Хенинг Манкел
Ударът (5)

Епилог

В началото на септември лекарят съобщи на Валандер, че може да се върне на работа след седмица. Той веднага се обади на Хемберг. Още същия ден по-възрастният мъж го посети в апартамента му. Срещнаха се на стълбищната площадка. Младият човек тъкмо бе излязъл да изхвърли боклука.

— Тук започна всичко — заяви Хемберг и кимна към вратата на Холен.

— Там така и не се нанесе никой — отвърна Валандер. — Мебелите си стоят. Не направиха ремонт след пожара. Всеки път, когато излизам или се прибирам, ми се струва, че мирише на дим.

Седнаха да изпият по едно кафе в кухнята на младия полицай. Септемврийският ден беше необичайно хладен. По-възрастният мъж носеше дебел пуловер под палтото си.

— Есента дойде рано тази година — отбеляза той.

— Вчера бях на гости на баща си — подхвърли Валандер. — Той се премести в Льодеруп. В равнината е красиво.

— Трудно ми е да си представя, че някой ще се засели доброволно в тази кал. А през зимата снегът ги затрупва и не могат да излязат от вкъщи.

— На него, изглежда, му харесва там. Не мисля, че го е грижа за времето. Рисува картини от зори до мрак.

— Не знаех, че баща ти е човек на изкуството.

— Винаги рисува едно и също — пейзаж, със или без глухар.

Изправи се и заведе Хемберг в спалнята, където бе окачил една от картините на баща си.

— Един съсед има такава — сподели по-възрастният полицай. — Явно са популярни.

Върнаха се в кухнята.

— Ти допусна всички възможни грешки — отбеляза Хемберг. — Вече ти го казах веднъж — не бива да разузнаваш сам или да се опитваш да заловиш престъпник без подкрепление. Едва не умря. Надявам се, че си си взел урок. Поне относно това как да не постъпваш.

Валандер не отговори. Другият мъж, естествено, имаше право.

— Ала ти си упорит — добави Хемберг. — Откри, че Холен е сменил името си. Ние също рано или късно щяхме да научим това. Щяхме да намерим и Руне Блум. Все пак несъмнено мислиш правилно и логично.

— Обадих се, защото съм любопитен — призна Валандер. — Още не знам много неща.

По-възрастният полицай му разказа какво се беше случило, докато той лежеше в болницата.

— Руне Блум направи самопризнания. Открихме доказателства, че е убил Александра Батиста. Всичко е започнало през 1954 година. Той беше много подробен. Двамата с Холен или Хансон, както се е наричал тогава, работили заедно на кораб, който плавал до Бразилия. Попаднали на скъпоценните камъни в Сао Луис. Твърди, че са ги купили за нищожна сума от пиян бразилец, който не осъзнавал истинската им стойност. Вероятно и те самите не са я подозирали. Навярно никога няма да разберем дали са ги откраднали, или действително са платили за тях. Решили да си поделят спечеленото, но Блум попаднал в бразилски затвор заради убийство. Холен се възползвал от това, тъй като той съхранявал диамантите. Сменил името си, след няколко години се пенсионирал и се скрил тук, в Малмьо. Срещнал Батиста.

Разчитал, че ортакът му ще прекара остатъка от живота си в затвора, но го пуснали по-рано и той започнал да търси съседа ти. Холен разбрал, че Блум е стигнал до Малмьо. Уплашил се, инсталирал допълнителна ключалка, но продължил да се среща с Батиста. Блум го държал под наблюдение. Твърди, че съседът ти се е самоубил в същия ден, в който открил къде живее. Явно това било достатъчно, за да го уплаши толкова много, че да сложи край на живота си. Тази подробност ме изненадва. Защо не е дал скъпоценните камъни на Блум? Защо ги е глътнал и се е застрелял? Какъв смисъл има да си толкова алчен, че да предпочиташ да умреш пред това да се разделиш с диамантите си?

Хемберг отпи от кафето и замислено се загледа навън през прозореца. Валеше дъжд.

— Знаеш останалото. Блум не открил скъпоценните камъни. Предположил, че са у Батиста. Представил се за приятел на Холен и тя го пуснала да влезе, без да заподозре нищо. Убил я. Има склонност към насилие. И преди я е проявявал. Става жесток, когато се напие. В досието му има много присъди за нанасяне на тежка телесна повреда. Не бива да забравяме и убийството в Бразилия. Този път пострадала Батиста.

— Защо си е направил труда да се върне и да подпали апартамента? Не е ли било рисковано?

— Обясни, че побеснял, задето не открил диамантите. Вярвам му. Той е неприятен човек. Възможно е също да го е било страх, че някой от документите в апартамента съдържа името му. Не успял да провери, преди да го изненадаш. Определено е поел риск. Можело е да го хванат.

Валандер кимна. Най-после целият случай му се изясни.

— В крайна сметка всичко се свежда до грозно убийство и алчен старец, който се е самоубил — заключи по-възрастният мъж. — Като станеш криминален полицай, често ще си свидетел на подобни случаи. Никога не протичат по един и същ начин, но мотивите са горе-долу еднакви.

— За това исках да попитам — отвърна младият човек. — Разбирам, че съм допуснал много грешки.

— Не се притеснявай за това — успокои го Хемберг. — Започваш при нас от първи октомври.

Валандер не повярва на ушите си. Вътрешно ликуваше, но не го показа, а само кимна.

Другият мъж постоя още малко и после се изгуби в дъжда с колата си. Младият полицай постоя на прозореца, загледан в отдалечаващия се автомобил. Разсеяно докосна белега на гърдите си.

Спомни си нещо, което беше прочел някъде. Не помнеше къде и по какъв повод.

„Има време за всичко. Време да живееш и време да умреш.“

Реши никога да не забравя това.

„Има време за всичко. Време да живееш и време да умреш.“

Отсега нататък тези думи щяха да се превърнат в личното му кредо.

Дъждът барабанеше по прозореца.

Мона пристигна в осем часа.

Дълго говориха за следващото лято, когато най-после щяха да заминат на почивка в Скаген.