години, идвала у тях. След седмица предстоял рожденият ден на Света, навършвала 25 години, искала да събере приятелки, а Женя умеела да прави някаква просто невероятна торта, знаела някакви тайни. Никога не отказвала, когато й искали рецептата, много хора опитвали да я правят, самата Татяна също опитвала, но никога никой не успявал да я измайстори толкова вкусна и красива като на Женя. Имало тайни не само в рецептурата, но и в процеса на приготвяне. Така че Женя обещала да дойде днес сутринта и да им покаже кое как прави, та Дорожкини да видят всичко с очите си. Съседката на Дорожкини, която също била опитвала тортата на Женя, помолила и тя да присъства, дошла, седнала у тях и всички зачакали да дойде Женя, съпругът й на няколко пъти прескачал да пита кога жена му ще се прибере в семейното лоно. Женя обещала да дойде към 11 часа, те седели и чакали, чакали, а нея я нямало и нямало. И ето, чули шума и слезли. И що да видят…

— Господи, какъв ужас, Женя, какъв ужас — не спираше да повтаря Татяна Петровна Дорожкина и бършеше сълзите си с хартиена салфетка. — Кой може да я е убил?

— Ами най-банален случай — сви рамене Колосенцев, — убийство с цел грабеж. Няма ги нито портмонето, нито мобилния телефон. Значи именно те са били причината за престъплението. Заради тях са я убили.

— Ами колието? — попита хубавата Светлана. — Намерихте ли колието?

— Какво колие? — напрегна се Колосенцев. — Я бързо казвайте всичко, което знаете. За какво колие говорите?

Светлана уплашено погледна майка си и тя започна да обяснява:

— Женя трябва да е носила колието. Завчера го взела под наем, защото вчера трябвало да присъства на някакво важно мероприятие, а тя няма собствени накити. Та го взела под наем, за два дни, а днес трябвало да го върне. Така се и разбрахме с нея: сутринта да дойде у нас, да направи тортата, всички да я гледаме и да се научим, а от нас да отиде да върне колието.

Червенокосият, набит и як Роман Дзюба, приседнал до масата, бързо записваше показанията в бележника си: това бяха първоначалните сведения, а после следователят щеше да разпита тези свидетели и това щеше да се протоколира.

— Завчера — значи в понеделник, на 19 ноември — уточни Дзюба, когото Колосенцев още от първите дни на работата им го бе научил да записва показанията дословно и веднага да си прави уточняващи бележки, иначе после може в чудо да се види човек с разните „вчера“, „преди три дни“ или „в съседния блок“. След като си записал какво казва разпитваният, питай за точната дата или адрес.

— Ами да — кимна Татяна Петровна. — В понеделник е взела колието под наем, после ни дойде на гости.

— Ами мероприятието, на което е трябвало да присъства, вчера ли е било, на двайсети ноември, вторник?

— Да, да, вчера.

— А е смятала да върне колието именно днес, така ли? Не утре? Не другиден?

— Не, не. Женя определено каза, че днес, дори си пресмяташе времето за тази цел. Каза, че ще дойде към единайсет сутринта, за тортата щели да й трябват около четири часа, значи до три, но си отпусна още един час за всеки случай — до четири, каза, че ако в четири излезе от нас, ще успее да отиде.

Колосенцев стоеше, подпрял гръб на секцията, явно преживяла и Брежневия застой, и Горбачовата перестройка. Така, започна се… Нови обстоятелства — нови усложнения в работата. „Сега няма бързо да се измъкнем оттук“ — помисли си Генадий със съжаление. Ще трябва да се приспособява към ситуацията. Може поне чай да почерпят. Рома сигурно пак е гладен.

— Света, а дали не бихте ни налели чай? — обърна се той към момичето. — Явно разговорът ни ще бъде дълъг.

— Може би сте гладни? — любезно попита Дорожкина-младша.

— Ами ако ни дадете нещо, ще ви бъдем признателни — отговори оперативният работник, като хвърли насмешлив поглед към Роман, който веднага се смути и като на повечето червенокоси хора лицето му пламна.

Генадий беше красив и момичетата го харесваха, а той използваше това без капчица притеснение. Светлана, въпреки току-що преживяния шок, му се усмихна кокетно и тръгна към кухнята. Генадий се убеди, че Дзюба седи с отворения бележник и записва всичко, и зададе следващия въпрос:

— Къде е трябвало Панкрашина да върне колието?

— Ами не знам откъде го беше взела — колебливо проговори Татяна Дорожкина. — Тя просто каза, че го взела под наем. Аз нямам представа откъде се вземат накити под наем. Дори изобщо не бях чувала, че това е възможно. Едва сега, от Женя го чух.

— А какво е било колието? Тя каза ли ви?

— Да, дори го видяхме, тя се отби у нас да пийне чай на път от тази фирма за вещи под наем. И ни показа колието. Разглеждахме го, дори си го слагахме.

— Ние? Кои бяхте вие? Колко бяхте?

— Аз и дъщеря ми — плахо поясни Дорожкина, — Светлана. И двете си бяхме вкъщи.

— Опишете го, моля.

С крайчеца на окото си той следеше как Роман записва показанията в бележника си и с удовлетворение си отбелязваше, че колегата му засега пише всичко правилно: „изделие от жълт метал с червени, сини, жълтеникавокафяви и безцветни камъни“. Рома е още млад, неопитен, пише и произнася думата на глас. Разбира се, двете го чуха — и майката, и щерката, която се бе върнала от кухнята с черно цветен поднос с жостовски мотиви, на който стояха чаши, чайник, захарница и чиния със сандвичи.

— Ама вие какво пишете? — възмути се Светлана. — Ясно ви се каза: рубини, диаманти, сапфири, топази, злато. Какви си ги съчинявате?

Роман, без да поглежда, протегна ръка към чинията, донесена от Светлана от кухнята, и си взе сандвич. Вечно беше гладен тоя човек. И докато през първите две години работа в криминалния отдел още си носеше от къщи кутии и пакети със сандвичи и пирожки, които постоянно дъвчеше, сега започна да се стеснява и стоически понасяше мъките на глада. Но при всяка възможност омиташе всичко, което му паднеше.

— Така се прави — обясни Генадий, като гледаше с нескрита насмешка младия си колега, — всичко се смята за метал и камъни с някакъв определен цвят, докато експертите не установят какви точно камъни и метал представляват. Може да са изкуствени, масова бижутерия. И дори най-вероятно случаят е именно такъв. Та вие не сте бижутери, нима можете на око да определите какво ви показват?

— Но нали Женя каза… — предпазливо се опита да възрази Дорожкина-старша.

— И вие веднага ги назовахте — позасмя се Колосенцев. — Откъде вашата приятелка може да има такъв накит? Да не би да си мислите, че го дават под наем за три копейки? Определено ще вземат залог колкото е пълната стойност на изделието, а то струва луди пари, ако всичко в него е такова, каквото ми го изредихте тук. Откъде ще има тя толкова пари? Да не е случайно нелегална милионерка? И е носела такова скъпо колие в чантата си в метрото?

— Не, мъжът й е… богат… и изобщо…

— Какъв мъж?

— Говоря за Игор Панкрашин, той създаде фонд за помощ на децата, голям бизнесмен е, има много пари. И Женя не е пътувала с метрото, нищо подобно, шофьорът я возеше. Игор й беше дал кола с шофьор.

— Не ме разсмивайте — тросна се Колосенцев, — как такъв човек може да има такава съпруга? Сигурно просто са съименници.

— Не, не, какво говорите — разпалено и припряно заговори Татяна Петровна, — ние познаваме Игор от млади години, с Женя работихме в една организация дълги години, ходехме си на гости семейно, още при съветската власт, докато накрая Игор се захвана с бизнес и забогатя. Тогава вече престанах да гостувам на Женя, само тя идваше вкъщи.

Колосенцев отвори паспорта на убитата и внимателно разчете печата за регистрирания брак. Всичко съвпада, регистриран е бракът й с И. Н. Панкрашин. И все пак той се съмняваше.

— Защо вашата приятелка е така странно облечена?

— Защо да е странно? — прозвуча неподправено учудване в гласа на Татяна Дорожкина. — Нормално си е облечена, както винаги се е обличала. Ами че ние всички се обличаме така. Какво му е странното?

— Ами всичко е странно, уважаема Татяна Петровна! — ядосано каза оперативният работник. — Щом има толкова богат съпруг, защо няма никакви собствени накити? Защо носи грейка, купена от евтин магазин, защо обущата й са толкова износени, че дори е трудно да се разбере през коя година са произведени. Съпругите на бизнесмените и ръководителите на фондове не са такива, ще ми простите, не искам да обидя лично вас, но трябва да установя истината, а всичко, което ми разказвате тук, някак не прилича на истина.

Татяна Дорожкина започна многословно да обяснява, че Женя винаги си е била такава, не носела накити, не си купувала скъпи дрехи, тези неща не я интересували. Трудно било за вярване, но било именно така. Тя била истинска съпруга и майка, най-важното за нея било семейството, децата, те с Игор имали четири деца и три внучета, тя била свикнала да ги дундурка, да се занимава с домакинството и възпитанието на децата, а не с дрънкулки и модни парцалки.

Колосенцев въздъхна: ах, тези женоря! Главите им вечно са натъпкани с някакви глупости… Дрънка пълни идиотщини и сама си вярва. Нещо повече, надява се, че и другите ще повярват. Но щом Панкрашина е носела със себе си колие, напълно е възможно именно то да е било истинската цел на престъпника, а не портмонето или мобилният телефон. Значи на първо място под подозрение трябва да бъдат хората, които са знаели, че потърпевшата е носела накита в чантата си. Дали в действителност е бил истински, или не — това е второстепенен въпрос, важното е, че тя е уверявала всички, че е истински, тоест и престъпникът трябва да е повярвал в това. Първите заподозрени са от семейството на убитата жена, но това е някак твърде малко вероятно: защо да убиват майка си, след като баща им има много повече пари? Вторите са майката и дъщерята Дорожкини. Но те твърдят, че са седели в апартамента и не са излизали, потвърждават го съседката и съпругът й. Вярно, убедително е, но нещо не се връзва.

— Панкрашина е звъннала по домофона — престорено небрежно подзе Генадий, — вие сте й отворили вратата на входа, а тя не се е качила в апартамента. Защо не се разтревожихте? Защо не излязохте на стълбите? Защо останахте вътре в дома си, докато не чухте шум и гласове на стълбището? Та нали е минало твърде много време.

Татяна Дорожкина го гледаше стъписано и недоумяващо.

— Но Женя никога не звънеше по домофона, тя отдавна знаеше кода и винаги си отваряше сама.

Жалко. Така хубаво можеше да се хване за тоя домофон, можеше да пъхне в малката цепнатина остро клинче и да ги разобличи… Не стана. Добре, да продължим.

Оперативните работници благодариха на свидетелите и тръгнаха да излизат. Роман Дзюба, облян в червенина от притеснение, все пак задигна от чинията последния сандвич с кашкавал и го дояждаше вече в движение.

— Гледай сега какво излиза — говореше Генадий, докато слизаха по стълбището от осмия към първия етаж, тъй като асансьорът още беше блокиран, за да не пречат слизащите отгоре обитатели на работата на следствено-оперативната група. — С Дорожкини не извадихме късмет. Следващият заподозрян е шофьорът, който не може да не е знаел, че госпожата завчера е ходила в бутика за колието и днес е трябвало да го върне. Той я е докарал до блока на Дорожкини, влязъл е с нея във входа, убил я е, взел е колието и си е заминал. Така че хайде, Роман, свържи се със съпруга на потърпевшата, разпитай го за шофьора. И стига си се тъпкал, скоро няма да можеш да влизаш през вратите. Или се надяваш, че Лена ще ти обърне внимание заради необикновената ти душа? Лена е обикновено момиче, не по-добро и не по-умно от другите, на нея фигура й дай, а не богатство от душевни качества. Момичетата обичат красивите и преуспели мъже, а не дебелите и смешните, имай го предвид. На твое място отдавна да съм се постарал да отслабна или пък да съм престанал да се зазяпвам по Лена. Че накрая ще взема да ти я измъкна под носа, не може да не си забелязал как ме оглежда. Ще я сваля и ще я зарежа след месец. Много ли ще ти е дотрябвала — вече прелъстена и изоставена, както са казвали навремето?

Дзюба се нацупи. Вече две години безнадеждно страдаше по Лена Риженко, дъщерята на Надежда Игоревна, следователката от следствения комитет. А Лена харесваше Генадий Колосенцев, красавеца с отнесен поглед, който беше абсолютно равнодушен към нея — не го интересуваше нищо, освен игрите. И макар че момичето не му беше притрябвало и не го вълнуваше, той не пропускаше възможност да ядоса Роман и да пробуди у него ужасна ревност.

 

 

Офисът на Игор Николаевич Панкрашин се намираше в многоетажен бизнес център. В приемната, освен секретарката седеше мъж, облечен с яке, лицето му беше напрегнато и бледо, пръстите на ръцете му бяха трескаво вкопчени в коленете.

— Ние сме от милицията — представи се Колосенцев. — Трябваше да ви се обадят…

— Да, да. — Секретарката, дама на средна възраст и много делова наглед, явно беше притеснена: очевидно скръбната вест за гибелта на съпругата на шефа вече беше плъзнала навсякъде. — Почакайте малко, Игор Николаевич получи сърдечен пристъп, извикахме лекар от медицинския пункт… Той нареди да намерим шофьора на Евгения Василиевна, така че ето го. — Тя кимна към мъжа с якето.

При тези думи шофьорът трепна и вдигна към оперативните работници пълни с ужас очи.

— Поеми шофьора — изкомандва Колосенцев на Дзюба, — а аз ще почакам да вляза при Панкрашин.

И веднага отправи към секретарката една от своите най-предразполагащи усмивки:

— Ще ви се намери ли някъде местенце, където моят колега да си поговори с шофьора?

— Ще ви отключа стаята за преговори, сега е свободна — кимна секретарката.

Роман влезе в просторната, добре проветрена стая и седна зад тясната страна на дългата маса. След него плахо влезе шофьорът — така се тресеше, че едва пристъпваше. За секунда замря на вратата, после с колеблива стъпка отиде до противоположния край на масата.

— Не сядайте толкова далече — меко издума Дзюба, — че ще трябва да си викаме. Седнете по-наблизо.

Десетина минути минаха, докато шофьорът на име Шилов се съвзе и си върна способността да говори що-годе разбираемо. Дзюба имаше опит в оперативната работа — макар и кратък, но все пак напълно достатъчен, за да разбира: при разговор със служител на полицията човек може страшно да се притеснява поради много причини и съучастието в престъпление е само една от тях. Само една. Тя не може да се пренебрегва, но и не бива да забравяме за другите възможни причини. „Никога не притискай човека, когато разговаряш с него за пръв път — беше го учил Генадий Колосенцев. — Дори да имаш изобилие от доказателства, дори да си стопроцентово сигурен, че е виновен. Съблазънта да изтръгнеш от престъпника признание от раз е много силна, особено когато си млад, на тази съблазън не умеят да се противопоставят дори много стари оперативни работници. Но човек не бива в никакъв случай да се поддава на това чувство. Това е тактически неграмотно. Първият разговор винаги трябва да бъде мек, спокоен, доброжелателен. Остави човека да се отпусне. Ако не е виновен — значи всичко е наред. А пък ако е виновен — ще загуби бдителността си и тъкмо на теб ще поднесе на тепсия купчина доказателства за престъплението. Колкото повече доказателства, толкова по-добре — и следователите доволни, и нашите началници, и съдът няма да има претенции към нас.“

— Към 11 часа сутринта закарах Евгения Василиевна до приятелката й в района на Речната гара, тя често ходеше там — твърдо заяви Шилов. — Попита ме кога трябва да тръгнем от къщи, за да бъдем на Речната най-късно до единайсет, аз пресметнах, прецених трафика по това време на деня и се разбрахме да я чакам с колата в девет и четирийсет и пет сутринта. Евгения Василиевна излезе навреме, аз я закарах до Речната гара и си заминах. Тя ми заръча да я взема оттам в 16 часа. Нищо повече не знам.

— Панкрашина каза ли ви къде ще я откарате след 16 часа от Речната гара?

— Не, не ми каза. Тя никога не ми говореше за плановете си. Но аз помислих, че ще се прибираме вкъщи.

— Значи не ви е казала за плановете си — замислено повтори Роман. — А какво ви каза? Изобщо, вие разговаряхте ли за нещо с нея?

Шилов сви рамене, в очите му се мярна нещо като горчива усмивка. Е, слава богу, помисли си Дзюба, поне някакво чувство, освен страха.

— За нищо не сме разговаряли. Евгения Василиевна винаги мълчи в колата, не говори с мен. Те с Игор Николаевич и двамата са такива, и неговият шофьор казва, че той винаги мълчи, дори по телефона не разговаря с никого продължително, само „да“, „не“, „обади се по-късно“, „добре, разбрахме се“. Знам, такива хора често се срещат, наплашени са, че шофьорите винаги всичко чуват, винаги всичко знаят и при случай може да ги предадат. Явно е научил и Евгения Василиевна да се държи така.

— Вие единственият шофьор на Панкрашина ли сте? Или има и втори, с когото се сменяте?

— Не, аз работя сам. През ден, както е редът.

— Защо така? — поинтересува се Дзюба.

— Според нормативите една кола трябва да се обслужва от двама шофьори — започна да обяснява Шилов, вече окончателно успокоен: ставаше дума за добре позната и напълно безопасна материя. — Но Евгения Василиевна каза, че да се плаща заплата на двама шофьори е прекалено разточително, това изобщо не е необходимо, нека работи само един, тя ще използва колата през ден, това напълно я задоволява.

— Ясно. А ако все пак станеше нужда да пътува донякъде във вашия неработен ден?

— Ами… — На това място Шилов дори рискува да се усмихне. — Игор Николаевич разполага с шофьори, винаги може да й отпусне колата си, ако самият той не я използва.

— Ами ако я използва? — продължи да разпитва Роман.

— Нали имат и деца, три големи, всички карат коли — разпери ръце Шилов. — Ако има нещо спешно, винаги биха помогнали.

— Добре, а завчера, в понеделник? Работихте ли?

— Да, завчера и днес работих, вчера почивах.

— Разкажете ми подробно кога и докъде пътувахте с Панкрашина на 19 ноември, в понеделник?

— Завчера… Закарах Евгения Василиевна пак там, на Речната гара, при приятелката й.

— Кога по-точно?

— Към 15 часа, плюс-минус десет минути.

— Кога я взехте после?

— Към 19 часа. Не, малко по-късно. Евгения Василиевна каза да отида в 19 часа. Пристигнах и чаках около 20–30 минути. Тя излезе и я закарах вкъщи.

— А в какъв бутик сте ходили в понеделник?

Дзюба не се имаше за силен физиономист, но в този момент беше готов да си заложи главата: шофьорът Шилов нямаше никаква представа за какво го питат.

— В никакъв — слисано проточи той. — Не сме ходили изобщо никъде, освен на Речната гара. И никъде не сме спирали. Качих Евгения Василиевна към един и половина пред дома й и я закарах на Речната към 15 часа, някъде към седем и половина я взех и я закарах вкъщи. В никакви бутици и изобщо в никакви магазини не се е отбивала.

Колко интересно! Откъде тогава е взела колието, което е показала на приятелката си Дорожкина и на нейната дъщеря? Откъде, щом никъде не е ходила, никъде не се е отбивала и изобщо не е слизала от колата? От къщи ли си го е донесла? Това е вариант, но хилав: защо е трябвало да носи накита у приятелката си? За да се похвали? И откъде Панкрашина изобщо се е сдобила с това колие, дяволите го взели! И защо е излъгала Дорожкина, като е казала „днес го взех под наем“? Вярно, може и да го е взела под наем, само че явно не „днес“, тоест не в понеделник, 19 ноември. Какъв смисъл е имало от тази дребна лъжа, толкова невинна на пръв поглед?

Или все пак шофьорът Шилов лъже?

— А изобщо до какви места пътувахте с Евгения Василиевна?

— Само до нейни приятелки, до магазини, до пазара, до поликлиниката и естествено, до децата й, които живеят отделно. В смисъл — трите големи, които си имат свои семейства, а малката дъщеря още живее с родителите си, учи в гимназията.

— Добре — прелисти Роман плътно изписаната страница от бележника, — вие къде отидохте от дома на Дорожкина днес сутринта?

Явно фамилното име на Татяна Петровна Дорожкина шофьорът също чуваше за пръв път.

— От чий дом? — попита той.

— На Речната гара живее приятелка на Евгения Василиевна, фамилното й име е Дорожкина — невъзмутимо поясни оперативният работник. — Не знаехте ли?

— Не. Нали ви казвам: Евгения Василиевна почти не разговаряше с мен, казваше ми само маршрута и кога да я взема.

— Та къде отидохте, след като закарахте Панкрашина на Речната гара, до блока на нейната приятелка?

— Върнах се в базата. В гаража. Такъв е редът.

— Кой ви видя там? Кой може да потвърди, че сте били там?

— Ами всички. Нали се обаждаме кога излизаме и кога се прибираме, в дневника записват точния час.

За да убиеш, не ти е нужно много време. Влизаш с Панкрашина във входа, забиваш й ножа, прибираш ценностите и… Какво? Връщаш се в гаража, сякаш нищо не е било? С все парите, мобилния телефон и колието от трупа? Малко вероятно. Той трябва да ги е отнесъл и скрил някъде, а за това е нужно време. Предвид задръстванията е бил нужен поне половин час, за да направи малко отклонение от маршрута. А може пък мястото, където е скрил откраднатото, да се намира някъде по пътя от Речната гара към гаража и тогава не е било нужно никакво отклоняване. Добре, няма къде да отиде, всичко ще проверим.

— Спомнете си, ако обичате: ето, Евгения Василиевна слиза от колата…

— Така — кимна Шилов.

— Отива до входа…

— Така…

— И се обажда по домофона — коварно продължи Роман. — Веднага ли й отвориха? Дълго ли чака тя, преди да влезе във входа?

— Тя изобщо не чака — леко учудено отговори Шилов. — Стигна до вратата и веднага започна да натиска бутоните, после дръпна вратата.

— Бутоните ли? — попита Дзюба. — Или само един бутон — на домофона?

— Не, не, набираше код, определено. Тя знаеше кодовете на домофоните на всички свои приятелки, отдавна го бях забелязал, та дори отначало се чудех: толкова обикновена наглед жена, а помни толкова много цифри.

Значи Татяна Дорожкина беше казала истината: не е знаела, че Панкрашина е влязла във входа. Добре, да продължим.

— Да видяхте някой подозрителен човек край входа? Някой да е влязъл веднага след Евгения Василиевна?

— Не, никого не видях.

— Къде се намира вашият гараж?

— Ами тук — Шилов, кой знае защо, посочи с ръка към пода, — това е подземен гараж, под тази сграда.

Дзюба помоли шофьора да опише маршрута, по който се е придвижил от Речната гара до гаража, след което заедно с него слезе на етаж „минус първи“, за да провери показанията му и да види дневника за тръгванията и пристиганията. Всичко се потвърди — колата беше влязла точно 48 минути след като от нея бе слязла Панкрашина. Много добро време за такъв маршрут, защото ако нямаш късмет, може и два часа и половина да пътуваш, докато по свободен, чист път времето е 15–20 минути.

Роман не беше доволен от себе си. От една страна, излизаше, че Шилов няма отношение към убийството. А от друга, не се намери и нищо, което стопроцентово да го оправдава. Ако продължеше да разработва тази версия, трябваше да търси свидетели, които са видели как колата е стигнала до блока на Дорожкина, как е слязла Панкрашина, и да ги разпитва дали след пътничката от колата не е слязъл и шофьорът. Пипкава работа! Тоест самият Роман Дзюба беше готов да свърши и нея, и десет пъти по-трудоемка работа, обаче Генадий… Ако му предложи да потърсят такива свидетели, Гена направо ще пречука младия си колега.

 

 

След като изпрати Дзюба да разпитва шофьора, Генадий Колосенцев се намести удобно в приемната, подпря глава на стената и моментално заспа. Той умееше да заспива във всякаква обстановка, като откъсваше за такава почивка поне две-три минути, защото му се спеше постоянно, също както Роман Дзюба беше постоянно гладен. Този път успя да дремне за кратко: след няколко минути от кабинета на Игор Панкрашин излезе лекарят. Колосенцев се протегна, сладко се прозя и влезе при съпруга на убитата жена.

Силната миризма на лекарства за сърце буквално зашемети Генадий, дори за момент дъхът му секна. Игор Николаевич Панкрашин полулежеше на дивана, много блед, с покрито с капчици пот чело, разхлабена вратовръзка и разкопчана до средата на гърдите риза. Той с усилие извърна глава към влезлия в кабинета Колосенцев, веднага разпозна в него полицая и умоляващо забърбори:

— Кажете ми, че не е вярно. Сбъркали сте, нали? Убили са не Женя, а някоя друга жена със същото име… Фамилното ми име не е рядко, обикновено руско име, стотици хиляди го носят…

Опитваше се с помощта на думите да превърне страшната реалност просто в лош сън, който, естествено, ще свърши и всичко ще си остане каквото е било и преди. Колосенцев често бе срещал такова явление и знаеше как да се държи в такива случаи.

След няколко минути Генадий започна да задава въпросите си. Игор Панкрашин, вече със закопчана риза, но все така без вратовръзка, седеше прегърбен на дивана и разказваше за своята загинала съпруга. Генадий го слушаше, без да го прекъсва. После попита за накита.

— Да, имаше едно колие — безучастно кимна бизнесменът. — Женя каза, че го е взела от някакъв бутик, който давал накити под наем. Аз не разбирах защо не е купила колието, нали й бях дал пари, напълно достатъчни, за да си купи нещо прилично, но тя пак беше решила да спести и го беше взела под наем. По-добре, каза, да купя нещо за подарък на Оксана, отколкото да пилея парите за дрънкулки. Не можеше и не можеше да свикне, че семейството ни разполага с пари.

— Коя е тази Оксана? — поинтересува се оперативният работник.

— Най-голямата внучка. Защото ние имаме четири деца и вече трима внуци.

— Кой друг от семейството ви знаеше, че Евгения Василиевна е донесла колието? На кого е казала? На кого го е показала? Може би на децата, на съседки, на приятелки?

Панкрашин вяло сви рамене, очите му бяха мътни и изобщо, личеше си колко зле се чувства.

— Нямам представа на кого може да е казала за това по телефона, а онзи ден никой от децата не е идвал… освен Нина, но тя живее с нас, така че… Нина определено е видяла колието.

Внезапно устните му се свиха, лицето се вкамени, гърбът се изправи.

— А вие защо питате? Нима подозирате… Как смеете! — Игор Николаевич повиши глас и моментално се превърна от болен и смазан от мъка човек в шеф, в ръководител. — Вие какво си мислите — като децата са осиновени, та по-малко ли обичат родителите си от родните? Как изобщо ви се обърна езикът да ме питате нещо такова?

Ново двайсет! Осиновени деца? Интересно. Дорожкина, кой знае защо, не спомена за това. Вярно, тайната на осиновяването и тъй нататък, тя може и да не е знаела, а и да е знаела, не е имала право да разгласява тайната пред първия срещнат. Но защо тогава самият Панкрашин говори за това абсолютно открито? Родителите на осиновени деца не се държат така.

— Защо, децата ви осиновени ли са?

Панкрашин кимна.

— Двете. Отначало се родиха синът и дъщеря ни, а когато те пораснаха, взехме едно десетгодишно момче, а после и Нина, тя беше на осем години.

Виж ти, колко странно! Доколкото Колосенцев знаеше, осиновителите се стараят да вземат съвсем малки деца, бебета, които ще смятат, че са им родни. А тук — десетгодишно, осемгодишно…

— Игор Николаевич, а защо сте вземали толкова големи деца? — попита той любопитно. — Обикновено хората се стараят да вземат мънички, та детето изобщо да не знае, че е осиновено.

Панкрашин поклати глава — дали като отрицание на това, което каза Генадий, дали пък като възражение на някакъв невидим събеседник.

— Ние не сме си поставяли такава задача. Нека детето знае, че не сме му родни, какво значение има? Хората вземат бебета, когато искат детето за себе си, да имат край себе си същество, което ще ги обича като родни и което те самите ще могат да смятат за свое. Такава егоистична подбуда не се среща винаги, но доста често. А ние вземахме децата просто защото финансовото ни състояние позволяваше да дадем щастливо, нормално детство, образование и професия на дете в неравностойно положение. Така че имаше ли значение на колко е години то? Ето, Нина вече порасна, догодина ще кандидатства в университет, така че ние с Женя мислехме да вземем и още едно дете, имаме сили, здрави сме, и двамата обичаме деца.

И макар че Колосенцев не разбра напълно казаното от Панкрашин, кой знае защо, му стана неудобно и отново заговори за колието:

— Колието, което жена ви донесе от фирмата за вещи под наем, скъпо ли беше?

— Наглед — да, много скъпо — равнодушно произнесе Игор Николаевич. — С много камъни.

— Евгения Василиевна каза ли колко струва?

— Не, не я попитах. Та това нямаше значение. Тя каза, че наемът за колието за две денонощия не бил висок. Има ли някакво значение колко струва една вещ, щом не я купуваш?

Така де, резонно.

— А вие можете ли да различите на око истинските камъни и златото от фалшивите?

— Разбира се, че не, нито съм бижутер, нито съм специалист. Пък и не съм разглеждал много-много това колие, Женя ми го показа, погледнах го, убедих се, че наглед е що-годе достойно за мероприятието, на което трябваше да присъстваме, попитах колко струва, мислех, че го е купила, но Женя каза, че го е взела под наем и е платила нищо и никакви пари, та това всъщност беше всичко. Спомням си, че смъмрих Женя, задето е толкова пестелива, но… Не сме се карали за това. Дори не пипнах колието. Има ли основания да смятаме, че е било фалшиво?

— Не — успокояващо се усмихна Колосенцев, — попитах просто така. Евгения Василиевна каза ли ви откъде именно, от кой бутик е взела под наем колието?

— Не ми каза. И през ум не ми е минало, че трябва да я попитам. Има ли значение? Такива бутици съществуват, знам, често ги използват младите момичета, които се омъжват. Още нямат собствени пари и съответно скъпоценности, а им се иска да изглеждат добре в сватбения си ден…

Той замълча и отнесено се загледа през прозореца.

Последваха обичайните в такива случаи въпроси: води ли се на името на Евгения Василиевна някаква собственост? Имала ли е някакви собствени средства? Кой може да е бил материално заинтересован от нейната смърт? Отговорите на Панкрашин бяха кратки и точни: жена му не е имала никаква собственост. Нищо. Всичко се е водело на името на Игор Николаевич. И апартаментът, и вилата, и сметките в банки. В случай на смърт на Евгения Василиевна децата наравно със съпруга й унаследяват нейната „съпружеска част“, но това едва ли има някакъв смисъл, защото Панкрашин се грижи за всички свои пораснали деца, помага им с работа, жилища, образование и изобщо, щедро ги финансира. Значи работата със сигурност е в колието и трябва много внимателно да се разследва кой може да е знаел, че днес сутринта Евгения Панкрашина ще отиде на Речната гара у приятелката си, като носи със себе си украшението, което по-късно същия следобед вече няма да е у нея.

 

 

Оперативните работници излязоха от бизнес центъра и се качиха в колата на Колосенцев. Дзюба тъжно се вслуша в себе си и разбра, че е нетърпимо гладен. Но ще трябва да търпи, за да не си докара подигравките на Гена, които с натрупването на умората стават все по-злъчни и обидни.

— Накъде сега? — предпазливо попита Роман с тайната надежда, че колегата му също е огладнял и сега ще предложи да се отбият някъде, където биха могли бързо, евтино и хубаво да хапнат.

— Сега, Ромчик, с теб отново отиваме на Речната гара у майката и щерката, у Дорожкини. Нещо не ми харесва цялата тая история. Не ми се връзват нещата.

Вярно е, помисли си Дзюба, не се връзват. Бяха си разменили информацията, получена от шофьора Шилов и от съпруга на потърпевшата, и някак всичко излизаше… не гладко. Грапаво. Значи трябваше да изчистят неяснотите.

— Ти вземи да звъннеш на тези Дорожкини — изкомандва Генадий и изнесе колата на съответното пътно платно, — кажи им да си стоят вкъщи и никъде да не излизат.

— Ами ако ги няма?

— Звъни им на мобилните, нали си записа номерата. Виж къде се намират тези квачки, там ще отидем.

Но Татяна Петровна и Светлана Дорожкини се оказаха вкъщи.

— Сърцето на мама… — угрижено каза в слушалката момичето. — Страх ме е да я оставя сама. Така че щом трябва, елате, когато искате.

Татяна Петровна лежеше на дивана, завита с одеяло, но въпреки това личеше, че е със същите дрехи, с които ги бе посрещнала сутринта. Очите й бяха зачервени, явно много бе плакала. Виж, Светлана се беше преоблякла, сега вместо свободния домашен панталон и дългата широка туника носеше впити дънки и прилепнал джемпър, който изтъкваше всичките несъмнени достойнства на нейното едро, гъвкаво и стегнато тяло. Интересно, неволно си помисли Дзюба, заради Гена ли се е преоблякла, или просто така?

— Да започнем от понеделника — предложи Колосенцев, когато Роман се настани до масата в стаята и отвори бележника си. — Ако обичате, колкото може по-подробно, желателно е дори минута по минута. Кога и при какви обстоятелства се бяхте разбрали с Евгения Панкрашина да се видите в понеделник, 19 ноември?

Дорожкина-старша въздъхна и започна да разказва. Женя й се обадила по телефона предната вечер, в неделя, и казала, че иска да дойде на гости у Дорожкини утре, тоест в понеделник, следобед, към три часа. Татяна Дорожкина имала за понеделник съвсем определени планове: за 15 часа била записана за фризьор — подстригване и боядисване, искала да си оправи косата за рождения ден на дъщеря си, след което смятала да отиде в болницата да навести болна роднина. Посещението на Женя никак не се вписвало в този график, което Дорожкина със съжаление съобщила на старата си приятелка, като й предложила да отложи срещата им за друг ден. Евгения Василиевна обаче незнайно защо много се разстроила и взела да говори, че скоро няма да има възможност да дойде у Дорожкина, а ужасно се затъжила и искала непременно да се видят, та дали Таня не може да отмени тези свои планове… Да отмени посещението във фризьорския салон и да го отложи за друго време преди рождения ден се оказало невъзможно — фризьорката, при която Татяна Петровна ходела постоянно, работела само в понеделник, бил й последният ден преди отпуска по майчинство. А болницата… Какво пък, в болницата можела да отиде и във вторник. Подстригването и боядисването отнемат обикновено около два часа, затова Татяна Дорожкина уверено обещала на приятелката си Женя към пет часа привечер да си бъде вкъщи.

— В гласа й се долавяха дори сълзи — говореше Татяна Петровна, — когато й казах, че в понеделник съм заета. Дожаля ми за нея… В края на краищата приятелството е по-важно от плановете, нали така? А колко се зарадва, когато казах, че ще си бъда вкъщи в пет часа!

Жената отново тихичко заплака и стеснително се постара да прикрие сбръчканото си, мокро от сълзите лице с крайчеца на карираното одеяло.

— Какво стана после? — невъзмутимо попита Колосенцев. — Успяхте ли да се приберете до пет часа?

— Да, дойдох си някъде към пет без десет или може би без пет. Фризьорският салон е на съседната улица, бързо се прибрах.

— А Евгения Василиевна?

Роман старателно записваше, почувствал в гърдите си приятния хлад, който се появяваше винаги, когато той имаше чувството, че със сигурност може да предскаже следващата реплика на събеседника. И ако репликата се оказваше именно такава, каквато я бе очаквал, в подобни мигове младият оперативен работник се чувстваше необикновено прозорлив, като човек с невероятна интуиция. Израстваше в собствените си очи. Ето, сега Татяна Дорожкина ще каже, че „Женя вече беше у нас и със Света пиеха чай“. А ако в пет часа Светлана още не се е била прибрала, ще се окаже, че Женя е стояла на стълбището пред апартамента и я е чакала. Просто другояче не можеше да бъде, нали шофьорът Шилов ясно и разбрано бе заявил: Панкрашина се качи в колата в един и половина и към три я оставих пред блока, където живее Дорожкина. В три, не в пет. В седемнайсет часа Шилов изобщо си е бил вече в гаража, за което говорят бележките в дневника: пристигнал в 16,20, отпътувал в 17,30. За час и двайсет минути е стигнал от Речната гара до бизнес центъра, час и трийсет минути преди определеното време е тръгнал да вземе жената от Речната гара. Всичко е логично. Само не е ясно защо Панкрашина е пристигнала у приятелката си в три часа, след като ясно са й казали: Дорожкина няма да си е вкъщи преди пет. За какво й е било да виси два часа във входа! Впрочем може Евгения Василиевна да се е свързала със Светлана по телефона и като е научила, че тя ще си бъде вкъщи, да е пристигнала по-рано…

Ала отговора, който даде Татяна Дорожкина, Роман изобщо не беше очаквал:

— А Женя дойде към пет и петнайсет.

— Сигурна ли сте? — възкликна смаяният Дзюба. — Да не бъркате нещо?

Колосенцев му хвърли унищожителен поглед — сиреч ти нямаш думата, разпитът се води от старшия и по-опитен колега, а твоята работа, хлапако, е да си записваш и да не се обаждаш, докато не ти изкомандват нещо друго.

— Нищо не бъркаме! — със сърдит тон се намеси Светлана. — Аз си бях вкъщи, работата ми е на смени, денонощие работя, три почивам, работих в неделя и понеделник, вторник и сряда са ми почивни. Така че си бях вкъщи, мама се прибра няколко минути преди пет, това е абсолютно точно, защото се бях приготвила да ходя в болницата и да се прибера късно, затова, когато тя дойде, специално погледнах часовника: боже, кога стана вечер, изобщо не съм забелязала. И навън още не беше тъмно, затова се учудих и погледнах часовника да се уверя. А мама каза, че леля Женя трябва да дойде в пет.

— И какво стана после? — с нескрито любопитство попита Колосенцев.

— После аз казах, че щом леля Женя ще дойде сега, трябва бързо да разтребим в кухнята и да приготвим някаква почерпка, все пак гостенка ще идва. И двете с мама се захванахме да действаме в кухнята. Мама изми чиниите, аз измих пода, започнахме бързо да режем зеленчуци за салата и точно тогава леля Женя пристигна. Минали са петнайсетина минути, след като мама се прибра, е, максимум двайсет.

Колосенцев махна с ръка на Роман, което означаваше: спри да пишеш и излез в антрето. Дзюба послушно стана от масата. След него излезе Генадий.

— Бързо във фризьорския салон, провери показанията на Дорожкина.

Роман с удоволствие излезе навън, като предвкусваше възможността някъде по пътя да намери нещо за ядене, което би могъл да хапне в движение. Та Гена да не разбере и да не му се подиграва.

Провървя му: до кръстовището имаше павилион „Малкото картофче“. Храната му стигна точно за из път до фризьорския салон, който наистина се намираше съвсем близо. Фризьорката, която бе подстригала и боядисала косата на Татяна Дорожкина, разбира се, я нямаше — тя наистина беше излязла в майчинство, но администраторката на салона си спомняше прекрасно: показа му книгата за предварително записване, където срещу графата „15,00“ стоеше името на Дорожкина и бележка: подстригване, боядисване, 2 часа. За 17 часа беше записана друга клиентка и след като фризьорката е обслужила Дорожкина, е щяло да остане малко време, през което тя да пийне чашка кафе от автомата, който се намираше тук, във вестибюла, и дори да изпуши една цигара на външното стълбище. Излизаше, че Татяна Петровна не е изопачила нищо в своите показания — наистина е била във фризьорския салон, излязла е оттук към пет без петнайсет и след пет до седем минути си е била вкъщи.

Изядените в движение вкусни топли картофки му бяха придали сили и обратно към Дорожкини Роман Дзюба полетя почти бегом. Колосенцев вече го чакаше на улицата и физиономията му беше някак странна.

— Какво научи? — попита той кратко.

— Всичко се потвърди, Дорожкина е била в салона и си е тръгнала от него към пет без петнайсет.

— А при мен се получи страшна бъркотия — загадъчно тръсна Генадий. — Качвай се в колата, ще ти разкажа.

Докато Роман го нямало, майката и дъщерята Дорожкини разказали за Евгения Панкрашина нещо много странно. Понякога тя идвала на гости при старата си приятелка, седяла известно време, бъбрели си, а после си тръгвала с думите, че трябва да прескочи до магазина или до поликлиниката, или някъде другаде, но непременно ще се върне. И което било най-любопитното — наистина се връщала, пиели чай, бъбрели си с Татяна. Всичко било както обикновено. И това се повтаряло доста пъти. Понякога идвала и после си тръгвала за вкъщи, а понякога ставало и така — необяснимо излизала и пак се връщала.

— Шофьорът разказа ли ти нещо подобно?

Роман отрицателно завъртя глава.

— Не. Нито звук. Ако вярваме на думите му, Панкрашина винаги е пътувала до известни места и по разбираеми причини. Никакви „дотам, после оттам до еди-къде си, после пак дотам“ не е имало. Впрочем може и да не съм задал правилно въпроса… Нали не знаех, че трябва да акцентирам на това — взе да се оправдава младият оперативен работник. — Слушай, а може тоя Шилов, шофьорът, да й е бил любовник?

— Чий любовник? — не разбра Колосенцев.

— На Панкрашина, на коя друга!

Генадий избухна в смях.

— Да не ти хлопа дъската, Роман? Какъв любовник може да е имала тази Панкрашина? Нали я видя. Такива лелки нямат любовници, те имат само деца и внуци. Понякога и съпрузи, ако са извадили голям късмет. Само не и любовници. Как изобщо можа да ти хрумне? Голям фантазьор си!

— Не, почакай, Генадий — не мирясваше Роман, — ето, чуй само…

— Ти ме чуй, момченце — сърдито го прекъсна Колосенцев. — Излапа ли всички сандвичи на Дорожкини? Излапа ги. И сега, докато търчеше към фризьорския салон, не си отказа удоволствието, още миришеш на картофи.

При тези думи Дзюба за кой ли път този ден стана моравочервен и се прокле, задето не се бе сетил да сдъвче една дъвка. Изложи се.

— Аз обаче умирам от глад. Ето защо сега с теб ще се отбием някъде, аз ще лапам, а ти, от мен да мине, ще ми обясниш своите безумни фантазии. Но докато не започна да ям, не изричай нито дума, иначе ще те банна до края на живота си.

Тази думичка — „банна“ — бе влязла в лексикона на Колосенцев от компютърните игри и ужасно дразнеше Роман. В играта, доколкото разбираше Дзюба, тя означавала забраняване на възможността да се играе, а в реалността в устата на Генадий заменяше целия широк спектър глаголи, означаващи насилствено прекратяване на живота. Ще те убия, ще те заколя, ще те удуша, ще ти откъсна главата, ще те обеся и така нататък. Впрочем червенокосият оперативен работник никак не беше наясно с геймърската терминология.

Изминаха две-три пресечки, докато намериха що-годе прилична гостилница, отговаряща на две основни изисквания: бързо обслужване и ниски цени. Въпросът за чистотата изобщо не ги ръководеше, защото и двамата разбираха: бързината и евтинията обикновено не предполагат и чистота. Въпреки изядените преди малко картофи („проклети да са!“) Роман натрупа на таблата не по-малко храна от тази на колегата си и с това заслужи неговата поредна презрително насмешлива нападка.

— Добре, давай сега — милостиво разреши Колосенцев, след като се справи с чинията топла гъста супа. Между другото, здравата пресолена.

— Разбираш ли, Гена, помислих си, че ако Дорожкина казва истината, а шофьорът лъже, за това може да има само едно обяснение: той прикрива Панкрашина. Иначе защо да лъже?

Генадий погледна колегата си с интерес.

— Така. И после какво?

— Ами после следва въпросът: защо я прикрива? Той знае за тези странни излизания от дома на приятелката й, защото именно той я е карал с колата, където е искала, но мълчи. Защо мълчи?

— Защо според тебе? Защото й е любовник, така ли?

— Разбира се! — Яркосините очи на Роман святкаха. — Той й е бил любовник и са ходели да се чукат. В смисъл, правели са си срещи в някоя квартира.

Колосенцев го погледна замислено.

— Не си глупак, Рома. Дори бих те похвалил за съобразителността ти, ако не изникваше един въпрос, много прост, но изискващ отговор: а защо Панкрашина се е връщала у приятелката си? Отива у приятелката, тръгва си от приятелката. Качва се в колата, отиват в квартирата, гушкат се с шофьорчето, след което той тихо и мирно си я закарва до вкъщи. Защо трябва да се връща у приятелката?

Роман потиснато мълчеше. Така де, за какво й е да се връща? Глупаво е някак… Но все пак във версията за някакъв любовник на Евгения Панкрашина има нещо. Не е задължително това да е шофьорът.

— Разбрах — каза той. — Панкрашина наистина е имала любовник. И той е идвал да я взема от дома на Дорожкина. А после я е докарвал обратно. Тя отново се е качвала у Дорожкина, пиела е чай, говорели са си разни дъра-бъра, а после е идвал шофьорът и я е откарвал вкъщи. Човекът и хабер си е нямал, че тя изобщо е ходила някъде от дома на приятелката си. Панкрашина и съпругът й не са имали вяра на шофьорите си, смятали са, че може да ги предадат, и не са влизали в никакви разговори с тях. И не са споделяли с тях никакви свои тайни. Евгения Василиевна не е имала доверие на своя шофьор, страхувала се е, че той може да я предаде на мъжа й. Ето защо за всички тя е гостувала на приятелката си. Абсолютно за всички, включително за Шилов.

Докато Дзюба произнасяше тази пламенна тирада, Генадий успя да дояде пържолата с картофено пюре и вече си избърсваше устните със салфетка.

— Сече ти пипето, Рома, все пак съм те понаучил на едно-друго за три години — позасмя се той. — Добре, да приемем като работна версия, че Панкрашина е имала любовник. Какво ни дава това?

— Как какво? Трябва да го издирим. Той може да е бил в течение за колието. И като нищо може да е убил любовницата си, за да й вземе тази скъпа вещ.

Колосенцев помълча, съсредоточен върху вкусовите си усещания, и произнесе присъдата:

— Кафето е помия, не може да се пие, но всичко останало не беше зле, приемливо. Добре, Рома, убеди ме, ще издирваме любовника на нашата потърпевша.

Но мислите на Дзюба летяха по-бързо, отколкото той успяваше да ги озвучава, затова още щом убеди Генадий, че за убийството може да е виновен любовникът на Евгения Панкрашина, той сам започна да се съмнява в това.

— Гена, а може тя изобщо да не е носила със себе си колието? Може напразно да си съчиняваме разни любовници?

— Как така не го е носила? Ами къде се е дянало тогава? Панкрашина е казала, че ще дойде у Дорожкина да прави торта и после ще отиде да предаде украшението там, откъдето го е взела под наем. Просто не може да не е било у нея.

— Представи си, че го е предала, преди да отиде у Дорожкина? Шофьорът я е взел в 9,45, може да е успяла да прескочи до бутика — упорстваше Дзюба, увлечен по своите току-що родили се съображения.

— Да е отишла без шофьора? — усъмни се Колосенцев. — Ей така, пеша, с метрото? Със скъпо бижу в чантата? Не става.

— Ами ако е взела такси? Или някоя частна кола?

— Пак не става. Всички казват, че Панкрашина е била много пестелива и не си е хвърляла парите на вятъра. Защо да харчи за такси, щом разполага с безплатна кола?

— А може тоя бутик да е бил съвсем близо до дома й — упорито възрази Роман. — И тя набързо да е прескочила до него.

Колосенцев погледна колегата си с одобрение.

— Ще стане човек от тебе. Хайде, любителю на интернета, вади играчката си и проверявай бързичко има ли близо до адреса на Панкрашина подобно заведение, или няма.

Роман радостно зашари с пръст по дисплея на айфона, нещо дълго проучва с присвити очи и физиономията му ставаше все по-огорчена.

— Нито едно — тъжно съобщи той. — В Москва изобщо има малко такива, а във въпросния район — нито едно. Всичките са далече. И всичките работят от десет часа сутринта. А Панкрашина в десет без петнайсет се е качила в колата на Шилов.

— Значи няма да стане човек от тебе — злорадо избъбри Колосенцев, — избързах да те похваля. Не е могла Панкрашина да предаде колието в бутика, значи то е било у нея, а сега — в джоба на убиеца. Няма други варианти.

Той махна с ръка на младичката луничава сервитьорка и поиска сметката, после отвори портфейла си. Дзюба последва примера му. Както отброяваше банкнотите от по петдесет рубли, Роман изведнъж спря и погледна Генадий:

— Гена, ами как Панкрашина е взела колието от бутика? Шофьорът отрича да е пътувал по такъв повод, в понеделник не я е возил никъде другаде, освен до Дорожкина и според дневника в гаража е така.

— Ами значи го е взела в друг ден — равнодушно отвърна Колосенцев. — Не ме прекъсвай, пак обърках сметките.

— Гена, кой друг ден? Шофьорът изобщо отрича да са ходили за колие — и в понеделник, и в събота, и в който и да е друг ден.

— Значи го е взела в неделя или пък в петък. Махни ми се от главата. Какъв е проблемът изобщо?

— Да е ходила толкова далече без колата? Защо? И да се е прибрала с обществен транспорт, със скъпата вещ в чантата? Да не е луда? Не е искала кола от съпруга си, нали ти ми каза това. Та си мисля: дали пък не са отишли с любовника й да вземат това колие? Тогава той е можел да знае със сигурност какво е то, колко струва и кога тя ще тръгне да го връща.

— Не си измисляй — намръщи се Колосенцев, — в неделя тя е прекарала целия ден с мъжа си, питах го.

— Тогава в петък. Или дори още в сряда. Кога Панкрашин й е дал пари за дрехи и накити?

Генадий извади своите записки, прегледа разкривените редове.

— В четвъртък, 15 ноември.

— Значи в петък тя може да е отишла със своя любим за колието. Съпругът — на работа, дъщерята — на училище, никой и представа си няма, че тя изобщо е излизала някъде — тържествуващо заключи Роман.

— А за кой дявол е излъгала приятелката си, че го е взела в понеделник, след като го е взела в петък? И на мъжа си е казала същото — не се предаваше Колосенцев, който не можеше да понася никакви усложнения и изненади, увеличаващи обема на работата. — И защо го е занесла в понеделник у Дорожкина?

Роман унило наведе глава.

— Не знам. Нещо не се връзва.

Генадий рязко се надигна от масата и започна да си облича якето.

— Не се ядосвай, Рома, зарежи тия свои фантазии. Вярно, трябва да се поразровим за любовник, но всичко останало… Не се връзва и толкоз. Добре, да вървим, трябва да отидем до службата. Ще потърсиш тоя бутик с накитите, там не може да не си спомнят и самата Панкрашина, и гаджето й, ако е имало такова.

Вече бяха изминали половината път, когато Колосенцев заяви:

— Днес сме сряда, трябва да извлечем максимума от четвъртъка и петъка.

— Защо? — не разбра Роман.

— Защото в събота ти ще работиш без мен.

— Защо?

— Защото в събота сутринта застъпвам за денонощие — някак като за нещо подразбиращо се от само себе си съобщи Генадий.

— Как така за денонощие? — слиса се Дзюба. — Ами че ти дежури само преди три дни.

— Ами смених се, трябва ми почивен ден тази неделя, имам игра, състезания. Така че давай, Роман, стегни се и — напред. И в неделя пак ще се трепеш в горда самота, освен ако не ти дадат някого от московското управление. Ама едва ли, става дума за някаква обикновена лелка, нищо особено, не е важна клечка.

— Да, бе — усъмни се Роман, — ами съпругът й?

— Че какво мъжът й? Не е някой политик, нито пък звезда на журналистиката, дори не е депутат или съдия. Голяма работа — председател на настоятелство на фонд, такива фондове с лопата да ги ринеш. Не е някаква публична фигура, поне аз не съм чувал нищо за него.

— Аз пък съм чувал — упорито възрази младият оперативен работник, — той често дава интервюта, и по радиото говори, и по телевизията, виждал съм го в някакви токшоута за проблемите на детството, майчинството и семейството.

Колосенцев презрително се усмихна.

— Ти не си никакъв критерий, на теб дъската ти хлопа, живееш в интернет, а аз водя нормален човешки живот, в който никой и представа си няма за тоя Панкрашин.

Роман би могъл и да поспори дали Гена Колосенцев води нормален човешки живот… Нима може да се смята за нормален живот, който се състои мъничко от работа и предимно от компютърни игри? Ни съпруга, ни постоянна приятелка, само някакви случайни мацки, за които на Гена му се свиди изгубеното време. Но Дзюба не се реши да спори. По-добре да поговорят за нещо безобидно.

— Гена, днес дежурният следовател възбуди делото, а на кого ще го предадат, не знаеш ли случайно?

Колосенцев се позасмя:

— Аха, ясна е работата, ти мечтаеш делото да отиде при Надежда Игоревна Риженко, тогава ще имаш законен повод да я посещаваш вечер вкъщи, знам те аз тебе. Лена не иска да се среща с тебе, потрябвал си й като на заек стоп сигнал, гонят те през вратата, а ти се вмъкваш през прозореца.

Виж, за това Генадий имаше право. И отново Роман Дзюба не можеше да разбере да се обижда ли, да се ядосва ли, или да се престори, че не е чул нищо особено.