Хенинг Манкел
Ударът (3)

2.

Впоследствие Валандер осъзна, че за пръв път в живота си бе успял да реагира в пълно съответствие с правилника. Изтича до апартамента си и се обади на пожарната. Качи се на горния етаж, заудря по вратата на Линеа Алмквист и се погрижи тя да излезе на улицата. Отначало възрастната жена запротестира, но той решително я хвана за ръката и я задърпа надолу. Докато минаваха през входната врата, забеляза, че едното му коляно е наранено. Когато се върна у дома, за да съобщи за пожара, се препъна в легена на път към телефона и удари коляното си в ръба на масата. Чак сега виждаше, че му тече кръв.

Потушиха пламъците бързо, тъй като огънят не бе успял да се разгори, преди той да усети миризмата на пушек и да се обади на пожарната. Валандер се обърна към главния пожарникар и се поинтересува дали имат представа от какво е бил причинен пожарът, но той не му даде отговор. Младият мъж се ядоса, качи се в апартамента си и взе значката си. Главният пожарникар беше около шейсетгодишен човек със зачервено лице и силен глас. Казваше се Форокер.

— Можехте просто да ми кажете, че сте полицай — осведоми го той.

— Живея тук. Аз ви извиках.

Валандер сподели какво се бе случило със съседа му.

— Умират прекалено много хора — вметна Форокер.

Младият мъж не знаеше как да разтълкува този изненадващ коментар.

— Но това означава, че апартаментът е празен — отбеляза той.

— Най-вероятно пожарът е започнал в коридора — предположи пожарникарят. — Дявол да го вземе, навярно става дума за умишлен палеж.

Валандер се изненада:

— Как бихте могли да знаете отсега?

— Човек се научава на едно — друго с годините — отвърна Форокер и даде инструкции на подчинените си.

— И с вас ще стане така — добави той и започна да пълни стара лула.

— Ако палежът е бил умишлен, би трябвало да извикате криминалната полиция.

— Те вече пътуват насам.

Младият мъж се притече на помощ на няколко свои колеги, които отпращаха любопитните.

— Това е вторият пожар за днес — съобщи един от полицаите на име Венстрьом. — Тази сутрин се подпали един склад за дървесина в квартал „Лимхамн“.

Валандер се запита дали е възможно баща му да е решил да запали къщата, преди да се премести, но така и не довърши тази мисъл.

До тротоара спря някаква кола. Хемберг излезе от нея и му махна да дойде при него.

— Чух повикването — обясни по-възрастният мъж. — Всъщност Лундин се беше запътил насам, но реших да го отменя, защото познавам адреса.

— Главният пожарникар подозира, че става дума за умишлен палеж.

Хемберг направи гримаса и промърмори:

— Хората вярват в какво ли не. Познавам Форокер от около петнайсет години. Според него винаги става дума за умишлен палеж, независимо дали се е подпалил комин, или двигател на кола. Ела с мен, може би ще научиш нещо.

Валандер го последва.

— Какво е вашето мнение за пожара? — по-възрастният полицай зададе въпрос на пожарникаря.

— Умишлен палеж.

Форокер беше убеден в правотата на думите си. Младият човек се досети, че двамата мъже питаят дългогодишна и взаимна неприязън един към друг.

— Човекът, който живееше там, е мъртъв. Кой би подпалил апартамента му?

— Ваша работа е да разберете това. Аз само казвам, че е било сторено умишлено.

— Може ли да влезем?

Форокер извика един от другите пожарникари при себе си. Той им съобщи, че всичко е наред. Пожарът беше потушен, а и пушек беше останал малко. Качиха се в апартамента. Стената до вратата беше изгоряла до черно, но огънят бе стигнал само до завесата, отделяща коридора от единствената стая в дома на Холен. Форокер посочи към дупката за писма във вратата и обясни:

— Започнало е оттук. Отначало е тлеело, после се е засилило. В коридора няма жици или нещо друго, което би могло да се запали от само себе си.

Хемберг клекна до вратата и подуши въздуха.

— Възможно е по изключение да сте прав — призна той и се изправи. — Като че ли мирише на газ.

— Ако подпалвачът беше използвал бензин, пожарът щеше да изглежда по друг начин.

— Значи, някой е пъхнал нещо през дупката за писма?

— Най-вероятно.

Форокер побутна остатъците от килима в коридора с крак и добави:

— Надали е било хартия. По-скоро парче плат или памук.

Хемберг унило поклати глава.

— Дяволска работа, да се намери някой да подпали дома на мъртъв човек!

— Ваш проблем, не мой — повтори пожарникарят.

— Трябва да помолим криминалистите да хвърлят един поглед тук.

По-възрастният полицай изглеждаше обезпокоен. Погледна към Валандер.

— Ще ме поканиш ли на едно кафе?

Влязоха в апартамента на младия мъж. Хемберг веднага забеляза обърнатия леген и локвата на пода.

— Да не си се опитал да потушиш пожара сам?

— Правих си баня на краката.

Другият полицай го погледна с интерес.

— Баня на краката?

— Понякога ме болят.

— Значи, носиш неудобни обувки. Аз патрулирах над десет години, без да ме заболят краката.

Хемберг седна на кухненската маса, а Валандер се зае с приготвянето на кафето.

— Чу ли нещо? — попита го другият мъж. — Някой, който се качва или слиза по стълбите?

— Не.

Младият човек се срамуваше да си признае, че и този път е спал.

— Щеше ли да чуеш, ако някой се движеше извън апартамента ти?

— Обикновено входната врата се захлопва — отговори уклончиво Валандер. — Вероятно щях да чуя, ако някой беше влязъл. Освен ако подпалвачът не е затворил вратата внимателно след себе си.

Извади пакет бисквити. Нямаше какво друго да предложи към кафето.

— Тук се случва нещо странно — отбеляза Хемберг. — Първо Холен се самоубива. После някой се промъква в апартамента му посред нощ. А сега друг причинява пожар.

— Може би в крайна сметка той не се е самоубил?

— Днес говорих със съдебния лекар. Всичко сочи към идеално самоубийство. Ръката на твоя съсед не е трепнала. Прицелил се е право в сърцето. Застрелял се е без никакво колебание. Съдебният лекар още не е напълно готов, но не бива да търсим друга причина за смъртта. Няма такава. Въпросът е по-скоро какво е търсил онзи човек през нощта. И защо някой се е опитал да изгори апартамента. Най-вероятно става дума за едно и също лице.

Кимна на Валандер да му налее още кафе и неочаквано попита:

— Какво мислиш? Покажи ми, че можеш да разсъждаваш.

Младият мъж се притесни, но все пак подхвана:

— Този, който беше тук онази нощ, търсеше нещо, ала навярно не го е намерил.

— Защото си му попречил, или защото си е тръгнал, преди да позвъниш на вратата?

— Да.

— Какво е търсил?

— Не знам.

— Тази вечер някой се опита да изгори апартамента. Нека предположим, че е бил същият човек. Какво означава това?

Валандер се замисли.

— Не бързай — посъветва го Хемберг. — Ако искаш да станеш криминален полицай, трябва да се научиш да мислиш методично, а това често означава да мислиш бавно.

— Може би не е искал друг да намери това, което е търсел?

— Може би — повтори другият мъж. — Защо „може би“?

— Възможно е да има и друго обяснение.

— Като например?

Младият човек трескаво потърси някаква алтернатива, но без успех.

— Не знам — отвърна той. — Не се сещам за друга причина. Поне не в момента.

Хемберг си взе една бисквита.

— Нито пък аз — сподели той. — Решението най-вероятно се крие в дома на Холен, а ние просто не го виждаме. Ако всичко беше приключило с нощното посещение, това разследване щеше да бъде прекратено веднага след като получим резултатите от балистичната експертиза и аутопсията, но след този пожар си заслужава да направим още едно кръгче в апартамента на твоя съсед.

— Наистина ли Холен не е имал никакви роднини? — поинтересува се Валандер.

Хемберг бутна чашата настрана и се изправи.

— Ела при мен утре, ще ти покажа доклада.

Младият мъж се поколеба.

— Не знам дали ще ми остане време. Утре ще провеждаме акция срещу наркоманите в парковете в Малмьо.

— Ще поговоря с началника ти — отвърна по-възрастният полицай. — Всичко ще се нареди.

* * *

Малко след осем часа на следващия ден, седми юни, Валандер изчете целия материал, който Хемберг бе събрал за съседа му. Информацията беше изключително оскъдна. Холен не беше успял да натрупа състояние, но също така нямаше никакви дългове. Изглежда, се бе издържал с пенсията си. Единственият негов роднина, отбелязан някъде, беше сестра му, починала през 1967 година в Катринехолм^[1]. Родителите му се бяха споминали преди нея.

Младият мъж изчете доклада в кабинета на Хемберг, докато другият полицай беше на някаква среща. Той се върна към осем и половина и веднага се поинтересува:

— Откри ли нещо?

— Как е възможно някой да е толкова сам?

— Може да си задаваме този въпрос до безкрай, но няма да успеем да му намерим отговор. Да отидем до апартамента.

Преди обед криминалистите направиха подробен оглед на дома на Холен. Мъжът, който ръководеше работата, беше нисък, слаб и мълчалив. Казваше се Шунесон и беше легенда сред шведските криминалисти.

— Ако има нещо, той ще го открие — сподели с младия си колега Хемберг. — Стой тук и се учи.

Малко по-късно предадоха нещо на по-възрастния полицай и той тръгна нанякъде.

— Един мъж се е обесил в гараж в квартал „Йегерсру“ — съобщи той, след като се върна.

Постоя няколко минути и отново се запъти в неизвестна посока. Този път се върна подстриган.

В три часа Шунесон накара хората си да спрат.

— Тук няма нищо — заяви криминалистът. — Нито скрити пари, нито наркотици. Чисто е.

— Значи, някой е мислел, че има нещо, и е грешал — заключи Хемберг. — Приключихме с тази задача.

Валандер го изпрати до улицата.

— Човек трябва да знае кога да спре — посъветва го другият мъж. — Може би това е най-важното.

Младият човек се върна в апартамента си и се обади на Мона. Разбраха се да се срещнат вечерта и да се разходят с кола. Тя беше взела назаем автомобила на една своя приятелка. Щеше да дойде да го вземе в седем.

— Хайде да отидем до Хелсингборг^[2] — предложи тя.

— Защо?

— Защото никога не съм била там.

— Нито пък аз — сподели Валандер. — Ще съм готов в седем. Ще видим Хелсингборг заедно.

* * *

Той така и не стигна до Хелсингборг. Телефонът иззвъня малко преди шест. Търсеше го Хемберг.

— Ела — покани го по-възрастният мъж. — Ще те чакам в кабинета си.

— Всъщност имам други планове — подхвана Валандер.

Хемберг го прекъсна.

— Мислех, че искаш да разбереш какво се е случило със съседа ти. Ела тук и ще ти покажа. Няма да ти отнеме много време.

Поканата на другия мъж събуди любопитството на младия човек. Обади се на Мона, но тя не вдигна телефона.

„Ще успея да се прибера навреме — успокои се той. — В действителност не разполагам с излишни пари за такси, но няма как.“ Откъсна парче хартия от един плик, написа, че ще се върне до седем, и извика такси. Този път му отговориха веднага. Залепи бележката на вратата на апартамента си и тръгна за участъка. Хемберг го чакаше в кабинета си, беше качил краката си върху бюрото.

Кимна му да седне и съобщи:

— Грешахме. Съществува алтернатива, за която не се сетихме. Шунесон беше прав — в апартамента на Холен няма нищо. Наистина е така. Но там е имало нещо.

Валандер не го разбра.

— Признавам, че и аз се подлъгах — промълви другият мъж. — Холен е взел това, което се е намирало в дома му, със себе си.

— Та той е мъртъв!

Хемберг кимна.

— Обади ми се съдебният лекар. Приключил е с аутопсията. Открил е нещо много интересно в корема на твоя съсед.

По-възрастният полицай свали краката си от бюрото, извади сгънато парче плат от едно от чекмеджетата и внимателно го разтвори пред очите на младия човек.

Вътре имаше скъпоценни камъни. Валандер не знаеше точно какви.

— Малко преди да дойдеш, тук беше един бижутер — обясни му Хемберг. — Огледа камъните. Диаманти са. Най-вероятно от някоя южноафриканска мина. Според него струват немалко пари. А Холен ги е глътнал.

— В корема му ли бяха?

Другият мъж кимна и добави:

— Нищо чудно, че не ги намерихме.

— Защо ги е глътнал? Кога го е направил?

— Вторият ти въпрос е по-важен. Съдебният лекар смята, че твоят съсед е глътнал диамантите два часа преди да се застреля, преди червата и стомахът му да престанат да функционират. Какво мислиш, че означава това?

— Било го е страх.

— Точно така.

Хемберг премести плата с диамантите и отново качи краката си на бюрото. Те миришеха.

— Обобщи — подкани го по-възрастният полицай.

— Не знам дали бих могъл.

— Все пак опитай!

— Холен е глътнал диамантите, защото се е страхувал, че някой ще ги открадне, и след това се е застрелял. Човекът, който беше в апартамента му онази нощ, ги е търсил. Не намирам обяснение за пожара.

— Защо не го погледнеш от друга страна? — предложи Хемберг. — Да предположим, че мотивацията на Холен е била малко по-различна. Какво се оказва в такъв случай?

Валандер внезапно разбра накъде бие другият мъж.

— Възможно е да не го е било страх, а просто да не е искал да се раздели с диамантите си.

Хемберг кимна и добави:

— Бихме могли да си извадим и още едно заключение — някой друг е знаел, че Холен притежава скъпоценните камъни.

— Съседът ми е подозирал за това.

По-възрастният полицай кимна одобрително.

— Мислиш бавно, но схващаш.

— Все още не сме открили обяснение за пожара.

— Човек винаги трябва да се пита какво е най-важно. Къде е центърът? Къде е същината на нещата? Възможно е апартаментът на Холен да е бил подпален, за да отвлече вниманието ни, или да е постъпка на гневен човек.

— На кого?

Хемберг вдигна рамене.

— Надали ще разберем. Съседът ти е мъртъв. Нямаме представа как се е докопал до диамантите. Ако отида при прокурора с тази информация, той ще ми се изсмее.

— Какво ще се случи със скъпоценните камъни?

— Ще отидат в Общия наследствен фонд^[3]. А ние можем спокойно да приключим разследването на смъртта на Холен и да забравим за него.

— Значи, пожарът няма да бъде разследван?

— Не и кой знае колко съвестно, подозирам. Няма причина за това.

Другият мъж стана и отиде до един шкаф до стената. Отвори го с ключ, който извади от джоба си, и кимна на Валандер да дойде при него. Посочи му няколко папки, завързани с ластик.

— Това са моите постоянни спътници — обясни му той. — Три убийства, които все още не са разрешени и чиято давност не е изтекла. Не са мои случаи. С колегите ги прехвърляме веднъж годишно и всеки път, когато се появи нова информация. Това са оригиналите. Няма копия. От време на време ги разглеждам. Случва се дори да ги сънувам. Повечето полицаи не могат така. Те вършат работата си и забравят за всичко, след като се приберат у дома. Има и друг тип полицаи. Такива като мен, които никога не забравят неразрешените случаи напълно. Понякога взимам тези папки със себе си дори когато съм на почивка. Три убийства. Деветнайсетгодишно момиче на име Ан-Луисе Франсен, открито удушено зад храстите до северния изход от магистралата през 1963 година. Леонард Юхансон, също убит през 1963 година. Бил е само на седемнайсет години. Някой разбил главата му с камък. Намерихме го на плажа на юг от града.

— Помня го — намеси се Валандер. — Полицията не подозираше ли, че се е спречкал с друг младеж за някакво момиче и нещата са ескалирали?

— Действително са се били за момичето — потвърди Хемберг. — Разпитвах съперника му в продължение на няколко години, без да успея да изкопча нищо от него, но не вярвам, че той е бил убиецът.

По-възрастният мъж посочи най-долната папка.

— Още едно момиче — Лена Мошо, двайсетгодишна. Убита през 1959-а, годината, в която пристигнах в Малмьо. Ръцете й са били отсечени, а тя самата е била заровена по пътя към Сведала^[4]. Откри я едно куче. Била е изнасилена. Живеела е с родителите си в „Йегерсру“. Следвала медицина. Била добро и почтено момиче. Един ден през април излязла да купи вестник и така и не се върнала. Открихме я чак след пет месеца.

Хемберг поклати глава.

— Някой ден ще откриеш към кой тип полицаи спадаш — заключи той и затвори шкафа. — Тези, които забравят, или тези, които не могат да забравят.

— Аз дори не знам дали ставам въобще за полицай — призна Валандер.

— Но не се страхуваш да опиташ, а това е добро начало — отбеляза Хемберг и облече сакото си.

Валандер погледна ръчния си часовник, часът бе седем без пет.

— Трябва да вървя — обяви той.

— Ще те закарам до вас, ако първо малко успокоиш страстите. — Хемберг вдигна рамене. — Поне вече знаеш какво открихме в корема на Холен.

Младият полицай имаше късмет и попадна на свободно такси пред участъка. Пристигна в „Русенгорд“ в седем и девет. Надяваше се Мона да е закъсняла, но след като прочете бележката на вратата си, осъзна, че я е изпуснал.

„Така ли ще бъде занапред?“, бе написала тя.

Валандер махна листчето от вратата. Кабарчето, с което го бе закрепил, падна по стълбите. Не пожела да го потърси. В най-добрия случай то щеше да се захване за някоя от обувките на Линеа Алмквист.

„Така ли ще бъде занапред?“ Добре разбираше нетърпението на своята приятелка. Тя не очакваше същите неща от професията си като него. Мечтата й за собствен фризьорски салон нямаше да се осъществи в близко бъдеще.

Влезе в апартамента си и седна на дивана. Загриза го съвестта. Трябваше да отделя повече време на Мона. Не само да очаква, че тя ще прояви търпение всеки път, когато той закъснее. Нямаше смисъл да й се обажда. В момента тя вероятно пътуваше към Хелсингборг с взетата назаем кола.

Изпита опасение, че нищо не е наред. Наистина ли бе премислил внимателно последствията от връзката си с Мона? Наистина ли искаше да живее с нея? Да имат деца?

Прогони тези мисли. „Ще поговорим в Скаген — утеши се той. — Тогава ще имаме достатъчно време. На плажа човек не може да закъснее.“

Погледна часовника. Седем и половина. Включи телевизора. Някъде беше паднал самолет. Или влак беше излязъл от релсите? Не беше съвсем сигурен. Отиде в кухнята, слушаше новините с половин ухо. Потърси бира в хладилника, но откри само наполовина празна бутилка с безалкохолна напитка. Пиеше му се нещо по-силно. Идеята да отиде до центъра и да седне в някой бар го привличаше, но се отказа от нея, защото нямаше достатъчно пари. Нищо, че беше началото на месеца.

Притопли кафето, останало в кафеварката. Сети се за Хемберг и неговите неразрешени случаи. И той ли щеше да бъде същият? Или щеше да свикне да забравя работата, щом се прибере вкъщи? „Ще се видя принуден да се науча на това заради Мона — помисли той. — В противен случай тя ще се побърка.“

Връзката с ключове се намираше върху един от столовете. Взе я и без да мисли, я постави на масата. Хрумна му нещо, свързано със съседа му.

Допълнителната ключалка. Тази, която Холен инсталира преди известно време. Как да тълкува това решение? Би могло да намеква за страх. Защо вратата на съседа му беше отворена в деня, в който го намери мъртъв в апартамента му?

Прекалено много подробности не се връзваха. Измъчваха го съмнения, макар Хемберг да бе заключил, че става дума за самоубийство и за нищо друго.

Чувстваше се все по-убеден, че зад смъртта на Холен се крие нещо, до което още не е успял да се докосне. Самоубийство или не, имаше и още нещо.

Намери бележник в едно от кухненските чекмеджета и седна, за да си запише детайлите, които все още намираше за важни — допълнителната ключалка, талонът за залози. Защо вратата беше отворена? Кой бе търсил скъпоценните камъни посред нощ? Защо беше подпален пожарът?

Опита да си спомни информацията в моряшките паспорти. Сети се, че в един от тях бе написано Рио де Жанейро. Дали това бе името на известния бразилски град, или на някакъв кораб? Някъде пишеше и Сейнт Луис. Къде се намираше това място? Изправи се и отиде в спалнята си. Извади стария си училищен атлас от гардероба. Поколеба се, не беше сигурен кое изписване е по-правилно — Saint Louis или Saint Luis. За САЩ или за Бразилия ставаше въпрос? Провери в указателя на атласа, случайно попадна на Сао Луис и веднага почувства, че е открил това, което е търсел.

Отново прегледа списъка си. „Виждам ли нещо, без да го осъзнавам? — запита се той. — Връзка, обяснение или, както казва Хемберг, център?“

Не се сети за нищо.

Кафето беше изстинало. Валандер нетърпеливо се върна на дивана. По телевизията отново вървеше дискусионно предаване. Този път в студиото гостуваха хора с дълги коси, които обсъждаха новата английска поп музика. Изключи телевизора и пусна грамофона. Линеа Алмквист заудря по тавана. Прииска му се да надуе звука до дупка, но вместо това спря грамофона.

В същия момент телефонът иззвъня. Търсеше го Мона.

— В Хелсингборг съм — съобщи тя. — Обаждам се от една телефонна кабина до фериботния терминал.

— Съжалявам, задето се прибрах прекалено късно — отвърна той.

— Повикали са те от службата, нали?

— Обадиха се от криминалната полиция. Потърсиха ме, въпреки че не работя там.

Надяваше се поне малко да я впечатли, но усети, че тя не му вярва. Настъпи мълчание.

— Ще дойдеш ли у нас? — попита накрая Валандер.

— Смятам, че е най-добре да не се виждаме известно време. Поне за седмица — отговори Мона.

Кръвта му се вледени. Нима приятелката му искаше да го напусне?

— Така ще е най-добре — повтори тя.

— Мислех, че ще ходим заедно на почивка.

— Ще отидем. Освен ако не си размислил.

— Разбира се, че не съм размислил.

— Няма нужда да ми повишаваш тон. Звънни ми след една седмица. Нито ден по-рано.

Младият човек се опита да я задържи на линията, но тя затвори.

Валандер изпадна в паника, която само се засили с напредването на вечерта. Нищо не го плашеше толкова много, колкото това да бъде изоставен. С неимоверни усилия успя да се овладее и да не се обади на приятелката си, след като мина полунощ. Лягаше си и отново ставаше. Светлото лятно небе започна да му се струва заплашително. Изпържи си няколко яйца, но така и не ги изяде.

Унесе се чак към пет часа сутринта, но почти веднага скочи от леглото.

Беше го осенила една идея.

Талонът за залози.

Холен е купувал талони за залози отнякъде. Навярно от едно и също място всяка седмица. Тъй като обикновено не напускаше квартала, вероятно ги е купувал от някое от магазинчетата наблизо.

Не знаеше дали ако открие точното място, това ще му помогне по някакъв начин. По-скоро нямаше.

Въпреки това реши да провери докъде ще го доведе тази идея. Поне му помагаше да държи на разстояние паниката, свързана с Мона.

Спа неспокойно няколко часа.

Следващият ден бе неделя. Валандер го прекара в пълно бездействие.

* * *

В понеделник, на девети юни, Валандер за пръв път в живота си се обади на работа и излъга, че е болен. Обясни, че го е хванала някаква стомашна инфекция. Мона я бе прекарала миналата седмица. За своя най-голяма изненада не изпита никакви угризения.

Излезе от вкъщи малко след девет сутринта. Навън беше облачно, духаше вятър, беше станало по-студено. Все още не бе настъпило истинско лято.

Наблизо имаше две магазинчета, които приемаха талони за залози. Едното се намираше в пресечката точно до къщата. Мина през вратата и се сети, че е забравил да вземе снимка на съседа си. Мъжът зад щанда беше унгарец. Живееше в Швеция от 1956 година, но въпреки това говореше много лош шведски. Разпозна го, тъй като Валандер често си купуваше цигари от него. Купи си и сега — два пакета.

— Приемате ли талони за залози? — попита младият човек.

— Мислех, че се интересувате само от лотарийни билети.

— От вас ли си купуваше талони за залози Артур Холен?

— Кой?

— Мъжът, който загина в пожара онзи ден.

— Имало е пожар?

Валандер му обясни, но продавачът поклати глава, след като чу описанието на неговия съсед.

— Не е идвал тук. Сигурно е ходел някъде другаде.

Полицаят плати и благодари. Навън беше започнало да ръми. Той ускори крачките си. Не можеше да спре да мисли за Мона. И във второто магазинче не познаваха Холен. Валандер застана под един балкон. „Какво правя всъщност? — запита се той. — Хемберг щеше да ми каже, че се държа като идиот.“

Реши да продължи към още едно магазинче, макар че дотам имаше почти километър. Съжали, задето не си бе взел непромокаемото яке. Магазинчето се намираше до една бакалия, наложи се младият мъж да почака малко. Продавачката беше красиво момиче на неговата възраст. Валандер не я изпускаше от поглед, докато тя търсеше стар брой на специализирано списание за мотори, поискан от клиента пред него. Беше му извънредно трудно да не се влюби от пръв поглед в хубавите жени, които срещаше. За момент напълно забрави за Мона и притесненията си за тяхната връзка. Въпреки че вече имаше два пакета цигари, купи още един. Опита се да разбере дали продавачката би реагирала зле, ако научи, че той е полицай, или като повечето хора все още смята, че полицаите са необходими и вършат почтена работа. Заложи на второто.

— Имам няколко въпроса — каза той, след като плати цигарите си. — Аз съм младши разследващ полицай, името ми е Курт Валандер.

— Аха — отвърна момичето.

Говореше на различен от неговия диалект.

— Не си ли от града? — попита той.

— Това ли искаше да разбереш?

— Не.

— От Ленхувда^[5] съм.

Валандер нямаше представа къде се намира това. Предположи, че е в Блекинге^[6], но не сподели догадката си с продавачката, а направо премина към въпроса за Холен и талоните за залози. Тя бе чула за пожара. Описа й съседа си. Момичето се опита да си спомни дали той е идвал в магазина й.

— Може би — промълви накрая то. — Бавно ли говореше? Някак тихо.

Младият мъж помисли за момент и после кимна. Думите й отговаряха на начина на поведение на Холен.

— Мисля, че е купувал малък талон с около 32 реда — добави Валандер.

Тя кимна.

— Да. Идваше тук веднъж седмично. Една седмица си купуваше талон с 32 реда, другата с 64.

— Помниш ли облеклото му?

— Носеше синьо яке.

Младият мъж се сети, че почти всеки път, когато се беше засичал със съседа си на стълбите в къщата, възрастният човек беше облечен със синьо яке с цип.

Паметта на продавачката беше в изправност. Любопитството й също.

— Направил ли е нещо?

— Доколкото знаем, не.

— Чух, че се е самоубил.

— Така е, но апартаментът му е бил подпален умишлено.

„Не биваше да казвам това — упрекна се Валандер. — Не го знаем със сигурност.“

— Той винаги имаше точни пари — вметна тя. — Защо питаш дали е оставял талони за залози тук?

— Рутинна проверка. Помниш ли нещо друго във връзка с посещенията му в магазина?

Отговорът й го изненада.

— Използваше телефона.

Телефонът се намираше върху малка етажерка до маса, на която бяха наредени талони за различни игри.

— Често ли молеше за това?

— Всеки път. Първо ми оставяше талона и плащаше. После се обаждаше по телефона и след като приключеше с разговора, ми даваше пари и за него.

Тя прехапа устни.

— Нещо, свързано с обажданията му, ми правеше впечатление.

— Какво?

— Той винаги чакаше да дойде друг клиент, преди да набере номера и да започне да говори. Никога не се обаждаше, когато в магазина бяхме само ние двамата.

— Значи, не е желаел да го подслушват.

Продавачката вдигна рамене.

— Вероятно не е искал да го притесняват. Нима това не е напълно нормално?

— Никога ли не си чувала какво казва?

— Човек чува дори когато обслужва клиенти.

„Любопитството й се оказа изключително полезно“, помисли Валандер.

— Какво казваше Холен?

— Разговорите винаги бяха много кратки. Той изброяваше часове.

— Часове?

— Останах с впечатлението, че си уговаря среща с някого. Често поглеждаше към часовника си.

Младият мъж се замисли.

— В определен ден от седмицата ли идваше?

— Винаги в сряда следобед. Между два и три, така мисля. Или малко по-късно.

— Купуваше ли си нещо?

— Не.

— Как е възможно да си толкова уверена, че помниш правилно? Вероятно имаш много клиенти.

— Не знам. Мисля, че човек помни повече, отколкото осъзнава. Всичко изниква в съзнанието ни, щом някой ни попита за него.

Валандер погледна ръцете й. Тя не носеше пръстени. За момент обмисли възможността да я покани на среща, после ужасен отхвърли тази идея, сякаш Мона бе прочела мислите му.

— Помниш ли още нещо?

— Не, но съм убедена, че говореше с жена.

— Как така?

— Човек обръща внимание на подобни неща.

— Искаш да кажеш, че Холен си е уговарял срещи с някаква жена?

— Какво странно има в това? Той наистина беше стар, но човек има право на личен живот и на тази възраст, нали?

Валандер кимна. Продавачката беше права. Бе научил нещо важно — в живота на Холен бе имало жена.

— Добре — отстъпи той. — Помниш ли още нещо?

Преди тя да успее да му отговори, в магазина влязоха клиенти. Младият мъж я изчака да ги обслужи. Две момиченца дълго и внимателно избираха бонбони, с които да напълнят пликчетата, които държаха в ръце, а после платиха с много монети от по пет йоре.

— Името на жената навярно започва с А — сподели накрая продавачката. — Той говореше тихо, както казах и преди, но е възможно тя да се казва Ана или да има двойно малко име, което започва с А.

— Сигурна ли си?

— Не, но мисля, че е много вероятно да е така.

Валандер имаше само още един въпрос.

— Винаги ли идваше сам?

— Да.

— Много ми помогна.

— Ще ми кажеш ли защо питаш за всичко това?

— За съжаление, нямам право. Задаваме въпроси, но невинаги обясняваме защо.

— Може да реша да стана полицайка. Със сигурност нямам намерение да работя тук цял живот.

Младият мъж се наведе над щанда и записа телефона си в един тефтер, който лежеше до касовия апарат.

— Обади ми се някой път, ако искаш да се срещнем и да ти обясня какво е да си полицай — предложи той. — Между другото, живея съвсем наблизо.

— Валандер — промълви тя. — Правилно ли съм запомнила?

— Курт Валандер.

— Казвам се Мария. Но недей да си въобразяваш нищо. Вече си имам приятел.

— Нямам навика да си въобразявам каквото и да било — усмихна се той и си тръгна.

„Един приятел не е непреодолима пречка“, помисли Валандер, след като излезе на улицата. Застина. Какво щеше да се случи, ако продавачката решеше да му се обади? Ако позвънеше, докато Мона е у тях? Какво беше направил? От друга страна, изпита известно удовлетворение.

Така й се падаше на Мона. Той бе дал телефона си на красиво момиче на име Мария.

Сякаш като наказание за тази мисъл, в същия момент започна да вали като из ведро. Дрехите му подгизнаха на път за вкъщи. Влезе в апартамента си, остави мокрите пакети с цигари на масата и се съблече гол. „Де да беше тук Мария да ме изсуши — размечта се той. — Нека Мона си стои във фризьорския салон, подстригва клиентите си и се радва на проклетата ни временна раздяла.“

Облече си халата и записа наученото от продавачката в бележника си. Холен се обаждаше на някаква жена всяка сряда. Жена, чието име започва с буквата А. Най-вероятно малкото й име. Въпросът бе дали това води до нещо друго, освен развенчаването на мита за самотния старец.

Седна на кухненската маса и изчете записките си от предния ден. Осени го една идея. Би трябвало да съществува моряшки регистър, да има някой, който да му разкаже за дългите години, прекарани в открито море от съседа му, да знае на кои кораби е работил той.

„Познавам човек, който би могъл да ми помогне — сети се Валандер. — Хелена. Тя работи в кантора на параходно дружество. Би могла да ми обясни къде да търся. Ако не ми затвори веднага щом й се обадя.“

Още не бе станало единайсет часът. Младият мъж погледна навън през кухненския прозорец. Дъждът беше спрял. Обикновено Хелена обядваше след дванайсет и половина. Ако побързаше, щеше да я хване, преди да излезе в обедна почивка.

Полицаят се облече и взе автобус до централна гара. Кантората, в която работеше бившата му приятелка, се намираше близо до пристанището. Жената на пропуска го позна и му кимна.

— Тук ли е Хелена? — поинтересува се той.

— Говори по телефона, но може да се качиш при нея. Знаеш къде се намира офисът й.

Не без известни опасения, младият мъж се качи на втория етаж. Хелена можеше да се ядоса. Опита се да се успокои с мисълта, че първата й реакция най-вероятно щеше да бъде по-скоро изненада. Това щеше да му даде възможност да й обясни, че я търси само по работа. При нея не идваше бившият й приятел Курт Валандер, а полицейският служител със същото име, бъдещият криминален полицай.

На вратата на офиса й пишеше „Хелена Аронсон, асистент“. Валандер си пое дълбоко дъх и почука. Чу гласа на Хелена и отвори. Тя бе приключила разговора си, седеше до пишещата си машина. Оказа се прав, бившата му приятелка действително се изненада от посещението му, но не изглеждаше ядосана.

— Ти… — пророни тя. — Какво правиш тук?

— Тук съм във връзка с едно разследване — обясни той. — Мисля, че би могла да ми помогнеш.

Хелена се изправи и го изгледа неодобрително.

— Сериозно ти говоря — увери я Валандер. — Нищо лично, тук съм по работа.

Тя все още беше нащрек.

— С какво бих могла да ти помогна?

— Ще ми позволиш ли да седна?

— Само ако няма да ми отнемеш твърде много време.

„Същият начин на изразяване, намекващ за превъзходство, като Хемберг — забеляза младият мъж. — Цели да те накара да останеш прав и да се почувстваш като по-долна категория човек, докато другият седи.“ Полицаят се настани на стола и се запита как е възможно някога да е бил безумно влюбен в жената от другата страна на бюрото. В неговите очи тя вече бе само строга и надменна.

— Добре съм — вметна тя. — Така че няма нужда да питаш за това.

— Аз също съм добре.

— Какво искаш?

Грубият й тон го накара да въздъхне наум, но все пак й обясни какво се бе случило.

— Занимаваш се с корабоплаване — добави накрая той. — Би трябвало да имаш представа откъде бих могъл да разбера какво точно е правел Холен в открито море. За кои параходни дружества е работил, на кои кораби е служил.

— Занимавам се с транспорт на товари — отвърна Хелена. — Даваме кораби и пристани за товарене под наем на „Кокумс“^[7] и „Волво“. Нищо повече.

— Все някой трябва да знае.

— Няма ли друг начин, по който полицията да провери тези неща?

Валандер очакваше този въпрос. Беше си подготвил отговор:

— Поради причини, които не мога да споделя с теб, това разследване е оставено малко настрана.

Забеляза, че тя не му вярва напълно, но изглеждаше развеселена.

— Ще попитам някой от колегите си — предложи Хелена. — Тук работи един стар морски капитан. Какво ще получа в замяна?

— Какво искаш? — попита с възможно най-дружелюбен тон той.

Тя поклати глава.

— Нищо.

Валандер се изправи и добави:

— Телефонът ми е същият като преди.

— Моят е сменен. Няма да получиш новия ми номер.

След като излезе на улицата, забеляза, че се е изпотил. Срещата с Хелена се оказа по-голямо изпитание, отколкото му се искаше да признае. Остана на мястото си и се запита какво би било най-добре да направи. Ако разполагаше с повече пари, щеше да замине за Копенхаген. Не биваше да забравя, че си е взел болнични от работата. Някой можеше да му се обади. Не трябваше да е далеч от дома прекалено дълго. Ставаше му все по-трудно да обясни защо отделя толкова много време на починалия си съсед. Влезе в едно кафене точно срещу фериботния терминал за Дания. Изчисли колко пари му остават и си поръча специалитета на деня. Щеше да се види принуден да отиде до банката на следващия ден. Там все още имаше хиляда крони. Налагаше се да му стигнат до края на месеца. Хапна говежда яхния и пи вода.

В един часа отново излезе на улицата. От югозапад се задаваше дъжд. Отначало мислеше да се прибере у дома, но вместо това се качи на автобус, отиващ към квартала, в който живееше баща му. Можеше да отдели няколко часа и да му помогне да си стегне багажа.

В къщата на възрастния човек цареше невъобразим хаос. Баща му си бе нахлупил разпокъсана сламена шапка и четеше стар вестник. Посещението на сина му го изненада.

— Да не би да си сложил край? — попита той.

— На какво?

— Да ти е дошъл умът в главата и да си сложил край на полицейската си кариера?

— Имам свободен ден. Няма смисъл да повдигаш тази тема. Никога няма да постигнем съгласие по нея.

— Намерих вестник от 1949 година — съобщи баща му. — В него има много интересни неща.

— Нима имаш време за вестници отпреди двайсет години?

— Навремето така и не успях да го прегледам. Имах двегодишен син, който пищеше по цял ден. Затова го чета сега.

— Дойдох да ти помогна с багажа.

Баща му посочи една маса, върху която бяха наредени порцеланови съдове.

— Прибери ги в кутии, но внимавай да не счупиш нещо. Ако намеря потрошена чиния, ще те накарам да я заплатиш.

Баща му отново насочи вниманието си към вестника. Валандер съблече якето си, окачи го на закачалката и започна да прибира порцелана. Чинии, които знаеше от детството си. Нащърбена чаша, която помнеше особено добре. Чу как зад него баща му прелисти вестника.

— Какво е усещането? — поинтересува се Валандер.

— Усещането за какво?

— Усещането, че се местиш.

— Хубаво. Промяната е чудесно нещо.

— Още ли не си видял къщата?

— Не, но съм сигурен, че всичко ще бъде наред.

„Той се е побъркал или е на път да оглупее от възрастта — помисли Валандер. — А аз не мога да направя нищо по въпроса.“

— Не спомена ли, че Кристина ще дойде да ти помогне? — подметна полицаят.

— Сестра ти отиде да напазарува.

— Ще се радвам да я видя. Как е тя?

— Добре. Запознала се е със забележителен мъж.

— Да не би да го е довела със себе си?

— Не, ала той ми се струва добър във всяко отношение. Навярно ще се погрижи скоро да се сдобия с внуци.

— Как се казва? Какво работи? Всичко ли трябва да измъквам от теб насила?

— Името му е Йенс, изследва диализата.

— Какво ще рече това?

— Свързано е с бъбреците. Не си ли чувал? Учен е, обича да ходи на лов. Според мен не е за изпускане.

Валандер изтърва една чиния на пода. Тя се счупи на две. Баща му не вдигна очи от вестника, но измърмори:

— Ще ти струва скъпо.

Това му дойде в повече. Взе си якето и излезе, без да продума. „Никога няма да отида в Йостерлен — реши той. — Никога повече няма да стъпя в дома му. Не разбирам как съм издържал този старец през всичките тези години. Стига толкова!“

Беше започнал да говори на висок глас, без да се усети. Един велосипедист, приведен срещу вятъра, го погледна въпросително.

Прибра се вкъщи. Вратата към апартамента на Холен беше отворена. Влезе вътре. Един криминалист събираше това, което бе останало от пепелта в коридора.

— Мислех, че сте готови? — изненада се Валандер.

— Шунесон държи да бъдем изключително изчерпателни — отвърна другият мъж.

С това разговорът приключи. Полицаят излезе на стълбищната площадка и пъхна ключа в ключалката на апартамента си. В същия момент Линеа Алмквист влезе през входната врата.

— Ужасно! — възкликна тя. — Горкият човек! Колко ли е бил самотен!

— Оказва се, че е имал поне една приятелка — подметна младият полицай.

— Не вярвам — отговори Линеа Алмквист. — Щях да забележа.

— Не се съмнявам, но не е задължително да са се срещали тук.

— Човек не бива да говори лошо за мъртвите — прекъсна го тя и се запъти нагоре по стълбите.

Валандер се зачуди какво лошо има в идеята, че в иначе самотния живот на съседа му е имало жена.

Веднага щом се прибра вкъщи, го връхлетяха мисли за Мона. Запита се дали да й се обади. Може би тя щеше да му позвъни вечерта? Опита се да се отърве от притеснението си, като започна да събира и изхвърля стари вестници. Отиде в банята и продължи с чистенето. Не след дълго осъзна, че там се е събрала повече мръсотия, отколкото бе очаквал. Търка над три часа, накрая реши, че стига толкова. Беше станало пет часът. Кипна вода, сложи картофи да се варят и се захвана да реже лук.

Телефонът иззвъня. Валандер помисли, че се обажда Мона, сърцето му заби учестено.

Оказа се, че го търси не приятелката му, а жена на име Мария. Едва след няколко секунди се сети, че така се казваше продавачката от магазинчето.

— Надявам се, че не ти преча — извини се тя. — Изгубих бележката, която ми остави. Не те открих в телефонния указател. Можех да се обадя на „Информация“, но вместо това позвъних в полицията.

Валандер подскочи.

— Какво им каза?

— Обясних, че търся полицай на име Курт Валандер и разполагам с важна информация. Отначало отказаха да ми дадат личния ти номер, но аз не се предадох.

— За кого попита, за младши разследващ полицай Курт Валандер ли?

— Не, просто за Курт Валандер. Какво значение има?

— Никакво — отговори облекчено той.

Клюките се разнасяха бързо в участъка. Ако научеха, че се е представил за младши разследващ полицай, щеше да си навлече неприятности и да го скъсат от подигравки. Не желаеше да започне кариерата си на криминален полицай по този начин.

— Попитах дали ти преча — повтори тя.

— Съвсем не.

— Мислих за Холен и неговите талони за залози. Впрочем той никога не печелеше.

— Откъде знаеш?

— Забавлявах се, като проверявах за кого залага. Правех го и с други клиенти. Твоят съсед не разбираше много-много от английски футбол.

„И Хемберг мислеше така — спомни си Валандер. — Поне в това вече не бива да има никакво съмнение.“

— Опитах се да си припомня телефонните му разговори — продължи тя — и се сетих, че няколко пъти той се обаждаше и на друг, не само на жената.

— На кого?

— На такси.

— Как разбра?

— Чух го да си поръчва кола. Даваше адреса на входа до магазина.

Валандер наостри уши и се замисли.

— Колко често се случваше това?

— Три или четири пъти. Винаги, след като първо бе позвънил на другия номер.

— Случайно да си чула къде е отивал?

— Не споменаваше.

— Паметта ти не е никак лоша — похвали я той. — Помниш ли кога е провел тези разговори?

— Вероятно някоя сряда.

— Кога се случи за последен път?

Тя му отговори веднага и с пълна увереност:

— Миналата седмица.

— Сигурна ли си?

— Разбира се. Той си извика такси миналата седмица. На 28 май, ако искаш да знаеш.

— Добре, много добре.

— Ще ти помогне ли тази информация?

— Несъмнено.

— Но все още отказваш да ми обясниш какво се е случило?

— Не мога. Дори да исках.

— Ще ми разкажеш ли, след като разрешите случая?

Обеща й да направи точно това. Затвори и се замисли върху наученото от нея. Какво означаваше то? Холен имаше жена някъде. Обаждаше й се, а после си поръчваше такси.

Опита картофите. Не бяха готови. Сети се, че има добър приятел, който работи като шофьор на такси. Бяха съученици от първи клас, не изгубиха връзка с годините. Приятелят му се казваше Ларс Андершон, беше си записал телефона му от вътрешната страна на корицата на телефонния указател.

Намери номера и го набра. Вдигна съпругата на Ларс, Елин. Беше я срещал няколко пъти.

— Търся Ларс.

— Той е на работа, но е дневна смяна. Вероятно ще се върне след няколко часа.

Валандер я помоли да предаде на съпруга си да му се обади.

— Как са децата? — попита тя.

— Аз нямам деца.

— Значи, съм се объркала. Мислех, че имаш двама сина.

— За съжаление, не е така. Дори не съм женен.

— Не е задължително да си женен, за да имаш деца.

Полицаят се върна към картофите и лука. Приготви си ядене от остатъците, които се бяха натрупали в хладилника. Мона все още не се бе обадила. Отново заваля. Отнякъде се чуваше акордеон. Какво правеше всъщност? Съседът му се беше самоубил. Преди това бе глътнал скъпоценните си камъни. Някой се беше опитал да ги намери, а после в гнева си бе подпалил апартамента. На света имаше достатъчно глупаци и алчни хора. Да се самоубиеш, не беше престъпление. Нито пък да бъдеш алчен.

Стана шест и половина, а Ларс Андершон не се бе свързал с него. Реши да почака до седем и отново да го потърси.

В седем без пет телефонът иззвъня. Обаждаше се Ларс.

— Курсовете зачестяват, когато вали. Разбрах, че искаш да говориш с мен.

— Водя разследване — обясни Валандер. — Мисля, че би могъл да ми помогнеш. Става дума за шофьор, направил курс около три часа миналата сряда. От адрес тук, в „Русенгорд“. Извикал го е мъж на име Холен.

— Какво се е случило?

— Не съм упълномощен да споделя с теб — отвърна Валандер.

Чувстваше се все по-неудобно всеки път, когато използваше подобни уклончиви отговори.

— Ще измисля нещо. Централата в Малмьо е добре организирана. Можеш ли да ми дадеш повече подробности? Къде да се обадя после? В участъка?

— Най-добре се свържи с мен. Аз съм този, който се занимава с разследването.

— От вкъщи?

— В момента да.

— Ще видя какво мога да направя.

— Колко време предполагаш, че ще ти отнеме?

— С повече късмет ще се справя бързо.

— Вкъщи съм си.

Сподели с приятеля си всичко, което знаеше. Затвори телефона и изпи едно кафе. Мона така и не се обаждаше. Валандер се замисли за сестра си и за историята, която баща му щеше да се види принуден да съчини, за да обясни внезапното заминаване на сина си. Ако изобщо споменеше, че той е бил там. Кристина често заставаше на страната на баща им. Валандер подозираше, че това се дължи на страхливост, че тя се бои от възрастния човек и неговите непостоянни настроения.

Пусна новините. Автомобилната индустрия се развиваше добре. Шведската икономика процъфтяваше. Продължиха с репортаж от изложба за кучета. Полицаят намали звука. Навън продължаваше да вали. Стори му се, че в далечината отеква гръмотевица, може би на летище „Бултофта“ кацаше самолет.

Приятелят му се обади отново в девет и десет.

— Оказа се точно така, както предполагах — сподели той. — В централата цари ред и дисциплина.

Валандер придърпа лист хартия и химикалка към себе си.

— Курсът е бил до квартал „Орльов“ — съобщи Ларс. — Не е записано име. Шофьорът се казва Нурберг. Бихме могли да го издирим и да го попитаме дали помни как е изглеждал клиентът му.

— Не съществува ли опасност да става дума за друг курс?

— Само един мъж е поръчал такси от този адрес в сряда.

— Закарали са го до „Орльов“?

— По-конкретно до „Смедсгатан“ 9, до захарната фабрика. Наоколо има само стари къщи.

— В този квартал няма домове, които да се дават под наем. Значи, на този адрес живее семейство или сам човек.

— Най-вероятно е така.

Младият човек си записа тази информация.

— Добре си се справил — похвали приятеля си той.

— Има и още нещо — добави Ларс. — Записан е и курс от „Смедсгатан“ до центъра. В четири часа, четвъртък сутринта. Шофьорът се казва Уре, но няма да успееш да го намериш. В момента е на почивка в Майорка.

„Нима шофьорите на такси могат да си позволят това? — учуди се полицаят. — Дали е, защото правят и нелегални курсове?“ Естествено, не сподели подозренията си със своя приятел, вместо това промълви:

— Възможно е това да се окаже важна информация.

— Все още ли нямаш кола?

— Нямам.

— Мислиш ли да отидеш там?

— Да.

— Ще ти дадат ли да използваш някоя от полицейските коли?

— Разбира се.

— Ако искаш, аз ще те закарам. Нямам по-сериозни ангажименти в момента, пък и не сме се виждали отдавна.

Валандер веднага прие. Ларс обеща да го вземе след половин час. Междувременно младият човек се обади на служба „Информация“ и ги помоли да му дадат телефона на абонат с адрес „Смедсгатан“ 9 в „Орльов“. Отговориха му, че номерът не е обявен.

Дъждът се засили, затова той си обу гумени ботуши и си облече непромокаемото яке. Застана до кухненския прозорец и видя как пристига приятелят му. Колата, която караше, нямаше табела на покрива, беше неговата собствена.

„Безумно начинание в безумно време — помисли Валандер, докато заключваше вратата на апартамента си. — Но по-добре, отколкото да стоя вкъщи и да чакам да се обади Мона. Ако ме потърси, докато ме няма, ще й е за урок.“

Ларс Андершон веднага започна да говори за училищните години. Полицаят не помнеше повечето неща, за които разказваше неговият приятел. Често мислеше, че Ларс става досаден с непрестанното си връщане към този период, сякаш той беше най-хубавата част от живота му до момента. За самия него училището бе представлявало сиво ежедневие, разнообразено единствено от часовете по география и история. Въпреки това уважаваше мъжа зад волана. Родителите му държаха пекарна в квартал „Лимхамн“. Двете момчета дълго време бяха неразделни. Винаги можеше да разчита на Ларс. Той приемаше приятелството сериозно.

Малмьо остана зад гърба им и скоро влязоха в „Орльов“.

— Често ли имате курсове дотук? — попита младият мъж.

— Случва се. Най-вече през уикенда. Хора, които искат да се приберат у дома, след като са се напили в Малмьо или Копенхаген.

— Имали ли сте неприятни изненади?

— В какъв смисъл?

— Обири? Заплахи? Знам ли…

— Никога. Веднъж попаднах на шофьор, който се опита да ме изкара от пътя, но успях да му избягам.

Ларс спря точно пред адреса и посочи през мокрото стъкло на автомобила:

— Ето, „Смедсгатан“ 9.

Валандер отвори прозореца и присви очи в дъжда. Номер 9 беше най-крайната от редица от шест къщи. В един прозорец се виждаше светлина. Значи, някой си беше у дома.

— Няма ли да влезем? — изненада се приятелят му.

— Искам първо да огледам наоколо. Продължи малко по-нататък и паркирай. Аз ще сляза да хвърля едно око.

— Да дойда ли с теб?

— Няма нужда.

Полицаят слезе от колата и сложи качулката на якето на главата си. „Какво ще правиш сега? — запита се той. — Ще позвъниш на вратата и ще попиташ дали господин Холен случайно не е идвал на гости миналата сряда между три следобед и четири сутринта? Ами ако става въпрос за изневяра? Какво ще кажа, ако ми отвори съпругът?“

Чувстваше се глупаво. „Държа се неразумно, детински и неоправдано — упрекна се младият мъж. — Единственото, което успях да докажа, е, че в «Орльов» има улица «Смедсгатан» 9.“

Въпреки колебанията си не се стърпя и прекоси улицата. До портата пред къщата беше монтирана пощенска кутия. Опита се да разчете името, написано там. В джоба на якето си носеше цигари и кибрит. С известни усилия успя да запали една от клечките и да различи името, преди дъждът да я изгаси.

„Александра Батиста“. Мария от магазинчето се оказа права — първото име на жената наистина започваше с А. Неговият съсед се беше обаждал на жена на име Александра. Оставаше му само да разбере дали тя живее сама, или е семейна. Хвърли поглед над оградата, за да провери дали в двора има детски велосипеди или нещо друго, което да му подскаже, че вътре живее повече от един човек. Не откри нищо.

Обиколи къщата. От другата й страна се намираше незастроен парцел земя. Под една срутила се ограда бяха наредени няколко стари и разнебитени кофи за боклук. Това беше всичко. Задната страна на къщата беше тъмна. Единствено кухненският прозорец към улицата светеше. Усещането, че се е забъркал в нещо осъдително и безсмислено, се засили, но Валандер реши все пак да приключи разследването си. Прескочи ниската ограда и изтича до сградата. „Ако някой ме види, ще извика полицията и ще ме спипат — притесни се той. — По-нататъшната ми полицейска кариера ще отиде по дяволите.“

Въпреки това не се предаде. Реши да потърси телефона на семейство Батиста на следващия ден. Ако вдигнеше жена, щеше да й зададе няколко въпроса. Ако му отговореше мъж, щеше просто да затвори.

Дъждът беше намалял. Валандер избърса лицето си. Тъкмо се канеше да се върне по пътя, по който беше дошъл, когато забеляза, че вратата към верандата зад къщата е отворена. „Вероятно имат котка и оставят вратата отворена, за да може животното да излиза и да се разхожда през нощта“, предположи той.

Това обяснение беше напълно логично, но полицаят инстинктивно усещаше, че нещо не е наред. Нямаше представа какво, ала не можеше да се отърве от това усещане. Внимателно се приближи до вратата и се заслуша. Дъждът беше спрял напълно. В далечината се чу как някакъв камион минава по улицата и се изгубва нагоре по пътя. В дома на Александра Батиста цареше пълна тишина. Валандер се върна към предната страна на къщата.

От открехнатия прозорец все още струеше светлина. Младият мъж се долепи до стената и наостри уши. Пак не успя да чуе нито звук. Бавно се надигна и надникна през прозореца.

Подскочи. На един от столовете седеше някаква жена, която се взираше в него. Той побягна към улицата. Във всеки момент някой щеше да излезе на стълбите и да извика за помощ. Или да пристигнат полицейски коли. Валандер се насочи към автомобила, в който го чакаше приятелят му, с бързи крачки и се хвърли на предната седалка.

— Случило ли се е нещо?

— Тръгвай! — извика вместо отговор полицаят.

— Накъде?

— Надалеч оттук! Обратно към Малмьо!

— Имаше ли някой вкъщи?

— Не ме питай! Запали колата и потегляй! Нищо друго не искам от теб!

Ларс направи точно това. Излязоха на главния път за Малмьо. Валандер се замисли за жената, която се бе взирала в него.

Отново го споходи усещането, че нещо не е наред.

— Отбий на следващия паркинг — помоли приятеля си той.

Ларс продължи да изпълнява инструкциите му. Спряха.

Младият полицай мълчеше.

— Мислиш, че не бива да знам какво се случва ли? — предпазливо попита другият мъж.

Валандер не отговори. В лицето на жената имаше нещо. Нещо, което не можеше да определи.

— Карай обратно — заръча накрая той.

— Към „Орльов“?

По тона му полицаят долови, че поведението му е започнало да изнервя шофьора.

— Ще ти обясня после. Върни се на същия адрес. Включи таксиметъра, ако има такъв в колата.

— Не взимам пари от приятели! — възмути се Ларс.

Пътуваха до „Орльов“ в пълно мълчание. Дъждът беше спрял напълно. Валандер слезе от автомобила. Пред къщата нямаше никакви полицаи. Сякаш жената не го бе видяла. От кухненския прозорец продължаваше да струи светлина. Внимателно отвори портата. Отиде до прозореца. Няколко пъти си пое дълбоко дъх и за втори път се надигна.

Ако това, което си мислеше, се окажеше вярно, щеше да е много неприятно.

Изправи се на пръсти и здраво се хвана за перваза на прозореца. Жената все още седеше на стола и гледаше право към него със същото изражение на лицето.

Валандер обиколи къщата и отвори вратата към верандата. Различи една настолна лампа на светлината от улицата. Запали я. Събу ботушите си и отиде в кухнята.

Жената седеше на стола, но не гледаше към него. Взираше се в прозореца.

Около гърлото й бе стегната верига на велосипед.

Полицаят усети силно сърцебиене.

Потърси телефона, откри го в антрето и се обади на участъка в Малмьо.

Беше десет и половина.

Помоли да го свържат с Хемберг. Съобщиха му, че той е напуснал участъка около шест часа.

Валандер поиска домашния му телефон и веднага го набра.

Хемберг вдигна. По гласа му си личеше, че е спял и телефонът го е събудил.

Валандер му обясни как стоят нещата.

На един стол в къща в „Орльов“ имаше мъртва жена.