Ърнест Клайн
Играч първи, приготви се (10)

0009

— Кой, по дяволите, си ти? — попита настойчиво силуетът. Гласът звучеше като на млада жена, настървена за битка.

След като не отговорих, набитият женски аватар излезе от сенките и пристъпи напред под светлината на мъждукащите в залата факли. Имаше гарвановочерна коса, подстригана късо като на Жана д’Арк, и изглеждаше около 19-20-годишна. Когато се приближи, осъзнах, че я познавам. Никога не се бяхме срещали лично, но познах лицето й от десетките снимки, които публикуваше в блога си.

Арт3мида.

Носеше ризница от сини окислени метални пластини, която изглеждаше повече научнофантастична, отколкото фентъзи. В кобурите на бедрата й висяха два еднакви лазерни пистолета, а на гърба й имаше ножница с извит елфически меч. Момичето носеше кожени ръкавици без пръсти и класически слънчеви очила Рей-Бан. В общи линии се бе постарала да си придаде модерния през 80-те години постапокалиптичен киберпънк вид. А на мен това страшно ми допадаше. Накратко: изглеждаше секси.

Когато тръгна към мен, токовете на кубинките й с метални капси затропаха по каменния под. Тя спря рязко точно извън обхвата на меча ми, но не извади своя. Вместо това вдигна слънчевите очила на челото си и ме огледа нахално от глава до пети.

За миг онемях. За да изляза от ступора, си напомних, че човекът, които управляваше аватара, можеше изобщо да не е жена. „Момичето“, по което си падах от три години, можеше да е дебелак с космати ръце на име Чък. След като си представих този отрезвяващ образ, успях да се съсредоточа върху положението, в което се намирах, и върху най-належащия въпрос: какво правеше тя тук? Стори ми се, че беше много малко вероятно след пет години на търсене и двамата да открием в един ден скривалището на Медния ключ. Съвпадението беше твърде голямо.

— Да не си глътна езика? — попита тя. — Попитах те нещо. Кой, по дяволите, си ти?

Имената на аватарите ни бяха скрити. Очевидно бе, че исках да остана анонимен, особено при дадените обстоятелства. Нима не схващаше намека?

— Добър ден — казах аз и се поклоних леко — Аз съм Хуан Санчес Виялобос Рамирес.

Тя се подсмихна.

— Главен металург на испанския крал Карлос V ли?

— На вашите услуги — отвърнах с усмивка. Тя веднага позна малко известния цитат от Шотландски боец и ми отговори подобаващо. Все пак това беше Арт3мида.

— Чудничко — рече тя, хвърли поглед през рамото ми към празния подиум, а после пак погледна към мен. — Хайде, изплюй камъчето. Как успя?

— В кое?

— В играта срещу Ацерерак — каза тя, сякаш това беше пределно ясно.

Изведнъж разбрах какво ставаше. Тя не идваше тук за пръв път. Аз не бях първият ловец, разгадал Стихчето и намерил Гробницата на ужасите. Арт3мида ме бе изпреварила. И след като знаеше за Joust, очевидно и тя се бе изправяла срещу лича. Но ако вече бе получила Медния ключ, защо трябваше да се връща тук? Значи не бе успяла да го вземе. Беше играла с лича, но той я бе победил. Но пък явно не я бе убил. Затова се бе върнала да опита отново. Напълно възможно бе това да беше осмият или деветият й опит. И очевидно си мислеше, че личът бе победил и мен.

— Ехо, чакам! — потропа тя нетърпеливо с десния си крак.

Мина ми през ум да побягна. Просто да претичам покрай нея, да премина обратно през лабиринта и да изляза навън. Но ако хукнех, щеше да заподозре, че ключът е в мен, и може би щеше да се опита да ме убие, за да ми го вземе. Лудус бе ясно отбелязана като безопасна зона на картата на ОАЗИС и на нея не бяха позволени двубоите между играчи. Но не знаех дали това важеше и за гробницата, защото се намираше под земята и дори не фигурираше на картата на планетата.

Арт3мида изглеждаше страховит противник. Ризница. Лазерни пистолети. А елфическият меч, който носеше, можеше да е магически. Дори само половината от приключенията, които описваше в блога си, да бяха истина, аватарът й сигурно бе най-малко 50-то ниво. Или по-високо. Ако тук, долу, двубоите между играчи бяха позволени, тя щеше да срита задника на аватара ми.

Затова трябваше да действам хладнокръвно. Реших да излъжа.

— Премаза ме. Не ме бива особено на Joust.

Тя леко се отпусна. Изглежда точно такъв отговор искаше да чуе.

— И при мен така стана — отвърна съчувствено. — Холидей е програмирал стария крал Ацерерак с доста коварен изкуствен интелект, а? Невероятно трудно е да го победи човек. — Тя хвърли поглед към меча, който още държах вдигнат в отбранителна поза. — Можеш да го прибереш. Няма да те ухапя.

Не свалих меча си.

— В гробницата позволени ли са двубои между играчи?

— Не знам. Ти си първият аватар, когото срещам тук. — Тя наклони леко глава и се усмихна. — Май има само един начин, по който да разберем.

Арт3мида извади меча си, завъртя се светкавично на 360 градуса и замахна с пламтящото острие към мен. В последния момент успях да вдигна своя меч и да парирам тромаво атаката. Но мечовете ни внезапно застинаха на сантиметри един от друг, сякаш спрени от невидима сила. На дисплея ми се появи съобщение: ДВУБОИТЕ МЕЖДУ ИГРАЧИТЕ СА ЗАБРАНЕНИ!

— Е, ясно — ухили се тя. — В крайна сметка тук е зона, забранена за двубои. — Тя описа с меча си осмица и плавно го прибра в ножницата на гърба си. Впечатляващо.

И аз прибрах меча си, но без сложни движения.

— Холидей сигурно не е искал играчите да се дуелират за правото да се изправят срещу краля — казах аз.

— Да — отвърна тя с усмивка. — Извади късмет.

— Аз ли съм извадил късмет? — Скръстих ръце пред гърдите си. — Това пък откъде ти хрумна?

Тя посочи към празния подиум зад мен.

— Сигурно си изгърмял бойните си точки в битката с Ацерерак.

Значи… ако Ацерерак те победеше на Joust, трябваше да се биеш с него. „Добре, че спечелих — помислих си аз. — Иначе в момента сигурно щях да си създавам нов аватар.“

— Имам предостатъчно бойни — слъгах аз. — Личът е голям слабак.

— О, нима? — попита Арт3мида подозрително. — Аз съм на 52-о ниво и всеки път, когато се бия с него, той едва не ме убива. Трябва да се запасявам с допълнителни лечебни отвари всеки път, когато идвам тук. — Тя ме изгледа за миг и добави:

— Освен това виждам меча и ризницата ти. Намерил си ги тук, в подземието, което означава, че са по-добри от всичките ти досегашни доспехи и оръжия. Приличаш ми на смотльо от ниско ниво, Хуан Рамирес. И мисля, че криеш нещо.

Сега, след като знаех, че тя не можеше да ме нападне, мина през ум да й кажа истината. Защо просто да не й покажа Медния ключ? Но размислих. Най-умното в момента беше да изчезвам оттук и да се отправя към Мидълтаун, докато имах преднина. Тя не бе взела ключа и може би нямаше се сдобие с него още няколко дни. Ако не бях толкова добре трениран на Joust, бог знае колко ли опита щяха да ми трябват, за да победя Ацерерак в две от три игри.

— Мисли си каквото си искаш, Ши-Ра — казах й аз и тръгнах да я заобикалям. — Може пак да се срещнем някъде. Тогава ще си побъбрим. Доскоро — рекох и й помахах леко.

— Къде си мислиш, че отиваш? — тръгна след мен тя.

— Прибирам се — отвърнах, без да забавям крачка.

— Ами личът? А Медния ключ? — посочи тя към празния подиум. — Ацерерак ще се появи отново след няколко минути. Когато часовникът на сървъра удари полунощ, цялата гробница се рестартира. Ако изчакаш тук, ще имаш нова възможност да го победиш, без да се налага пак да минаваш през капаните. Затова идвам тук малко преди полунощ през ден. Така имам два опита един след друг.

Умен ход. Ако не бях успял при първия си опит, колко ли време щеше да ми е нужно да се досетя за това?

— Мисля, че е справедливо да се редуваме. Току-що играх с него, затова след полунощ е твой ред. А аз ще се върна след полунощ утре. Можем да се редуваме по дни, докато единият от нас не го победи. Какво мислиш?

— Може би си прав — отвърна Арт3мида и ме изгледа изпитателно. — Но все пак остани. Може да се случи нещо различно, ако в полунощ в залата има два аватара. Анорак вероятно се е приготвил за този вариант. Възможно е да се появят две копия на лича — по едно за всеки играч. Или пък…

— Предпочитам да играя сам. Нека просто се редуваме, става ни? — Почти бях стигнал до изхода, когато тя ми препречи пътя.

— Хайде, почакай малко — каза тя по-меко. — Моля те.

Можех да продължа да вървя напред и да мина през аватара й, но не го направих. Умирах си да стигна до Мидълтаун и да намеря Първата порта, но пък стоях пред прочутата Арт3мида — момичето, с което мечтаех да се запозная от години. А на живо, тя беше още по-готина, отколкото си я представях. Умирах си да прекарам повече време с нея. Исках, както поетът от 80-те Хауърд Джоунс бе казал, да я опозная добре. Ако си тръгнех сега, можеше никога повече да не я срещна.

— Виж — каза тя и сведе поглед към обувките си. — Извинявай, че те нарекох смотльо от ниско ниво. Беше грубо от моя страна. Обидих те.

— Няма нищо. Всъщност си права. Едва на 10-то ниво съм.

— Няма значение, все пак си ловец. При това умен, иначе нямаше да си тук. Затова искам да знаеш, че те уважавам и признавам, че имаш добри умения. Извинявай за обидите.

— Приемам извинението. Не се притеснявай.

— Супер! — изглеждаше облекчена. Израженията на аватара й бяха невероятно реалистични, което означаваше, че бяха синхронизирани с израженията на потребителя, а не генерирани от софтуер. Сигурно използваше скъпо оборудване. — Просто малко се стреснах, като те заварих тук. Знаех, че все някой щеше да намери гробницата един ден, просто не очаквах да стане толкова бързо. От доста време само аз идвам тук.

— Откога? — попитах, без да се надявам, че ще получа отговор.

Тя се поколеба, а после забъбри припряно:

— От три седмици! Идвам тук от три скапани седмици и се опитвам да победя тъпия лич на тази смотана игра! А изкуственият му интелект е абсурден. Никога преди не бях играла на Joust и ми е трудно! Бях на косъм да го разпердушиня преди няколко дни, но… — Тя прокара изнервено пръсти през косата си. — Ужас! Не мога да спя. Не мога да ям. Оценките ми се влошиха, защото бягам от час, за да се упражнявам Joust…

Канех се да я питам дали учеше тук, на Лудус, но тя продължи да говори все по-бързо, сякаш в мозъка й се бе отприщила язовирна стена. Думите се лееха от устата й. Едва спираше, за да си поеме въздух.

— … и дойдох тази вечер, като си мислех, че най-накрая ще победя този кретен и ще взема Медния ключ, но когато пристигнах, някой вече бе отворил входа. Най-големият ми страх се бе сбъднал. И друг бе намерил гробницата. Затова дотичах тук паникьосана. Искам да кажа, че не бях прекалено притеснена, защото не мислех, че някой би успял да победи Ацерерак от първия път, но въпреки това… — Тя замълча, пое дълбоко въздух и спря рязко.

— Извинявай — продължи след миг. — Когато съм нервна, бръщолевя глупости. И когато съм развълнувана. А в момента съм и нервна, и развълнувана, защото много ми се искаше да поговоря с някого, но не можех да кажа на никого, нали? В обикновен разговор не се споменава, че си… — Тя отново замълча рязко, а после рече: — Какво плямпало съм само! Устата ми не млъква. — Тя направи жест, сякаш закопчаваше устните си с цип, хвърляйки настрани въображаем ключ. Без да се замисля, хванах ключа във въздуха и отключих устните й. Това я накара да се засмее искрен, истински смях, който включваше и доста сумтене, което разсмя и мен.

Арт3мида беше толкова чаровна. Познанията й за попкултурата и припреният й говор ми напомняха за Джордан — любимата ми героиня от филма Истински гений от 1985 г. Досега не бях изпитвал такава мигновена близост с друг човек нито в истинския свят, нито в ОАЗИС. Дори с Аех. Зави ми се свят.

Когато тя най-сетне успя да овладее смеха си, каза:

— Трябва да използвам филтър, който да отреже смеха ми.

— Недей. Смехът ти всъщност е страхотен. — Призляваше ми от всяка дума, която излизаше от устата ми. — Моят смях също е нелеп.

„Браво на теб, Уейд — помислих си аз. — Нарече я нелепа. Чудесно!“

Но Арт3мида само се усмихна срамежливо и оформи беззвучно с уста думите „благодаря ти“.

Изведнъж ми се прииска да я целуна. Не ме интересуваше, че се намирахме в симулация. Събирах смелост да поискам информацията й за контакти, когато тя протегна ръка.

— Забравих да се представя. Аз съм Арт3мида.

— Знам — отвърнах и стиснах ръката й. — Всъщност съм голям почитател на блога ти. Чета публикациите ти от години.

— Наистина ли? — Аватарът й се изчерви.

Кимнах:

— За мен е чест да се запознаем. Аз съм Парзивал — осъзнах, че още държа ръката й — и се насилих да я пусна.

— Парзивал, а? — килна тя леко глава. — Кръстил си се на рицаря на кръглата маса, който е открил Граала, нали? Много яко.

Кимнах, още по-смутен. Почти винаги се налагаше да обяснявам на хората какво означава името ми.

— А Артемида е гръцката богиня на лова, нали?

— Точно така! Но обичайният правопис вече беше зает, затова се наложи да заменя буквата „е“ с числото 3.

— Знам. Веднъж бе писала за това в блога си. Преди две години. — Едва не казах и точната дата на публикацията, но се усетих, че звуча все повече като психопат, воайорстващ в мрежата. — Спомена, че все още се натъкваш на новаци, които произнасят името ти „Арт-три-мида“.

— Да, така е — отвърна и се ухили.

Тя протегна облечената си в ръкавица ръка и ми подаде картичката с информацията си за контакти. Ако някой се опиташе да ти се обади или да ти изпрати имейл, без да си му дал разрешение, съобщението му се блокираше от филтър или изобщо не се приемаше. Човек можеше да направи картичката си да изглежда по всевъзможни начини. Нейната изглеждаше като класическа фигурка от Междузвездни войни на компанията Кенър (все още в неотворената кутия). Фигурката представляваше груба пластмасова версия на аватара й със същото лице, прическа и дрехи, включително с миниатюрни копия на пистолетите и меча й. Информацията й за контакти беше отпечатана върху картичката над фигурката:

Арт3мида

Воин/ Магьосник 52-ро ниво

(Превозното средство се продава отделно)

На опакото на картичката имаше връзки към блога, имейла и телефона й.

Не само че за пръв път момиче ми даваше визитната си картичка, но и тази картичка беше най-готината, която бях виждал.

— Това е най-готината картичка, която съм виждал — казах аз. — Благодаря!

Дадох й на свой ред една от своите визитки, които бях направил да изглеждат като оригинална касета за Adventures за Atari 2600, а информацията ми бе изписана върху етикета:

Парзивал

Воин 10-то ниво

(Използва се с джойстик]

— Страхотна е! — възкликна Арт3мида, след като разгледа картичката. — Страшен дизайн!

— Благодаря — отвърнах и се изчервих под визьора. Направо исках да й предложа брак.

Прибрах визитката й в инвентара си и тя се появи в списъка с предметите ми под Медния ключ. Видът на ключа в инвентара ми ме отрезви. Защо, по дяволите, стоях тук и си бъбрех с това момиче, когато Първата порта ме очакваше! Проверих колко беше часът. До полунощ оставаха по-малко от пет минути.

— Слушай, Арт3мида, много се радвам, че се запознахме, но трябва да тръгвам. Сървърът ще се рестартира всеки момент и искам да изчезна, преди капаните и немъртвите да се появят отново.

— О… добре — тя изглеждаше наистина разочарована. — И без това трябва да се подготвя за Joust. Но ми позволи поне да ти направя лечебна магия, преди да си тръгнеш. — Преди да успея да възразя, тя постави длан върху гърдите на аватара ми и промърмори някакво заклинание. Бойните ми точки вече бяха на максимума, тъй че магията не подейства. Арт3мида обаче не го знаеше. Тя все още си мислеше, че тепърва трябва да се бия с лича.

— Готово.

— Благодаря, но нямаше нужда. Все пак сме съперници.

— Знам, но въпреки това можем да сме приятели, нали?

— Надявам се.

— Освен това Третата порта е далеч. Отне ни пет години да стигнем дотук. А доколкото съм запозната със стратегията за програмиране на Холидей, от тук нататък ще става още по-трудно. — Тя сниши глас. — Сигурен ли си, че не искаш да останеш? Обзалагам се, че можем да играем едновременно. Ще си даваме съвети за играта. Започнах да забелязвам някои недостатъци в техниката на краля…

Стана ми гузно, че я лъжа.

— Много мило от твоя страна, но трябва да тръгвам. — Замислих се за убедително оправдание. — Утре сутрин съм на училище.

Арт3мида кимна, но по лицето й внезапно пак се изписа подозрение. После очите й се разшириха, сякаш току-що й бе хрумнало нещо. Зениците й започнаха да се стрелкат, съсредоточени в пространството пред очите й, и тогава осъзнах, че проверяваше нещо в прозореца на браузъра си. Няколко секунди по-късно лицето й се разкриви от гняв.

— Лъжец такъв! — изкрещя. — Долен лъжец! — Тя направи браузъра си видим и за мен и го обърна. В прозореца се виждаше Класацията на уебсайта на Холидей. От вълнение бях забравил да я прегледам.

Класацията си изглеждаше точно като преди пет години, с една разлика. Сега името на аватара ми стоеше на първо място с резултат от 10000 точки. Останалите девет места бяха заети от инициалите на Холидей — „Дж. Д. Х.“, следвани от нули.

— Мамка му! — промърморих. Когато Анорак ми бе дал Медния ключ, бях станал първият ловец, отбелязал точки в състезанието. Внезапно осъзнах, че тъй като Класацията бе достъпна в целия свят, аватарът ми току-що бе станал известен.

Проверих заглавията в новинарските канали за всеки случай. Във всяко от тях се споменаваше името ми. Имаше заглавия от рода на: Загадъчният Парзивал прави исторически подвиг и Парзивал откри Медния ключ.

Стоях замаян и с мъка си поемах въздух. В следващия миг Арт3мида ме блъсна, но аз, разбира се, не усетих нищо. Все пак тя успя да ме хвърли на два-три метра.

— Победил си го от първия път! — кресна.

Кимнах.

— Той спечели първата игра, но аз го бих на другите две. На косъм всъщност.

— Да му се не види! — изкрещя тя и стисна юмруци. — Как, по дяволите, успя да го биеш от първия път?

Останах с впечатлението, че искаше да ме фрасне в лицето.

— Извадих късмет. Преди време играех често на Joust с един приятел. Имам сериозна подготовка в тази игра. Убеден съм, че ако тренираш…

— О, я стига! — изръмжа и вдигна ръка. — Не се дръж снизходително! — После нададе яден вой. — Не мога да повярвам! Опитвам се да го победя от пет проклети седмици!

— Но преди малко каза, че идваш от три седмици…

— Не ме прекъсвай! — блъсна ме пак тя. — Упражнявам се непрекъснато на Joust повече от месец! Виждам летящи щрауси и насън!

— Звучи неприятно.

— А ти просто идваш тук и побеждаваш от първия опит.

Арт3мида започна да се удря с юмрук по челото и тогава разбрах, че всъщност се ядосваше на себе си, а не на мен.

— Виж, просто извадих късмет. Падам си по класически аркадни игри. Това е моята специалност — свих рамене. — Престани да се биеш като Рейнмен.

Тя спря и ме зяпна. След няколко секунди въздъхна дълбоко.

— Защо играта не беше Centipede? Или Ms. Pac-Man? Или Burger Time? Тогава вече щях да съм минала през Първата порта.

— Не съм много сигурен.

Тя ме изгледа сърдито, а после се усмихна дяволито. Обърна се с лице към изхода и започна да извършва сложни движения с ръце, като в същото време напевно шептеше някакви думи.

— Хей, какво правиш? — извиках аз.

Но вече знаех. Внезапно се появи грамадна каменна стена и закри изхода от залата. По дяволите! Това беше преградна магия. Нямаше как да изляза навън.

— О, защо го направи? — извиках аз.

— Стори ми се, че доста бързаш да се измъкнеш оттук. Предполагам, че когато Анорак ти е дал Медния ключ, ти е дал и някакво указание за това, къде се намира Първата порта, нали натам си тръгнал.

— Да — отвърнах аз. Реших, че няма смисъл да отричам.

— И освен ако не можеш да неутрализираш магията ми, а предполагам, че не можеш, господин Воин от 10-то ниво, бариерата ще те държи тук до полунощ, когато сървърът се рестартира. Всички капани по обратния път ще се появят отново. И така ще се забавиш доста.

— Права си.

— И докато ти си зает да си проправяш път обратно навън, аз ще се опитам пак да победя Ацерерак. Но този път ще го размажа. И след това ще съм по петите ти, господинчо.

Скръстих ръце.

— Щом кралят те е побеждавал през последните пет седмици защо си мислиш, че ще спечелиш точно днес?

— Когато имам конкуренция, се мобилизирам максимално. А сега имам сериозен конкурент.

Погледнах към вълшебната бариера. Арт3мида беше над 50-то ниво и стената щеше да стои на мястото си максималната продължителност на заклинанието: петнайсет минути. Можех единствено да изчакам да изчезне.

— Голяма си злобарка — заявих аз.

Тя се ухили и поклати глава:

— Просто съм хаотично неутрална, сладурче.

Усмихнах й се в отговор.

— Въпреки това ще стигна преди теб при Първата порта.

— Вероятно, но това е само началото. Трябва да преминеш през нея. А има и още два ключа, и още две порти. Разполагам с предостатъчно време да те настигна и да те оставя да ми дишаш праха.

— Ще видим, уважаема.

Тя посочи към прозореца с Класацията.

— Вече си известен. Осъзнаваш ли какво означава това?

— Нямах много време да мисля по въпроса.

— Аз пък съм мислила. Мисля за това от пет седмици. Появата ти в Класацията ще промени всичко. Хората отново ще се вманиачат по състезанието, като в началото. Медиите вече полудяха. До утре всички ще знаят кой е Парзивал.

Изведнъж ми се зави свят.

— Може би ще станеш известен и в истинския свят — продължи тя. — Ако разкриеш самоличността си.

— Не съм такъв идиот.

— Добре. Защото залогът е милиарди долари и сега всички ще си мислят, че знаеш къде е Яйцето. Много хора биха убили за тази информация.

— Наясно съм с това. Благодаря ти за загрижеността, но ще се оправя.

В действителност обаче не бях много уверен в себе си. Изобщо не бях мислил по този въпрос, може би защото не бях вярвал, че наистина можех да стигна до този етап.

Помълчахме известно време и се взирахме в часовника.

— Какво ще правиш, ако спечелиш? — попита внезапно Арт3мида. — За какво ще похарчиш всичките тези пари?

Виж, за това бях мислил много. Непрекъснато си фантазирах как бих ги похарчил. С Аех си правехме нелепи списъци с нещата, които щяхме да си купим, ако спечелехме наградата.

— Не знам — отвърнах. — Предполагам за обичайното. Ще заживея в голямо имение. Ще си купувам готини неща. Няма да съм беден.

— Големи мечти имаш, няма що. И след като си купиш имение и готини неща, какво ще правиш с останалите сто и трийсет милиарда?

Не исках да ме помисли за някакъв идиот и импулсивно й казах какво си мечтаех да направя, ако спечеля. Досега не го бях споделял с никого.

— Ще финансирам построяването на космически кораб с ядрени двигатели, който да лети в орбита около Земята. После ще го заредя с вода и храна за цял живот, със самоподдържаща се биосфера и суперкомпютър, съдържащ всички филми, книги, видеоигри и произведения на изкуството, създавани някога от човешката цивилизация, както и с отделно копие на ОАЗИС. Ще поканя на борда няколко от най-добрите си приятели, както и екипи от учени и лекари. Ще се разкараме от тази дупка, ще излезем от Слънчевата система и ще търсим друга планета, подобна на Земята.

Разбира се, още не бях разработил плана и имаше много подробности, които не бях доизмислил.

Арт3мида повдигна вежди.

— Много амбициозен план. Но осъзнаваш, че половината население на планетата умира от глад, нали? — В гласа й не се долавяше злонамереност. По-скоро говореше, сякаш наистина си мислеше, че е възможно да не съм наясно с този факт.

— Да, знам — отвърнах отбранително. — Причината толкова много хора да гладуват е, че планетата ни е съсипана. Земята умира. Време е да я напуснем.

— Гледаш много негативно на нещата. Ако аз спечеля наградата, ще се погрижа всички хора да имат достатъчно храна. След като се справим със световния глад, ще измислим как да разрешим екологичната и енергийната криза.

Обърнах очи с досада.

— Да бе! И след като сътвориш това чудо, ще създадеш чрез генно инженерство смърфове и еднорози, които да припкат из прекрасния нов свят.

— Говоря сериозно — каза тя.

— Нима наистина мислиш, че е толкова просто? Че можеш да напишеш чек за сто и четирийсет милиарда долара и да оправиш всички проблеми на света?

— Не знам. Може и да не е възможно, но поне ще опитам.

— Ако спечелиш.

— Точно така. Ако спечеля.

В този миг часовникът на ОАЗИС удари полунощ. Разбрахме го веднага, защото тронът на подиума внезапно се появи отново, а на него неподвижно седеше Ацерерак, сякаш току-що бяхме влезли в залата.

Арт3мида погледна към него, а после пак към мен. Усмихна ми се и ми помаха:

— Доскоро, Парзивал.

— Доскоро — отвърнах.

Арт3мида се обърна и тръгна към подиума.

Провикнах се след нея:

— Хей, Арт3мида!

Тя се обърна. Незнайно защо се почувствах длъжен да й помогна, макар да знаех, че не биваше.

— Пробвай да играеш от лявата страна. Аз спечелих така. Струва ми се, че е по-лесно да го победиш, ако той играе с щъркела.

Тя се взря в мен за миг, вероятно за да прецени дали не се опитвам да я преметна, но после кимна и изкачи стълбите. Ацерерак се раздвижи веднага щом тя стъпи на първото стъпало.

— Добра среща, Арт3мида — избоботи той. — Какво те води насам?

Не чух отговора й, но след няколко секунди тронът се трансформира в игралния автомат, както по-рано. Тя каза нещо на лича и двамата си размениха местата, така че да играе отляво. После започнаха състезанието.

Наблюдавах ги отдалеч, докато след няколко минути магията й не се развали. Хвърлих един последен поглед към нея, отворих вратата и тръгнах обратно към повърхността.