Андреа Камилери
Търпението на паяка (14) (Комисарят Монталбано нарушава правилата)

13.

Ливия не си беше вкъщи. Масата обаче бе подредена за двама души, а до неговата чиния имаше бележка: „Отивам на кино с приятелката ми. Изчакай ме, за да вечеряме заедно“. Взе си душ и седна пред телевизора. По „Свободна мрежа“ имаше дискусия относно отвличането на Сузана с водещ Николо. В нея участваха епископ, трима адвокати, пенсиониран съдия и журналистка. След около половин час дебатът направо се видоизмени в нещо като процес срещу инженер Перуцо. Приличаше обаче повече на истинско линчуване, отколкото на процес. В крайна сметка нямаше човек, който да вярва на казаното от адвокат Луна. Никой от присъстващите не показа, че е убеден в историята, в която Перуцо е приготвил парите, но похитителите не са го потърсили. Логично погледнато, интересът им се коренеше в това да грабнат парите колкото е възможно по-бързо, да освободят момичето и да изчезнат. Колкото повече време губеха, толкова повече рискуваха. Следователно? Логиката водеше към заключението, че отговорният за протакането на освобождаването на Сузана беше точно инженерът, който — както намекна монсеньорът — може би протакаше, за да получи евентуално някаква мизерна отстъпка от сумата за откупа. Би ли получил отстъпчица обаче след начина, по който понастоящем действаше, и в деня, в който щеше да се изправи пред Страшния съд на Бога? В заключение стана ясно, че на Перуцо, след като веднъж пуснеха на свобода момичето, не му оставаше друго, освен да се махне от градчето.

Какви ти политически амбиции, та те бяха вече отишли на кино! Монтелуза, Вигата и околностите не можеха повече да го понасят.

* * *

Цъкването в три часа, двайсет и седем минути и четирийсет секунди този път го събуди. Осъзна, че мисълта му е бистра и перфектно функционираща, и се възползва от ситуацията, за да поразсъждава отново върху цялата тази история с отвличането чак от първото обаждане на Катарела. Спря да размишлява едва към пет и половина, защото ненадейно го налегна дрямка. Тъкмо се унасяше, когато телефонът звънна, и за късмет, Ливия не го чу. Часовникът показваше пет и четирийсет и седем. Беше Фацио, твърде развълнуван.

— Сузана е освободена.

— А, така ли? Как е?

— Добре.

— Ще се видим по-късно — завърши Монталбано.

И се върна да си легне.

Каза и на Ливия веднага щом я видя да се размърдва в леглото, демонстрирайки му първите си признаци за събуждане. Тя подскочи и се изправи в леглото, сякаш бе намерила паяк в чаршафите си.

— Кога разбра?

— Обади ми се Фацио. Някъде към шест часа.

— Защо не ми каза веднага?

— Трябваше ли да те събудя?

— Да. Знаеш с каква тревога следя тази история. Нарочно си ме оставил да си спя!

— Добре, щом така мислиш, признавам си вината и няма да говорим повече по този въпрос. Сега се успокой.

Ливия обаче имаше желание да вдига скандали. Погледна го възмутено.

— А пък и не разбирам как можеш да си лежиш в леглото, вместо да си вече при Минутоло, за да разбереш, да се информираш…

— За какво? Ако искаш информация, пусни телевизора.

— Понякога твоето безразличие ме изважда от равновесие!

И отиде да пусне телевизора. Монталбано обаче се заключи в банята, без да бърза. Нарочно, за да го накара да се ядоса, Ливия беше увеличила звука докрай и не го намаляваше: в кухнята, докато си пиеше кафето, се наслуша на ядосани гласове, сирени, свирещи спирачки. Едва успя да чуе звъна на телефона. Отиде да се храни в стаята, защото всичко вибрираше от адския шум, който идваше откъм телевизионния приемник.

— Ливия, ако обичаш, може ли да го намалиш?

Мърморейки под носа си, Ливия се съгласи. Комисарят вдигна слушалката.

— Монталбано? Какво става, няма ли да дойдеш?

Беше Минутоло.

— И да дойда, какво ще правя?

Минутоло, изглежда, се смути.

— Ами… не знам… мислех, че ще ти е приятно…

— А пък и имам усещането, че сте под обсада.

— Вярно е. Пред градинската врата са се струпали десетки журналисти, фоторепортери, оператори… Наложи се да поискам подкрепление. След малко идват съдия-следователят и началникът на полицията. Голям хаос.

— Как е Сузана?

— Поизмъчена е, но в общи линии е добре. Чичо й я прегледа и установи, че е в добро физическо състояние.

— Как са се отнасяли с нея?

— Казва, че нито веднъж не са упражнили насилие върху нея. Напротив.

— Колко са били?

— Непрекъснато е виждала двама души с качулки на главите. Със сигурност са били някакви селяни.

— Как са я освободили?

— Разказа, че точно тази нощ е била заспала. Събудили я, сложили й чувал на главата, завързали й ръцете зад гърба, изкарали я от циментовата вана и я накарали да влезе в багажника на една кола. Пътували са според нея повече от два часа. След това спрели, накарали я да слезе, водили я пеша около половин час, после развързали възлите на въжето около китките й, накарали я да седне и си тръгнали.

— През цялото това време не са ли казали поне една дума?

— Нито веднъж. Сузана се позабавила малко, докато освободи ръцете си и махне чувала от главата си. Било късна нощ. Нямала никаква идея къде се намира, но не загубила присъствие на духа. Успяла да се ориентира и се насочила към Вигата. Изведнъж разбрала, че се намира в околностите на Ла Кука, знаеш ли го това село…

— Знам го, давай нататък.

— Намира се на три километра и нещо от вилата. Извървяла ги и пристигнала пред градинската врата, извика и Фацио отиде да отвори.

— Значи, всичко според сценария.

— Какво искаш да кажеш?

— Че продължават да ни разиграват театъра си, който вече сме свикнали да виждаме. Онова фалшивото представление, защото истинското са го играли само пред един зрител, инженер Перуцо, и дори са го повикали да участва в него. След това е имало и трето представление, специално за общественото мнение. Знаеш ли как е изиграл ролята си Перуцо?

— Монталба, честно казано, не те разбирам какво ми говориш.

— Успяхте ли да се свържете с инженера?

— Все още не.

— Сега какво предстои?

— Съдия-следователят ще изслуша Сузана, а следобед ще има пресконференция. Няма ли да дойдеш?

— За нищо на света.

* * *

Тъкмо беше пристигнал пред вратата на кабинета си в полицейското управление, когато телефонът му звънна.

— Комисерийо? Има един на телефона, който казва, че е луната. А аз, мислейки си, че се шегува, му отговорих, че съм слънцето. Ядоса се. Изглежда ми луд.

— Прехвърли ми го.

Какво искаше от него преданият като медицинска сестра адвокат?

— Комисар Монталбано? Добър ден. Адвокат Луна се обажда.

— Добър ден, адвокате, слушам ви.

— Най-напред поздравления за телефониста.

— Вижте, адвокате…

— „Но стига сме за тях ний говорили: погледай и мини“^[1], както казва най-великият поет. Както и да е. Обаждам се само за да ви напомня за вашия излишен обиден сарказъм от вчера вечерта — както по отношение на мен, така и по отношение на моя клиент. Знаете ли, за щастие или за нещастие, имам слонска памет.

„Ами вие самият сте слон“ — би искал да му отговори комисарят, но успя да се въздържи.

— Бихте ли ми обяснили по-добре, ако обичате.

— Вчера вечерта, когато дойдохте с вашия колега в дома ми, бяхте убеден, че клиентът ми няма да плати, но всъщност, както видяхте…

— Адвокате, имате грешка. Бях убеден, че клиентът ви, волю-неволю, ще плати. Успяхте ли да се свържете с него?

— Обади ми се тази нощ, след като бе изпълнил дълга си, така както хората очакваха да го изпълни.

— Може ли да говорим с него?

— Все още не е готов след ужасното преживяване, което му се наложи да понесе.

— Ужасно преживяване от типа на шест милиарда лири в банкноти от петстотин евро?

— Да, сложени в куфар или пътническа чанта, не знам.

— Знаете ли къде са му казали да остави парите?

— Обадили са му се вчера вечерта към девет часа, описали са му подробно шосето, по което е трябвало да тръгне, за да стигне до малък надлез, единствения съществуващ по пътя за Бранкато, по който рядко минават коли. Под надлеза трябвало да намери нещо като шахта, покрита с плоча, която лесно се повдига. Не трябвало да прави друго, освен да сложи вътре куфара или пътната чанта, да затвори шахтата и да си тръгне. Малко преди полунощ клиентът ми е пристигнал на мястото, изпълнил е буква по буква каквото му е било заповядано и е побързал да си тръгне.

— Благодаря ви, адвокате.

— Извинете ме, комисарю. Бих искал да ви помоля за една услуга.

— Каква?

— Да ни сътрудничите, почтено, разбира се, казвайки това, което знаете, нито дума повече, нито дума по-малко, за възстановяване имиджа на моя клиент, така ужасно компрометиран.

— Може ли да ви попитам кои са останалите реставратори?

— Аз, господин Минутоло, вие, всички приятели от партията и не само те, всъщност онези, които са имали възможност да се запознаят…

— Ако се удаде случай, няма да липсвам.

— Задължен съм ви.

Телефонът звънна отново.

— Комисерийо, тук е господин Лате^[2], със С накрая.

Господин Латес, шеф на кабинета на началника на полицията, наричан Меденомлечния — богоугодник и мазник, абониран за вестник „Л’Осерваторе романо“^[3].

— Скъпи мой! Как сте? Как сте?

— Не мога да се оплача.

— Да благодарим за това на Божията майка! А семейството ви?

Ама че досада! Латес се беше вманиачил в идеята, че той има семейство, и нищо не можеше да изкара от главата му това убеждение. Ако узнаеше, че Монталбано е ерген, навярно щеше да получи удар и да умре.

— Добре, благодарение на Богородица.

— И така, от името на господин началника на полицията ви каня на пресконференцията, която ще се проведе в дирекцията на полицията днес в седемнайсет и трийсет часа във връзка с щастливия изход на случая „Мистрета“. Господин началникът на полицията желае да уточни обаче, че ще трябва да се ограничите само с това да бъдете поканен, без да ви се дава думата.

— Благодаря на Богородица — прошепна Монталбано.

— Какво казахте? Не ви разбрах.

— Казах, че имам определени съмнения. Както знаете, аз съм в отпуск по болест и бях повикан на работа само заради…

— Знам, знам. Следователно?

— Следователно ще е възможно ли да бъда освободен от задължението да присъствам на пресконференцията? Чувствам се малко уморен.

Латес не можа да прикрие задоволството си от молбата му. По време на тези официални говорилни на Монталбано винаги се гледаше като на потенциална опасност.

— Разбира се, разбира се! Погрижете се добре за себе си, скъпи мой! Но се считайте все още на работа, докато не получите ново нареждане.

* * *

Със сигурност някой някъде е написал „Наръчник на отличния следовател“. И без съмнение са го написали американци, които са способни да измислят дори ръководство за това как да се вкарват копчета в илиците. Монталбано не беше чел въпросния наръчник. Но е сигурно, че в някой от разделите му авторът препоръчва на заинтересования да направи оглед на местопрестъплението възможно по-рано, защото, колкото по-рано, толкова по-добре. По-рано, тоест преди природните и случайни фактори като дъжд, вятър, слънце, хора и животни да направят промени, които да превърнат в неразгадаеми следите, понякога и без това едва забележими.

Благодарение на информацията, която му даде адвокат Луна, Монталбано беше единственият от следователите, който научи мястото, където инженерът бе оставил парите за откупа. Разсъди обаче, че негово задължение беше веднага да уведоми Минутоло за тази информация. Но в близост до надлеза над шосето за Бранкато похитителите със сигурност дълго време са останали скрити, първо, за да проверят, че в околностите не е разположена полиция, след това, за да изчакат пристигането на колата на Перуцо, а после, изчаквайки да мине още време, за да се убедят, че всичко е спокойно, преди да излязат от скривалището си и да отидат да вземат куфара. Което означава, че по всяка вероятност са оставили следи заради присъствието си там. Затова се налагаше веднага да се отиде и огледа мястото, преди сценарият да бъде променен (виж гореспоменатия наръчник). „Един момент — каза си, докато ръката му посягаше към телефона, — ами ако Минутоло не може да тръгне веднага?“ Не беше ли по-добре да се качи на колата и да отиде лично да направи един първоначален оглед? Едно повърхностно разглеждане, но ако откриеше нещо важно, тогава веднага щеше да уведоми Минутоло за по-задълбочено проучване.

По този начин се опита да успокои съвестта си, която от известно време не му даваше мира. Упоритата му съвест обаче не само че не се успокои, но недвусмислено изрази мнението си пред него: „Излишно е да си намираш извинения, Монталба, просто искаш да прецакаш Минутоло сега, когато вече няма опасност за момичето“.

— Катарела!

— На вашите заповеди, комисерийо!

— Ти знаеш ли кой е най-краткият път до Бранкато?

— Кой Бранкато, комисерийо? Бранкато високото или Бранкато ниското?

— Толкова ли е голямо?

— Не, комисерийо. Петстотин жители до вчера. Но тъй като високото Бранкато се свлича от планината, пропадайки в ниското…

— Какво означава? Свлачище?

— Да, господине, с оглед на това, че има това нещо, за което вие казахте, направиха едно ново село под планината. Петдесет старци обаче не поискаха да изоставят къщите си и затова понастоящем обитателите са разделени — четиристотин четирийсет и девет в ниското и петдесет във високото.

— Момент, липсва един жител.

— Ех, не ви ли казах петстотин до вчера? Вчера един умря, комисерийо. Братовчед ми Микеле, който живее в ниското Бранкато, ми го съобщи.

Щеше да е невъзможно Катарела да нямаше роднина и в това забравено от Бога селце!

— Слушай, Катаре, идвайки от Палермо, кое е по-напред, високото или ниското Бранкато?

— Ниското, комисерийо.

— И как се стига до него?

Обяснението му беше дълго и усърдно.

— Слушай, Катаре, ако звънне господин Минутоло, кажи му да ме потърси на мобилния телефон.

* * *

Пое по първокласния път за Палермо, който беше доста натоварен. Съвсем нормално шосе с две платна, малко по-широки от нормалните, но, иди разбери защо, всички го считаха за нещо като магистрала. И съответно се държаха така, сякаш се намират на магистрала. Тирове, които се изпреварваха, автомобили, движещи се със сто и петдесет километра в час (благодарение на това че един министър — онзи, така нареченият компетентен министър на транспорта, бе заявил, че с толкова е разрешено да се кара по магистралите), трактори и разнебитени камиончета сред потока от моторетки. Пътят както в лявото, така и в дясното платно беше осеян с обсипани с букети паметни плочи, но не за красота, а за да отбележат местата, където десетки нещастници — в кола или на мотор, бяха загубили живота си. Тяхната върволица напомняше преходността на живота, за която обаче на никого не му пукаше.

На третия кръстопът зави надясно. Шосето беше асфалтирано, но по него нямаше пътни знаци. Налагаше се да се довери на указанията, дадени му от Катарела. Пейзажът се промени, виждаха се възвишения и хълмисти склонове, а тук-там и лозя. От селото обаче нямаше и следа. Все още не бе срещнал нито една кола. Започна да се притеснява, а като за капак не се виждаше наоколо жива душа, от която да поиска информация. Изведнъж меракът му да продължава напред се изпари. Но точно когато се канеше да направи обратен завой, за да се върне във Вигата, видя в далечината една каруца, която напредваше в същата посока като неговата. Реши да помоли каруцаря да го упъти. Покара още малко, изравни се с коня, спря, отвори вратата, слезе и поздрави:

— Добър ден!

Изглежда, каруцарят дори не беше забелязал комисаря, продължаваше да гледа право напред, държейки юздите.

— И на вас — отвърна след малко мъжът в каруцата, около шейсетгодишен, загорял от слънцето, мършав, с костюм от гладко кадифе и абсурдно борсалино на главата, което, изглежда, датираше някъде от петдесетте години на миналия век. Но не си направи труда да спре.

— Исках да ви помоля да ме упътите — каза Монталбано, стоейки отстрани до него.

— Мен?! — попита го мъжът с нещо средно между въздишка и покруса.

Ами кой? Конят ли?

— Да.

— Пррр — каза каруцарят, дърпайки юздите. Добичето спря.

Все така гледайки напред, той не отвори уста и изчака Монталбано да му зададе въпроса си.

— Слушайте, бихте ли могли да ми посочите пътя за ниското Бранкато?

Неохотно, сякаш това му струваше огромно усилие, селянинът каза:

— Все направо. Третата отбивка вляво. Приятен ден. Диий!

Това „диий“ беше отправено към коня, който тръгна отново.

След около половин час Монталбано забеляза в далечината нещо средно между надлез и мост. Но не беше мост, защото нямаше парапети, а големи предпазни метални мрежи. Не беше и надлез, нямаше формата на надлез, защото бе направен като арка, точно като мост. В далечината се издигаше хълм, върху който бяха кацнали и непонятно как пазеха равновесие няколко къщурки, наподобяващи бели кубчета, подхлъзнали се наполовина към долината. Със сигурност те бяха във високото Бранкато, докато от ниското все още не се виждаше дори и един покрив. Явно вече се намираше в този район. Монталбано спря на около двайсетина метра от надлеза, слезе и започна да се оглежда наоколо. Откакто беше завил по печално пустия път, беше срещнал само каруцаря. След това забеляза, че наблизо имаше и един земеделец, който копаеше. И толкова. Веднага след като слънцето залезеше и паднеше мракът, по това шосе вече не можеше да се види нищо, ама нищичко. Нямаше никакво осветление, нито пък къщи, от които да достигне към него поне малко светлинка. В такъв случай там ли са се били разположили похитителите, за да наблюдават дали колата на инженера идва? И как са могли да разберат със сигурност, че това е бил автомобилът на Перуцо, а не някакъв друг, който съвсем случайно е минавал точно по това време по тия места?

Близо до надлеза, за който не можеше да се разбере от каква необходимост, защо и за какво въобще е бил построен, нямаше нито храсти, нито зидове, които да позволяват да се укриеш. Навярно в нощната тъма на това място бе невъзможно да се скриеш и да не бъдеш забелязан под светлината на автомобилните фарове. Ами тогава?

Някакво куче излая. Подтикнат от желанието да види живо същество, Монталбано го потърси с очи. И го зърна. Стоеше вдясно в началото на надлеза, виждаше се само главата му. Възможно ли е да е бил построен само за да улеснят преминаването на кучетата и котките? А защо не, що се отнася до общественото строителство, невъзможното става възможно. И изведнъж комисарят разбра, че похитителите са се били скрили точно там, където сега беше кучето.

Навлезе във вътрешността на полето, тръгна по един коларски път и стигна там, откъдето започваше надлезът, който бе дъгообразен, със силна извивка. Ако човек застанеше точно в началото му, нямаше как да бъде видян от шосето. Огледа внимателно земята, докато кучето се отдалечаваше, ръмжейки, но не намери нищо, дори фас от цигара. А и как в наши дни да намериш фас от цигара, когато всеки се страхува да пуши заради онези надписи от типа: „Тютюнопушенето води до рак на белите дробове“, които се виждат върху цигарените кутии? Навярно престъпниците се отказват от вредния си навик, но заради тях той, клетият полицай, оставаше без съществени улики. Дали да не вземе да напише едно изложение до министъра на здравеопазването?

Огледа и обратната страна на надлеза. Нищо. Върна се в изходната си точка и залегна по корем. Погледна отдолу, опирайки главата си в мрежата. Почти перпендикулярно видя каменна плоча, която покриваше една шахта. Разбира се, похитителите веднага щом е дошла колата на инженера, са се качили на надлеза и са направили като него, залягайки на земята. Оттам под светлината на фаровете са видели Перуцо, който повдига плочата, напъхва куфарчето в шахтата и си тръгва. Със сигурност нещата са се развили по този начин. Но целта, заради която бе дошъл чак дотук, не бе достигната: похитителите не бяха оставили никакви следи.

Слезе от надлеза и отиде под него. Огледа плочата, която затапваше шахтата. Стори му се твърде малка, за да може да побере куфар. Бързо пресметна, че шест милиарда италиански лири отговаряха горе-долу на три милиона и сто хиляди евро. Ако всяка пачка се състоеше от сто банкноти по петстотин евро, това означаваше, че бяха нужни шейсет и две пачки. За тях не се налагаше да се използва голям куфар, напротив. Плочата се отместваше лесно, върху нея имаше желязна халка, нещо като дръжка. Промуши пръста си и я дръпна. Тя се отмести. Монталбано погледна вътре и се смая. В нея имаше голяма чанта, която не изглеждаше празна. Нима парите на Перуцо бяха все още там? Възможно ли е похитителите да не ги бяха взели? Защо тогава бяха освободили момичето?

Коленичи, протегна ръка, сграбчи тежката чанта, извади я и я остави на земята. Въздъхна тежко, а след това я отвори. Беше натъпкана с пачки. Но не от банкноти, а с изрезки от стари списания, отпечатани на лъскава хартия.