Ърнест Клайн
Играч първи, приготви се (19)

0018

Беше петък вечер и за пореден път се занимавах с проучвания, като гледах епизодите на Деца чудо, телевизионен сериал от началото на 80-те за млад хакер, който използва компютърните си умения, за да разгадава мистерии. Тъкмо бях изгледал епизода „Смъртоносен достъп“ (в който се появяваха герои от сериала Саймън & Саймън), когато получих имейл от Огдън Мороу. Темата на съобщението гласеше: „Ако искаме, ще танцуваме“.

Имейлът не съдържаше текст, а само прикрепен файл покана за една от най-ексклузивните сбирки в ОАЗИС: празненството по случай рождения ден на Огдън Мороу. В истинския свят Мороу почти не се появяваше в публичното пространство, а в ОАЗИС излизаше от бърлогата си само веднъж годишно, за да организира въпросното събитие.

В поканата имаше снимка на прочутия аватар на Мороу — Великия и всемогъщ Ог. Белобрадият магьосник бе наведен над голям диджейски пулт с една слушалка притисната към ухото, прехапал долна устна в екстаз от музиката, докато пръстите му въртяха стара винилова плоча върху комплект грамофони. Върху кутията с останалите плочи имаше стикер „БЕЗ ПАНИКА“ и лого „Забранено за Шестици“, което представляваше жълта шестица оградена в червен кръг и задраскана. Текстът под снимките гласеше:

Танцова забава с музика от 90-те по случай 73-ия рожден ден на Огдън Мороу!

Тази вечер: 10 ч Стандартно време в Обърканото кълбо.

Поканата важи за един човек.

Слисах се. Огдън Мороу си бе направил труда да ме покани на рождения си ден. Това бе най-голямата чест, която някога ми бе оказвана.

Обадих се на Арт3мида и тя потвърди, че е получила същия имейл. Каза ми, че няма как да пропусне парти на самия Ог въпреки очевидния риск. Затова аз, естествено, отвърнах, че ще я чакам в клуба. Само така нямаше да изглеждам като пълен страхливец.

Знаех, че след като Ог е поканил нас двамата, вероятно е изпратил покани и на останалите членове на Големите пет. Аех вероятно нямаше да дойде, тъй като всеки петък участваше в излъчвани по целия свят битки, а Шото и Дайто не влизаха в зони, разрешени за двубои между играчи, освен ако не бе крайно наложително.

Обърканото кълбо бе прочут клуб с нулева гравитация на планетата Неоноар в сектор Шестнайсет. Огдън Мороу лично бе написал кода за нея и все още бе единственият й собственик. Досега не бях ходил в Кълбото. Не ме биваше много в танците, нито в общуването с надутите, назлобени новаци, които се събираха там. Но рожденият ден на Ог бе специално събитие и тази вечер клубът щеше да е затворен за обичайната клиентела. Вместо това щеше да е пълно със знаменитости — кинозвезди, музиканти и поне двама от Големите пет.

Повече от час гласих прическата на аватара си и пробвах различни дрехи. Най-накрая се спрях на класическо облекло от 80-те: светлосив костюм, досущ като на Питър Уелър в Приключенията на Бъкару Банзай, съчетан с червена папионка и чифт бели кецове „Адидас“. Заредих инвентара си с най-добрите доспехи, които имах, както и с огромно количество оръжия. Една от причините Кълбото да е толкова престижен клуб бе, че се намираше в зона, разрешена за битки между играчи, в която функционираха и магиите, и технологиите. Тъй че бе изключително опасно място. Особено за прочут ловец като мен. В ОАЗИС съществуваха стотици киберпънк планети, но Неоноар бе една от най-старите и най-големите. Гледана от орбита, тя приличаше на лъскаво топче оникс, опасано от паяжина пулсиращи светлинки. На Неоноар винаги цареше нощ, а повърхността на планетата бе изцяло покрита от свързани помежду си градове с невъобразимо високи небостъргачи. В небето се носеше непрестанен поток от летателни машини бръмчащи измежду високите сгради, а улиците гъмжаха от облечени в кожени дрехи неигрални компютърни персонажи и аватари с огледални слънчеви очила, въоръжени с високотехнологични оръжия и подкожни импланти, които говореха на техножаргона от романа Невромантик.

Обърканото кълбо се намираше в западното полукълбо, на кръстовището на Булеварда и Авенюто — две ярко осветени улици, които опасваха цялата планета по екватора и нулевия меридиан. Самият клуб представляваше огромна кобалтовосиня сфера с диаметър три километра, която висеше във въздуха на трийсет метра над земята. Висящо кристално стълбище водеше до единствения вход за клуба — кръгъл отвор в долния край на сферата.

Пристигнах с гръм и трясък с летящия си дилорън, който спечелих, след като преминах куеста Завръщане в бъдещето на планетата Земекис. Колата вървеше с (нефункциониращ) флукс капацитатор, но аз бях добавил няколко неща към оборудването и външния му вид. Първо инсталирах бордови компютър с изкуствен интелект на име КИТТ (закупен на онлайн търг) и монтирах червен скенер като от Черният ездач над предната решетка. След това оборудвах колата с осцилиращ оувъртръстър — приспособление, което й позволяваше да минава през твърда материя. И накрая, за да е изцяло в стила на суперавтомобил от 80-те, лепнах на вратите на дилоръна по едно лого на Ловци на духове, след което му сложих номера, гласящи ЕСТО-88.

Имах го само от няколко седмици, но пътуващият през времето и твърдата материя дилорън вече се бе превърнал в запазена марка на аватара ми.

Знаех, че ако оставя скъпата си кола в зона, разрешена за битки, си е чиста покана някой кретен да се опита да я отмъкне. Автомобилът разполагаше с няколко аларми, а в системата за запалване бях заложил взривни устройства в стил Лудия Макс, тъй че ако друг аватар се опиташе да я подкара, плутониевата капсула щеше да избухне в малка термоядрена експлозия. Но тук, на Неоноар, нямаше да е проблем да опазя колата си. Щом слязох от нея, й направих магия за смаляване и тя на мига се сви до размерите на количка „Мачбокс“, след което я прибрах в джоба си. Магическите зони си имаха и предимства.

Хиляди аватари се бяха притиснали в силовите полета с формата на кадифени въжета, които не допускаха да премине никой, който няма покана. Докато вървях към входа, тълпата ме засипваше със смесица от обиди, молби за автографи и сълзливи обяснения във вечна любов. Бях активирал бронята си, но изненадващо, никой не се опита да ме простреля. Показах на портиера киборг поканата си и поех нагоре по дългото кристално стълбище.

Влизането в Обърканото кълбо предизвикваше дезориентация. Гигантската сфера бе куха отвътре, а овалната й вътрешна повърхност служеше за бар и място за почивка. С влизането в клуба, законите на гравитацията се променяха. Накъдето и да тръгнеше аватарът ти, краката му винаги оставаха прикрепени към вътрешната повърхност на сферата, тъй че можеше да стигнеш по права линия до „тавана“, след което да слезеш от другата страна и да пристигнеш в точката, от която си тръгнал. Огромното пространство в центъра служеше за „дансинг“ с нулева гравитация. До там се стигаше, просто като скочиш от пода като Супермен, прелетиш през въздуха и навлезеш в зоната на безтегловност.

Когато прекрачих прага, погледнах нагоре — тоест в посоката, която в момента се намираше „горе“ спрямо мен — и огледах обстановката. Клубът бе пълен. Стотици аватари се разхождаха насам-натам като мравки, пълзящи във вътрешността на гигантски балон. Други вече бяха на дансинга — въртяха се, летяха, кършеха се и се премятаха в такт с музиката, която гърмеше от сферични колони, реещи се из заведението.

По средата на дансинга, в самия център на клуба, висеше голяма прозрачна топка. Това бе „кабината“, в която стоеше диджеят, заобиколен от грамофони, пултове, колони и усилватели. В центъра на цялата тази апаратура в момента здраво се трудеше подгряващият диджей — R2-D2, който пускаше плочите с роботизираните си ръце. Разпознах мелодията, която вървеше в момента — ремикс на Тъжен понеделник на Ню Ордър от 1988 г., в който бяха прибавени многобройни звуци на дроиди от Междузвездни войни.

На път към най-близкия бар, аватарите, покрай които минавах, до един се спираха, зяпваха ме и ме сочеха с пръст. Не им обръщах внимание, тъй като търсех с поглед Арт3мида.

Поръчах си Пангалактически гаргаробластер от клингонката на бара и изпих половината на един дъх. След това се ухилих, когато R2 пусна друга класическа песен от 80-те.

— Заговорът на змията — издекламирах по навик. — Дюран Дюран, 1983 г.

— Не е зле, умнико — каза познат глас, достатъчно силно, че да го чуя на фона на музиката.

Обърнах се и видях, че зад мен стои Арт3мида. Бе облечена официално: металическа синя рокля, която сякаш бе нарисувана със спрей върху тялото й. Тъмната коса на аватара й бе оформена в къса подстрижка „на паничка“ и идеално обрамчваше прекрасното й лице. Изглеждаше зашеметяващо.

— Едно уиски „Гленморанджи“ с лед! — извика тя на барманката.

Усмихнах се. Любимото питие на Конър Маклауд. Леле, обожавах това момиче!

Тя ми намигна, когато й донесоха питието. След това чукна чаша в моята и изпи уискито до дъно на един дъх. Шумът от разговорите на аватарите около нас се усили. Из клуба вече се бе разнесла мълвата, че Парзивал и Арт3мида си бъбрят на бара.

Арт3мида хвърли поглед към дансинга, след това се обърна към мен.

— Какво ще кажеш, Пърси, искаш ли да се поразкършиш?

Намръщих се.

— Не и ако продължаваш да ме наричаш „Пърси“.

Тя се засмя. В този момент песента свърши и клубът утихна. Всички обърнаха очи към пулта на диджея, където R2 изчезваше сред сноп светлина, все едно се телепортираше като в оригинален епизод на Стар Трек. И тогава тълпата нададе бурни възгласи, щом познат аватар с побеляла коса се появи, отново сред сноп светлина, на пулта. Беше Ог.

Във въздуха се материализираха стотици екрани, разпръснати из целия клуб. Всеки от тях показваше Ог в близък план, тъй че всички да виждат ясно аватара му. Старият магьосник бе облечен в размъкнати джинси, сандали и избеляла тениска на Стар Трек: Следващото поколение. Той помаха на тълпата и пусна първата песен — денс ремикс на Бунтовен вик на Били Айдъл.

Целият дансинг избухна в овации.

— Обожавам тази песен! — извика Арт3мида и отново обърна очи към дансинга. Аз я погледнах колебливо. — Какво има? — попита тя с престорено съчувствие. — Не можеш да танцуваш ли?

Изведнъж тя се раздвижи в такт с ритъма, започна да поклаща глава и да върти бедра. След това се оттласна от пода с двата крака, понесе се нагоре и отлетя до дансинга. Аз вдигнах очи към нея, за миг напълно парализиран, докато събирах смелост.

— Добре — промърморих си под носа. — Е, какво пък толкова?

Сгънах колене и се оттласнах от пода. Аватарът ми полетя и се плъзна до Арт3мида. Аватарите, които вече танцуваха, се дръпнаха встрани и ни направиха път — тунел, водещ до центъра на дансинга. Виждах как Ог се рее в кабинката малко над нас. Въртеше се като дервиш, правеше каквито ремикси на песни му хрумнеха, като в същото време регулираше гравитационното поле на дансинга, тъй че въртеше и самия клуб като стара винилова плоча.

Арт3мида ми намигна и след миг краката й се сляха и се превърнаха в опашка на русалка. Тя плесна с нея, стрелна се напред, като свиваше и разгъваше тяло в такт с бързия, насечен ритъм, и се понесе из въздуха. След това се завъртя с лице към мен, усмихна се и ме подкани с жест да се приближа. Косата й се развяваше като ореол около главата й, все едно бе под вода.

Когато стигнах до нея, тя ме хвана за ръка. В същия миг опашката изчезна, краката й се появиха отново и тя продължи да ги върти и да описва „ножици“ в такт с музиката.

Тъй като не се доверявах повече на инстинкта си, заредих скъп софтуер за танци, наречен Траволта, който си бях свалил и изпробвал по-рано същата вечер. Програмата пое контрол върху движенията на Парзивал, синхронизира ги с музиката и четирите ми крайника затанцуваха елегантно и пластично. В един миг се преобразих в краля на бала.

Очите на Арт3мида грейнаха от изненада и удоволствие и тя започна да имитира движенията ми, а двамата се въртяхме един около друг като ускоряващи се електрони. И тогава Арт3мида започна да променя формата си.

Аватарът й загуби човешкия си облик и се разстла в пулсираща аморфна маса, която променяше размера и цвета си в зависимост от музиката. Аз избрах опцията „огледален образ на партньора“ от танцовия софтуер и последвах примера й. Крайниците и торсът на аватара ми се разливаха и точеха като карамел и обгръщаха Арт3мида, а по кожата ми шареха и се сменяха странни пъстри мотиви. Приличах на Гумения човек, ако се бе надрусал здраво с ЛСД. След малко всички останали на дансинга започнаха да менят формата си и да се разливат в петна от цветна светлина. Скоро центърът на клуба приличаше на неземна лампа.

Когато песента свърши, Ог се поклони и пусна баладата Отново и отново на Синди Лоупър. Аватарите около нас се групираха по двойки.

Поклоних се елегантно на Арт3мида и протегнах ръка към нея. Тя се усмихна и прие. Придърпах я към себе си и двамата се понесохме из въздуха. Ог настрои дансинга да се върти в посока, обратна на часовниковата стрелка, тъй че всички аватари се завъртяха бавно около невидимата централна ос на клуба като прашинки в стъклена топка.

И преди да успея да се спра, думите просто излязоха от устата ми:

— Влюбен съм в теб, Арти.

В първия момент тя не реагира. Просто ме изгледа шокирано, докато аватарите ни продължаваха да се реят един около друг на автопилот. След това превключи разговора ни на личен гласов канал, тъй че никой да не ни подслушва.

— Не, не си, Зи. Дори не ме познаваш.

— Напротив — възразих аз. — Познавам те по-добре от всички останали хора, които съм срещал.

— Знаеш за мен само онова, което аз искам да знаеш. Виждаш само онова, което аз искам да видиш. — Тя постави длан върху гърдите си. — Това не е истинското ми тяло, Уейд. Нито истинското ми лице.

— Не ме интересува! Влюбен съм в ума ти… в характера ти. Не ме интересува външният ти вид.

— Само така говориш — отвърна тя с леко разтреперан глас. — Повярвай ми. Ако ме видиш на живо. Ще останеш отвратен.

— Защо говориш така?

— Защото съм отвратително деформирана. Или страдам от паралич. Или съм на шейсет и три години. Което си харесаш.

— Не ме интересува дали някое от тези неща е вярно. Кажи ми къде да се срещнем и ще ти го докажа. Още сега ще хвана самолет и ще дойда, където и да се намираш. Говоря сериозно.

Тя поклати глава.

— Ти не живееш в истинския свят, Зи. От всичко, което си ми казвал, мисля, че никога не си живял там. Ти си като мен. Живеем в тази илюзия. — Тя посочи виртуалната зала. — Няма как да знаеш какво е истинска любов.

— Не говори така! — Очите ми се насълзяваха и не си направих труда да го крия от нея. — Да не би да е, защото ти казах, че никога не съм имал истинска приятелка? И че съм девствен? Защото…

— Разбира се, че не. Нищо подобно. Това няма никакво значение.

— Тогава какъв е проблемът? Моля те, кажи ми!

— Ловът. Знаеш това много добре. Откакто започнахме да се виждаме, и двамата изоставихме състезанието. В момента трябва да се посветим на намирането на Нефритения ключ. Обзалагам се, че Соренто и Шестиците правят точно това. Както и всички останали…

— Състезанието да върви по дяволите! Както и Яйцето! — извиках аз. — Не чу ли какво ти казах? Влюбен съм в теб! Искам да бъда с теб. Повече от всичко.

Тя се взря в мен. Или по-скоро аватарът й гледаше моя безизразно. После каза:

— Съжалявам, Зи. Аз съм виновна. Позволих нещата да излязат от контрол. Трябва да престанем.

— За какво говориш? Да престанем с кое?

— Мисля, че трябва да се разделим. Да престанем да прекарваме толкова много време заедно.

Имах чувството, че някой ме беше стиснал за гърлото.

— Късаш ли с мен?

— Не, Зи — отвърна Арт3мида и усетих, че вече и тя плачеше. — Не късам с теб, защото не сме заедно. — После изведнъж в гласа й се появи истинска злоба. — Дори не сме се срещали!

— И какво? Просто ще… спреш да ми говориш ли?

— Да, смятам, че така ще е най-добре.

— За колко време?

— Докато Ловът не приключи.

— Но, Арти… Това може да отнеме години.

— Осъзнавам го. И съжалявам. И на мен не ми харесва. Но мисля, че така е най-добре.

— Значи за теб печалбата е по-важна от мен?

— Не става въпрос за парите, а какво мога да направя с тях.

— Да бе, да спасиш света. Невероятно си благородна.

— Не се дръж като кретен. Търся Яйцето вече повече от пет години. Ти също. А сега сме по-близо от всякога до него. Не мога просто да пропилея шанса си.

— Не те карам да го правиш.

— Напротив, макар да не го осъзнаваш.

Песента на Синди Лоупър свърши и Ог пусна денс парче — Джеймс Браун е мъртъв на Ел Ей Стаил. Но в следващия миг погледнах нагоре и видях как големи отломки се носят с бясна скорост към дансинга, а аватарите се разпръсват, за да не пострадат. Току-що някой бе пробил дупка в покрива на клуба. И през нея нахлу малка армия от Шестици с реактивни раници, които започнаха да стрелят с лазерни пистолети.

Настана пълен хаос. Половината аватари в клуба се спуснаха към изхода, а другата половина извадиха оръжия или започнаха да правят магии, изстрелваха лазерни лъчи, куршуми и огнени кълба към нашествениците. Шестиците бяха над сто на брой, всички въоръжение до зъби.

Не можех да повярвам колко са нагли. Как можеха да са толкова глупави, че да нападнат клуб, пълен с аватари от високо ниво на тяхна територия? Вероятно щяха да убият няколко от нас, но за сметка на това щяха да изгубят почти всичките си аватари. И с каква цел?

И тогава осъзнах, че по-голямата част от изстрелите на Шестиците бяха насочени към мен и Арт3мида. Бях дошли, за да убият нас двамата.

Новината, че с Арт3мида сме в клуба, вероятно вече се тиражираше по новинарските канали. А когато Соренто бе разбрал, че ловците, заемащи първите две места в Класацията се намират в незащитена зона, разрешена за битки, явно бе решил, че не може да подмине подобна възможност. Това бе шансът на Шестиците да се отърват от двамата си най-големи конкуренти с един удар. Струваше си да жертват стотина от аватарите си от най-високо ниво.

Знаех, че собственото ми безразсъдство ги е докарало тук. Проклех се за глупостта си. След това извадих лазерните си пистолети и започнах да стрелям към най-близката групичка Шестици, като в същото време се стараех да избягвам техните куршуми. Погледнах към Арт3мида тъкмо навреме, за да видя как изпепелява дузина Шестици с кълба синя плазма, които изстрелваше с дланите си, без да обръща внимание на несекващия поток от лазерни лъчи и магически снаряди, които рикошираха от прозрачната й броня. И аз бях подложен на силен обстрел. До момента бронята ми устояваше, но нямаше да издържи още дълго. На дисплея ми вече се показваха предупреждения за повреда, а бойните ми точки рязко намаляваха.

За секунди сражението ескалира до най-голямата битка, която бях виждал. А вече ставаше ясно, че с Арт3мида ще сме от страната на губещите.

Забелязах, че музиката не е спряла.

Вдигнах очи към пулта на диджея и видях как кабинката се отваря и от нея излиза Великия и могъщ Ог. Изглеждаше страшно раздразнен.

— Да не си мислите, че можете да провалите рождения ми ден, кретени такива? — извика той. Аватарът му все още бе с микрофон, тъй че думите му прогърмяха от всички колони в клуба и отекнаха като гласа на Бог. Касапницата спря на мига и всички насочиха очи към Ог, който висеше във въздуха в центъра на дансинга. Той протегна ръце напред и се обърна с лице към купищата Шестици.

От всеки пръст на Ог изригнаха по десетина червени светкавици и се пръснаха във всички посоки. Всяка от тях удари по един аватар на Шестица в гърдите, като в същото време някак си заобикаляше всички останали.

За частица от секундата всички Шестици в клуба бяха изпепелени. Аватарите им замръзваха и проблясваха в червено за момент, след което просто изчезваха.

Изпълни ме страхопочитание. Това бе най-невероятната демонстрация на сила, която бях виждал.

— Никой не може да нахлува в заведението ми непоканен! — извика Ог, а гласът му отекна из притихналия клуб. Останалите аватари (онези, които не бяха избягали уплашени от клуба и не бяха загинали в краткото сражение) нададоха победоносни възгласи. Ог отлетя обратно в кабинката, която се затвори около него като прозрачен пашкул.

— Да започнем празненството отначало, искате ли? — попита той и сложи иглата на грамофона върху плоча с техно ремикс на Атомик на Блонди. На присъстващите бе нужна минутка да се отърсят от шока, но след това всички отново затанцуваха.

Огледах се за Арт3мида, но тя явно бе изчезнала. Тогава зърнах аватарът й да излита през новия изход, който Шестиците бяха пробили. Тя спря отвън, колкото да погледне за миг към мен.