Ърнест Клайн
Играч първи, приготви се (18)

0017

Арт3мида: Там ли си?

Парзивал: Да! Здравей! Не мога да повярвам, че най-накрая ми отговаряш.

Арт3мида: Отговарям ти само за да те помоля да престанеш. Идеята да си чатим не е добра.

Парзивал: Защо? Мислех си, че сме приятели.

Арт3мида: Ти си страхотен, но сме конкуренти. Враждуващи ловци. Заклети врагове. Знаеш как стоят нещата.

Парзивал: Не е нужно да говорим за неща, свързани с Лова…

Арт3мида: Всичко е свързано с Лова.

Парзивал: О, стига. Поне ми дай шанс. Да започнем отначало. Здравей, Арт3мида, как си?

Арт3мида: Добре, благодаря. А ти?

Парзивал: Чудесно. Всъщност защо използваме стария текстови чат? Мога да направя виртуален чатрум.

Арт3мида: Предпочитам така.

Парзивал: Защо?

Арт3мида: Сигурно си спомняш, че на живо съм склонна да бръщолевя. Когато пиша, не съм такова плямпало.

Парзивал: Според мен не си плямпало. Очарователна си.

Арт3мида: Правилно ли виждам, че използваш думата „очарователна“?

Парзивал: Виждаш какво съм написал.

Арт3мида: Много мило от твоя страна, но хич не ти вярвам.

Парзивал: Говоря напълно сериозно.

Арт3мида: Е, как е животът ти като първи в Класацията? Омръзна ли ти вече да си звезда?

Парзивал: Не се чувствам като звезда.

Арт3мида: Шегуваш ли се? Целият свят си умира да разбере кой си в действителност. Ти си рокзвезда, човече!

Парзивал: Ти си също толкова известна. И ако съм такава звезда, защо медиите винаги ме представят като задръстеняк, който не се къпе и не си подава носа навън?

Арт3мида: Значи си гледал онзи скеч за нас?

Парзивал: Да. Защо всички си мислят, че съм антисоциална откачалка?

Арт3мида: Нима не си антисоциален?

Парзивал: Не! Е, добре де, може би малко. Но поддържам отлична лична хигиена.

Арт3мида: Поне те представят с истинския ти пол. Всички си мислят, че в истинския живот аз съм мъж.

Парзивал: Така е, защото повечето ловци са мъже и не могат да приемат мисълта, че една жена ги е победила и надхитрила.

Арт3мида: Знам. Големи са неандерталци.

Парзивал: Значи потвърждаваш, че си жена, нали? В реалността?

Арт3мида: Това вече трябваше сам да си го разбрал, Клузо.

Парзивал: Да.

Арт3мида: Нима?

Парзивал: Да. След като анализирах наличните данни, стигнах до заключението, че да си от женски пол.

Арт3мида: И защо?

Парзивал: Защото не искам да открия, че си падам по 150-килограмов чичко на име Чък, който живее с майка си в мазе в предградията на Детройт.

Арт3мида: Падаш си по мен?

Парзивал: Вече трябваше сама да си се досетила, Клузо.

Арт3мида: Ами ако съм 150-килограмово момиче на име Чарлийн, което живее с майка си в мазе в Детройт? Пак ли щеше да си падаш по мен?

Парзивал: Не знам. Наистина ли живееш в мазето на майка си?

Арт3мида: Не.

Парзивал: Значи сигурно пак щях да си падам по теб.

Арт3мида: Искаш да повярвам, че си един от онези митични мъже, които се интересуват само от характера на жената, независимо от тялото, в което е поместен?

Парзивал: Защо приемаш, че съм мъж?

Арт3мида: О, моля ти се, очевидно е. От теб се излъчва само момчешка енергия.

Парзивал: Момчешка енергия ли? Да не би да построявам изреченията по характерен за мъжете начин или нещо подобно?

Арт3мида: Не сменяй темата. Твърдиш, че си падаш по мен, а?

Парзивал: Харесвам те още отпреди да се запознаем. Четях блога ти и гледах видеоклиповете ти. Следя те в киберпространството от години.

Арт3мида: Въпреки това още не знаеш почти нищо за мен, нито за истинския ми характер.

Парзивал: Все пак сме в ОАЗИС. Тук всички съществуваме само като характери.

Арт3мида: Аз съм на друго мнение. Всичко за онлайн характерите ни се просмуква в аватарите ни, което ни позволява да контролираме начина, по който изглеждаме и се държим с другите. ОАЗИС ни дава възможност да бъдем такива, каквито искаме. Затова всички са пристрастени към него.

Парзивал: Значи в истинския живот изобщо не приличаш на човека, когото срещнах в гробницата, така ли?

Арт3мида: Това е само една страна от характера. Онази част, която реших да ти покажа.

Парзивал: Е, тази ти страна ми харесва. А ако ми покажеш и другите си лица, съм сигурен, че и те ще ми харесат.

Арт3мида: Сега говориш така, но знам какво става в подобни ситуации. Рано или късно ще поискаш да видиш моя истинска снимка.

Парзивал: Не съм от хората, които искат подобни неща. Освен това със сигурност няма да ти покажа своя снимка.

Арт3мида: Защо? Толкова ли си грозен?

Парзивал: Голяма си лицемерка!

Арт3мида: Е, и? Отговори на въпроса ми. Грозен ли си?

Парзивал: Сигурно съм.

Арт3мида: Защо?

Парзивал: Представителките на женския пол ме намират за отблъскващ.

Арт3мида: Според мен не си отблъскващ.

Парзивал: Естествено, нали си дебел чичко на име Чък, който обича да си чати с грозни момчета.

Арт3мида: Значи си млад мъж, така ли?

Парзивал: Сравнително млад.

Арт3мида: В сравнение с какво?

Парзивал: В сравнение с петдесет и три годишен мъж като теб, Чък. Майка ти взима ли ти наем, че живееш в мазето?

Арт3мида: Наистина ли си ме представяш така?

Парзивал: Ако си те представях така, в момента нямаше да си говорим.

Арт3мида: И как си представяш, че изглеждам?

Парзивал: Като аватара си, с изключение на бронята, пистолетите и лазерния меч.

Арт3мида: Шегуваш се, нали? Това е първото правило на онлайн връзките, приятел. Никой не изглежда като аватара си.

Парзивал: Ще имаме онлайн връзка ли? <стиска палци>

Арт3мида: Няма начин, готин. Съжалявам.

Парзивал: Защо не искаш?

Арт3мида: Нямам време за любов, д-р Джоунс. Пристрастието ми към киберпорното поглъща по-голямата част от свободното ми време. А останалата част прекарвам в търсене на Нефритения ключ. Всъщност точно с това би трябвало да се занимавам в момента.

Парзивал: Да, аз също. Но ми е по-приятно да си говоря с теб.

Арт3мида: Ами ти?

Парзивал: Какво аз?

Арт3мида: Ти имаш ли време за онлайн връзки?

Парзивал: Имам време за теб.

Арт3мида: Преувеличаваш.

Парзивал: Изобщо не преувеличавам.

Арт3мида: Работиш ли, или още си ученик?

Парзивал: Ученик съм, следващата седмица завършвам гимназия.

Арт3мида: Не бива да разкриваш подобна информация. Може да съм шпионин на Шестиците, който ти съставя профил.

Парзивал: Шестиците вече ми направиха профил, не помниш ли? Взривиха дома ми. Е, всъщност караваната. Но все пак я взривиха.

Арт3мида: Знам. Още не мога да повярвам. Представям си как се чувстваш.

Парзивал: Отмъщението е най-сладко, когато е студено.

Арт3мида: Добър апетит! С какво се занимаваш, когато не ловуваш?

Парзивал: Отказвам да отговарям на въпросите ти, докато и ти не започнеш да ми даваш отговори.

Арт3мида: Добре. Танто за танто, д-р Лектър. Ще се редуваме да си задаваме въпроси. Давай.

Парзивал: Работиш ли, или си ученичка?

Арт3мида: Студентка съм.

Парзивал: Какво учиш?

Арт3мида: Мой ред е да питам. С какво се занимаваш, когато не ловуваш?

Парзивал: С нищо. Занимавам се само с Лова. В момента също ловувам между другото. Правя по няколко неща едновременно.

Арт3мида: И аз.

Парзивал: Наистина ли? Тогава ще държа Класацията под око за всеки случай.

Арт3мида: Да, непременно.

Парзивал: Какво следваш?

Арт3мида: Поезия и творческо писане.

Парзивал: Логично. Пишеш фантастично.

Арт3мида: Благодаря за комплимента. На колко години си?

Парзивал: На осемнайсет. А ти?

Арт3мида: Не мислиш ли, че вече разкриваме прекалено много лична информация?

Парзивал: Не, в никакъв случай.

Арт3мида: Деветнайсет.

Парзивал: О-хо, по-възрастна жена. Секси.

Арт3мида: Ако приемем, че наистина съм жена.

Парзивал: Жена ли си?

Арт3мида: Мой ред е.

Парзивал: ОК.

Арт3мида: Колко добре познаваш Аех?

Парзивал: От пет години той е най-добрият ми приятел. А сега ми отговори, жена ли си? И под това разбирай човешко същество от женски пол, което не си е правило операция за смяна на пола.

Арт3мида: Много конкретен въпрос.

Парзивал: Отговори ми.

Арт3мида: Да, винаги съм била човешко същество от женски пол. Срещал ли си се с истинския свят?

Парзивал: Не. Имаш ли брат или сестра?

Арт3мида: Не. А ти?

Парзивал: Не. Родителите ти живи ли са?

Арт3мида: Починаха от грип. Отгледаха ме баба и дядо. Твоите живи ли са?

Парзивал: Не. Мъртви са.

Арт3мида: Гадно е, нали? Да нямаш родители.

Парзивал: Да, но много хора са в по-тежко положение от мен.

Арт3мида: И аз все това си повтарям. С Аех в тандем ли работите?

Парзивал: Ох, пак този въпрос…

Арт3мида: Ще ми отговориш ли?

Парзивал: Не. Той поиска да разбере същото за теб. След като ти премина през Първата порта няколко часа след мен.

Арт3мида: Което ме подсеща да те питам защо ми даде онзи съвет да поискам да играя от другата страна?

Парзивал: Исках да ти помогна.

Арт3мида: Не допускай повече тази грешка. Защото аз ще спечеля. Разбираш това, нали?

Парзивал: Да, да, ще видим.

Арт3мида. Не играеш по правилата на интервюто ни, глупчо. Изоставаш с пет въпроса.

Парзивал: Добре. Какъв е цветът на косата ти в истинския живот?

Арт3мида: Брюнетка съм.

Парзивал: А на очите?

Арт3мида: Сини.

Парзивал: Като на аватара ти, а? Лицето и ти тялото ти същите ли са?

Арт3мида: Както виждаш.

Парзивал: Добре. Кой е най-любимият ти филм?

Арт3мида: Зависи. В момента като че ли Шотландски боец.

Парзивал: Имате страхотен вкус, госпожице.

Арт3мида: Знам. Падам си по коварни плешиви мъже. Курган е много секси.

Парзивал: Веднага ще си обръсна главата. И ще започна да нося кожени дрехи.

Арт3мида: Да ми пратиш снимки. След малко трябва да ставам, Ромео. Имаш право на още един въпрос. Трябва да поспя малко.

Парзивал: Кога ще можем да си поговорим пак?

Арт3мида: След като някой от нас намери Яйцето.

Парзивал: Но това може да отнеме години.

Арт3мида: Значи ще говорим тогава.

Парзивал: Може ли поне да продължа да ти пиша имейли?

Арт3мида: По-добре не.

Парзивал: Няма как да ми попречиш да ти пиша.

Арт3мида: Всъщност мога да те блокирам.

Парзивал: Но няма да го направиш, нали?

Арт3мида: Не и ако не ме принудиш.

Парзивал: Не е необходимо да си толкова груба.

Арт3мида: Лека нощ, Парзивал.

Парзивал: Сбогом, Арт3мида. Приятни сънища.

 

Край на разговора. 27.02.2045 г. — 02:51:38 Стандартно време

* * *

Започнах да й пиша имейли. Първо се сдържах и й изпращах само по един на седмица. За моя изненада, тя винаги ми отговаряше. Обикновено само с едно изречение, в което казваше, че е твърде заета. Но аз продължих да й пиша и отговорите й постепенно станаха по-дълги. Започнахме да водим кореспонденция. Първоначално с по няколко писма на седмица. После, когато имейлите ни започнаха да стават по-дълги и по-лични, си пишехме поне по веднъж на ден. Понякога и повече. Винаги, когато получех писмо от нея, зарязвах всичко, за да го прочета.

Не след дълго се срещахме в частни чатрумове поне веднъж дневно. Играехме класически настолни игри, гледахме филми и слушахме музика. Разговаряхме с часове на всякакви теми. Времето, което прекарвах с нея, ме опиваше. Беше като наркотик, на който не можех да се наситя. Имахме една и съща цел. Тя схващаше всичките ми шеги. Караше ме да се смея. Караше ме да размишлявам. Промени възгледите ми за света. Никога не бях имал толкова силна и интимна връзка с друго човешко същество. Дори и с Аех.

Вече не ме беше грижа, че сме съперници, а изглежда и нея вече не я интересуваше. Започнахме да споделяме наблюденията си за Лова. Казвахме си какви филми гледаме и кои книги четем. Започнахме дори да обсъждаме теориите и тълкуванията си за различни пасажи от Алманаха. Не можех да бъда предпазлив в нейно присъствие. Едно гласче продължаваше да ми нашепва, че вероятно всяка нейна дума целеше да ме заблуди и че се опитваше да ме направи на глупак. Но аз не му вярвах. Вярвах на нея, макар разумът да ми казваше, че не бива.

Завърших гимназия в началото на юни. Не отидох на церемонията по дипломирането. Престанах да ходя на училище, когато избягах от купчините. Доколкото знаех. Шестиците ме смятах за мъртъв и не исках да разбират, че всъщност съм жив, като присъствам в часовете през последните няколко седмици от учебната година. Не бе голям проблем, че пропуснах изпитите, тъй като вече бях събрал предостатъчно кредити, за да се дипломирам. От училището ми изпратиха имейл с копие от дипломата. Бяха пратили и самата диплома на адреса във вече несъществуващата купчина, тъй че нямам представа какво в крайна сметка се бе случило с нея.

След като приключих с училището, възнамерявах да посветя цялото си време на Лова. Но в действителност исках само да прекарвам време с Арт3мида.

Времето, което не прекарвах с новата си онлайн приятелка посвещавах на ъпгрейдването на аватара си. Ловците го наричаха „да се изкачиш до деветдесет и девет“, тъй като деветдесет и девето ниво бе максималното, до което аватарите можеха да достигнат. Арт3мида и Аех наскоро бяха преодолели това предизвикателство и аз се чувствах длъжен да ги догоня. Всъщност не ми отне дълго. Вече разполагах с безкрайно свободно време, както и с парите и средствата да пътувам навсякъде из ОАЗИС. Тъй че започнах да изпълнявам всеки куест, който откриех, и понякога скачах с по пет-шест нива нагоре само за един ден. Станах Воин/Магьосник. Усъвършенствах бойните и магическите способности на аватара си, като в същото време събирах разнообразни мощни оръжия, вълшебни предмети и превозни средства.

С Арт3мида дори изиграхме няколко куеста заедно. Посетихме планетата Гундокс и завършихме целия куест от филма Дяволчетата само за един ден. Арти влезе в образа на Стеф, героинята на Марта Плимптън, а аз играх като Майки, героя на Шон Остин. Страшно се забавлявахме.

Но не прекарвах цялото си време в развлечения. Опитвах се да мисля и за играта. Наистина. Поне веднъж на ден отварях Четиристишието и се пробвах да го разгадая.

Нефритеният ключ при капитана стои,

в къща запусната с бели стени.

А свирката за да надуеш,

всички трофеи събери.

Известно време си мислех, че „свирка“ на третия ред може да е препратка към японски телевизионен сериал от края на 60-те, озаглавен Космическите великани, който бе дублиран на английски език и излъчван в САЩ през 70-те и 80-те години. В Космическите великани се разказваше за семейство от трансформиращи се роботи, което живее във вулкан и се бори със зъл извънземен злодей на име Родак. Холидей споменаваше сериала на няколко пъти в Алманаха си, като твърдеше, че това е сред любимите му детски филмчета. Един от главните герои беше момче на име Мико, което надуваше специална свирка, за да повика роботите на помощ. Бях изгледал всички петдесет и два безкрайно лигави епизода на Космическите великани един след друг, докато нагъвах царевичен чипс и си водех бележки. Но след като приключих с маратона, не бях отбелязал никакъв напредък в разгадаването на Четиристишието. Поредната задънена улица. Реших, че Холидей беше имал предвид друга свирка.

И тогава, една съботна сутрин, най-накрая отбелязах малък напредък. Гледах поредица от реклами на зърнени закуски от 80-те и спрях на кадър записа, замислен над това защо производителите вече не слагаха награди играчки във всяка кутия, както някога. Струваше ми се истинска трагедия. Поредният знак, че цивилизацията ни отиваше на кино. Още размишлявах по този въпрос, когато започна стара реклама на Капитан Крънч и в този миг направих връзката между първия и третия ред от Четиристишието: Нефритеният ключ при капитана стои… А свирката за да надуеш…

Холидей намекваше за прочутия хакер от 70-те години на XX в. Джон Дрейпър, известен с псевдонима си Капитан Крънч. Дрейпър бил един от първите хора, измамили телефонната система, и бе известен с откритието си, че пластмасовите свирки играчки от кутиите с корнфлейкс Капитан Крънч можели да се използват за провеждане на безплатни телефонни разговори, тъй като издавали звук на 2600 херца, който измамвал телефонната система, като я карал да даде безплатен достъп до линията.

Нефритеният ключ при капитана стои…

Със сигурност беше това. „Капитанът“ беше Капитан Крънч, а „свирката“ — прочутата пластмасова свирка от телефоните измами.

Може би Нефритеният ключ беше маскиран под формата на някоя от онези пластмасови свирки и се криеше в кутия с корнфлейкс Капитан Крънч. Но къде бе скрита кутията?

… в къща запусната с бели стени.

Все още не бях разгадал за коя запусната къща се отнася този ред, нито къде да я търся. Посетих всяка занемарена сграда, за която се сетих. Възстановки на дома на семейство Адамс, изоставената колиба от трилогията Злите мъртви, къщата на Тайлър Дърдън от Боен клуб и фермата на семейство Ларс на Татуин. Не намерих Нефритения ключ в нито една от тях. Задънена улица след задънена улица.

А свирката за да надуеш, всички трофеи събери.

Не бях разгадал значението и на последния стих. Какви трофеи трябваше да събера? Или пък това беше някаква безсмислена метафора? Трябваше да има простичка връзка, която не виждах. Коварна препратка, която все още не бях достатъчно умен да разгадая или не разполагах с нужните знания.

Оттогава не бях отбелязал никакъв напредък. Всеки път, когато препрочитах Четиристишието, увлечението ми по Арт3мида ми пречеше да се концентрирам и не след дълго затварях дневника и й се обаждах, за да я питам дали иска да се видим. Тя почти винаги се съгласяваше.

Внушавах си, че не е проблем малко да разпусна, тъй като и никой друг изглежда не напредваше с търсенето на Нефритения ключ. Класацията си оставаше непроменена. Явно всички бяха стигнали до задънена улица.

* * *

Месеците минаваха, а двамата с Арт3мида прекарвахме все повече време заедно. Дори когато аватарите ни се занимаваха с други неща, си изпращахме имейли и съобщения. Между нас течеше река от думи.

Най-много от всичко желаех да се срещна с нея в реалния свят, да се видим лице в лице. Но не й го казвах. Не и с толкова много думи. Независимо колко информация за себе си й разкривах — а в крайна сметка й разкрих почти всичко, включително истинското си име, — тя винаги твърдо отказваше да предаде подробности за личния си живот. Казваше ми само, че е на деветнайсет години и че живее някъде в североизточната част на страната по тихоокеанското крайбрежие. Само това знаех за нея.

Мислено си бях изградил най-очевидната представа — физически вариант на аватара й. Представях си я със същите очи, коса и тяло. Въпреки че ми повтаряше, че в действителност почти не прилича на него и на живо изобщо не е толкова привлекателна.

Когато започнах да прекарвам по-голямата част от времето си с нея, с Аех започнахме да се отчуждаваме. Вместо да се виждахме по няколко пъти седмично, си чатехме два-три пъти месечно. Той знаеше, че си падам по Арт3мида, но не даваше признаци това да му пречи. Дори когато отменях уговорките ни в последния момент, за да се видя с нея, той просто свиваше рамене, предупреждаваше ме да внимавам и казваше: „Надявам се да знаеш какви ги вършиш, Зи“.

Не знаех какви ги върша, разбира се. Връзката ми с Арт3мида противоречеше на здравия разум. Но не можех да залича чувствата си към нея. И някак си, без да осъзная, че се случва, манията ми да открия Яйцето на Холидей постепенно бе изменена от манията ми по нея.

Накрая започнахме да излизаме на „срещи“. Еднодневни пътувания до екзотични места в ОАЗИС и луксозни нощни клубове. В началото Арт3мида не искаше. Каза ми, че не бива да се появявам на публични места, тъй като Шестиците ме мислеха за мъртъв. Щом някой зърнеше аватара ми, щеше да се разбере, че не бяха успели да ме убият и отново щяха да ме включат в списъка си за покушения. Но аз й отвърнах, че не ме интересува. Вече се криех от Шестиците в истинския свят и не исках да бягам от тях и в ОАЗИС. Освен това аватарът ми вече бе на деветдесет и девето ниво. Чувствах се почти неуязвим.

Може би просто се опитвах да впечатля Арт3мида, като се правех на безстрашен. И мисля, че успявах.

Въпреки това маскирахме аватарите си, преди да излезем, защото знаехме, че жълтата преса щеше да гръмне, ако Парзивал и Арт3мида започнеха редовно да се появяват заедно на публични места. Но имаше и изключения. На осемнайсетия ми рожден ден тя ме заведе да гледаме Роки Хорър Пикчър Шоу в кино с размерите на стадион на планетата Транссекшуъл, където провеждаха най-дългите и най-посещавани прожекции на филма в ОАЗИС. На всяка прожекция идваха хиляди аватари, за да седят на седалките и да се радват на участието на публиката. Обикновено само на дългогодишни членове на фенклуба се позволяваше да излязат на сцената и да играят ролите пред гигантски зелен екран, при това чак след тежка поредица от прослушвания. Но Арт3мида използва известността си, за да задейства някои връзки, и ни позволиха да участваме в драматизацията.

Тя играеше съвършената Колумбия, а аз имах честта да вляза в ролята на неживия й възлюбен Еди. Промених аватара си така, че да изглежда точно като Мийт Лоуф в тази роля, но играта ми и безмълвното повтаряне на репликите бяха доста слаби. За щастие, публиката не ме освирква, защото бях известният ловец Парзивал и си личеше колко се забавлявах.

Това бе най-забавната вечер в живота ми досега и след представлението го казах на Арт3мида. Тогава тя се наведе към мен и ме целуна за първи път. Не го усетих, разбира се. Но пулсът ми се ускори въпреки това.

Бях наясно с всички клиширани предупреждения за бедите, свързани с това да харесваш някого, когото познаваш само онлайн, но не им обръщах внимание. Реших, че която и да е в действителност Арт3мида, аз бях влюбен в нея. Усещах го до дълбините на меката, карамелизирана същност на личността си.

И тогава, една вечер като пълен идиот реших да й разкрия чувствата си.