Андреа Камилери
Търпението на паяка (8) (Комисарят Монталбано нарушава правилата)

7.

— И така? — окуражи го Монталбано.

— Хрумна ми една идея, но се срамувам да ти я кажа.

— Уверявам те, че каквато и идиотщина да ми кажеш, няма да излезе от тази стая.

— Идеята ми е като от американски филм. В градчето се говори, че семейство Мистрета са живели нашироко допреди пет-шест години. След това обаче са били принудени да разпродадат всичко. Не е ли възможно отвличането да е организирано от някой, който се с върнал във Вигата след дълго отсъствие и не е наясно със ситуацията на семейство Мистрета?

— Струва ми се, че тази твоя идея повече клони към лентите с Тото и Пепино^[1], отколкото към американските филми. Размисли малко! Такова отвличане не се прави от сам човек, Николо! Все някой съучастник би трябвало да е уведомил въпросното лице, което се завръща след толкова дълго време, че в семейство Мистрета още малко ще започне да липсва и хляб! Между другото, ще ми кажеш ли как така са загубили всичко?

— Нямам никаква представа. Доколкото съм чувал, май са били принудени внезапно да разпродадат всичко на безценица…

— Да разпродадат какво?

— Терени, къщи, складове…

— Принудени ли каза? Колко странно!

— Защо ти се струва странно?

— Сякаш още преди шест години са имали вече належаща нужда от пари, за да платят, откъде да знам какво, някакъв откуп.

— Преди шест години не е имало отвличане.

— Не е имало или никой не е разбрал за него.

* * *

Въпреки че съдия-следователят веднага бе предприел мерки, в „Телевигата“ успяха да пуснат повторение на извънредната емисия, преди да пристигне заповедта му за спирането й. И този път не само хората от цяла Вигата, но и целокупното население от провинция Монтелуза остана като омагьосано да гледа и да слуша: клюката се бе разнесла мълниеносно. Ако похитителите си бяха поставили за цел да осведомят всички за ситуацията, бяха успели напълно.

Един час по-късно вместо излъчването за трети път на извънредната емисия, на телевизионния екран се показа Пипо Рагонезе. Очите му сякаш щяха да изскочат от орбитите си. Каза с прегракнал глас, че се чувства задължен да съобщи на всички, че точно в този момент телевизионният канал е подложен на „нечуван тормоз, изразяващ се в превишаване на власт и сплашване, който представлява началото на гонения“. Обясни, че със заповед на съдебните власти записът на телефонното обаждане на похитителите е бил иззет и силите на реда в момента извършват обиск в офисите на телевизията в търсене на нещо си. Завърши, че никога, ама никога не биха могли да потъпчат свободата на словото и правото на свободна информация, чиито представители са той и „Телевигата“, и обяви, че непрекъснато ще държи в течение своите телевизионни зрители за развитието на „тежката ситуация“.

* * *

Монталбано се наслади на цялата тази провокирана от него случка от офиса на Николо Дзито. След това се върна в полицейското управление. Едва беше влязъл, когато Ливия му се обади.

— Ало, Салво?

— Ливия! Какво става?

Щом Ливия му звънеше на работното място, означаваше, че се е случило нещо сериозно.

— Обади се Марта.

Марта Джантурко беше съпруга на офицер от управлението на пристанището, една от малкото приятелки на Ливия във Вигата.

— И?

— Каза ми веднага да пусна телевизора и да гледам извънредното издание на „Телевигата“. Изгледах го. — Последва пауза. — Беше ужасно… гласът на това клето момиче… сърцераздирателно… — продължи след малко.

Какво ли трябваше да й отговори?

— Ех, така е… ех, да — каза Монталбано, за да я убеди, че е съсредоточен в думите й.

— След това изслушах и Рагонезе, който каза, че правите обиск на офисите му.

— Хм… честно казано…

— Докъде сте стигнали?

„До под кривата круша“ — щеше му се да й отговори. Но вместо това каза:

— Действаме.

— Съмнявате се, че Рагонезе е отвлякъл момичето ли? — попита го Ливия с ироничен тон.

— Ливия, моментът не е подходящ за твоя сарказъм. Казах ти, че действаме.

— Надявам се — каза Ливия с буреносна интонация и глас, който приличаше на черен, нисък и подут от дъжд облак.

И затвори.

* * *

Ето, Ливия си беше направила труда да му разиграе обидно и заплашително обаждане. Но не беше ли пресилено да я смята за човек, който го заплашва? Не, не беше пресилено. Тя направо го заплашваше. Хайде, не се изживявай като гадняр и престани да се ядосваш. Успокои ли се достатъчно? Да? Тогава прави това, което си намислил да правиш. Обади се на когото трябва да се обадиш, а Ливия остави на мира.

— Ало? Доктор Карло Мистрета? Комисар Монталбано съм.

— Новини ли имате?

— Никакви, съжалявам. Бих искал да поговоря малко с вас, докторе.

— Тази сутрин съм твърде зает. Също така и следобеда. Започвам доста да пренебрегвам пациентите си. Бихме ли могли да го направим привечер? Да? Вижте тогава, може да се видим в дома на брат ми към…

— Извинете ме, докторе. Но бих искал да поговорим насаме.

— Желаете ли да дойда в полицейското управление?

— Не е нужно да се притеснявате.

— Добре. Тогава елате у дома към 8 вечерта. Съгласен ли сте? Живея на улица… вижте, трудно ми е да ви обясня къде точно. Нека направим така: ще се видим на първата бензиностанция по пътя за Фела, непосредствено след Вигата. В 8 часа.

Телефонът звънна отново.

— Ало, комисерийо? Обажда се една госпожа, която иска да говори с вас лично и пирсонално. Казва, че е по лична и пирсонална работа.

— Каза ли как се казва?

— Струва ми се, Пирипипо̀, комисерийо.

Ама не е възможно! Подтикнат от любопитство да разбере как се казва наистина госпожата на телефона, прие разговора.

— Комисарю, вие ли сте? Аделина Чиринчо̀ съм.

Неговата домашна помощница! Не я беше виждал, откакто дойде Ливия. Какво ли може да се е случило? Или може би и тя искаше да започне да му отправя заплахи от типа на: ако не освободиш момичето до два дни, няма да стъпя повече в дома ти, за да ти приготвям ядене. Перспективата го ужаси. Навярно защото си спомни за един от нейните любими изрази: „Телефон и телеграма носят нещастие“. Следователно, щом беше протегнала ръка към телефона, означаваше, че информацията, която иска да му съобщи, не е шега работа.

— Адели, какво става?

— Комисарю, щеше ми се да ви кажа, че Пипина роди.

А коя беше Пипина? И защо точно него трябваше да го уведоми, че е родила? Прислужницата усети дупката в паметта на Монталбано.

— Комисарю, забравихте ли? Пипина е съпругата на сина ми Паскуале.

Аделина имаше двама сина, и двамата престъпници, които постоянно влизаха и излизаха от затвора. А той беше ходил на сватбата на малкия й син Паскуале. Нима вече бяха минали повече от девет месеца? О, Богородице, колко бързо се изнизва времето! И това го натъжи по две причини: първата, че старостта все повече приближаваше, а втората, че старостта извикваше в главата му банални мисли и заключения. Ядът обаче, че си губи времето в такива тривиални умотворения като тези, пресече пътя на вълнението му.

— Момче или момиче?

— Момче, комисарю.

— Поздравления и най-добри пожелания!

— Почакайте, комисарю. Паскуале и Пипина питат дали не искате да му станете кръстник?

В действителност, след като си направил многото, можеш да направиш и малкото — беше присъствал на сватбата им и сега те искаха да стане и кръстник на детето им.

— И кога е това кръщене?

— След около десетина дена.

— Адели, дай ми два дни да помисля, става ли?

— Става. Кога ще си ходи госпожица Ливия?

* * *

Ливия седеше вече в гостилницата при Енцо, когато той пристигна. Още от погледа, който му хвърли веднага щом се настани, се виждаше, че не е в добро настроение.

— Докъде стигнахте? — подхвана го.

— Ливия, докъде може да сме стигнали, след като само преди по-малко от час говорихме за това!

— Какво от това? За един час може да се случат много неща.

— Мислиш ли, че ресторантът е най-подходящото място за подобни разговори?

— Да. Защото, когато се прибереш у дома, не ми споделяш нищо за работата си. Или искате да дойда в полицейското управление, за да поговорим, комисарю?

— Ливия, наистина правим всичко възможно. В този момент по-голямата част от моите хора заедно с Мими претърсват, наравно с тези от Монтелуза, околните поля…

— И как така, докато твоите хора претърсват полето, ти си седиш най-спокойно в гостилницата и се храниш?

— Началникът на полицията поиска да е така.

— Началникът на полицията е поискал ти да ходиш по гостилниците, докато твоите хора работят, а онова момиче изживява този ужас, така ли?

Ама че драка!

— Ливия, non smurritiare^[2].

— Криеш се зад диалектните си сицилиански думи ли, а?

— Ливия, като агент-провокатор би била ненадмината. Началникът на полицията просто разпредели задачите. Аз сътруднича на Минутоло, който пък е отговорен за разследването, докато Мими Ауджело и другите от екипа се занимават с претърсването. Работата им никак не е лека!

— Клетият Мими!

За Ливия всички бяха клети. Момичето, Мими… Само той не беше достоен за съчувствието й. Отмести простото ястие от спагети, зехтин и чесън, което бе поръчал, и Енцо, гостилничарят, се спусна към него разтревожен.

— Какво има, комисарю?

— Нищо, нищо, нямам апетит — излъга.

Ливия не каза нито гък, а продължи да се храни. Монталбано си поръча второ ядене — бяла риба със сос, за която предусещаше колко ще е вкусна по носещия се от кухнята аромат. Искаше да възвърне добрата си кондиция, за да се наслади на гозбата. Опитвайки се да разведри обстановката, реши да разкаже на Ливия за телефонното обаждане на домашната му помощница. Но пак тръгна с грешния крак.

— Тази сутрин в полицейското управление ми се обади Аделина.

— А!

Кратко, изстреляно като куршум от пистолет.

— Какво означава това „а“?

— Означава, че Аделина ти се обажда в службата, а не вкъщи, защото може аз да вдигна телефона и тя да се почувства неловко.

— Добре, както и да е.

— Не, любопитна съм. Какво искаше?

— Иска да стана кръстник на внучето й, момченцето на нейния син Паскуале.

— А ти какво й отговори?

— Помолих я да ми даде два дни за размисъл. Но си признавам пред теб, че бях склонен да й кажа „да“.

— Ти си луд! — избухна Ливия.

Каза го твърде силно. Счетоводителят Милитело, седнал вляво на съседната маса, остана със зяпнала уста, задържайки вилицата си във въздуха, а доктор Пишитело, седнал вдясно на другата съседна маса, се задави с виното, което отпиваше точно в този момент.

— Защо? — попита Монталбано, който не очакваше такава буйна реакция.

— Как защо? Паскуале, синът на твоята любима прислужница, не е ли обикновен престъпник? Ти самият не си ли го арестувал много пъти?

— И какво от това? Аз ще съм кръстник на едно новородено, което до доказване на противното не е имало време да стане рецидивист като баща си.

— Нямам това предвид. Наясно ли си какво означава да станеш кръстник?

— Откъде да знам? Да държиш детето на ръце, докато свещеникът…

Ливия поклати отрицателно показалеца си.

— Скъпи, да станеш кръстник, означава да поемеш определена отговорност. Не го ли знаеше?

— Не — каза искрено Монталбано.

— Кръстникът, в случай че бащата е възпрепятстван, трябва да го замества във всичко, свързано с детето. Става му нещо като заместник баща.

— Наистина ли?! — попита я впечатлен комисарят.

— Поинтересувай се, ако не ми вярваш. Следователно може да се случи така, че да арестуваш баща му Паскуале, но докато той е в затвора, ти трябва да се заемеш с нуждите и потребностите на сина му, с поведението му… Даваш ли си сметка?

— Какво да правя? Да ви донеса ли бялата риба? — попита Енцо.

— Не — каза Монталбано.

— Да — каза Ливия.

Тя му отказа да я закара с колата си до Маринела и се прибра с автобус. Тъй като не яде нищо, Монталбано се отказа от разходката си по кея и се върна в полицейското управление, преди още да е станало три часа. На входа го спря Катарела.

— Комисерийо, комисерийо, хей, комисерийо! Тилифонира господин началникът на полицията!

— Кога?

— Сега, сега, на тилифона е!

Отговори му от будката на охраната, която се използваше и за телефонна централа.

— Монталбано? Задействайте се веднага — каза му със заповеднически тон Бонети-Алдериги.

Какво значеше да се задейства? Натискайки някакъв бутон ли? Задвижвайки някакъв лост ли? Тестисите му, които започваха да се въртят като витло веднага щом чуеше гласа на началника на полицията, не бяха ли вече израз на задействане?

— На вашите заповеди.

— Току-що ми съобщиха, че по време на претърсванията господин Ауджело е паднал и се е наранил. Трябва незабавно да бъде заместен. Отивайте временно вие. Не проявявайте самоинициативи. Ще се погрижа след няколко часа да изпратят някой по-млад.

Ех, колко беше любезен и тактичен господин началникът на полицията! „Някой по-млад.“ Ама той за какъв се мислеше, за малко момченце с памперс и биберон ли?

— Гало!

В произнасянето на името на колегата си вложи цялата ярост, която извираше от него. Гало се появи на пожар.

— Какво има, комисарю?

— Поинтересувай се къде се намира господин Ауджело. Изглежда, се е наранил. Трябва да отидем веднага да го заместим.

Гало прежълтя.

— Майчице свята! — каза.

Защо ли се притесняваше толкова за Мими Ауджело? Монталбано се опита да го успокои.

— Знаеш ли, изобщо не вярвам да е нещо сериозно. Изглежда, се е подхлъзнал и…

— Комисарю, за себе си се изплаших.

— Какво ти е?

— Комисарю, не знам какво съм ял… но коремът ми така се е разбушувал… непрекъснато съм в тоалетната.

— Това значи, че ще трябва да стискаш.

Излезе, мърморейки под носа си, и се върна след няколко минути.

— Господин Ауджело и неговият екип са в местността Канчело, по пътя за Галота. На четирийсет и пет минути оттук.

— Тръгваме. Вземи служебната кола.

* * *

Движеха се по междуградското шосе от около половин час, когато Гало се обърна към Монталбано и каза:

— Комисарю, не мога да издържам повече.

— Колко остава до местността Канчело?

— По-малко от три километра, но аз…

— Добре, веднага щом можеш, спри.

Вдясно започваше нещо като черен път, а в самото му начало имаше дърво, върху което на закованата за него дъска беше написано с червена боя: „Пресни яйца“. Запуснатата нива се беше превърнала в гора от буренаци.

Гало навлезе в коларския път, спря след няколко метра, изскочи бързешком и изчезна зад една туфа от турта. Монталбано също слезе и запали цигара. На около трийсетина метра в далечината се виждаше бяла селска къщурка като кубче, с малко дворче отпред. В нея се продаваха пресните яйца. Помести се към канавката и тръгна да откопчава ципа на панталоните си, но той така се заклещи в ризата му, че не можеше повече да се отвори. Монталбано наведе глава, за да погледне къде запъваше ципът, и докато правеше това движение, лъч отразена светлина влезе в очите му. Когато приключи, ципът заяде пак по същия начин: комисарят наведе глава и светлинният лъч отново го прониза. Тогава се вгледа надолу, за да види откъде идваше това отражение. Забеляза някакъв кръгъл предмет, скрит наполовина в основата на един храст. Веднага разбра какво е това и с два разкрача стигна до храста. Видя каска, малък размер, като за женска глава. Изглежда, беше там само от няколко дни, защото се бе понапрашила съвсем леко. Нова и без никакви следи по нея. Извади от джоба си кърпичка, покри с нея дясната си ръка заедно с пръстите, коленичи, достигна каската и я обърна. Плъзна се по корем, за да погледне по-отблизо вътрешността й. Изглеждаше доста чиста и по нея нямаше кървави следи. Два или три дълги руси косъма стърчаха от черната й подплата. Беше напълно убеден, сякаш имаше подпис на нея, че това е каската на Сузана.

— Комисарю, къде сте?

Беше гласът на Гало. Остави каската там, където я беше намерил, и се изправи.

— Ела тук.

Гало се доближи, изпълнен с любопитство. Монталбано му я посочи.

— Мисля, че е на момичето.

— Мамка му, ама че задник! — не можа да се въздържи Гало.

— Отдай чест на твоя — каза комисарят — за откривателската му заслуга.

— Ама щом каската е тук, означава, че държат момичето някъде в околността! Да се обадя ли за подкрепление?

— Точно това са искали да те накарат да повярваш, като са хвърлили каската по тия места. Опитват се да те насочат по фалшива следа.

— Тогава какво ще правим?

— Влез във връзка с екипа на Ауджело, нека изпратят, но без да се маят, един полицай, който да застане на пост. А ти, докато онзи не дойде, няма да мърдаш оттук. Не искам някой случаен да я отмъкне. Премести и колата, защото е препречила пътя.

— Кой мислите, че минава оттук?

Монталбано не отговори и тръгна нанякъде.

— Ама вие къде отивате?

— Отивам да видя дали наистина имат пресни яйца.

Докато се приближаваше към къщурката, чуваше все по-силно кудкудякането на кокошките, които обаче не се виждаха — изглежда, курникът беше отзад. Като стигна до малкия двор, през отворената врата на къщурката излезе млада жена. Около трийсетгодишна, висока, с тъмни коси, но светла кожа, много хубаво тяло, наконтена от главата до петите, при това доста елегантно, и с обувки на висок ток. За момент Монталбано си помисли, че е някоя госпожа, дошла да си купи яйца. Но младата жена го попита с усмивка:

— Защо оставихте толкова далече колата си? Можехте да спрете тук отпред.

Монталбано махна неопределено.

— Заповядайте — каза жената и влезе вътре първа.

Къщурката беше разделена на две стаи, като едната беше преходна към втората. В центъра на предната, която, изглежда, беше трапезария, имаше неголяма маса с четири кошници с пресни яйца, камъшитени столове, бюфет с телефон върху него, хладилник, а в единия й ъгъл — и готварска печка на газ. Другият й ъгъл беше скрит от найлонова завеса. Единствената мебел не на мястото си в стаята за хранене беше едно походно легло, пригодено за диван. Навсякъде светеше от чистота. Жената го гледаше втренчено, но нищо не казваше. След малко се реши да го попита с прикрита усмивчица, която комисарят не знаеше как да изтълкува:

— Искате яйца или…

Какво искаше да каже с това „или“? Единственото, което му оставаше, бе да пробва, за да види какво ще стане.

— Или — каза Монталбано.

Младата жена се раздвижи, отиде и хвърли бърз поглед на стаята отзад, а после затвори вратата й. Комисарят си помисли, че вероятно е спалня и в нея има някой, може би спящо детенце. След това жената седна на походното легло, свали си обувките и започна да си разкопчава блузката.

— Затвори външната врата. Ако искаш да се измиеш, има всичко необходимо зад завесата — каза тя на Монталбано.

Сега вече комисарят разбра какво значи това „или“. Вдигна ръка и каза рязко:

— Достатъчно!