Хенинг Манкел
Ударът (4)

3.

Хемберг пристигна в „Орльов“ малко след полунощ. Криминалистите вече се бяха захванали за работа. Валандер отпрати приятеля си, без да му обясни какво се е случило. Чака до портата, докато не пристигна първата полицейска кола. Говори с младшия разследващ полицай. Той се казваше Стефансон и беше на неговата възраст.

— Познаваше ли я? — попита го другият мъж.

— Не.

— Тогава какво правиш тук?

— Ще кажа единствено на Хемберг.

Стефансон го погледна подозрително, но не му зададе повече въпроси.

Първото, което Хемберг направи, бе да отиде в кухнята. Дълго стоя и гледа мъртвата жена. Валандер забеляза как по-възрастният мъж оставя погледа си да блуждае из стаята. След няколко минути Хемберг се обърна към Стефансон. Младшият разследващ полицай очевидно изпитваше голямо уважение към своя колега.

— Знаете ли коя е тя? — поинтересува се Хемберг.

Преместиха се във всекидневната. Върху масата в тази стая стоеше отворена дамска чанта, от която бяха извадени различни документи за самоличност.

— Александра Батиста-Линдстрьом — отговори Стефансон. — Шведска гражданка, родена в Бразилия през 1922 година. Дошла е тук след войната. Ако разбирам документите правилно, е била женена за швед на име Линдстрьом. Открих и свидетелство за развод от 1957 година. Тогава вече е имала шведско гражданство. По-късно е престанала да използва шведската си фамилия. Притежавала е спестовна книжка на името Батиста. Не Линдстрьом.

— Имала ли е деца?

Младшият разследващ полицай поклати глава.

— Изглежда, е живеела сама. Говорихме със съседите. Нанесла се е тук веднага след като са построили къщата.

По-възрастният мъж кимна и се обърна към Валандер.

— Мисля, че ще е най-добре да се качим на втория етаж и да оставим криминалистите да работят на спокойствие.

Стефансон понечи да ги последва, но Хемберг го спря. На втория етаж имаше три стаи — спалня, празно помещение, в което откриха единствено голям долап, и стая за гости. По-възрастният полицай седна на леглото в стаята за гости, направи знак на младия човек да се настани на стола в единия ъгъл на помещението и измърмори:

— Имам само един въпрос. Как, по дяволите, се озова тук?

— Това е дълга история.

— Разкажи ми я накратко, но без да изпускаш важните подробности.

Валандер му разправи за талона за залози, телефонните разговори и такситата. Хемберг го слушаше с очи, вперени в пода. Продължи да мълчи известно време, след като младият полицай приключи историята си. Накрая промълви:

— Заслужаваш похвала, задето си открил, че някой е бил убит. Няма нищо лошо в упоритостта ти. Разсъждавал си доста добре, но си постъпил напълно погрешно. Полицаите не провеждат самостоятелни и тайни разследвания, не си възлагат сами задачи. Ще ти кажа това само веднъж.

Валандер кимна, добре разбираше съображенията на по-възрастния мъж.

— Има ли още нещо, което трябва да знам? Освен откритията, които са те довели дотук?

Младият полицай спомена срещата си с Хелена в кантората на параходното дружество.

— Това ли е всичко?

— Да.

Валандер се бе подготвил за конско, ала Хемберг просто се изправи и му кимна да го последва. На стълбището спря и се обърна.

— Търсих те днес — сподели той. — Исках да ти съобщя, че балистичната експертиза е готова. Резултатите са точно такива, каквито очаквахме. Казаха ми, че си болен.

— Сутринта ме болеше стомахът. Имах някаква инфекция.

Хемберг го погледна насмешливо.

— Бързо ти е минало. Щом се чувстваш по-добре, ще ти позволя да останеш тук тази нощ. Възможно е да научиш нещо. Не пипай нищо, не се обаждай, но запомни всичко.

* * *

В три и половина отнесоха трупа в моргата. Малко след един пристигна Шунесон. Валандер се зачуди защо криминалистът въобще не изглежда уморен въпреки късния час. Хемберг, Стефансон и още един полицай обиколиха апартамента, отвориха всички чекмеджета и шкафове, откриха много документи и ги струпаха на масата. Валандер присъства на разговора между един от съдебните лекари на име Йорне и Хемберг. Нямаше съмнение, че жената е била удушена. След първия си оглед Йорне откри признаци, че освен това е била ударена по тила. По-възрастният полицай обясни, че за него е най-важно да разбере кога е умряла.

— Вероятно се е случило преди няколко дни — отговори съдебният лекар.

— Колко по-точно?

— Не обичам да гадая. Ще се наложи да проявиш търпение и да изчакаш да приключа с аутопсията.

След като Йорне си отиде, Хемберг се обърна към Валандер.

— Ти, естествено, разбираш защо му зададох този въпрос.

— Искаш да разбереш дали е умряла преди Холен.

Другият мъж кимна.

— Това би ни дало възможно обяснение за самоубийството му. Не е необичайно един убиец да се самоубие.

Хемберг се настани на дивана във всекидневната. Стефансон разговаряше с полицейския фотограф в антрето.

— Едно знаем със сигурност — заяви по-възрастният полицай след известно мълчание. — Жената е била убита, докато е седяла на стола. Някой я е ударил по главата. По пода и мушамата има петна от кръв. След това е била удушена. Това ни дава известни отправни точки.

Погледна многозначително към младия мъж.

„Изпитва ме — осъзна Валандер. — Иска да разбере дали ставам за тази работа.“

— Най-вероятно жената е познавала убиеца си — предположи той.

— Правилно. Какво друго?

Младият полицай се замисли. Какво друго заключение би могъл да си извади от фактите, с които разполагаха? Поклати глава.

— Използвай очите си — посъветва го Хемберг. — Имаше ли нещо на масата? Чаша? Няколко чаши? Как беше облечена тя? Едно на ръка е, че Батиста е познавала убиеца. Нека за наше улеснение предположим, че той е бил мъж. Каква е била връзката между тях?

Валандер разбра какво се иска от него. Изнерви се, че не бе осъзнал накъде бие другият полицай.

— Тя беше по нощница и халат. Човек обикновено не посреща гости в такъв вид.

— Как изглеждаше спалнята й?

— Леглото не беше оправено.

— Следователно?

— Естествено е да предположим, че е имала връзка с мъжа, който я е убил.

— И?

— На масата нямаше нищо, но до камината стояха няколко неизмити стъклени чаши.

— Ще бъдат изследвани. Какво са пили? Оставени ли са пръстови отпечатъци по тях? Празните чаши често разказват изключително интересни истории.

Хемберг се изправи. Изглеждаше уморен.

— Тоест знаем много — добави той. — И тъй като нищо не намеква за влизане с взлом, ще изходим от предположението, че за убийството е имало други, лични мотиви.

— Това не обяснява пожара в апартамента на Холен — намеси се Валандер.

По-възрастният мъж го погледна изпитателно.

— Избързваш. Най-добре е да действаме спокойно и методично. Знаем определени неща с почти пълна сигурност. Изхождаме от тях. Това, което не знаем или в което не сме сигурни, ще трябва да почака. Не можеш да наредиш пъзел, ако половината от парчетата все още са в кутията.

Стигнаха до антрето. Стефансон бе приключил разговора си с фотографа, говореше по телефона.

— Как стигна дотук? — попита Хемберг.

— С такси.

— Ще те закарам до вас.

По-възрастният полицай мълча по време на цялото пътуване до Малмьо. Караха през мъгла и лек ръмеж. Хемберг остави младия човек пред къщата в „Русенгорд“, като, преди да потегли, му заръча:

— Свържи се с мен утре, ако се чувстваш здрав.

Валандер се прибра в апартамента си. Навън беше светло. Мъглата бе започнала да се вдига. Легна си, без да се съблече, и заспа почти веднага.

Събуди се, защото на вратата се звънеше. Сънливо и олюлявайки се, отиде да отвори. На прага стоеше сестра му Кристина.

— Преча ли?

Полицаят поклати глава и я пусна да влезе.

— Работих цяла нощ — обясни той. — Колко е часът?

— Седем. Днес ще ходя в Льодеруп с татко, но реших първо да се видя с теб.

Младият човек я помоли да направи кафе, докато той се измие и преоблече. Дълго плиска лицето си със студена вода. Успя да прогони дългата нощ от тялото си и се върна в кухнята. Кристина вдигна очи и се усмихна:

— Ти си от малкото мъже с къса коса, които познавам.

— Бог знае, че съм се опитвал да си пусна дълга коса, но не ми отива. И брада не мога да си пусна, кара ме да изглеждам глупаво. Мона заплаши да ме остави, щом я видя.

— Как е тя?

— Добре.

Валандер се запита дали да не сподели със сестра си какво се е случило, да спомене мълчанието, настъпило между него и неговата приятелка.

В миналото, докато двамата живееха заедно, той и Кристина бяха много близки и си доверяваха всичко. Въпреки това реши да си замълчи. След като сестра му се премести в Стокхолм, отношенията им се промениха, чуваха се рядко и почти не поддържаха контакт един с друг.

Полицаят седна на масата и попита:

— Как си?

— Добре.

— Татко каза, че си срещнала мъж, който се занимава с бъбреци.

— Той е инженер и работи по изготвянето на нов апарат за диализа.

— Не съм съвсем сигурен какво е това, но звучи сложно.

Валандер се досети, че тя е дошла поради определена причина. Личеше си по изражението на лицето й.

— Нямам представа как, но винаги знам, когато имаш да ми кажеш нещо — сподели той.

— Не разбирам как може да се държиш с татко по този начин.

Думите й го смаяха.

— Какво искаш да кажеш?

— Как мислиш? Не му помагаш да си стегне багажа. Отказваш дори да видиш къщата му в Льодеруп. Преструваш се, че не го познаваш, когато го срещаш на улицата.

Младият мъж поклати глава.

— Татко ли ти каза всичко това?

— Да. Беше много разстроен.

— Нито едно от тези обвинения не е вярно.

— Не съм те виждала, откакто пристигнах. Той се мести днес.

— Не ти ли съобщи, че бях там? Та той едва не ме изхвърли!

— Нищо подобно не ми е споменавал.

— Не бива да се връзваш на приказките му. Поне не и що се отнася до мен.

— Значи, ме е излъгал?

— Да. Дори не ми съобщи, че си е купил къща. Не иска да ми я покаже, не ми казва колко струва. Отидох да му помогна да си стегне багажа, но без да искам, изпуснах една стара чиния. Той направи голям проблем от това. Винаги спирам и разговарям с него, щом го срещна на улицата. Дори когато той изглежда смешно.

Забеляза, че сестра му не е убедена във верността на думите му. Изнерви се. Как смееше да му чете конско? Напомняше му за майка им или за Мона. Дори за Хелена. Никак не харесваше жените, които обичаха да си врат носа в чуждите работи и се опитваха да диктуват поведението му.

— Не ми вярваш — констатира той. — А би трябвало. Не забравяй, че ти живееш в Стокхолм. Старецът непрекъснато ми виси на главата. Има разлика.

Телефонът иззвъня. Беше седем и двайсет. Валандер вдигна слушалката. Обаждаше се Хелена.

— Звънях ти вчера вечерта — съобщи тя.

— Бях на работа.

— Никой не ми вдигна. Помислих, че съм сбъркала телефона, затова се обадих на Мона и я попитах за номера ти.

Полицаят едва не изпусна телефонната слушалка.

— Какво си направила?

— Обадих се на Мона и я попитах за номера ти — повтори тя.

Веднага му станаха ясни последствията от това обаждане — приятелката му щеше да се побърка от ревност. Отношенията им щяха да се влошат още повече.

— Там ли си? — попита Хелена.

— Да, просто в момента сестра ми ми е на гости.

— Аз съм на работа. Обади ми се.

Валандер затвори и се върна в кухнята. Кристина го погледна учудено.

— Болен ли си?

— Не, но няма да е зле да отида на работа.

Разделиха се в коридора.

— Би трябвало да ми вярваш — промълви той. — Човек невинаги може да разчита на това, което говори татко. Предай му много поздрави от мен и му кажи, че ще се отбия веднага щом ми се отвори възможност. Ако все още съм добре дошъл и някой ми обясни къде се намира новата му къща.

— В покрайнините на Льодеруп. Първо минаваш покрай един универсален магазин, после продължаваш по тесен път с дървета от двете страни. Тя е вляво от него, заобиколена е от каменна стена. Има черен покрив и е много хубава.

— Била ли си там?

— Вчера занесохме първата част от багажа натам.

— Знаеш ли колко е платил за нея?

— Не.

Сестра му си тръгна. Валандер й помаха от кухненския прозорец. Потисна гнева, причинен от думите на баща му. По-сериозно бе казаното от Хелена. Обади й се. Удари слушалката във вилката, след като му съобщиха, че тя е заета с друг разговор. Рядко губеше контрол, но този път нервите му не издържаха. Пак позвъни. Все още беше заето. „Мона ще сложи край на връзката ни — притесни се той. — Ще помисли, че отново съм започнал да ухажвам Хелена. Няма смисъл да й обяснявам каквото и да било. Няма да ми повярва.“ Отново се опита да се свърже с офиса на бившата си приятелка. Този път получи отговор.

— Какво искаше да ми кажеш?

— Не те ли е срам да се държиш толкова грубо? Та аз се опитвам да ти помогна! — скара му се тя.

— Налагаше ли се да се обадиш на Мона?

— Тя знае, че вече не се интересувам от теб.

— Така ли? Значи, не я познаваш?

— Нямам намерение да те моля за извинение, задето съм проверила какъв е телефонът ти.

— Какво искаше да ми кажеш?

— Капитан Верке ми помогна. Помниш ли? Споменах, че при нас работи стар морски капитан.

Валандер помнеше.

— На масата пред мен се намират копия на списъци с матроси и машинисти, работили за шведски параходни дружества през последните десет години. Предполагам, имаш представа, че става дума за много хора. Между другото, сигурен ли си, че онзи мъж е плавал само на шведски кораби?

— В нищо не съм сигурен.

— Ела да вземеш списъците, когато ти е удобно. Само имай предвид, че следобед съм на заседание.

Обеща да отиде още преди обед. Обмисли дали да не се обади на Мона, но не го направи. Не смееше.

Беше станало осем без десет. Полицаят облече якето си.

Мисълта, че ще патрулира цял ден, влоши настроението му още повече.

Канеше се да излезе, когато телефонът отново иззвъня. „Мона — предположи той. — Обажда се да ми каже да вървя по дяволите.“ Пое си дълбоко дъх и вдигна слушалката.

Търсеше го Хемберг.

— Как е стомашната ти инфекция?

— Тъкмо бях на път към участъка.

— Добре. Ела при мен. Говорих с Лохман. Ти си свидетел, с когото трябва да поговорим. Никакво патрулиране днес. Ще ти се разминат и акциите в наркоманските квартали.

— Идвам.

— Ела в десет часа. Можеш да присъстваш на срещата на разследващия екип. Ще обсъдим какво сме научили досега за убийството в „Орльов“.

Хемберг затвори. Валандер погледна часовника си. Имаше време да отиде и да вземе документите, които го чакаха в кантората на параходното дружество. На стената в кухнята бе окачено разписанието на автобусите от и до „Русенгорд“. Ако побързаше, нямаше да се наложи да чака дълго.

Срещна Мона пред входната врата. Не бе очаквал това. Още по-малко бе очаквал това, което последва. Тя се приближи до него и го зашлеви по лявата буза. После се обърна и си тръгна.

Поведението на приятелката му толкова го изненада, че изобщо не успя да реагира. Бузата му гореше, някакъв мъж, който заключваше вратата на колата си, го погледна любопитно.

Мона вече беше изчезнала. Полицаят бавно продължи към спирката. В стомаха му бе заседнала буца. Никога не си бе представял, че тя би могла да реагира толкова остро.

Автобусът пристигна. Младият мъж отпътува към центъра на града. Мъглата се бе вдигнала, но небето беше покрито с облаци. Ръмежът от сутринта упорито продължаваше. Валандер имаше чувството, че главата му е абсолютно празна. Снощните случки вече не съществуваха. Жената, която седеше мъртва на стола в кухнята си, бе само сън. Единствено конфликтът с приятелката му беше истински.

„Трябва да поговоря с нея — помисли той. — Не сега, докато е разстроена. Довечера.“

Слезе от автобуса. Кожата му все още пареше. Беше го ударила силно. Огледа се във витрината на един магазин. Червенината на бузата му ясно си личеше.

Застина, подвоуми се как би било най-правилно да постъпи. Трябваше да поговори с Ларс Андершон колкото се може по-скоро. Да му благодари за помощта и да му обясни какво се беше случило миналата вечер.

Сети се за къщата в Льодеруп, която никога не беше виждал. За дома от детството си, който семейството му вече не притежаваше.

Тръгна. Нищо нямаше да се подобри, ако останеше на мястото си.

Взе издутия плик, който Хелена му бе оставила на пропуска.

— Трябва да говоря с нея — обясни Валандер на служителката.

— Заета е — получи отговор той. — Помоли ме да ви предам това.

Той се досети, че тя още му е сърдита заради сутрешния разговор и не иска да го вижда. Не му беше трудно да я разбере.

Пристигна в участъка малко след девет. Отиде в стаята си и за свое облекчение откри, че там не го чака никой. Още веднъж помисли върху случилото се тази сутрин. Ако се обадеше във фризьорския салон, в който работеше Мона, щяха да му кажат, че тя е заета. Налагаше се да почака до вечерта.

Отвори плика и се изуми, като видя какви дълги списъци с имена на моряци бе успяла да намери Хелена. Потърси името на Холен, но не го откри. Намери матрос Холе, работил основно за параходно дружество „Гренге“, и старши машинист Хален, плавал с параходно дружество „Йонсон“, но не откри съседа си. Остави списъците настрана. Ако те бяха пълни, се оказваше, че Холен е служил на кораби, които не са били част от шведската търговска флота. Какво изобщо се надяваше да открие? Обяснение, но за какво?

Беше изгубил около четирийсет и пет минути в разглеждането на списъците. Изправи се и се качи на втория етаж. В коридора се натъкна на началника си, инспектор Лохман, който веднага се поинтересува:

— Не трябваше ли да си при Хемберг днес?

— Там отивам.

— Какво си правил в „Орльов“?

— Това е дълга история.

Шефът му поклати глава и продължи по пътя си с бързи крачки. Валандер изпита облекчение, задето не му се налагаше да посещава мрачните и потискащи наркомански квартали.

Хемберг седеше в кабинета си и прелистваше някакви документи. Както обикновено, краката му се намираха върху бюрото. Вдигна поглед, когато младият човек застана на прага на отворената врата.

— Какво се е случило с теб? — попита той и посочи бузата на Валандер.

— Ударих се в една врата.

— Точно така казват и малтретираните съпруги, които не искат да издадат съпрузите си — отвърна спокойно по-възрастният полицай и седна както трябва на стола.

Валандер усети, че другият мъж го наблюдава. Беше му все по-трудно да разбере какво действително мисли Хемберг. Той сякаш се изразяваше двусмислено, налагаше се слушателят непрекъснато да търси истинското значение на думите му.

— Все още чакаме окончателен резултат от Йорне — съобщи по-възрастният полицай. — Тези неща отнемат време. Засега няма как да определим точно кога е умряла жената, така че не можем и да проверим дали е вярна теорията, че Холен я е убил, а после се е прибрал вкъщи и се е застрелял от разкаяние или страх.

Хемберг се изправи и взе документите, които допреди малко бе прелиствал, под ръка. Валандер го последва до една зала за срещи в дъното на коридора. Там вече ги очакваха няколко криминални полицаи. Сред тях беше и Стефансон, който хвърли неодобрителен поглед към Валандер. Шунесон чистеше ноктите си с клечка за зъби и изглеждаше напълно погълнат от това занимание. В залата се намираха и двама познати на младия полицай — Хьорнер и Матсон. Хемберг седна начело на дългата маса, посочи един стол на Валандер и го подкани да седне.

— Нима имаме нужда от помощта на редовата полиция? — попита Стефансон. — Нямат ли си достатъчно работа с тези проклети демонстрации?

— Не се притеснявай, не се е стигнало дотам — успокои го Хемберг. — Курт Валандер е тук, защото откри жената в „Орльов“.

Явно единствено Стефансон гледаше неодобрително на присъствието на редовия полицай. Останалите му кимнаха приятелски. Като че ли по-скоро се радваха, че е дошло подкрепление. Шунесон остави клечката за зъби настрана. Очевидно това бе знак, че срещата може да започне. Валандер отбеляза методичността, с която работеше разследващият екип. Изхождаха предимно от съществуващи факти, но също така си позволяваха, основно Хемберг, да изказват предположения. Защо бе убита Александра Батиста? Каква е била връзката й с Холен? Разполагаха ли с други следи?

— Получих оценка на диамантите в корема на бившия моряк — обади се Хемберг към края на срещата. — 150 000 крони. Доста пари. В тази страна са убивали и за много по-малко.

— Преди няколко години разбиха главата на таксиметров шофьор с желязна тръба само за 22 крони — даде пример Шунесон.

Хемберг обиколи масата с поглед.

— Съседите? — попита той. — Видели ли са нещо? Чули ли са нещо?

Матсон прелисти записките си и отвърна:

— Не са забелязали нищо. Тя е живеела изолирано. Рядко е излизала, и то само за да напазарува. Не е посрещала гости.

— Нима никой не е срещал Холен? — учуди се Хемберг.

— Явно, да. Най-близките съседи на Батиста ми направиха впечатление на обикновени шведски граждани. С други думи, изглеждаха извънредно любопитни.

— Кога са я видели за последен път?

— По този въпрос разполагам с леко противоречива информация. От отговорите на съседите предполагам, че е било преди няколко дни, два или три.

— Имаме ли представа с какво се е прехранвала?

Дойде ред на Хьорнер:

— Изглежда, е получавала годишна рента с донякъде неизяснен произход. Идвала е от банка в Португалия с филиали в Бразилия. Винаги минава дълго време, докато се разбереш с банките. Не е работела. По съдържанието на гардеробите, хладилника и килера й личи, че е живеела скромно.

— А къщата?

— Била е платена в брой от бившия й съпруг.

— Къде е той?

— В гроба — отвърна Стефансон. — Починал е преди няколко години. Погребан е в Карлскуга^[1]. Оженил се е повторно. Говорих с неговата вдовица. Получи се малко неловко, късно осъзнах, че тя дори не е подозирала, че нейният съпруг е бил женен преди. Най-вероятно Батиста не е имала деца.

— Възможно е — съгласи се Хемберг и се обърна към Шунесон.

— Работим — отвърна той. — Открихме отпечатъци от пръсти по чашите. Били са пълни с червено вино. Испанско, мисля. Сравняваме съдържанието им с една празна бутилка, която намерихме в кухнята. В момента проверяваме дали някои от отпечатъците съществуват в регистъра. После, естествено, ще ги сравним и с тези на Холен.

— Трябва да проверим дали той не фигурира в регистъра на Интерпол — предложи Хемберг. — В такъв случай ще се наложи да почакаме малко по-дълго.

— Можем спокойно да предположим, че тя е пуснала убиеца да влезе — добави Шунесон. — Няма следи от влизане с взлом по прозорците или вратите. Но не бива да изключваме и възможността той да е разполагал със собствен ключ. Проверихме връзката с ключове на Холен, ала не открихме ключ към нейната къща. Нашият приятел Валандер ни обясни, че вратата към верандата е била открехната. Тъй като Батиста не е имала котка или куче, най-вероятно я е оставила отворена, за да се проветри. Явно не се е страхувала или не е очаквала, че нещо ще се случи. Възможно е извършителят да е влязъл оттам. Задната страна на къщата е по-закътана.

— Други следи?

Хемберг не се предаваше.

— Нищо, заслужаващо внимание.

Хемберг побутна документите, разпръснати на масата пред него, и заключи:

— Значи, ни остава само да не спираме да работим. Дано съдебните лекари побързат. Ще е добре, ако успеем да свържем Холен с убийството. Лично аз вярвам, че е така. Важно е да продължим да говорим със съседите и да се ровим в миналото.

Хвърли поглед към Валандер.

— Има ли нещо, което би искал да добавиш? Все пак ти я намери.

Младият полицай поклати глава, устата му пресъхна.

— Не забелязах нищо, различно от това, което вече обсъдихте.

Хемберг забарабани с пръсти по масата и заяви:

— Тогава няма нужда да седим повече тук. Някой знае ли какво има за обяд днес?

— Херинга — осведоми го Хьорнер. — Обикновено е вкусна.

Хемберг покани Валандер да обядват заедно, но той отказа. Апетитът му се бе изпарил. Искаше да остане сам и да помисли. Отиде в стаята си, за да си вземе якето. През прозореца видя, че ръмежът е спрял. Тъкмо се канеше да излезе, когато един от колегите му влезе вътре и хвърли униформената си шапка върху една от масите.

— Дявол да го вземе! — възкликна той и се строполи на един стол.

Казваше се Йорген Берглунд, беше израснал във ферма в покрайнините на Ландскруна. Понякога Валандер трудно разбираше диалекта му.

— Изчистихме два наркомански квартала — сподели неговият колега. — Намерихме тринайсетгодишно момиче, издирвано от родителите си от седмици. Един от наркоманите миришеше толкова лошо, че се наложи да си запушим носовете. Друг ухапа Першон по крака, когато се опитахме да го преместим. Какво се случва в тази страна? Ти защо не беше с нас?

— Хемберг ме извика — отвърна младият човек. — А на първия ти въпрос нямам отговор.

Взе якето си и напусна стаята. Една от телефонистките го спря на пропуска.

— Имаш съобщение — предаде му тя и му подаде бележка през прозорчето на гишето.

На листчето бе написан телефонен номер.

— Какво е това? — попита той.

— Някакъв мъж се обади и обясни, че е твой далечен роднина. Не беше сигурен дали все още го помниш.

— Спомена ли името си?

— Не, но звучеше доста стар.

Валандер погледна телефонния номер. В началото беше даден областен код 0411. „Не е възможно! — помисли невярващо той. — Татко се обажда и се представя за далечен роднина, когото може би не помня.“

— Къде се намира Льодеруп? — поинтересува се младият човек.

— Вероятно в полицейския район на Юстад.

— Не питам за полицейския район, а за областния код.

— Този на Юстад.

Валандер пъхна бележката в джоба си и тръгна. Ако имаше кола, щеше да замине направо за Льодеруп и да попита баща си какво е мислил, докато е провеждал този разговор. Щом получеше отговор, щеше да му съобщи, че оттук нататък между тях нямаше да има никакъв контакт. Никакви вечери, прекарани в игра на покер, никакви телефонни разговори. Щеше да обещае да присъства на погребението му, което се надяваше да не закъснее много, но нищо повече.

Тръгна по „Фискехамнсгатан“. Сви по „Слотсгатан“ и продължи през Кунгспаркен^[2]. „Имам два проблема — осъзна той. — Най-големият и най-важният е Мона. Вторият е баща ми. Трябва да разреша и двата колкото се може по-скоро.“

Седна на една пейка в парка и се загледа в няколко сиви врабчета, къпещи се в локва. Зад храстите спеше някакъв пияница. „Трябва да го вдигна — сети се полицаят. — Да му помогна да седне или да се погрижа да го заведа до участъка, където да поспи, докато се освести. Ала точно сега не ме е грижа за него. Ще си остане там, където е.“

Изправи се и продължи по пътя си. Излезе от Кунгспаркен и се озова на „Регементсгатан“. Все още не беше огладнял. Въпреки това се спря пред една будка за хотдог на площад „Густав Адолф“ и си купи наденичка в хлебче. Изяде я и се върна в участъка.

Беше станало един и половина. Хемберг беше зает. Валандер нямаше представа какво се очаква от него. Трябваше да попита Лохман какви задачи са му възложени за следобеда, но не го направи. Вместо това взе списъците от Хелена. Отново провери имената. Опита се да си представи лицата и живота на тези хора. Матроси и машинисти. В полето до заеманата длъжност бяха дадени рождените им дати. Остави документите настрана. От коридора се чуваше подигравателен смях.

Насочи мислите си към Холен. Неговият съсед бе оставял талони за залози, инсталирал допълнителна ключалка и накрая се бе самоубил. По всичко личеше, че теорията на Хемберг ще се окаже вярна. Поради някаква причина Холен бе убил Александра Батиста, а после бе сложил край на живота си.

Тук Валандер удряше на камък. Теорията на по-възрастния мъж беше напълно логична и очевидна. Въпреки това той я намираше за куха. Обвивката й беше правилна. А съдържанието? Все още имаше много неясноти. Не на последно място, тази теория не отговаряше на впечатлението, което му бе направил неговият съсед. Не бе забелязал у него склонност към силни емоции или насилие. Разбира се, дори най-затворените хора имаха хаотични и насилствени епизоди при особени обстоятелства. Способен ли бе Холен да отнеме живота на жената, с която е имал връзка?

„Нещо липсва — заключи младият мъж. — Обвивката е лишена от съдържание.“

Опита се да помисли по-задълбочено, но не стигна доникъде. Разсеяно гледаше списъците на масата. Без да е напълно сигурен защо, започна да проверява всички рождени дати в дясното поле. На колко години беше съседът му? Спомни си, че е роден през 1898 година, но на коя дата? Обади се в централата и помоли да го свържат със Стефансон. Той веднага вдигна телефона.

— Търси те Валандер. Чудя се дали случайно не знаеш рождената дата на Холен.

— Искаш да го поздравиш по случай рождения му ден ли?

„Не ме харесва — каза си Валандер. — Но когато му дойде времето, ще докажа, че съм много по-добър криминален полицай от него.“

— Хемберг ме помоли да проверя нещо — излъга той.

Стефансон остави слушалката настрана. Чу се как прелиства някакви документи.

— 17 септември 1898 година — съобщи той накрая. — Още нещо?

— Това беше всичко — отвърна Валандер и затвори.

Отново придърпа списъците към себе си.

В третия откри това, което подсъзнателно бе знаел, че търси. Машинист, роден на 17 септември 1898 година, на име Андерс Хансон. Същите инициали като Артур Холен.

Прегледа останалите документи, за да се увери, че няма други моряци, родени на същата дата. Откри матрос, роден на 19 септември 1901 година. Това бе най-близкото попадение. Взе телефонния указател и потърси телефона на Шведската църква. Двамата с Холен живееха в една и съща къща, трябваше да са записани в една и съща енория. Набра номера и зачака. Отговори му някаква жена. Валандер реши, че нищо не му пречи отново да се представи за криминален полицай.

— Името ми е Валандер, работя в криминалната полиция — подхвана той. — Става дума за смъртен случай отпреди няколко дни. Обаждам се от отдел „Тежки престъпления“.

Даде името, адреса и ЕГН-то на съседа си.

— Какво искате да знаете? — попита жената.

— Дали има информация за това, че Холен евентуално е имал друго име.

— Сменил е фамилията си?

„По дяволите! — сети се младият мъж. — Хората обикновено сменят само фамилията си.“

— Ще проверя — обеща му тя.

„Сбърках — осъзна Валандер. — Действам, преди да съм обмислил идеите си достатъчно добре.“

Запита се дали да не затвори, но жената щеше да се чуди, да реши, че разговорът е бил прекъснат, и да го потърси в участъка. Изчака. Мина дълго време, преди отново да чуе гласа й.

— Тъкмо регистрират смъртния случай — обясни тя. — Затова се забавих. Имахте право.

Полицаят се изправи в стола.

— Фамилията му е била Хансон. Сменил я е през 1962 година.

„Правилно — помисли Валандер. — Но и грешно.“

— Първото име — намеси се той. — Какво е то?

— Андерс.

— Би трябвало да е Артур.

Отговорът й го изненада.

— Така е. Явно е имал родители, които са обичали имената или не са успели да постигнат съгласие. Кръстили са го Ерик Андерс Артур Хансон.

Младият мъж затаи дъх. След малко пророни:

— Благодаря ви за помощта.

Прииска му се да се свърже с Хемберг веднага щом затвори телефона, но остана на мястото си. Нямаше представа каква стойност има неговото откритие. „Ще проверя сам — реши той. — Няма нужда никой да научава за тази информация, ако тя не води доникъде.“

Взе бележника си и обобщи наученото досега. Какво знаеше? Артур Холен бе сменил името си преди седем години. Линеа Алмквист веднъж спомена, че съседът му се е нанесъл в началото на шейсетте години. Вероятно беше точно така.

Валандер застина с химикалката в ръка. Отново се обади на Шведската църква. Отговори му същата жена.

— Забравих нещо — извини се той. — Бихте ли могли да ми кажете кога Холен се е преместил в „Русенгорд“?

— Искате да кажете Хансон — поправи го тя. — Ще проверя.

Този път не се наложи да чака дълго.

— Регистрирал е промяната в адреса си на 1 януари 1962 година.

— Къде е живял преди това?

— Нямам представа.

— Мислех, че църквата има достъп до тази информация.

— Живял е в чужбина. Не разполагаме с точен адрес.

Младият мъж кимна.

— Това е всичко. Обещавам да не ви безпокоя повече.

Полицаят се върна към бележките си. Хансон се мести в Малмьо от някакъв непознат чуждестранен регион през 1962 година и едновременно с това сменя името си. Няколко години по-късно започва връзка с жена от „Орльов“. Не се знае дали са се познавали преди. След няколко години тя е убита, а той слага край на живота си. Редът на събитията предстоеше да бъде уточнен. Холен се застрелва, след като е попълнил талон за залози, инсталирал допълнителна ключалка и глътнал скъпоценни камъни.

Валандер направи гримаса. Не успяваше да открие правилната отправна точка. „Какво би накарало един човек да смени името си? — запита се той. — Желание да стане невидим? Недостъпен? Или за да не знае никой кой е или къде е бил?“

Кой е или къде е бил?

Полицаят се замисли. Никой не бе познавал Холен. Той беше самотник. Ала бе напълно възможно да съществуват хора, които да са познавали мъжа на име Андерс Хансон. Как би могъл да ги открие?

Припомни си една случка от миналата година, която навярно щеше да му помогне да се доближи до разплитането на загадката. Няколко пияници се бяха сбили до фериботния терминал за Дания. Той участва в разтърваването им. Един от замесените бе датски моряк на име Холгер Йесперсен. Младият полицай разбра, че датчанинът е бил въвлечен в боя против волята си, и изтъкна това пред началника си. Настоя, че Йесперсен не е направил нищо. В резултат на неговата намеса пуснаха моряка, задържаха останалите, а Валандер забрави за инцидента.

Няколко седмици по-късно Йесперсен се появи на прага му с бутилка датска ракия в знак на благодарност. Полицаят така и не разбра как другият мъж го бе открил, но го покани да влезе. Морякът обясни, че има проблеми с алкохола, но само на периоди. Между тях работеше на различни кораби като машинист. Разправяше увлекателни истории и като че ли познаваше всички скандинавски моряци от последните петдесет години. Сподели, че обикновено прекарва вечерите си в един бар в „Нюхавен“^[3]. Когато беше трезвен, пиеше кафе. През останалото време — бира. Винаги ходеше на едно и също място, освен ако не се намираше някъде в открито море.

„Йесперсен ще знае или ще може да ми даде съвет“, помисли Валандер.

Взе бързо решение. Ако имаше късмет, датският моряк щеше да е в Копенхаген и нямаше да е в един от пиянските си периоди. Беше около три часът. Щеше да посвети остатъка от деня си на пътуване до Копенхаген и обратно. Не мислеше, че ще забележат отсъствието му в участъка, но възнамеряваше да проведе още един разговор, преди да прекоси Йоресунд. Решението да замине за Копенхаген му бе вдъхнало необходимата увереност. Набра номера на фризьорския салон, в който работеше Мона.

Вдигна Карин, собственичката на салона. Валандер я бе срещал няколко пъти. Смяташе я за любопитна жена, която обича да си пъха носа в чуждите работи, но Мона я харесваше. Обясни кой е и я помоли да предаде съобщение на приятелката му.

— Защо не говориш ти с нея? — попита Карин. — Една жена чака да се погрижа за прическата й.

— В момента съм на заседание — отговори полицаят и се постара да звучи зает. — Просто й кажи, че ще й се обадя най-късно в десет вечерта.

Тя обеща да го направи.

Краткият разговор го накара да се изпоти, но бе доволен, че е успял да го проведе.

Валандер напусна участъка и стигна точно навреме за ферибота в три часа. В миналото често ходеше до Копенхаген. Отначало сам, после с Мона. Харесваше града, той беше много по-голям от Малмьо. Понякога посещаваше Кралския театър, когато имаше оперен спектакъл, от който се интересуваше.

Не обичаше корабите с подводни криле, които бяха започнали да използват напоследък. Пътуването приключваше прекалено бързо. Старите фериботи го караха да усети, че между Швеция и Дания действително съществува някакво разстояние, че когато прекосява Йоресунд, пътува към чужбина. Седна, загледа се през прозореца и си поръча кафе. „Някой ден сигурно ще построят мост тук. Вероятно, след като умра“, помисли той.

Слезе от ферибота в Копенхаген и забеляза, че отново е започнало да ръми. Корабът хвърли котва в „Нюхавен“. Йесперсен му беше обяснил къде се намира неговото любимо заведение. Обзет от леко притеснение, Валандер пристъпи в мрачния бар. Часът беше четири без петнайсет. Огледа се. По масите бяха пръснати хора, пиещи бира.

Отнякъде се чуваше радио или грамофон. Датчанка пееше изключително сантиментална песен. Морякът още не беше дошъл. Барманът решаваше кръстословицата в някакъв вестник, разтворен на бара. Вдигна поглед, когато младият полицай се приближи към него и си поръча бира.

Мъжът му връчи бутилка „Туборг“.

— Търся Йесперсен — обясни Валандер.

— Холгер? Той ще дойде след около час.

— Значи, не е в открито море?

Барманът се усмихна.

— Ако беше така, едва ли щеше да може да дойде след час. Обикновено е тук към пет.

Валандер седна на една маса и зачака. Сантименталният женски глас бе заменен от сантиментален мъжки глас. Ако Йесперсен се появеше към пет часа, Валандер щеше да успее да се прибере в Малмьо навреме, за да се обади на Мона. Опита се да измисли какво да й каже. Нямаше да се преструва, че не знае защо го е зашлевила. Щеше да й обясни защо се е свързал с Хелена. Нямаше да се откаже, докато тя не му повярва.

На една от масите спеше някакъв мъж. Барманът беше погълнат от кръстословицата си. Времето минаваше бавно. Понякога вратата се отваряше и вътре се промъкваше дневна светлина. Хората идваха и си отиваха. Полицаят погледна часовника си. Пет без десет. Йесперсен още не беше дошъл. Валандер беше огладнял, поръча си наденички и още един „Туборг“. Имаше чувството, че барманът се мъчи с една и съща дума от около час.

Стана пет. От датчанина нямаше и следа. „Няма да дойде — отчая се младият човек. — Точно днес е решил да кривне от правия път и пак е започнал да пие.“

Влязоха две жени. Едната си поръча шот и седна на една от масите. Другата отиде зад бара. Барманът остави вестника и започна да проверява бутилките по рафтовете. Явно втората жена работеше в заведението. Стана пет и двайсет. Вратата се отвори, Йесперсен пристъпи вътре. Носеше дънково яке и шапка с козирка. Отиде направо до бара и поздрави бармана. Той постави чаша кафе пред него и посочи към масата, на която седеше Валандер. Морякът взе кафето и се усмихна, като видя кой го чака.

— Каква изненада! — каза на развален шведски той. — Шведски полицай в Копенхаген!

— Не просто полицай. Криминален полицай.

— Не е ли едно и също?

Йесперсен се засмя и сложи четири бучки захар в кафето си.

— Както и да е, радвам се да те видя — заяви датчанинът. — Познавам всички, които идват тук. Знам какво пият и за какво говорят. Те разполагат със същата информация за мен. Понякога се чудя дали да не отида на друго място, но не мисля, че ще се осмеля.

— Защо?

— Някой би могъл да каже нещо, което не искам да чуя.

Валандер не беше напълно сигурен дали разбира думите на другия мъж правилно. Отчасти защото имаше силен датско-шведски акцент, отчасти защото се изразяваше по малко нестандартен начин.

— Дойдох тук, за да се видя с теб — сподели той. — Искам да те помоля за помощ.

— Бих пратил всеки друг полицай по дяволите, но за теб ще направя изключение. От какво се нуждаеш?

Валандер му разказа за смъртта на съседа си.

— Моряк с две имена — Андерс Хансон и Артур Холен — приключи той. — Работил е както като машинист, така и като матрос.

— За кое параходно дружество?

— „Сален“.

Йесперсен поклати глава.

— Щях да чуя, ако някой си е сменил името. Не се случва често.

Полицаят се опита да опише съседа си. Сети се за снимките, които бе видял в моряшките паспорти. Хората се променяха. Възможно е Холен съзнателно да бе променил външния си вид, след като бе сменил името си.

— Можеш ли да ми дадеш още информация за него? — помоли морякът. — Бил е матрос и машинист. Това само по себе си е необичайно. До кои пристанища е плавал? С какви съдове?

— Мисля, че често е бил в Бразилия — неуверено промълви младият мъж. — В Рио де Жанейро, разбира се, но и на място на име Сао Луис.

— Град в Северна Бразилия. Бях там веднъж. Имах свободно време и отседнах в елегантен хотел на име „Каса Гранде“.

— Не знам нищо повече.

Йесперсен го гледаше съсредоточено, пъхна бучка захар в устата си.

— Дали някой го е познавал. Това ли искаш да знаеш? Търсиш човек, който е познавал Андерс Хансон или Артур Холен?

Валандер кимна.

— В момента не мога да ти дам никаква информация. Ще проверя. И тук, и в Малмьо. Сега предлагам да идем някъде и да хапнем заедно.

Полицаят погледна часовника си. Беше пет и половина. Нямаше нужда да бърза. Ако хванеше ферибота за Малмьо в девет часа, щеше да се прибере навреме, за да се обади на Мона. А и беше гладен. Наденичките не го бяха заситили.

— Миди — заяви категорично Йесперсен и се изправи. — Отиваме да ядем в „Кръчмата на Ане-Бирте“.

Валандер плати сметката си. Датчанинът вече бе излязъл на улицата, така че се наложи да плати и неговото кафе.

„Кръчмата на Ане-Бирте“ също се намираше в „Нюхавен“. Тъй като още беше рано, лесно си намериха маса. На младия човек не му се ядяха особено миди, но другият мъж настоя. Полицаят си поръча бира, а Йесперсен — яркожълта лимонада.

— В момента не пия — обясни му той. — Ще започна след няколко седмици.

Докато хапваха, датчанинът му разправяше увлекателни истории от годините, прекарани в открито море. Станаха малко преди осем и половина.

Валандер малко се притесни, че няма да може да плати сметката, тъй като Йесперсен явно очакваше да го почерпи, но, за щастие, парите му стигнаха.

Разделиха се пред кръчмата.

— Ще проуча въпроса и ще ти се обадя — обеща датският моряк.

Валандер отиде до пристана на фериботите и се нареди на опашката. Вдигнаха котва точно в девет. Той затвори очи и заспа почти веднага.

Събуди се, защото около него бе станало изключително тихо. Тътенът от двигателя на кораба бе спрял. Изненадано се огледа. Намираха се горе-долу по средата на пътя между Дания и Швеция. Капитанът съобщи по високоговорителя, че е възникнала някаква повреда и се налага да изчакат да дойде друг кораб, който да ги довлече обратно до Копенхаген. Валандер скочи от мястото си и попита една от стюардесите дали случайно нямат телефон на борда. Получи отрицателен отговор.

— Кога ще пристигнем в Копенхаген? — поинтересува се той.

— За съжаление, вероятно ще ни отнеме няколко часа. Междувременно се почерпете с безплатни сандвичи и напитка по ваш избор.

— Не искам сандвич! Искам телефон!

Никой не можеше да му помогне. Обърна се към един кормчия, но той отсече, че в аварийни ситуации радиоапаратите не се използват за лични разговори.

Полицаят се върна на мястото си.

„Мона няма да повярва, че не съм й се обадил, защото е станала авария — отчая се той. — Ще се ядоса и ще скъса с мен.“

Върнаха се в Копенхаген около полунощ. Тогава той вече се бе отказал от идеята да се обади на приятелката си. Пристигнаха в Малмьо в два и половина през нощта. Веднага щом Валандер слезе от кораба, започна да вали като из ведро. Младият човек нямаше достатъчно пари за такси, затова се наложи да се прибере пеша. Едва пристъпил прага, се почувства ужасно зле. Повърна, а после вдигна и температура.

„Мидите — предположи той. — Не ми казвайте, че съм получил хранително отравяне и наистина имам проблеми със стомаха.“

Прекара остатъка от нощта в непрекъснато бродене от леглото до тоалетната. Сети се, че всъщност така и не се беше обадил в работата да съобщи, че е оздравял. Все още беше в болнични. На зазоряване най-накрая успя да поспи за няколко часа, но около девет отново се наложи да изтича до тоалетната. Покрай повръщането и разстройството дори и не му хрумваше да се обади на Мона. В най-добрия случай тя щеше да разбере, че нещо се е случило, че той се е разболял. Ала телефонът мълчеше. Никой не му се обади през целия ден.

Късно вечерта започна да се чувства малко по-добре, но беше толкова изтощен, че успя да си приготви единствено чаша чай. Преди да заспи отново, се зачуди как ли се чувства Йесперсен. Надяваше се и той да е също толкова зле. Нали заради него ядоха миди.

На следващата сутрин се опита да изяде едно сварено яйце, но в крайна сметка всичко пак свърши с тичане до тоалетната. Прекара остатъка от деня в леглото, стомахът му малко по малко започна да се успокоява.

В пет часа телефонът иззвъня. Обаждаше се Хемберг.

— Търсих те — каза той.

— Болен съм — обясни Валандер.

— Стомашна инфекция?

— По-скоро миди.

— Нима съществуват разумни хора, които ядат миди?

— За съжаление, аз се излъгах да хапна онзи ден и сега си патя от това.

Хемберг смени темата.

— Обаждам ти се, за да ти съобщя, че Йорне е готов. Сбъркахме. Холен се е самоубил, преди Александра Батиста да бъде удушена. Трябва да подходим към разследването по нов начин. Убиецът на жената все още не ни е известен.

— Може би е съвпадение.

— Че Батиста е умряла, а Холен се е застрелял със скъпоценни камъни в стомаха? Не на мене тия! Липсва ни брънка от веригата. За наше улеснение нека кажем, че драмата между двама души се е превърнала в триъгълник.

Младият човек искаше да разкаже на по-възрастния мъж за смяната на името на съседа си, но отново му призля.

— Ако утре се чувстваш по-добре, ела при мен — заръча Хемберг. — Не забравяй да пиеш много течности. Само това помага.

След като приключи разговора по спешност и посети тоалетната за пореден път, Валандер се върна в леглото. Прекара вечерта и нощта на границата между сън, будно състояние и полусън. Стомахът му се беше успокоил, но все още се чувстваше много изморен. Сънува Мона, мислеше за казаното от Хемберг, но нямаше сили да се ангажира нито с едното, нито с другото.

На сутринта се почувства по-добре. Препече си хляб и изпи чаша слабо кафе. Стомахът му не реагира. Проветри апартамента, за да прогони лошата миризма. Дъждовните облаци се бяха разсеяли, навън беше топло. Към обяд се обади във фризьорския салон. Отново вдигна Карин.

— Ще предадеш ли на Мона, че ще й се обадя довечера? — попита я той. — Бях болен.

— Ще й предам.

Не успя да прецени дали жената е саркастична, или не. Съмняваше се, че неговата приятелка обсъжда личния си живот с другите, или поне се надяваше да не е така.

Към един часа се приготви да отиде в участъка, но за всеки случай първо се обади, за да провери дали Хемберг е там. Отказа се след няколко неуспешни опита да го открие или да разбере къде се намира. Реши да отиде да напазарува и да посвети останалата част от следобеда на подготовка за разговора с Мона. Той нямаше да е никак лесен.

За обяд си приготви супа, след това легна на дивана да погледа телевизия. Малко преди седем на вратата се позвъни. „Мона — помисли той. — Разбрала е, че нещо не е наред, и е дошла да ме види.“

Ала на прага го чакаше Йесперсен.

— Проклетите ти миди! — ядоса се Валандер. — Бях болен два дни!

Датчанинът се озадачи.

— Нищо не забелязах — отвърна той. — Не вярвам да са били развалени.

Полицаят реши, че ще бъде безполезно да продължи да говори за това, и пусна госта да влезе. Седнаха в кухнята.

— Тук мирише странно.

— Така е, когато този, който живее в апартамента, е прекарал почти 40 часа в тоалетната.

Йесперсен поклати глава и настоя:

— Било е нещо друго. Не е от мидите на Ане-Бирте.

— Ти си тук — прекъсна го Валандер. — Значи, имаш нещо да ми кажеш.

— Малко кафе би ми се отразило добре — намекна морякът.

— Свърши. Съжалявам, не знаех, че ще идваш.

Йесперсен кимна. Не се засегна.

— Мидите причиняват болка в гърдите — отбеляза той. — Ала ако не греша, в момента те измъчва нещо друго.

Полицаят се смая. По някакъв начин другият мъж беше усетил притеснението, свързано с Мона.

— Може би си прав — призна той. — Но не искам да говоря за това.

Датчанинът разпери помирително ръце.

— Ти си тук. Значи, имаш нещо да ми кажеш — повтори младият мъж.

— Казвал ли съм ти някога колко много уважавам вашия президент господин Палме^[4]?

— Той не е президент, дори не е министър-председател. Не вярвам да си дошъл да ми съобщиш това.

— Все пак се налагаше да го споделя. Ала ти си прав, дойдох тук по други причини. Когато човек живее в Копенхаген, отива в Малмьо само ако има работа там. Знаеш какво имам предвид.

Валандер кимна нетърпеливо. Понякога Йесперсен беше излишно многословен. Ала когато разказваше историите си за живота в открито море, беше истински майстор.

— Поговорих с някои приятели в Копенхаген — продължи морякът. — Не научих нищо. После заминах за Малмьо и нещата най-после потръгнаха. Приказвах с един стар електротехник, плавал по световните морета в продължение на хиляда години. Казва се Юнгстрьом. В момента живее в старчески дом. Забравих името на институцията. Едва се държи на крака, но паметта му е съвсем наред.

— Какво научи от него?

— Нищо, но той ми предложи да поговоря с един човек във „Фрихамнен“^[5]. Щом го попитах за Хансон и Холен, той отвърна, че „напоследък тези двамата са станали много популярни“.

— Какво имаше предвид?

— Как мислиш? Полицай си, би трябвало да разбираш това, което обикновените хора не могат.

— Какво каза той?

— Че „напоследък тези двамата са станали много популярни“.

— Значи, някой друг е питал за тях или по-точно за него.

— Yes.

— Кой?

— Не знаеше името му. Бил е мъж, който изглеждал объркан. Как го казвате на шведски? Небръснат, лошо облечен и пиян.

— Кога се е случило това?

— Преди месец.

„Приблизително по същото време Холен инсталира допълнителната ключалка“, сети се Валандер.

— Ще ме свържеш ли с моряка от „Фрихамнен“? Той си има име, нали?

— Отказва да говори с полицаи.

— Защо?

Йесперсен вдигна рамене.

— Знаеш какво се случва по пристанищата. Чупят се кашони с алкохол, изчезва по някой и друг чувал с кафе.

Младият мъж бе чувал подобни истории.

— Продължих да събирам информация — добави датчанинът. — Ако не греша, доста бездомници и пияници се срещат и споделят по някоя бутилка в парка в центъра на Малмьо. Не помня името му. Започва с П.

— Пилдамспаркен?

— Точно така. Освен това едното око на мъжа, който питал за Холен, не се отваря напълно.

— Кое?

— Няма да ти е особено трудно да разбереш, щом го откриеш.

— Значи, този човек е търсил Холен или Хансон преди месец? И обикновено е в Пилдамспаркен?

— Бихме могли да го потърсим заедно, преди да си замина — отвърна Йесперсен. — И да се отбием в някое кафене на път за парка.

Валандер погледна часовника. Седем и половина.

— Няма да е тази вечер. Зает съм.

— Тогава ще се връщам в Копенхаген. Ще поговоря с Ане-Бирте за мидите й.

— Възможно е да е било нещо друго.

— Точно това ще й кажа.

Стигнаха до коридора.

— Благодаря ти, че дойде. Благодаря за помощта — каза полицаят.

— Благодаря и на теб. Ако не беше ти, щяха да ме глобят и да ми се струпат купчина неприятности на главата.

— До скоро виждане. Но никакви миди следващия път!

— Никакви миди повече — обеща Йесперсен и си тръгна.

Валандер се върна в кухнята и си записа наученото. Някой бе питал за Холен или Хансон преди месец. По същото време съседът му беше инсталирал допълнителна ключалка.

Едното око на мъжа, който бе питал за съседа му, не се отваряше напълно. Приличал на пияница и вероятно посещавал Пилдамспаркен.

Пусна химикалката. „Трябва да поговоря с Хемберг за това — помисли си. — Попаднах на истинска следа.“

Сети се, че забрави да помоли Йесперсен да попита познатите си дали са чували за жена на име Александра Батиста.

Изнерви се от невнимателността си. „Не мисля правилно — укори се той. — Допускам излишни грешки.“

Беше станало осем без петнайсет. Младият човек започна да обикаля напред-назад из апартамента си. Чувстваше се неспокоен, въпреки че стомахът му се беше оправил. Нямаше да е лошо да се обади на баща си в Льодеруп, но съществуваше риск да се скарат. Стигаше му Мона. Разходи се из квартала, за да накара времето да минава по-бързо. Лятото най-после беше дошло. Вечерта беше топла. Зачуди се какво ли ще се случи с планираната почивка в Скаген.

В осем и половина се прибра у дома. Седна на кухненската маса и постави ръчния часовник пред себе си. „Държа се като дете — осъзна той. — Но не знам какво трябва да направя, за да променя това.“

В девет часа се обади на Мона. Тя вдигна веднага.

— Преди да затвориш, бих искал да се опитам да ти обясня — подхвана Валандер.

— Кой казва, че ще затворя?

Младият мъж се обърка. Беше се подготвил внимателно, знаеше какво иска да каже. Вместо това тя започна да говори:

— Вярвам, че имаш обяснение, но в момента то не ме интересува. Според мен трябва да се срещнем и да поговорим.

— Сега?

— Не тази вечер. Утре. Удобно ли ти е?

— Да.

— Тогава ще дойда у вас след девет. Майка ми има рожден ден. Обещах й да се видим.

— Бих могъл да приготвя вечеря.

— Няма нужда.

Валандер започна отначало с подготвените си реплики, но тя го прекъсна.

— Ще обсъдим всичко утре. Не сега, не по телефона.

Говориха по-малко от минута. Нищо не се беше случило така, както си представяше той. Разговорът надхвърли и най-смелите му мечти, макар в него да имаше и обезпокоителна нотка.

Мисълта да прекара остатъка от вечерта вкъщи го накара да се почувства неспокоен. Часът беше едва девет и петнайсет. „Нищо не ми пречи да се поразходя в Пилдамспаркен — реши той. — С малко повече късмет може да попадна на мъж, чието око не се отваря напълно.“

Държеше сто крони на дребни банкноти в една от книгите в библиотеката. Пъхна ги в джоба си, взе си якето и излезе от апартамента. Навън нямаше вятър, все още беше топло. На път към спирката за автобуса полицаят започна да си тананика мелодия от операта „Риголето“. Забеляза, че автобусът идва, и се затича.

След като пристигна в Пилдамспаркен, се запита дали това е било добра идея. Паркът беше голям, а той търсеше човек, заподозрян в убийство. Абсолютната забрана срещу това полицаите да действат сами прокънтя в ушите му. „Все пак бих могъл да се поразходя — помисли той. — Не нося униформа, никой не знае какво работя. Аз съм просто сам мъж, който си почива след работа заедно с невидимото си куче.“

Тръгна по една пътека. Под голямо дърво се бяха събрали младежи. Един от тях свиреше на китара. Валандер забеляза няколко бутилки вино. Колко ли закононарушения извършваха тези момчета и момичета? Лохман би организирал акция срещу тях. Младият човек просто ги подмина. Преди няколко години самият той би могъл да е един от тях.

Сега беше редови полицай и от него се очакваше да арестува всички, които пият алкохол на публично място. Поклати глава. Не издържаше, нямаше търпение да започне работа в отдел „Тежки престъпления“. Не стана полицай, за да арестува хората, които свирят на китара и пият вино в една от първите топли летни вечери, а за да залавя големите престъпници. Тези, които извършваха убийства, обири или внасяха контрабандно наркотици.

Продължи към вътрешността на парка. В далечината се чуваше шумът от движението по улиците. Подминаха го прегърнати младеж и девойка. Сети се за Мона. Вероятно всичко щеше да се нареди. Скоро щяха да заминат за Скаген, а той никога повече нямаше да закъснява за уговорена среща.

Спря. На една пейка недалеч от него седяха няколко мъже, които пиеха алкохол. Един от тях дърпаше каишката на немска овчарка, която отказваше да застане мирно. Бавно се приближи към тях. Те не му обърнаха внимание. Сред тях нямаше никой, чието око не се отваряше напълно, ала внезапно един от тях се изправи и олюлявайки се, застана пред него. Изглеждаше много силен. Мускулите му се издуваха под ризата, разкопчана на корема.

— Трябва ми десетачка — заяви той.

Отначало Валандер мислеше да откаже. Десет крони бяха много пари. После размисли.

— Търся един приятел — каза той. — Момче, чието око не се отваря напълно.

Не очакваше това да даде някакъв резултат, но за свое най-голямо учудване, получи отговор.

— Руне не е тук. Бог знае къде е.

— Точно така. Руне.

— Кой си ти, по дяволите? — попита олюляващият се.

— Името ми е Курт. Аз съм негов стар приятел.

— Никога не съм те виждал преди.

Валандер му даде една десетачка и помоли:

— Предай му, като го видиш. Кажи, че Курт е бил тук. Между другото, знаеш ли фамилията на Руне?

— Дори не знам дали има такава. Руне си е Руне.

— Къде живее?

За момент мъжът застана напълно неподвижно.

— Мислех, че сте приятели. Значи, трябва да знаеш адреса му.

— Доста често се мести.

Пияният се обърна към останалите на пейката.

— Някой от вас знае ли къде живее Руне?

Последва извънредно объркващ разговор. Мина известно време, докато стане ясно точно за кой Руне става дума. След това постъпиха много предложения за адреса му. Някои се съмняваха, че изобщо има собствен дом. Полицаят чакаше. Немската овчарка се скъсваше да лае.

Мъжът с мускулите се върна.

— Нямаме представа какъв е адресът на Руне, но ще му предадем, че си бил тук.

Младият човек кимна и бързо си тръгна. Разбира се, възможно бе да греши. На света имаше много хора с очи, които не се отварят напълно. И все пак беше убеден, че е на прав път. Нямаше да е лошо веднага да се свърже с Хемберг и да предложи да сложат парка под наблюдение. Може би в регистрите на полицията имаше информация за мъж, чието око не се отваря напълно?

Разколеба се. Отново избързваше. Трябваше първо да поговори с по-възрастния мъж, да му обясни за промяната в името на съседа му и за наученото от Йесперсен. Той щеше да му каже дали е попаднал на истинска следа, или не.

Налагаше се разговорът с Хемберг да почака до утре.

Валандер излезе от парка и взе автобуса до вкъщи.

Все още беше уморен след хранителното отравяне, заспа преди полунощ.

* * *

На следващия ден младият полицай се събуди отпочинал още в седем часа. Констатира, че стомахът му е напълно възстановен, изпи чаша кафе и набра телефона, който бе получил от момичето в участъка.

След много сигнали „свободно“ баща му най-после отговори:

— Ти ли си? Не намерих телефона сред цялата бъркотия.

— Защо се обаждаш в участъка и се представяш за далечен роднина? Нима се срамуваш да кажеш истината?

— Не желая да имам нищо общо с полицията. Искаш ли да ми дойдеш на гости?

— Та аз дори не знам къде живееш! Кристина ми обясни само отгоре-отгоре.

— Прекалено си мързелив да провериш сам. Ето какво не е наред с теб.

Валандер осъзна, че разговорът вече е излязъл от релси. Най-добре беше да затвори колкото се може по-скоро.

— Ще дойда след няколко дни — обеща той. — Ще ти се обадя преди това, за да ми обясниш как да стигна дотам. Как си?

— Добре.

— Това ли е всичко? „Добре“?

— Тук е малко разхвърляно, но ще стане чудесно, като подредя. Направих си хубаво ателие в един стар обор.

— Ще дойда.

— Няма да ти повярвам, докато не застанеш пред мен. На полицаите не може да се разчита.

Младият човек затвори. „Може би ще живее още двайсет години — помисли уморено той. — И през цялото време ще ми виси на главата. Никога няма да се отърва от него. Най-добре веднъж завинаги да се примиря с това. Отсега е опак, нещата само ще се влошат, като остарее.“

Валандер изяде няколко сандвича с голям апетит и хвана автобуса до участъка. Малко след осем почука на полуотворената врата на Хемберг. Чу мърморене в отговор и влезе. По изключение краката на другия мъж не се намираха върху бюрото. Той стоеше до прозореца и прелистваше сутрешен вестник, развеселено погледна своя колега и подметна:

— Миди. Човек трябва да се пази от тях. Попиват всички мръсотии във водата.

— Възможно е да е било нещо друго.

Хемберг остави вестника настрана и седна.

— Трябва да говоря с теб — подхвана младият полицай. — Ще са ми необходими повече от пет минути.

Хемберг кимна към стола.

Валандер му разказа за откритието си — Холен бе сменил името си преди няколко години. Хемберг веднага наостри уши. Младият човек спомена и разговора си с Йесперсен, посещението на моряка миналата вечер и разходката в Пилдамспаркен.

— Мъж на име Руне — приключи той. — Без фамилия, с око, което не се отваря напълно.

Хемберг мълчаливо обмисли казаното от него и накрая заяви:

— Не съществува човек без фамилия. И надали има много хора, чиито очи не се отварят напълно, в град като Малмьо. — След това сбърчи чело: — Веднъж вече ти казах да не действаш сам. Трябваше да се свържеш с мен или с някой друг още вчера вечерта. Щяхме да заловим мъжете, които си срещнал в парка. След внимателни разпити и леко изтрезняване хората обикновено си спомнят какво ли не. Записа ли си името на човека, с когото говори?

— Не му казах, че съм полицай. Представих се като приятел на Руне.

Хемберг поклати глава и промърмори:

— Не бива да правиш така. Ние действаме открито, освен ако няма основателни причини за противното.

— Той ми поиска пари — оправда се Валандер. — Иначе щях просто да го подмина.

Хемберг го погледна изпитателно и попита:

— Какво правеше в Пилдамспаркен?

— Разхождах се.

— Не си провеждал някакъв вид разследване?

— Имах нужда да се раздвижа след хранителното отравяне.

По лицето на колегата му се изписа силно съмнение.

— С други думи, съвсем случайно си се спрял точно на този парк?

Валандер не отговори. Хемберг се изправи и промълви:

— Ще помоля няколко момчета да се заемат с издирването на този Руне. В момента се налага да действаме на широк фронт. Бях решил, че Холен е убил Батиста. И аз греша понякога. Налага се да забравим за предишните си теории и да започнем отначало.

Излезе от кабинета на Хемберг и отиде на долния етаж. Надяваше се да не попадне на Лохман, но в момента, в който си помисли това, неговият началник излезе от една зала за срещи с чаша кафе в ръка, все едно го бе дебнал през цялото време.

— Тъкмо започнах да се чудя — каза Лохман.

— Бях в болнични.

— Въпреки това са те виждали в участъка.

— Вече съм здрав. Имах хранително отравяне. Миди.

— Трябва да патрулираш. Говори с Хокансон.

Валандер отиде в стаята, в която редовите полицаи получаваха задачите си. Хокансон беше едър и дебел, непрекъснато се потеше. Седеше на една маса и прелистваше някакво списание. Вдигна поглед, когато младият човек влезе в стаята.

— Центърът на града — изрецитира той. — Двамата с Витберг тръгвате в девет часа. Приключвате в три.

Валандер кимна и отиде в съблекалнята. Извади униформата от шкафчето си и се преоблече. Витберг влезе малко след като стана готов. Той беше на 30 години и не спираше да говори за мечтата си някой ден да кара състезателна кола.

В девет и петнайсет излязоха от участъка.

— Когато е топло, всичко е по-спокойно — отбеляза другият мъж. — Рядко е необходимо да се намесваме, може би денят ще е спокоен.

* * *

Денят наистина се оказа спокоен. Валандер окачи униформата в шкафчето си към три часа. Наложи се да спрат един велосипедист, който караше от грешната страна на улицата, но не срещнаха други затруднения.

В четири часа младият полицай вече си беше вкъщи. Напазарува на връщане от автобусната спирка. Възможно бе Мона да промени решението си или да се окаже гладна.

Взе си душ и се преоблече преди четири и половина. Все още оставаха над четири часа до идването на приятелката му. „Нищо не ми пречи да направя още една разходка в Пилдамспаркен — реши той. — Особено заедно с невидимото си куче.“

Поколеба се. Хемберг му беше дал изрична заповед.

Въпреки това излезе. В пет и половина вървеше по същата пътека като предната вечер. Младежите, които бяха свирили на китара и пили вино, ги нямаше. Пейката, на която бяха седели пияните мъже, също беше празна. Младият човек реши да остане в парка още петнайсет минути и после да се насочи обратно вкъщи. Слезе от един хълм, спря за малко и се загледа в патиците, плуващи в голямото изкуствено езеро. Отнякъде се носеше птича песен. Миризмата на дърветата беше силна, както обикновено, преди да настъпи лятото. Подмина го възрастна двойка, обсъждаща нечия „горка сестра“. Не стана ясно за чия сестра става въпрос и защо я съжаляват.

Валандер тъкмо се канеше да се върне по същия път, по който бе дошъл, когато забеляза няколко души, седнали на земята под сянката на едно дърво. Не можеше да прецени дали са пияни, или не. Един от тях се изправи и олюлявайки се, се отдалечи. Приятелят му спеше. Брадичката му почиваше върху гърдите. Полицаят се приближи, но не го разпозна от предната вечер. Мъжът беше лошо облечен, до краката му лежеше празна бутилка от водка.

Валандер клекна, искаше да разгледа лицето му по-отблизо. Чу стъпки по чакълената алея зад себе си. Обърна се и видя две момичета. Едното от тях му се струваше някак познато.

— Един от проклетите полицаи — процеди то. — Удари ме по време на демонстрацията.

Чак тогава се сети коя е тя. Тази, която му се развика в кафенето миналата седмица.

Изправи се. По лицето на другото момиче разбра, че зад гърба му се случва нещо. Веднага се завъртя. Облегнатият на дървото мъж не спеше. Беше се изправил, държеше нож в ръка.

Всичко се случи много бързо. Валандер помнеше единствено, че момичетата изкрещяха и избягаха. Той вдигна ръце в опит да се защити, но се оказа прекалено късно. Не успя да парира удара. Ножът го прободе в гърдите. Заобиколи го топла тъмнина.

Изгуби съзнание още преди да падне на покритата с чакъл алея.

 

 

После го заобиколи гъста мъгла или може би спокойно и тихо бяло море.

 

 

Валандер прекара четири дни в безсъзнание. Направиха му две сложни операции. Ножът беше минал много близо до сърцето му. Но той оцеля и бавно излезе от мъглата. Когато на петия ден най-после отвори очи, нямаше представа какво се е случило и къде се намира.

До леглото му го чакаше познато лице.

Лице, което означаваше всичко за него. Лицето на Мона.

Тя се усмихваше.