Джон Гришам
Адвокат на престъпници (67)

15

Истинско предизвикателство е всеки месец да измислям нещо, с което да забавлявам Старчър. Вече ми каза, че му е омръзнало от мола, зоопарка, пожарната, миниголфа и кукления театър. Всъщност му се иска пак да гледаме бой в клетка, но няма да стане. Затова му купувам лодка.

Срещаме се с майка ми край езерото в градския парк. С нея пием кафе, а Старчър сърба какао. Майка ми се тревожи за възпитанието му. Детето няма никакви обноски на масата и никога не казва „господине“, „госпожо“ и „благодаря“. Настоявал съм пред него за това, но нищо не съм постигнал.

Лодката е състезателен модел с дистанционно управление и има двигател, който вие като моторна резачка. Изкуственото езеро е кръгло, с бликащ фонтан в средата. Привлича като магнит модели на лодки на всякаква възраст и за всякаква възраст. Със Старчър се туткаме с дистанционното половин час, преди да го разгадаем. Когато му свиква, аз го пускам да играе и сядам до майка ми на пейка под едно дърво.

Денят е прекрасен, въздухът е свеж и чист, а небето — искрящо синьо. Паркът гъмжи от хора — семейства, които се разхождат и ближат сладолед, майки с огромни бебешки колички, влюбени двойки, които се търкалят в листата. Не липсват и разведени бащи, които упражняват правото си на среща с децата.

С майка ми говорим за едно-друго, докато наблюдаваме от разстояние единствения й внук. Тя живее на два часа път и не научава местните новини. Не е чула за случая „Суенгър“ и аз не се каня да я осведомявам. Обича да се изказва по всички въпроси, пък и не одобрява кариерата ми. Първият й съпруг, баща ми, беше адвокат по вещно право, който изкарваше добри пари от сделки с недвижими имоти. Почина, когато бях на десет. Вторият й съпруг натрупа състояние от гумени куршуми и почина на шейсет и две години. Страх я е да заложи на трети съпруг.

Купувам още кафе в картонени чашки и двамата подновяваме разговора си. Старчър ми махва да отида при него и когато пристигам, ми връчва дистанционното, защото трябва да пишка. Тоалетната е от отсрещната страна на езерото, залепена за сградата на парковата администрация. Питам го дали има нужда от помощ и той ме поглежда възмутено. Вече е на осем години и става все по-самоуверен. Наблюдавам го как върви към сградата и влиза в мъжката тоалетна. Спирам лодката и чакам.

Зад мен настава неочаквано оживление, разнасят се силни сърдити гласове, после във въздуха отекват два изстрела. Хората се разпищяват. На петдесетина метра чернокож тийнейджър тича през парка, прескача една пейка, стрелва се между дърветата и потъва в гората. Тича бясно, сякаш животът му е застрашен. И явно е така. Гони го друг чернокож, разгневен и с пистолет в ръка. Той отново стреля и хората залягат на земята. Доскоро се наслаждаваха на деня, а сега са приведени, пълзят, притискат здраво децата си, бягат да си спасят кожата. Като екшън по телевизията е, като нещо, което всички сме гледали, но едва след няколко секунди разбираме, че това не е филм. Пистолетът е истински!

Първата ми мисъл е за Старчър, но той е от отсрещната страна на езерото, в тоалетната, доста далече от престрелката. Привеждам се и се озъртам като обезумял, когато в мен се блъска мъж, който бяга, промърморва едно „извинете“ и отминава.

Когато и преследвачът, и преследваният се скриват в гората, аз продължавам да чакам, страх ме е да помръдна. После в далечината се чуват още два изстрела. Ако вторият тип е настигнал първия, поне не се наложи да гледаме развръзката. Замръзнали сме, чакаме, после отново се раздвижваме. Сърцето ми блъска в гърдите, докато стоя и се взирам към дебелите стволове на дърветата като всички останали. Когато решавам, че опасността е преминала, си поемам дъх. Хората се споглеждат изумено, чувстват облекчение, но още са потресени. Наистина ли видяхме онова, което видяхме?

Двама велополицаи прелитат покрай нас и изчезват в гората.

В далечината се чува сирена.

Поглеждам към майка ми, която говори по телефона, сякаш нищо не се е случило. Поглеждам към мъжката тоалетна, Старчър още не е излязъл. Тръгвам натам, като спирам да оставя дистанционното на пейката при майка си. Няколко мъже и момчета са влезли и излезли от тоалетната.

— Какво беше това? — пита майка ми.

— Животът в големия град — отговарям и се отдалечавам.

Старчър не е в тоалетната. Бързо излизам навън и се озъртам. Сграбчвам майка ми, казвам й, че е изчезнал, и я изпращам да провери в дамската тоалетна. Няколко дълги минути двамата претърсваме района и ужасът ни расте с всяка секунда. Той не е дете, което би се запиляло ей така. Не, Старчър би се изпишкал и веднага би се върнал при езерото, за да продължи състезанието с лодки. Сърцето ми ще се пръсне, плувнал съм в пот.

Двамата велополицаи се появяват от гората и аз хуквам към тях. Крещя, че синът ми е изчезнал, и те незабавно съобщават по радиостанцията. В отчаянието си спирам хората и ги моля за помощ.

Пристигат още двама велополицаи. Районът около езерото вече е обхванат от паника, всички знаят, че е изчезнало дете. Полицаите се опитват да блокират целия парк, но има десетки места, откъдето може да се влезе и излезе. Пристигат патрулни коли. Настойчивият вой на сирените засилва ужаса ми. Забелязвам мъж с червен пуловер. Струва ми се, че го мярнах да влиза в тоалетната. Той потвърждава, че е бил там и е видял дете на писоара. Всичко му се сторило наред. Не, не видял детето да излиза. Тичам напред-назад по алеите, които лъкатушат през парка, и разпитвам всички дали не са забелязали осемгодишно момче, което да има вид на изгубено. Облечено е с джинси и кафяв суичър. Никой не го е виждал.

Секундите летят и аз се мъча да се успокоя: скрил се е някъде, не е отвлечен. Не се получава, паниката ми е пълна.

Това е ужасната история, за която четеш във вестниците, но ти се струва, че никога няма да се случи на теб.